Цончо Родев
Черният конник (2)

II

Нямаше човек в престолния град Плиска, който да не познава великия боил^[1] Есхач. Мернеше ли се някъде кафявият му сукнен кафтан^[2], обшит по краищата с тесни кожички от лисици, или самуреният калпак, който зиме и лете не слизаше от побелялата му глава, хората отгатваха присъствието на боила и го срещаха с уважение и почит. Дворцовите люде почитаха в него мъдрия и далновиден боил, който от почти четири десетилетия бе давал най-умните съвети и неведнъж бе имал смелостта да противоречи дори на хана или княза и всякога времето по-късно бе доказвало правотата и справедливостта на неговото мнение. Търговците на скъпи и изящни предмети, занаятчиите с опушени лица и мазолести пръсти от западния край на Външния град, стотиците бедняци, които преживяваха от ден за ден, го величаеха като най-щедър благородник, който ни веднъж не бе се пазарил за цената на избраната вещ и не бе отказал на просяк залък хляб и глътка вино. За воините пък той бе най-първият воин, отрупан със слава от битките срещу немци, моравци, сърби и византийци.

Есхач бе нисък и слаб, но удивително пъргав и подвижен. Носеше винаги еднакви дрехи и подобаващ на сана му широк колан^[3] със златна тока и златни копчета. Макар че не беше бранно време, на високите му жълти ботуши от щавена кожа непрестанно подрънкваха големи посребрени шпори, о които се удряше застрашително тежък дамаски меч — страшно оръжие дори и в неговата шейсетлетна десница.

Много бе преживял старият Есхач и всяка битка, всяко пратеничество в чужди и далечни земи бе оставило по една дълбока бръчка върху бръснатото му лице, сред което светеха две чудно млади, ту свирепи и сурови, ту топли и ласкави очи.

Сега, когато се зададе от вратата на крепостта, шестимата стражници, които стояха на мраморната площадка пред входа на Малкия дворец, застанаха бързо по трима от двете страни на дебелата трикрила дъбова порта, прибраха ръцете с щитовете до гърдите и изправиха украсените със снопчета от конска опашка копия. Те знаеха, че този стар и кален в битки воин никога не отминаваше стражата, без да огледа стойката на стражниците, оръжието и дрехите им, без да похвали спретнатите или да смъмри небрежните. Но стражниците се излъгаха — този път Есхач сякаш не ги забеляза. С приведена глава, със загрижен блуждаещ поглед той мина с бързи ситни стъпки между тях и след миг мечът и шпорите му зазвънтяха по каменните стъпала към горния кат на двореца.

Неспиран от слугите и робите, великият боил пресече няколко зали и полутъмни ходници и спря пред покойнината на стария княз.

— Сондоке!

Слугата, който стоеше пред вратата на княза, преви дебелото си тяло и върху хитрото му широко лице се изписа раболепство.

— Тука ли е господарят?

— Тук е, славни боиле.

— Сам?

— Премъдрият Наум е при него.

Есхач потропа на вратата и веднага влезе. Само за него и за Наум бе позволил старият Борис да влизат направо — иначе дори и княз Владимир трябваше да иска предварително разрешение.

В покойнината цареше полумрак. До простата дървена маса седяха Борис и бледият черновлас Наум, просветеният ученик на Кирила и Методия. Облакътен на масата, Борис бе закрил очи в съсухрените си длани, а дългите му снежнобели коси се бяха свлекли напред. Есхач пристъпи до него, свали по славянски обичай калпака си, коленичи и изрече със задавен глас:

— Господарю, прости на верния си Есхач скръбните вести, които е принуден да ти съобщи.

Борис трепна и се изправи. Отпуснатостта изведнъж изчезна от съсухрената му снага и отстъпи място на напрегнато, войнствено очакване. Докато го гледаше, Есхач неволно си помисли, че пред него не е белобрадият и белокос калугер Михаил, завърнал се от молитвената тишина на монашеската килия, а предишният, великият княз Борис, властвувал почти четиридесет лета над българи и славяни, твърдият и суров самодържец, който преди двадесет и шест години с шепа верни дружинници бе смазал с огън и меч могъщите боили и бе предал на жестока казън петдесет и двама от тях, защото бяха дръзнали да се възбунят срещу Христовата вяра и искаха да върнат старата, езическата. Високата му права снага, покрита с проста шаячна власеница, не беше снага на смирен калугер, а на борец и воин.

— Стани, Есхач — тихо заповяда Борис. — Пред мен не трябва да се коленичи. Говори! Каква нова подлост е измислил онзи… онова сатанинско изчадие, което смятах за свой син?

