Цончо Родев
Черният конник (20)

XI

От няколко дни Наум сякаш криеше някаква тайна. Той пак четеше по цял ден в стаята си, пак гълчеше и наставляваше ученика си Марко, пак разговаряше надълго и нашироко с гости-свещеници от града и цялото княжество, но в притулената в мустаците му усмивка, във веселите пламъчета в очите му имаше нещо, което караше околните да го гледат с любопитство и да очакват от него нещо ново, необикновено.

Една сутрин трима дворцови слуги донесоха в дома на Есхач няколко големи вързопа и ги оставиха в стаята на Наума. Веднага след това Наум изпрати Марко при домакина, за да му каже, че иска да се срещнат. Малко изненадан от тази официалност, Есхач отиде при просветения си гост.

— Скъпи брате — започна тържествено Наум. — Днес имам да говоря с тебе за нещо много важно.

— Говори направо, Науме. Какво се е случило, та приказваш с такова велелепие, сякаш си на патриаршеския престол?

— Не ти говоря като свещеник, а като сватовник. Дошъл съм да сватосваме дъщеря ти Кремена.

— А — възкликна Есхач и се засмя, — такава ли била работата. Добре, добре, това да се чува. А кой я иска?

— Симеон.

— Симеон! — В гласа на Есхач имаше толкова почуда, че Наум се почувствува неудобно, сякаш бе изрекъл някаква нетърпима нелепост. — Учудваш ме, брате Науме. Ти искаш дъщеря ми Кремена за Симеон?

Сега Наум даде воля на езика си. Той описа най-добрите черти на Симеона, неговата духовна чистота, учеността му, не пропусна да спомене близкото му родство с владетеля.

— Всичко това го знам — махна с ръка Есхач. — Но чудно ми е как защищаваш Симеона, когато той, божият служител…

— Симеон не е монах — прекъсна го Наум и без да съзнава, повтори доводите на Симеона, — само живее скромен и праведен живот.

— Няма значение — отсече старият воин. — Може да има глава за десет люде, но сърцето му е заешко. Защо не послуша баща си и не поде борбата срещу езичника? Защо търпи славяните да бъдат тъпкани и мачкани? Защо служи на бога, пък гледа и с дявола да е добре? Защо? Отговори ми, ако можеш.

— Всеки не е роден за велики дела, Есхач. И аз отначало го корях и осъждах, но размислих и разбрах, че нямам право. Пък и защо трябва да дадеш дъщеря си непременно на герой? С него тя ще има спокоен и духовно богат живот. Какво искаш повече?

— Аз не искам зет ми да е непременно герой, както ти казваш, но не искам внуците ми да бъдат страхливци и домоседи.

— Понякога умът на умния служи по-добре от смелостта на глупавия. Помниш ли какви мъдри съвети ни даде Симеон? Благодарение на тях ние с тебе малко ли хора събрахме за делото на Черноризец Храбър, да му даде бог здраве и сила.

Есхач се замисли. Простосърдечен и праволинеен, той никога не беше поглеждал на нещата от тази страна. За него, прекаралия живота си в битки воин, людете се деляха на две — воини и страхливци. Първите трябваше да бъдат уважавани и почитани, за вторите изобщо не заслужаваше да се говори.

Той дълго хапа замислено устни, преди да отговори:

— Не зная, може и да си прав, Науме. Но какво да се прави, на мен Симеон не ми харесва за зет. Все пак — говори с Кремена, брате, може би тя не мисли като баща си.

— Защо да говоря с нея? Щом като ти не даваш…

— Има нещо, което никому не съм разказвал, Науме, но на теб ще го кажа. Ти не знаеш жена ми Неда, пък и малцина я помнят. Тя умря при раждането на Кремена. Не бе щастлива при мен тя, братко. Не бе щастлива и затова така си отиде, тъкмо когато трябваше да живее. И знаеш ли защо? Защото я взех против волята й. Тя обичала друг, пък баща й я даде на мене, зер нали бях боил, богат и славен… При мене Неда намери всичко, хубава къща и слуги, богатство и почести, но това не я излекува от мъката по първата изгора. — Есхач разтърси глава, сякаш искаше да пропъди нерадостни видения. — Та като умираше, Неда ме закле да не постъпя с дъщеря ни така, както постъпи нейният баща. И тогава аз й обещах, че Кремена сама ще избере мъжа си. Това е брате. Затуй те пращам да говориш направо с Кремена.

Този прост разказ, който беше по-човечен от разбиранията и нравите на онова време, развълнува Наума. Той мълчаливо стисна ръката на приятеля си и го остави сам със спомените му.

