Цончо Родев
Черният конник (3)

III

— И какво каза накрая баща ми? — запита Владимир. Цок и Окорсис се наведоха напред, за да чуят по-добре отговора.

— Каза, че щом дойде Симеон, и ще ти отреже главата. А ако той не може или не иска, сам княз Борис щял да го стори. „Ще се промъкна някоя вечер — казва — и хей така, като агне ще го заколя върху одъра.“

Владимир се облегна на трона, замисли се, после прошепна тихо на себе си:

— Ще видим чия глава ще падне първа… — След това продължи високо: — Багатур^[1] си ти, Сондоке! Нека така да ти бъде занапред името — Сондоке багатур! Да помнят людете кой е бил верен човек на хана Расате. На̀, вземи това — той подхвърли на слугата една кесия — и в бъдеще пак си отваряй ушите. Чуеш ли нещо — при мене. Ще има и още.

Сондоке мушна кесията в пазвата си, поклони се до земята и подхвана угоднически:

— Ювиги^[2] хане, защо ми даваш това злато? Аз съм твой верен слуга, а в жилите ми тече чиста българска кръв. Не съм ли достоен за по-друга награда?

Владимир се взря в него, прочете мисълта на лицето му и се разсмя:

— Да, прав си, Сондоке багатур. — Той извика Окорсис до себе си и тихо му заповяда нещо. Окорсис влезе в стаичката до абсидата^[3] на престола, където ханът обличаше тържествения си кафтан, и след малко се върна с колан в ръце, който бе с бронзова тока и копчета^[4]… Ханът го пое от ичиргу-боила и го подаде на светналия от радост Сондоке. — Вземи го, човече. Пък ако ми служиш все така вярно, може един ден и златен пояс да получиш…

— Заклевам се във всесилния Тангра^[5], ще бъда твое ухо и твое око, господарю.

— Но сега още не носи колана — добави предупредително Владимир. — Иначе баща ми ще се усъмни и ще се пази от тебе. Не го носи — повтори той, — ще дойде време и за него.

Когато слугата излезе заднишком и с дълбоки поклони от просторната зала, ханът се обърна към стоящия прав до него Цок:

— Кой е този Винех?

— Копан от дворцовата стража, господарю.

— Беше ли с онази група?

— Беше начело на десет конника.

— Българин или славянин?

— Българин. И затова ми е чудно, че е станал предател.

— Довечера ще му отсечем главата. Заповядам да го хванат и оковат в желязо.

— Господарю, защо да е довечера? Нали ще бъде пиршеството…

— Именно. Тук, в тази зала, ще му свалим главата за радост на празненството. Окорсис!

— Заповядай, ювиги хане.

— Ще отидеш при баща ми в Малкия дворец. Предай му моята повеля довечера да присъствува на пиршеството.

— А ако откаже?

— Ще му кажеш, че имаш заповед да го оковеш и да го доведеш със стража. Това ще го стресне. Същото предай и на Есхач. Наум няма да викаш — не мога да търпя това чучело.

Сто машали, забучени на железните подставки по стените на престолната зала, със сухо пращене хвърляха обилна светлина върху празничните трапези.

Горе, на княжеския подиум, седеше Владимир в цялото великолепие на богатото си ханско облекло. Той носеше кафтан от тежко червено кадифе, обшит със златни нишки, пристегнат с майсторски гравиран златен колан. Под кафтана личаха тъмножълтите му гащи, натикани в червени меки ботуши.

Въпреки че беше на петдесет и пет години, ханът имаше висока, права и жилава снага, която бе наследил от баща си — общо взето, необичаен ръст между чистокръвните българи. Косите му, в които нямаше нито един бял косъм, бяха прибрани според българския обичай в три дълги плитки, спуснати на раменете. Имаше ъгловато, ръбесто, с изпъкнали скули лице, тънки смолисти вежди и черни очи, които разгулният живот бе лишил от някогашния им блясък. Носът му бе прав, остър, но с чувствени широки ноздри. Дълги, провиснали отстрани мустаци скриваха устните му, а под тях се очертаваше малка вдлъбнатина на брадичката му — белег на непримирима упоритост.

Сега пред хана бе поставена правоъгълна масичка, отрупана със златни и сребърни блюда с месо и плодове и стройни, пищно гравирани златни кани с вино. Но ханът не посягаше нито към блюдата, нито към стаканите и гостите му, които седяха на ниски столчета край малки маси от двете страни на залата, с любопитство и изненада се споглеждаха — за пръв път Владимир не бързаше да даде знак за откриване на пиршеството.

Ханът почака още малко, после с кимване на глава повика ичиргу-боила Окорсис и му прошепна нещо. Окорсис излезе, върна се скоро и отдалеч кимна утвърдително. След малко вратата повторно се отвори и в нейното очертание се показа старият княз Борис, който се облягаше на ръката на Есхач. Залата онемя — никой не бе очаквал да види тук Есхач, а идването и на Бориса доведе боилите до изумление.

Борис се огледа. Очите му мятаха светкавици. С мълчалив жест Владимир му показа крайната масичка, отреждана обикновено за най-низшите по сан гости. Борис и Есхач спокойно прекосиха залата и седнаха на ниските столчета.

Ханът вдигна чашата си, която изкусен златар бе изковал като извит рог.

— Наздраве!

