Цончо Родев
Черният конник (28)

IV

— Избягал е! — крещеше Владимир, обзет от гняв. — Избягал е! Помислил е, че ние сме пред удавяне и е побързал да се измете. Долна, лъжлива твар!… И това писмо — и то е открай докрай лъжливо, също като душата му.

Князът крачеше из просторната престолна зала, ръкомахаше, а гласът му отекваше в мраморната облицовка на стените. Цок и Хорациус Барка го следяха с поглед, но мълчаха, защото знаеха, че гневът на Владимир беше страшен и страшна беда очакваше онзи, върху чиято глава се изсипеше.

— Тръгнал си да гониш таласъмите^[1] на Плиска — продължаваше да фучи Владимир, като се обръщаше сега към боритаркана. — Глупости! Такива като Окорсис са най-опасни за престола ми. Те въртят опашка, ближат ръката ми, а са готови да обърнат гръб в същия миг, в който се промени вятърът. Ето от такива люде идва истинската опасност!

Хорациус се наведе, вдигна захвърленото от хана писмо и го прочете още веднъж гласно:

— „Светли господарю, най-велик от владетелите. Прости ми, че трябва да замина, без да ти се обадя. Тази нощ пристигна бърз пратеник от Велбъжд^[2], който ме извести за страшни бедствия в имението ми — придошли реки, мор погазил добитъка, а людете ми се разбунтували. Реших веднага да отида, преди да съм се разорил съвсем. Прощавай! Пожелавам ти крепко здраве и спокоен живот. Твой верен слуга. Окорсис.“

— Бедствия, вятър! Единственото бедствие е за мене, че съм вярвал на хора като Окорсис. Какво казват стражите, Хорациус, идвал ли е тази нощ човек откъм запад?

— Не, господарю. Това е заблуда. Окорсис нарочно ти е писал за Велбъжд, за да го гоним към запад, докато той бяга към морето на изток. Селяни от далечни села, които от тъмни зори са тръгнали към Плиска, разказваха, че са видели ичиргу-боила да препуска презглава към Варна. Ще заповядаш ли да го преследваме?

— Не, късно е. Той вече сигурно плува към далечна Скития^[3] или към Византия, рая на всички предатели.

Верен на себе си, Цок побърза да предложи един глупав план:

— Все пак аз казвам да заколим някой нехранимайко, да обезобразим лицето му и да пуснем мълва, че това е ичиргу-боилът Окорсис. Така ще покажем на всички, че имаме достатъчно сили да смажем предателите.

— Или пък ще станем още веднъж жертва в устата на шегобийците.

Владимир седна на престола, облегна се и затвори уморено очи. Всичко, всичко се рушеше около него. Цялата величествена сграда, която той бе наследил от баща си и която мечтаеше още повече да разшири и издигне, сега се разпадаше къс по къс, стена по стена. Един човек с черни дрехи и маска на лицето бе донесъл заразата и тя бързо бе обхванала града, който от две столетия бе непревземаема твърдина на българските ханове.

И само градът ли?

О, ако заразата беше само в Плиска, Владимир щеше да съумее да я изреже, да я изгори с нажежено желязо, пък дори и с цената на стотици живота. Ръката му все още бе достатъчно твърда, за да извърши това сурово, но целебно прочистване.

Не, заразата бе възникнала тук, в престолния град, но бързо бе прелетяла по четирите краища на огромното княжество, разпростряно между Синьо море и Черно, между Карпатите и Беласица. Владимир знаеше: тя пъплеше с лъжесмирените стъпки на монаси и проповедници, които кръщаваха в името на Христа и дръзваха с висок глас от амвоните да анатемосват него, господаря и самодържеца на българи и славяни; тя се ширеше чрез словото на разни просветители, които говореха по-малко за писмената на Кирилицата, отколкото за подмолната бран на враговете му в Плиска; разнасяха я преоблечени в дрипи верни люде на Черноризеца; външните боили, изпълнени с ревност към новата вяра или само останали предани на Бориса, открито насъскваха хората си срещу престола и стягаха бранници и оръжие.