— Господарю, намери сили да понесеш и този удар. Писмото, което ти изпрати в Цариград на Симеона, бог да пази живота му, не е тайна за княз Владимира…

— Как! — извика грозно Борис. — Той е дръзнал да открадне моето, бащиното си писмо!

— Не, не го е откраднал. Но негови верни люде са застигнали пратеника ти из проходите на Верегава^[4], нападнали са го и го принудили да им предаде писмото. Със себе си те водели и нотарий^[5], вещ и по ромейското, и по славянското писмо, който преписал всичко дума по дума. После върнали писмото на пратеника и го пуснали да продължи към Византия. А преписът е у княза…

— Кога е станало това?

— Точно преди осемнадесет дни.

Борис пресметна бързо.

— Значи два дни след като го изпратих. Сигурен ли си, че това наистина е станало?

— Напълно, господарю. Уви, лошите новини рядко са погрешни.

— Кой ти го каза?

— Копанът^[6] Винех от дворцовата дружина. Той е бил в групата на преследвачите.

В стаята настъпи тежко мълчание. Борис скръсти ръце на гърба и се заразхожда между вратата и прозореца, а власеницата се заувива около кокалестите му колене. Наум и Есхач безмълвно го следваха с очи. Най-сетне старецът прекъсна нервната си разходка, спря и се прекръсти широко. Дълбока бръчка се сви между тежко надвисналите му вежди.

— Бог да е на помощ на Симеона… Защото човек надали може да му помогне.

— Господарю и брате во Христе Михаиле — за пръв път заговори Наум. Гласът му бе плътен и звучен; глас на проповедник. — С никого не сподели ти какво бащино слово си изпратил на сина си, вярното божие чадо Симеон. От никого съвет не поиска, никому не се довери. Сега тайната ти не е вече само твоя тайна. Наруши мълчанието си, брате, отвори сърцето си за нас, верните ти слуги. Така и на тебе ще е по-леко, пък и добра мисъл иде по-лесно в три глави, отколкото в една, пък била тя и най-мъдрата.

— Аз същото исках да кажа — намеси се и Есхач. — Ние сме с тебе, господарю, където и за каквото да ни поведеш. Но сега ние не сме ти полезни, щом ни държиш далеч от сърцето си.

Старецът ги слушаше търпеливо, гледаше ги изпод свъсените си вежди, а десницата му бавно гладеше дългата бяла брада. Имаше вид на човек, който за последен път се колебае, преди да вземе съдбоносно решение.

— Право говорите и двамата — каза най-после той. — Глупец е слепецът, който не се доверява на тоягата, върху която се подпира. А вие, само вие останахте подкрепа за моята ръка. Всички други ме изоставиха — едни преминаха към Владимира, други се укриха в къртичи дупки от страх за кожата си. Само вие — повтори той пак замислено. — Грях ще сторя да мълча повече.

Борис отметна полата на власеницата, бръкна в дълбокия джоб, пришит от вътрешната й страна, и извади скрития там свитък.

— Един препис при Владимира и един у мене. Ето, брате Науме, прочети го ти.

Наум пое свитъка, разгъна го, хвърли бърз поглед върху него, изкашля се и зачете бавно:

— „Симеоне! Неволята ме накара да изляза от манастира, неволята ме накара да сменя благочестивия и богоугоден живот в светата обител с греховните човешки дела, пак неволята ме накара да уловя пачето перо, за да ти пиша.

За всичко това причината е твоят по-стар брат Владимир, да бъде проклето името му. За три години, откакто го коронясах за български княз, той унищожи цялото дело на моя живот. Каквото аз съградих, той го срина.

Лицемерна и подла е била предишната му смиреност пред бога и пред бащината воля. Щом зае престола, той се огради с лоши съветници, пройдохи, пияници и разгулни жени. Отрече се от Христовата вяра, върна се към езичеството и преследва всички християни. Забрани да го зоват с християнското му име Владимир, а се нарича пак със старото, езическото Расате.

Стана пръв гонител на славяните. Колкото аз се мъчих да сродя и побратимя българите и славяните, толкова той въздига и обогатява едните и преследва другите. Славянска и християнска кръв се лее в княжеството, а няма здрава ръка, която да му попречи.

