Цончо Родев
Черният конник (11)

II

Кукумявката, която пърхаше крила в клоните на дървото, изведнъж се притаи и впери големите си кръгли очи в тъмнината на нощта. Дали бе доловила крадливо приближаване на враг? Или пък острият й поглед бе съзрял плячка?

След малко край плетовете на къщите се мярна някаква сянка. Кукумявката я огледа внимателно и успокоена, отново разтърси криле.

Сянката, която бе разтревожила нощната птица, се движеше близо до стоборите и дървените чардаци, хлъзгаше се безшумно и предпазливо край дворните порти и тъмните й очертания се сливаха със зидовете и още голите шубраци. В това време облаците, които бяха притулили небето, се разкъсаха, показа се нащърбеният сърп на месечината и в бледата му жълта светлина дори и човешките очи можеха да различат по-ясно сянката. Сега се видя, че този, който се промъкваше крадешком през улиците на старопрестолната Плиска, беше един самотен и странен конник.

Той бе облечен целият в черно, чер беше и конят му. Имаше някакъв особен шлем, какъвто по това време не носеха нито българите, нито славяните, нито византийците — дълбок и кръгъл, без заострен връх отгоре, а вместо него се виждаше нещо прилично на метална грива, която започваше от челото на ездача и стигаше до тила му. Човек лесно можеше да се досети, че тази грива служи за предпазване от тежки удари с меч, секира или алебарда. Но най-чудноватото в този шлем беше една метална пластинка, която бе закрепена отстрани на шлема и можеше да се вдига нагоре или да се спуща, докато опре на носа. За да не пречи на боеца, тя имаше две продълговати дупки за очите. Така тя можеше да служи и за защита, и за маска.

Сега, макар че беше нощ и че наоколо не се мяркаше жива душа, самотният конник бе спуснал маската и тя закриваше горната половина на лицето му. Под нея се виждаше само силна, квадратна и мъжествена челюст и тънки стиснати устни.

Сигурно не беше тръгнал за добро този странен конник, защото безобидният пътник не увива като него копитата на коня с плъстени парцали, за да стъпва безшумно, и не носи ризница, набедреници и здрав меч. На едно опитно око ризницата веднага би направила впечатление със своето строго изящество. Тя бе съставена от хиляди малки железни пръстенчета, изкусно сплетени едно в друго, така че покриваше плътно тялото на ездача, а същевременно бе гъвкава и не пречеше на движенията му. Отпред на гърдите сръчният майстор, който я бе създал, бе така умело вплел сребърни пръстени между железните, че те очертаваха един разярен, изправен на задните си крака лъв. Върху ризницата конникът носеше съвсем късо черно наметало, което дори не достигаше до седлото. Може би той го използуваше, за да скрие чрез него издайническия блясък на ризницата. Много странно беше, че край това богато и сигурно въоръжение ездачът бе забравил или нарочно не бе взел щит.

Той пресече улицата и премина от онази страна, която беше в сянка. Той сякаш очакваше нещо — яздеше бавно, от време на време спираше и се ослушваше. Движенията му бяха сигурни, отмерени, но в тях се забелязваше и напрежение.

Изведнъж конят спря, изпръхтя глухо и наостри уши. Ездачът ласкаво го поглади по врата.

— Чувам, Арап, чувам ги и аз. Идат! Бъди търпелив, стари друже. Не бива да направим грешка.

Те се притаиха до някакъв каменен зид и замръзнаха неподвижно, като че не бяха живи същества, а една цяла статуя от чер мрамор.

Прозвучаха стъпки. Откъм „Ханската твърд“ се зададоха десетина воини, които вървяха по средата на улицата и разговаряха шепнешком. Бяха въоръжени, а един от тях носеше тлееща факла. Черният конник се превърна целият в слух.

— Не е тази — каза един глас. — Къщата на Лазар е малко по-нагоре.

— Да не сбъркаме! — отговори друг. — Иначе боритарканът ще ни нареже на парчета.

— Аз ще ви водя — изрече пак първият. — И с вързани очи ще намеря портата.

— Та нали се разбрахме? — обади се трети глас, който звучеше началнически. — Разбиваме вратата и се втурваме вътре. Вие шестимата ще се справите със слугите. Аз с двама души отивам направо да разпоря търбуха на Лазара. А ти, Исбул, ще подпалиш къщата от четирите страни. Ясно ли е? Свършваме работата и веднага офейкваме. Никакви грабежи!

Групата отмина нататък. Сянката на конника се плъзна след нея, безшумна и недоловима като нощно привидение.