Всичко, всичко знаеше Владимир. Всичко виждаше и всичко чуваше. Страшният Климент гърмеше в Охрид и гръмотевичният му глас сипеше огън и жупел върху старата вяра и господаря, привързваше людете към Бориса и кръста. Плъвдивските славяни прогониха боила си, защото той бе послушал повелята на хана и бе върнал първенците им, удостоени с различни милости и права от Бориса, в старите им колиби. Комитът на Средец, уж раболепно превивал гръб в Плиска, начаса̀ се отрече от думите си, щом портата на неговата твърдина се затвори зад гърба му. Боилите в Браничево и Никопол дръзнаха да изпъдят с тояги и кучета ханските люде, дошли да приберат даждиите. „Да дойде сам вашият хан — бяха казвали те, докато ги налагаха по гърбините, — и него така ще посрещнем“.

Знаеше, а нищо не можеше да направи, с нищо да противостои. Та кой щеше да се уплаши от думите на един хан, който тук, в престолния си град, бе обкръжен от врагове и се държеше свит и притеснен като при обсада?

Какво можеше да стори? И с кого? Повечето боили и багаини усещаха накъде клони везната и под различни предлози се отстраняваха от него и от престола. Кой остана още? Сондоке увисна на въжето. Заешкото сърце на Паган се пръсна от страх. Двуличникът Окорсис избяга. На кого още можеше да има доверие?

Владимир поотвори очи и през мигли изгледа двамата си служители. Слугите бяха несигурни. Но и тези, Хорациус и Цок, бяха ли по-сигурни от слугите? Можеше ли да повери спокойно живота си в техните ръце?

На червендалестия дебел Цок още можеше да се разчита. Не поради сходство на мислите, не. В Цок изобщо нямаше мисли. Кавханът притежаваше само безпримерна лакомия, превърнала цялото богатство на дедите му в месо и вино. Иначе нямаше нищо — беше гол като тояга и на това се дължеше верността му. Защото за него нямаше друг изход — верността му беше заплащана с много злато и с непрекъснати пиршества, без които Цок не можеше да живее. Но кавханът беше глупак, кръгъл и неповторим глупак, който нито веднъж дори случайно не бе измислил нищо умно. За какво можеше да се разчита на един глупак? Дори и да имаше добро желание, Цок бе неспособен за действие — каквото и да предприемеше, беше предварително осъдено на неуспех.

За кавхан той бе удобен — едно чучело, което да се разправя с чуждите пратеници и да устройва гощавките, докато цялата му власт почива в десницата на хана-самодържец. Но за действия?

Владимир премести очи върху боритаркана, който сега стоеше неподвижен, облегнал ръце на дръжката на меча си. Хорациус Барка? Верен ли му беше този странен чужденец?

Всъщност кой беше той? Откъде бе дошъл? Какво търсеше тук? Непроницаем мрак обгръщаше всичко, свързано с личността на боритаркана. Човек без вяра и род, със златни шпори на рицар и с хищност на рис, с ръка на воин и с помисли на наемен убиец, Хорациус Барка беше истинска загадка на загадките. Верен? Не, такъв човек не можеше да бъде верен. По същия начин, по който изостави краля Арнулф и рицаря Хуго фон Бернхайм, той можеше да изостави и него, хана Расате, стига да намери човек, който да пусне повече злато в шепите му. Способен? Може би, но неговата способност се проявяваше само срещу дребни овчици, а беше безсилна срещу хитър вълк като Черноризец Храбър. Но Хорациус имаше едно безспорно качество — беше смел. Неведнъж Владимир се бе запитвал дали именно на тази смелост не се дължеше ненакърнената досега привързаност на боритаркана към него. Как ли би постъпил той, ако не смяташе омразния Черноризец Храбър за свой личен враг? Дали все още би споделял грижите на хана или вече отдавна би намерил по-спокойна служба при друг владетел?