Безброй са неговите престъпления. Всеки, който се изпречи пред стъпките му, бива погубен. Същата участ споделя и онзи, от когото Владимир се страхува, че може да събере хора срещу него. Архиепископът, негова светост Йосиф, бе измъчван жестоко и сега е окован в тъмница само защото проповядваше борба срещу езичеството. Боила-тарканът^[7] твоят брат Гавриил, умря за една нощ, отровен със страшна злъч, която остави черни петна по кожата му. Другият ти брат Яков бе нападнат от преоблечени като разбойници люде на княза и бе ослепен; Владимир го заточи в манастир чак в Хърватия. Сестрите ти Епраксия и Анна той даде за жени на диви ханове далеч отвъд Дунава. Останах само аз. И ти, сине Симеоне. Всички други от рода ни ги няма вече.

Като предишен княз, като твой баща и като християнин, аз ти пиша това писмо, Симеоне, и те моля и съветвам да прекъснеш ученолюбивите си занятия и да се върнеш в престолнината Плиска, за да вразумиш с добро или с лошо княза Владимира. Досега той не е посмял да посегне и върху мене, но не зная дали някое утро не ще ме намерят удушен на одъра. Ако съм жив, като се върнеш — заедно ще поведем борбата. Ако дотогава умра — води я сам, сине Симеоне.

Аз те благославям.

Баща ти Борис, божи служител Михаил.“

Наум завърши четенето, погледна още веднъж от горе до долу ръкописа, сякаш се страхуваше да не е пропуснал нещо, изкашля се пак и едва тогава го подаде на стареца.

— Тежка съдба очаква Симеона — каза той след малко. — Щом князът е предупреден, то… Дано Симеон бъде разумен и не побърза да изпълни бащината воля. Дано го просветли небето.

— Защо да хленчим и да чакаме помощ от небето — възкликна Есхач. — Не е ли по-добре да пратим бърз гончия с ново писмо до Симеона и да му поръчаме да не се връща?

— Всичко съм обмислил — тежко и глухо отсече Борис. — Симеон ще дойде!

— За да го убият ли?

— Дори и да го убият — с мрачна упоритост повтори старецът.

— Не ти ли стига примерът на Гавриил и Яков?

— Не! И сто сина да имам, и стоте ще ги дам за правото дело. Пък накрая и сам ще сложа глава на дръвника.

Есхач замлъкна. Тежка въздишка се отрони от устата на Наума:

— Може би Христовата вяра заслужава такава скъпа жертва — каза той.

— Христовата вяра ли? — запита Борис със зле прикривана насмешка. — Да говорим без извъртане, брате Науме. За коя Христова вяра говориш?

— Как за коя? Не разбирам въпроса ти, брате Михаиле.

— Отговори, отговори. За коя Христова вяра са думите ти? За римската или за гръцката? Или може би приказката ти е за вярата на манихео-павликяните? Или на монофизите! На месалитяните? На иконоборците^[8]? Коя е Христовата вяра?

Наум не бе очаквал подобна нападка.

— Но и ти си християнин, брате Михаиле, и верующите дори светец те зоват. Нали ти покръсти в правата вяра народа си? Нали ти се отказа от престола, за да станеш божи служител?

— Така е. Но защо забравяш, че преди да стана християнин, аз бях хан и вожд на българското племе? Един истински вожд първо мисли за доброто на народа си, че едва тогава за вярата. За него всички вери са хубави, когато са от полза за княжеството.

— Не мога да те разбера — призна Наум. — Нима искаш да кажеш, че си покръстил народа не за да го просветиш в правата вяра, а за да има полза за княжеството?

— Разбира се.

— В словата ти има противоречие. Казваш, че християнството е от полза за народа, а същевременно искаш да изкараш, че то не е по-добра религия от другите.

— Наистина не ме разбираш — махна нетърпеливо ръка старият княз. — Христовата вяра е по-добра, по-мъдра и по-човечна от другите. Но всички велики вождове на българското племе досега са били езичници. Исперих и Тервел, Кардам и страшният Крум, Омуртаг и дори моят баща Пресиян бяха езичници. А нима техният живот отиде напразно? Нима езичеството им попречи да създадат славното българско княжество, което вече две столетия не дава сън на ромейските императори?

— Тогава защо се покръсти? Защо не остана езичник като дедите си? Защо си се заканил да унищожиш, езичника Владимир-Расате, който иска да се върне към вярата на предците си?

— Есхач, и ти ли не разбираш?

— Честна дума — не, господарю.

— Чудно защо не си ме запитал преди тридесет години, когато се покръствахме — иронично подхвърли Борис. — Но… добре. Ще ви обясня както някога. Кажи, Есхач, каква кръв тече в жилите ти?

— Чиста българска, господарю. Глиганът, знакът^[9] на моите деди, от края на вековете е стоял вярно наред до вашия вълк, от великия Авитохол^[10] и Ирник^[11] до днес.

— Така, така. А защо ти, българинът, даде на дъщеря си славянско име?