Същия следобед той потропа на вратата на Кремена и влезе, а след него се вмъкнаха и няколко слуги с вързопи в ръце.

— Какво е това, отче Науме? — с искрящи от любопитство очи питаше девойката. — Какво има тука?

— И аз не знам, Кремено, но ей сега ще проверим — отвърна той и заизважда скъпите подаръци. — Ето едно топче кадифе. Ех, че е тежко, сигурно е византийско. А това е сукно, хубаво зелено венецианско сукно, за да си направиш нов сукман. Атлазени чехлички, просто да ти е жал да ги обуеш. Пфу! Това пък трябва да е свила, но така тънка и нежна, същата паяжина… Де да бях мома, да си ушия дрехи от тези платове — и мъртвите в гроба щяха да се обръщат от завист, като минавам покрай тях! А в тази ракличка какво ли има, а? Я отвори сама. Олеле — ослепях: златна огърлица, тежки златни гривни и обички със скъпоценни камъни, предназначени за нежни, много нежни ушенца…

Докато Наум разгъваше един по един скъпите подаръци, девойката подскачаше около него, чуруликаше като птичка и възторжено гледаше хубавите предмети. Кремена беше жена, а нито една жена не би могла да остане равнодушна при вида на прекрасните чуждестранни платове и красивите украшения.

— А за кого е всичко това, отче Науме? — запита тя.

— За теб, Кремено. За теб, момичето ми.

— За мен ли? — искрено се зачуди тя.

— За теб, всичко е за теб. Пратен съм сватовник, Кремено, и това са първите дарове на жениха.

Девойката се смути и поруменя.

— Кой… кой те прати?…

— Един прекрасен мъж. Симеон. — Наум забеляза как лицето й се измени, посърна и затова побърза да добави: — Да, Симеон те иска, Кремено. Като се ожените, ти ще станеш първата жена в княжеството.

Тя отмести поглед от скъпите дарове и отговори глухо:

— Жалко, не са били за мене тези хубави неща.

— Как? Отказваш ли? Че можеш ли да намериш по-добър човек от Симеона? Той е умен, добър, справедлив, честен. Всички добродетели са се събрали в него.

— Знам. Така е — въздъхна тя. — Колкото пъти съм говорила с него, винаги съм се удивлявала на мъдростта на ума и благостта на сърцето му. Но да се удивляваш е едно, а…

— … а да любиш е друго. Това ли искаше да кажеш?

Девойката не отговори. И това мълчание беше по-красноречиво от много думи. Наум се отпусна на един стол и дълго не сне очи от нея.

— Отговори ми честно, Кремено. Отговори ми и аз ще те разбера. На друг ли си подарила сърцето си?

— И аз не знам — призна тя искрено. — Понякога мисля, че наистина съм срещнала човека, когото съм виждала в бляновете си. Друг път си казвам, че той е само половината от онова, което мечтая да бъде.

— Щом се удивляваш на Симеона, той вероятно е едната половина. Така ли?

Кремена кимна утвърдително.

— А каква е другата половина, онази, която му липсва?

— Ох, трудно ми е да обясня. Той е така добър и сякаш умее да чете направо в сърцата на хората. Но… Опитай се да ме разбереш, отче Науме. Симеон има възвишена душа, но всичко у него е някак си книжно, отвлечено, като че ли той не живее в нашия свят, където всеки трябва да се бори, да се сражава и да побеждава, а в някакъв друг несъществуващ свят, в който е достатъчно да живееш със съзерцания и да… — Девойката започна добре, но сложността на онова, което искаше да каже, я обърка и тя не можа да продължи. Затова завърши изведнъж: — С една дума, Симеон е прекрасен човек, но не е мъж. А аз искам да дам сърцето си на един истински мъж, който да е и прекрасен човек. Разбери ме, ако можеш.

Наум наистина я разбираше. Дори още когато се бе нагърбил с мисията на сватовник, дълбоко в себе си той мислеше по същия начин. Кремена беше права — с вродения във всяка жена инстинкт тя бе доловила най-съществените качества и недостатъци на Симеона. Да я разубеждава би значело да лъже, а Наум и лъжата бяха чужди един на друг. Затова той стана, отиде до вратата и оттам заключи:

— Не мога да настоявам повече. Сърцето си има свои пътища, на които никой не трябва да се препречва. Помисли си пак. Може би бъдещето ще ти подскаже друго решение.

— Вземи и подаръците, отче Науме.

— А, не, Кремено. Те са си за тебе.

— Но… като му кажеш моите думи…

— Те не са цена за съгласието ти, а дар от добра воля. Не ги връщай на Симеона. Той не е заслужил такава обида.

И Наум полека затвори вратата зад себе си.