И друго се питаше в този час Владимир — кой беше за предпочитане между двамата? Глупавата вярност на Цок или невярната, преследваща само лични облаги храброст на Хорациус Барка? Ако Плиска бе предишната весела и безметежна престолнина, той безспорно би предпочел кавхана. Но сега, когато вилнееше неуловимият дух на бунта? Да даде ли неограничени права на боритаркана, за да се справи с бунтовниците? Ами ако той после обърне оръжието срещу самия него?

Мислите му бяха прекъснати от гласа на Хорациус:

— Господарю, има още едно нещо, което не знаеш.

— Говори — рече твърдо Владимир, който от всичко най-много се боеше да не издаде своята слабост пред людете си.

— „Езици“ ми донесоха, че снощи ичиргу-боилът е бил на гости при Есхач. Никой не знае какво са говорили, но след този разговор Окорсис реши да изчезне.

— Есхач? — замислено запита Владимир. — Между Есхач и Окорсис никога не е имало особена дружба…

— Така или иначе, снощи са били заедно.

„Какво става в Плиска? — за хиляден път се запита ханът. — Всички ли тъмни сили са се сдружили срещу мене? Кое е това нещо, което успя да събере под един покрив така различни хора като Есхач и Окорсис?“

— Е, какво ще правим сега? — каза той гласно.

— Нека първо аз да запитам нещо, господарю — рече вместо отговор Хорациус. Той очевидно бе мислил върху случката и сега искаше да провери заключенията си. — Защо трябваше досега да пазиш и покровителствуваш този Есхач?

— Аз съм покровителствувал Есхач? — искрено се учуди ханът. — Кое те кара да мислиш така?

— Това, че той е още жив. Всеки друг на негово място отдавна би се преселил при дедите си — той поддържа връзки с твоя баща Борис, който съвсем не е между доброжелателите ти; към тебе се държи дръзко и предизвикателно; даде подслон на явния подстрекател Наум; дъщеря му, а може би и не само дъщеря му се среща с Черноризец Храбър; вчера разговаря с ичиргу-боила и той изчезва още същата нощ… Да изреждам ли повече? От това, което казах, не личи ли, че Есхач, дори и да не е ламята, то положително е една от главите й? А щом тази глава още не е отсечена, значи, че ти, господарю, си я закрилял.

— Есхач е идол на войската — без да ще, се заоправдава Владимир. — Посегнем ли на него, войската ще се обърне срещу нас.

— А така го оставяме да беснее и да заразява и други със своя бяс. Преди малко ти питаше какво да правим. Ето моето мнение — първо Есхач — Хорациус направи движение, като че ли преряза гърлото на някого, — после на всички като него.

Защо Владимир се чувствуваше така уморен? Какво бе станало с него? Само допреди няколко месеца той решаваше бързо, без колебание, с царствена твърдост на самодържец, а сега бе нерешителен, мек и неуверен. Всяко предложение му се струваше съмнително по стойност, а сам бе неспособен да даде по-добро.

— Как смяташ да стане това? — запита той.

— Ще го извикаме довечера, за да го разпитаме за разговора му с Окорсис. Ще го пуснем да си отиде сам, без свидетели. Останалото ще направя аз.

Хорациус забеляза, че Владимир продължава да се колебае, и побърза да добави заплашително:

— Това е последното средство, господарю. Не се ли възползуваме от него…

— Добре — отпуснато реши ханът. Но той си спомни одевешните си мисли за себичната храброст на Хорациус и глупавата вярност на Цок и прибави: — Но с тебе ще дойде и кавханът.

Боритарканът трепна. За пръв път към него се изказваше подобно недоверие.

— Кавханът? Нима вече нямаш вяра в мене, господарю?

— Не е въпрос за недоверие, а за сигурност — бързо отговори Владимир и веднага съжали за думите си — нелепо беше да се каже, че в сражение Цок може да бъде с нещо полезен на човек като Хорациус. Затова завърши: — Сега ме оставете сам. Да видим какво ще направите довечера.