Нападателите дойдоха при вратата на Лазар и я огледаха.

— Не можем я разби — тихо каза началникът, който беше десетник от дворцовата стража. — Дебела и яка порта е направил този обесник.

— Не можем да я разбием, но можем да я отворим — прошепна друг. — Помогнете ми да се кача на оградата.

Няколко души го вдигнаха. Той скочи от другата страна на зида и още преди да лавнат кучетата, отмахна резето, което поддържаше вратата.

— Ха сега! — извика десетникът и хората нахълтаха в мирно спящия двор.

Черният конник, който стоеше наблизо, чу един вик „Стой!“, последван веднага от нечовешки стон. Едва тогава той пришпори коня си и се хвърли с обнажен меч в отворената врата.

Онова, което последва, продължи по-малко време, отколкото е необходимо да се преброи до сто. Непознатият отмъстител удари нападателите откъм гърба и докато да се опомнят, трима от тях се гърчеха на земята в предсмъртни мъки. Той забеляза Исбул, който бе разпалил факлата и се бе навел над купчина слама, натрупана до дървената къща. С два скока конникът се озова при него, последва мощен удар и факлата заедно с ръката на коварния подпалвач отлетя настрана.

Стъписаните отначало воини сега забелязаха, че срещу тях е само един противник, окопитиха се и се втурнаха дружно срещу него, като само десетникът се изкачи по стълбата, за да се разправи с домакина.

Общият напад не уплаши конника. Той се обърна с лице към петимата воини и тънкият му меч описа непробиваема стена около него. Биеше се хладно и методично, без особен жар, но среднощните злосторници скоро узнаха неговото удивително умение да си служи с меча — никой не успяваше да се доближи до маскирания ездач, а гъвкавият му като змия меч за няколко мига просна двама от тях с тежки рани на земята. Останалите трима се превърнаха от нападатели в нападнати и започнаха да отстъпват към вратата. Но черният конник ги преследваше упорито и още преди да бяха достигнали до спасителната порта, прободе единия в сърцето, а на втория нанесе такъв удар, че разсече тялото му от рамото до бедрото. Последният от нападателите дори и не се опита да продължи борбата, а захвърли позорно меча и хукна презглава навън от вратата. Конникът не го преследва, а се извърна към къщата, където се бе отправил десетникът. Но този път не стана нужда от неговата помощ.

Десетникът бе участвувал във всички нощни „шеги“ на Хорациус Барка и там се бе отличил толкова, че бе заслужил доверието на страшния боритаркан, който го остави днес сам да ръководи нападението над Лазаровата къща. Но за пръв път, откакто вземаше участие в „шегите“, десетникът нямаше на своя страна изненадата. Шумът на сражението бе разбудил обитателите на къщата и когато стъпи на чардака, срещу него изскочиха няколко слуги и самият стопанин, въоръжен със здрава тояга. Това съвсем не можеше да зарадва десетника — Лазар бе висок почти седем стъпки, прочут бе с необикновената си сила и в могъщата му ръка простата тояга се превръщаше в страшно оръжие. За един миг Лазар разбра какво се бе случило и видя приближаващия десетник. Слугите му се готвеха да се хвърлят върху въоръжения злодей, но той ги спря:

— Оставете го на мене!

Десетникът нападна и замахна с меча. Лазар се защити с тоягата, после направи огромна крачка напред, улови въоръжената ръка на противника си и без да обръща внимание на нечовешките му викове, я пречупи с такава лекота, сякаш това не бяха здрави човешки кости, а суха пръчка. След това обгърна нападателя в мечешките си ръце и го притисна към себе си. Десетникът за последен път се опита да се съпротивява, но скоро очите му изпъкнаха, въздухът с хриптене излезе от свитото му гърло, разнесе се грозно пращене на кости и след миг първият помощник на боритаркана престана да съществува.

Лазар отпусна ръце и изхвърли смазаното тяло през чардака. Едва сега той можа да преброи телата на повалените нападатели, които слугите му доубиваха с пръти и камъни, и да огледа тайнствения си покровител.

— Спасителю, как е твоето име? — запита Лазар, като направи дълбок поклон от чардака.

— Аз нямам име — отговори му звучен глас.

— Тогава позволи ми поне да целуна десницата ти — каза пак признателният човек и се спусна по стълбата, която заскърца под тежестта на огромното му тяло.

Но когато слезе долу, на двора бяха само няколко слуги и деветте трупа на злополучните нападатели.

Черният конник беше изчезнал.