Цончо Родев
Черният конник (23)

XIV

Бодър и свеж, със самодоволна усмивка, която се виждаше не толкова на устните, колкото във веселите пламъчета на очите му, Хорациус Барка бързо изкачи стълбите на Големия дворец и влезе вътре. Той сякаш не приличаше на себе си — напоследък ходеше все небрежно облечен и брадясал, а сега бе чист, гладко избръснат, с добре подредени тънки мустачки и в най-хубавите си празнични дрехи. Имаше нещо тържествуващо във вида му — вътрешно доволство, което личеше в гордо вдигнатата му глава, в напетостта на походката му и в изяществото на всяко негово движение.

— О, та това е боритарканът — извика ханът, който беше в престолната зала, заобиколен от Цок, Паган и Окорсис. — Просто да не повярваш на очите си! Пременил се като за сватба…

— Какво се е случило с тебе, Хорациус? — Запита Цок. — Да не си пипнал онзи обесник?

— Или някакво наследство? — подхвърли Окорсис.

Със свойствената си надменност Хорациус не обърна внимание на боилите, сякаш те изобщо не се намираха в залата.

— Господарю, имам да ти съобщавам нещо изключително важно.

— Говори, боритаркан. Аз отдавна чаках да заговориш по този начин. Какво се е случило?

— Не може ли да говорим на четири очи? Може би трябва да ти кажа нещо за твои близки люде…

— Говори — заповяда ханът. — Близки са ми само тези люде, които са тук, около мене. Аз нямам тайни от тях. Да не би да си научил нещо за Черноризец Храбър?

— Да. Мисля, че зная кой се крие зад това име.

При тези думи Паган обърна благодарствени очи към небето и зашепна хвалебствия към Тангра; Окорсис недоверчиво вдигна вежди; Цок потри ръце. Ханът заплашително стисна обсипаната със скъпоценни камъни дръжка на меча си.

— Продължавай! — рече Владимир.

— Господарю, прости ми, ако онова, което ще ти кажа, предизвика твоя гняв. Истината може да е горчива, но е истина.

— Говори без заобикалки. Кой е Черноризец Храбър?

— Твоят брат Симеон.

— Хи-хи-хи — изкиска се Окорсис. — Защо пък да не е Паган? Той е по-голям мухльо от Симеона…

Лицата на Цок и Паган изразиха разочарование, само Владимир остана сериозен.

— Думите ти звучат като шега, Хорациус — каза той. — Симеон не е способен на такива дела, каквито върши този разбойник. При това ти не знаеш, но не друг, а сам Симеон ме накара да те изпратя на засада край дома на Есхач. Кой ще устройва засади сам на себе си? И ако беше той, защо щеше да ни казва всичките кроежи на баща ми?

— Изслушай ме, господарю. Имам сигурни доказателства. Изслушай ме и ще разбереш защо казвам, че истината е горчива, но е истина. Ето първото доказателство. На три пъти почти залавях Черноризец Храбър. И трите пъти той избяга в Горния край и там сякаш потъна в земята. И знаеш ли кой живее там, където той изчезваше? Старецът Продан, верният слуга на Симеона.

— Това е улика, но не е доказателство — вдигна рамене Владимир. — Не претърси ли къщата на дядо Продан?

— Претърсих — призна Хорациус, — но не намерих никаква диря, като че ли този разбойник се бе превърнал в дим и изчезнал през комина.

— А Симеон е човек като тебе и мене или даже още по-негоден за такива работи — каза ханът. — Друго?

— Второ, Черноризец Храбър винаги знае кроежите и плановете, които ние решаваме тука. Кой има право на свободен достъп в Големия дворец? Само Симеон. Той е идвал тайно, подслушвал е по вратите и после е предупреждавал набелязаните хора.

— Да — замислено рече Владимир, — предположението е основателно, но е само предположение. Дворецът е пълен с наши верни слуги и роби. Виждал ли е някой от тях Симеон да подслушва по вратите? Помнят ли стражите на вратата той да е влизал в двореца, пък да не е идвал направо при мене?

— Аз не мога да говоря с тебе, щом така предубедено го защищаваш, господарю.

— Глупости! Ти ме познаваш добре, Хорациус. Аз премахнах двама свои братя и не би ми трепнало окото, ако трябва да отрежа главата и на третия. Впрочем аз отдавна щях да го сторя, ако той не беше такъв, какъвто е. Пък и сега съм готов да го направя. Дай ми доказателство, но истинско, сигурно доказателство, и още днес главата на Симеон ще отхвръкне от плещите.