— За Кремена ли говориш?

— Кремена е славянско име. Защо избра това, а не друго?

— Не мога да отговоря — вдигна рамене Есхач. — Хубаво име е, звучно. Може да съм го чул отнякъде или жена ми да го е казала.

— Жена ти, славянката, нали? Защо се ожени за славянка, Есхач? Малко ли бяха кръглоликите и теснооки българки? Защо взе славянката, та децата ти да не бъдат чисти българи като тебе?

— Чуден въпрос, господарю. Някога ти сам ме посъветва да я взема. Даже против волята й я взех.

— Добре, да не разравяме миналото. Кажи ми друго. Защо ти, българинът, даде подслон на този, славянския просветител Наум, ученика на Константина философа?

— Учудваш ме с въпросите си, господарю. Защо наричаш Наума славянин, когато той е наш, български и християнски просветител?

В очите на Борис блесна доволство.

— Ето сега мога да отговоря на въпросите ви. Българите, братя мои, са велико племе, но са малко. Сред славяните ние сме като капка в морето. Двеста години ние ги държахме под ботуша си, но повече не може. Само да надигнат глава, и с нас е свършено. А славяните са християни и гръцките им попове ги подстрекават постоянно срещу нас. Е, какво трябваше да се направи? Аз, ханът, избрах — направих християни и българите и сега в княжеството няма славяни и българи, а само българи — едно племе, една вяра, една кръв. Аз помня, Есхач, как на младини ти се гнусеше от славяните. „Вонящи просоядци“ ги наричаше, нали? А сега славянският просветител Наум живее в дома ти, жена ти — бог да я прости — беше славянка, дъщеря ти е със славянско име. Разбрахте ли ме сега?

— Има и друго — продължи старият княз, без да им остави време да се опомнят. — Благодарение на Христовата вяра славяните станаха равни на нас, българите, създадоха си свои велможи, свое писано слово. Какво казвам — та и ние сега тук със славянска реч говорим! И когато дойде време за бран, славяните вече не казват, че се бият за „онези, българите властници“, а за нас, за нашето българско славянско княжество. А щяхме ли да станем княжество, ако не бяхме приели християнството? Не, и до днес никой не щеше да ни признае и за всички щяхме да бъдем все още диви варвари. Отговорете сега — разбирате ли защо един вожд, бил той хан или княз, трябва да гледа много по-далеч от вярата?

Двамата му събеседници мълчаха. Есхач бе обърнал широко отворените си очи навън, сякаш се взираше през опънатите на прозорците ципи в светлината на летния ден. До него Наум замислено гледаше рошавата си черна брада.

— Да, разбрах те — наруши най-после мълчанието Наум. — Но — прости ми за искреността, брате Михаиле — разочарован съм. Аз все мислех, че ти така, от просветление на сърцето си прегърнал кръста Христов, пък то било… от хитра сметка и хладна княжеска мъдрост. Та значи и борбата ти срещу Владимира не е борба на християнин, а…

— Може и така да е — прекъсна го Борис. — Ако Владимир беше държал кормилото на княжеството, както го държах аз, сега нямаше да бъда тук, а щях мирно да се радвам на старините си в манастира. Той се връща към езичеството, за да отвори отново старата пропаст между българите и славяните, да направи едните господари, а другите роби. Той отнема земите на славянските първенци, прокужда ги. Отрече се и от славянското си име и взе пак старото, българското. Славянски крак в двореца не се допуща. Нито един славянски старейшина не е вече в свитата му. А кои останаха? — Кавханът^[12] Цок, пияницата, който прекара цялото богатство на баща си през ненаситното си гърло; ичиргу-боилът^[13] Окорсис, който не умее нищо друго, освен да доставя нови наложници на княза; онази маймуна Паган, хан-боилът коловър^[14], дето и себе си не може да измами с глупавите си заклинания… А защо ти, Есхач, който си българин и велик боил, не влизаш вече в съвета на великите боили? Защото ти престана да мразиш славяните и не искаш да се връщаш към езичеството. Ето това е грешката на Владимира, която нито на този, нито на онзи свят ще простя.

— И затова ли викаш Симеона? — попита Есхач.

— Да, затова. Симеон е умен и мъдър — той ще намери начин да отреже главата на змията. А ако падне и Симеон — аз с моята ръка ще я отрежа…

Старецът удари с ръка върху масата.

 

 

Слугата Сондоке, който досега бе подслушвал на вратата, се стресна от този шум и побърза да се отдръпне. После помисли малко върху чутия разговор, потри доволно ръце и лицето му се изкриви в хитра, доволна усмивка.