— Наздраве! — отговори гърлено хорът на благородниците. Само Борис и Есхач не посегнаха към чашите си.

— Защо, драги татко — иронично подхвърли през залата Владимир, — не вдигнеш чашата си?

Старецът отговори с глух, но твърд глас:

— Не мога да пия вино там, където Крум е редял своите закони, където великият Омуртаг е подписвал победните си договори с византийци, франки и маджари, където аз поставих българската корона на главата си и приех Христовата вяра. Това вино осквернява паметта на бащите ни.

Предизвикателството бе запратено право в лицето му и Владимир с мъка преглътна обидата — за българите паметта на дедите беше свещена и онзи, който не я тачеше, се смяташе опозорен завинаги.

— Някога внуците ни ще казват още: „Където и великият хан Расате вдигаше пълна чаша за прослава на всемогъщия Тангра“.

— Не, те ще казват: „Някога в тази зала се говореше за бран, за славни подвизи и велики дела, а безумният княз Владимир я превърна в място за пиянство, гощавки и разпутство“.

Ханът остави чашата.

— Остър е езикът ти, старче, но накриво реже. Добре, да не пием… докато ти си тука… Да пристъпим тогава към онова празненство, което съм подготвил нарочно за тебе.

Той плесна три пъти с ръце. Разтичаха се слуги и роби, разстлаха алена черга в средата на залата и туриха върху нея кръгъл пън. После няколко стражи въведоха обезоръжения, с оковани на гърба ръце копан Винех.

Младият воин забеляза кръглия пън, пребледня и залитна. После се съвзе и изправи глава — той разбра участта си, знаеше, че не може да чака милост, и реши да умре като боец. Огледа се бавно и срещна погледа на Есхач. „Тъй ли ми се отплати за верността ми?“ — мълчаливо казаха очите му.

Есхач издържа погледа му, после издигна очи нагоре, като че призоваваше небето за свидетел, и поклати отрицателно пръст. Винех кимна глава — от блестящите въгленчета в очите на стария боил, от бледността му и от знака той бе прозрял истината.

— Този човек — високо произнесе Владимир — е копанът Винех. Той бе отрупан с милостите ми, а ми отвърна с подлост и предателство. Затова ние ще го изпратим да служи на вечните духове на земята, за прослава на боговете и за назидание на онези, които ще поискат да следват делата му. Паган!

Напред пристъпи едно неимоверно пълно тяло, поставено върху чифт къси, тънки и криви крака.

— Заповядай, ювиги хане — пискливо изговори хан-боилът коловър, като напразно се мъчеше да стори поклон.

— Започвай!

Стражите свалиха Винех на земята, обърнаха го по гръб и поставиха врата му на пънчето. Бърборейки неясни заклинания, Паган направи три кръга около жертвата, като ръсеше вода и вино и от време на време поглеждаше към небето. Есхач и Борис бяха смъртно пребледнели. Вадички пот се стичаха по лицата им. Но и хан-боилът коловър не се чувствуваше много по-добре от тях — тази беше първата човешка жертва, която трябваше да принесе, и това караше страхливото му сърце да примира, преплиташе стъпките му.

— Боговете ще покажат доволни ли са от нашия дар — изпищя пак обичайните обредни думи и като се препъваше, приближи със свещения нож към жертвата.

Боязливо замахна, но разтрепераната му ръка не улучи.

— Лош знак — зашепнаха удължилите врат боили.

— Удри право! — заповяда пак Владимир.

Паган затвори очи и удари силно с ножа. Но ударът не попадна в разголения врат на Винех, а разкъса бузата му. Струйка алена кръв се проточи по дървеното пънче.

— Режи хубаво, колачо — за пръв път проговори Винех. — Режи и направи място за онзи. — Той изплю кървава храчка по посока на престола. — И неговият ред скоро ще дойде.

— Исус е с тебе, Винех! — разнесе се гласът на Бориса.

Разгневен, с кръвясали очи и издути жили на челото, Владимир скочи от престола и масичката с блюдата и каните отхвръкна по стълбите на подиума. Той прекрачи надолу, грабна свещения нож от разтрепераната десница на хан-боила коловър и с твърда ръка промуши врата на жертвата. Бликна кръв и образува черна локвичка върху чергата. Владимир не дочака хан-боила коловър да разгадае по кръвта волята на боговете, а почти без да я погледне, обяви:

— Духовете на земята приемат с доволство нашата жертва, но искат и други, нови жертви. — Той погледна към баща си. — И те ще ги имат, заклевам се.

Старият княз се изправи и посочи с пръст към Владимира.

— Да, ще ги имат! — Всички в залата бяха изтръпнали: високата му и слаба осанка, белите коси, разпилени върху черната власеница, костеливият пръст, насочен с пророческа твърдост към хана, всичко му придаваше нещо необикновено, свято или демонично. — Ще ги имат! — повтори той. — Отмъстителят идва! Убойте се, нещастници…

С твърда и широка крачка старецът излезе от престолната зала. Есхач го придружи. Никой не посмя да ги спре.

Владимир остана няколко мига прав и замислен. После бавно се качи на трона си.

Слуги се спуснаха да вдигнат още топлото тяло на жертвата. Гръмнаха зурли и сазове. Полуголи танцувачки се втурнаха между масите и завъртяха шеметен танц. Но Владимир не ги и поглеждаше…