— Слушай ме нататък, светли хане. Аз открих кой е дясната ръка на Черноризец Храбър, кой служи за връзка между него и хората му. Това е Мостич, когото още на времето трябваше да убия.

— Мостич? Това име ми напомня нещо…

— Един доста сръчен воин, господарю — намеси се Цок, — който понякога се биеше тука, за да развеселява гостите ти. Но откак Хорациус го направи за посмешище, ти го изгони, а Симеон го прибра за свой слуга.

— Да, спомням си. Защо не го заловиш веднага?

Боритарканът се засмя високомерно:

— Това е сторено. Той се намира вече долу. — Хорациус показа пода под краката си и всички разбраха движението му — под престолната зала имаше каменни килии с дебели зидове, където се поставяха най-опасните престъпници. — Лежи с окови на краката и скоро ще каже и майчиното си мляко…

— Да слезем веднага — отсече ханът. — Аз сам искам да чуя признанията му. Но първо заповядай няколко здравеняци да пазят около стаята на Симеона. Ако се окаже, че той е Черноризец Храбър, трябва да бъде заловен. Жив или мъртъв!

За втори път високомерната усмивка се плъзна по лицето на Хорациус Барка, когато отговори:

— Вече е направено, господарю.

Те слязоха в подземията на двореца — студени и влажни стаи със стени, покрити с плесен и петна съсирена кръв. Малцина можеха да влязат тук и да не изтръпнат от ужас — сякаш зидовете бяха всмукали в себе си човешките страдания, на които са бивали свидетели, сълзите и предсмъртните вопли, и ги излъчваха по някакъв невидим и необясним начин.

Колкото и да изглеждаше странно, тук най-добре се чувствуваше Паган. Към неговите длъжности спадаше и разпитването на по-важните за княжеството престъпници, задължение, което обичаше, защото от мъченията над вързаните хора той получаваше самовнушението, че е силен и храбър човек, сиреч какъвто мечтаеше да бъде, но не беше.

Влязоха в стаята за изтезания, в която имаше различни уреди със страшно предназначение — станове за разпъване телата на затворниците, железни клещи, остри като бръснач ножове, шишове и още много други неща, измислени сякаш от чудовища, а не от хора. Насядаха. След малко въведоха Мостич. От окървавеното му лице и разкъсаните дрехи личеше, че той не се бе оставил лесно да го заловят. Мостич огледа бързо стаята и остана прав, неподвижен, с вперени някъде в далечината очи. Паган се приготви да започне разпита, но ханът му направи знак да почака.

— Погледни ме, Мостич — каза той. — Ти ме познаваш и знаеш, че съм човек, който държи на думата си. Отговори на въпросите ми и, заклевам се, нито косъм няма да падне от главата ти. Познаваш ли човека, когото наричат Черноризец Храбър?

Мостич помисли малко, после отговори ясно:

— Да. Познавам го.

— Ти на него ли служиш?

— Да. И ще му служа до гроб.

В гласа му имаше някаква лека подигравка, примесена с твърда решимост, която разяри хана, но той се опита да продължи спокойно.

— Ти си получил не една кесия жълтици от мене. Кое те накара да се продадеш на разбойника?

— Ти сам, княже. За тебе аз никога не съм бил човек, а някакво животно, което трябва да лее кръвта си пред очите ти, за да те забавлява. А Черноризец Храбър е човек и гледа и на мене като на човек. Затова аз не му продадох, но му посветих живота си.

— Това, което казваш, е глупаво, но аз не ще споря с тебе. Сега отговори на най-важния ми въпрос.

— Кой е Черноризец Храбър, нали? — подигравателно запита Мостич. — Кажи на палачите си да започват, княже. Това никога няма да изтръгнеш от мене. Никога!

Това „никога“ той изрече тихо, студено, но с толкова вътрешно убеждение, че дълбоко в себе си Владимир разбра — и да го нарежеха на хиляди парчета, Мостич не би изказал името на вожда си.

— Симеон знае как да накара хората си да мълчат, а?

Напразно Владимир бе очаквал някакво случайно трепване да издаде истината. Мостич прихна в смях, който не изглеждаше престорен:

— Симеон ли? Ха-ха-ха… Защо не каза баба ми? Тя май е по-юначна от твоя брат…

Владимир прехапа устни. Мостич беше силен човек, който не можеше да бъде победен с думи.

— Почвай, Паган!

— Почвай, почвай, палачо! — извика и Мостич. — Нито звук не ще изтръгнеш от мене.

И Паган започна. Няколко страхотни часа той прилага върху вързаната си жертва своето зверско майсторство, като се наслаждаваше от нейните страдания. Нито един човек не би устоял на тези адски мъчения, но храбрият воин сякаш не бе човек — той стискаше зъби и мълчеше.

Смаян, Паган се обърна към хана:

— Господарю, ще опитам и с ножа. Ако и това не помогне — остава само секирата на палача.

— Добре — кимна Владимир. — Продължавай!

Паган разголи гърба на Мостич и с остър нож одра няколко ивици от кожата му. Под тях се показа червено, кърваво месо, което той обилно наръси със сол. Нечовешка болка сгърчи лицето на воина. Той трепереше от напрежение, разтърсваше вързаните си ръце, но продължаваше да мълчи.

— Кажи! Говори! — повтаряше за хиляден път Паган, като го мушкаше с острието на ножа си.

Но Мостич вече не можеше да говори.

Той потрепера, изскимтя неистово и припадна.

— Да го заколя ли? — запита плувналият в пот Паган.

Ханът стана и тръгна към вратата.

— Не. Това ще направи утре палачът сред града. Нека глашатаи да разгласят навред за утрешната казън — искам хората да разберат какво им носи Черноризец Храбър. — Владимир се обърна към Хорациус: — А ти, боритаркане, продължавай да следиш Симеона. Ако докажеш, че той е Черноризец Храбър или че дори е само във връзка с него, аз сам ще му отрежа главата. А този — той посочи с очи безчувственото тяло на Мостича — го пази добре. Остави най-верния си страж пред вратата на килията му.

— А онези, които пазят стаята на Симеона?

— Махни ги — рече ханът. — Симеон не трябва да знае, че го следиш.

 

 

Хилядно множество се събра на сутринта да гледа обезглавяването на „опасния бунтовник“, както глашатаите наричаха Мостича. Людете от първите редици, предимно близки на хана или боритаркана, се поздравяваха като на голям празник и доволно потриваха ръце. Но зад тях настроението беше друго. Там прости и отрудени хора гледаха мрачно изпод навъсените си вежди, ругаеха полугласно, проклинаха. Може би единственият безучастен човек в Плиска беше само палачът. Той стоеше на високия подиум, издигнат през нощта, за да се види от всички посичането, и безстрастно чакаше, облегнат на секирата си.

Сам Хорациус Барка с няколко стражи отиде да доведе жертвата. Това всъщност не беше негово задължение, но той се нагърбваше с него доброволно — днес бе истинско тържество за боритаркана, ден на първа победа срещу омразния му Черноризец Храбър. Той искаше всички да видят тържествуването му, та враговете да се уплашат, а приятелите да споделят неговата радост.

Едва слязоха в подземието, и Хорациус още отдалеч забеляза, че вратата на килията беше открехната и пред нея нямаше пазач. Обхванат от страшни предчувствия, той изтича нататък и блъсна с крак вратата. С един поглед разбра всичко — Мостич бе изчезнал по чудо! Ала килията не беше празна. В единия ъгъл лежеше вързан стражът, с натъпкани в устата парцали. На другата страна на килията, закачен на една греда на тавана, висеше обесен Сондоке. На гърдите му бе закачено листче с големи и ясни славянски букви:

ТАКА ЗАГИВАТ ПРЕДАТЕЛИТЕ.

СЛЕДНИЯТ Е ПАГАН.

ЧЕРНОРИЗЕЦ ХРАБЪР

Хорациус Барка почувствува, че е на прага на лудостта и потърси спасение в бясна деятелност, в успеха на която сам не вярваше. Той заповяда да се претърси подземието и сам го разрови така, като че търсеше игла, а не възрастен мъж. Развърза стража и го разпита, но той не можа да му каже нищо съществено:

— Не зная нищо, господарю. Стоях на пост и изведнъж силен удар по главата ме повали. — И наистина голяма подутина на главата му потвърждаваше неговите думи. — Повече нищо не помня. Когато се свестих, вече бях вързан и Сондоке висеше там горе…

Човекът не беше виновен, но Хорациус го възнагради с ритници и юмруци. После под страх на смъртна казън забрани на людете си да издават какво се бе случило.

Но всичко беше напразно. Мълвата полетя из Плиска с бързината и неудържимостта на пожар в гора и след час целият град обсъждаше случката, тълкуваше я, разкрасяваше я. И се смееше главоломно.

Не се смееше само Паган.

Същия ден той умря. От страх…