Цончо Родев
Черният конник (19)

X

— Разбирам те, Лазаре, хубавичко те разбирам — каза Есхач, като търкаше с пръст бръчките по челото си. — Но все пак…

— Знам какво ще кажеш, боиле — гръмогласно го пресече Лазар. Той изобщо не можеше да говори тихо. — Знам и още отсега ти казвам: не си прав. Черноризец Храбър не е самозванец, не ламти за господарство. Има десет пъти да съм го чувал досега да казва, че той не е вожд, а прост воин на княза Бориса. Колчем се срещне с людете, все това повтаря: господар ще бъде Борис, Борис и никой друг. Пък и спомни си: преди време тук, в този дом, ти сам ми казваше…

— Казвах ти, да, ала после размислих. Ами ако лъже? Ако си служи с името на стария княз само за да привлече народа към себе си?

— Не може да бъде! Ти не чете ли приглашението на княз Бориса?

— Четох го, Лазаре. По-право — един препис на приглашението попадна в ръцете ми. Може да е писано от княжеската ръка, може и да не е.

Този разговор се водеше един топъл следобед на просторния чардак в дома на Есхач. Лазар бе наминал уж случайно, но скоро думата дойде от само себе си на онова, което ставаше напоследък в Плиска.

Умълчаха се. Лазар придърпа стакана с вино към себе си и шумно отпи няколко глътки, после избърса рунтавите си мустаци с ръкава на кафтана си.

— Слушай, Лазаре — поде пак Есхач. — Аз съм дал свята клетва на княз Бориса. Без негова повеля нищо не мога да сторя.

— Но ти пък защо си си наумил, че княз Борис не подкрепя делото на Черноризец Храбър? Чел си приглашението, думаш, пък…

— … пък ден през ден съм при княза и нито веднъж той не ми е рекъл, че Черноризец Храбър е негов верен човек. Затуй!

— Е, твоя воля, боиле. — Лазар на един дъх пресуши стакана и се изправи. — Ако слушаш мене, ръката си в огъня слагам, че княз Борис не е чужд на делото. Пък да съм на твое място, не ще чакам князът да ми го каже, а аз пръв ще попитам.

С тези думи багаинът Лазар си тръгна. Есхач остана неподвижен, замислен над току-що разменените приказки.

Привечер великият боил Есхач облече кафтана с лисичите кожички, обу високите жълти ботуши и отиде в Малкия дворец на посещение при стария княз. Завари го на крака — Борис имаше обичай, когато размишлява напрегнато за нещо, да се разхожда с широки крачки из стаята. След обичайните поздравления те се настаниха от двете страни на простата маса и Борис подхвана:

— Е, какво, Есхач? Имаш лице на човек, който носи важни известия.

— Не известия, господарю, а въпроси.

Гласът на стария воин издаваше вътрешното му напрежение. Доловил необичайния тон, Борис издигна предупредително пръст до устните си, после излезе от стаята и изпрати слугата Сондоке да потърси някаква вещ по сергиите на Долния град. Есхач разбра — князът не желаеше някой да подслушва разговора им.

— Казвай сега, Есхач — рече старецът, след като се върна на мястото си до масата. — Какви въпроси те доведоха? Какво те развълнува толкова?

— Не съм наясно със себе си, господарю. А за патила глава като моята да не е наясно — не е леко.

— И какво те обърка толкова?

— Дойдоха при мене люде на Черноризец Храбър. Познават ме и не се страхуват да говорят пред мене. Искат ми хора, оръжие, пари. С една реч — искат подкрепа за делото на Черноризеца.

— А ти? Какво им отвърна ти, Есхач?

— Не мога да им отвърна нищо, господарю. Аз уважавам този неизвестен герой, възхвалявам подвизите му, величая името му…

— Какво те спъва тогава?

— Че не зная бъдните му замисли. Кой е този човек? Какви са целите му? Днес той е воин на истината и справедливостта. Но утре? Какво ще поиска той утре?

Борис гладеше с ръка брадата си — белег, че се е углъбил в мислите си.

— Продължавай, Есхач, продължавай. Слушам те — каза той след малко.

— Народът го въздига във вожд, господарю. Сега го зоват народен вожд, а мнозина виждат в него човека, който трябва да заеме мястото на Владимира на престола. Аз съм дал клетва на тебе, княже. Клетва съм ти дал и макар този човек днес да служи на твоите цели, не мога сляпо да му се доверя. Кажи само една дума и аз ще му дам всичко — имота си, людете си, живота си дори. Но без твоята дума, без твоето изволение аз нищо не мога и няма да сторя.

Борис не отговори веднага. Той стана, дълго се разхожда из стаята, най-сетне застана прав пред боила. Изразът му беше строг и донякъде гневен.

— Туй ще ти кажа, Есхач: не очаквах това от тебе. Ти, най-верният от верните ми люде, най-мъдрият и най-прозорливият от всички, ти, именно ти не си могъл досега да прозреш една истина, която вече достигна до сърцето на последния бродник от Плиска. — Есхач не бе очаквал такива остри думи. Те го смутиха и го накараха гузно да сведе очи. А Борис продължи: — Верен си, зная. Но защо не се научи да мислиш със собствената си глава? Чакал си дума от мене, казваш. А не виждаш ли сам? Сляп ли си за истината? Ти си дал клетва на мене и мене признаваш за свой господар. Но кой съм аз? Не съм ли един осемдесетлетен старец, дал монашески обет пред бога? Или мислиш, че съм вечен? Че мога тепърва да поема съдбините на княжеството в ръцете си? Не, Есхач, лъжеш се — отговори сам на въпросите си Борис. — Аз съм стар, уморен, тежък е за моята десница княжеският скиптър. Да видя само погрома на оня злодей, Владимира, тогава ще сметна, че делото на живота ми е завършено и ще мога спокойно да умра. Сега бог изпрати сред нас човек, който да изпълни въжделенията ни, моите, твоите, на целия народ въжделенията, а ти чакаш дума от мене. Е добре, слушай. Ето думата ми: да бях по-млад, аз пръв щях да се наредя зад Черноризец Храбър и да умра за делото му.

— Ще рече, прави са били Лазаровите думи — като на себе си продума боилът. — Навярно и приглашението от твоята ръка е писано…

— От моята, разумява се. Днес всеки трябва да подкрепи с всичко, каквото има, борбата на Черноризеца: юнакът с меча, богатият с имота, а аз — аз имам само името си и с радост му го давам.

— А защо нито веднъж досега?…

— Защото е бранно време, а не време за приказки, Есхач. Днес и стените имат уши. Една непредпазлива дума и… Ето затова.

Есхач се изправи. Той, обикновено твърдият и спокоен боил, сега изглеждаше зашеметен и смаян. Коленичи чинно пред Бориса за сбогуване, после отиде до вратата.

— Благодаря ти за словата, господарю. Сега зная какво трябва да направя.

— Чакай, Есхач — спря го старецът. — Почакай малко. Сега ми дойде на ума, че освен името у мен има и още нещо, което в този върховен час може да подпомогне борбата. — Борис откачи от врата си тежък златен кръст с драгоценни камъни и го подаде на боила. — Вземи! Продай го на купците, превърни го в остри мечове и здрави щитове.

— Как! — извика Есхач. — Ти ще продадеш светия кръст!

— Ние се борим за Христовата вяра — с двусмислена усмивка отговори Борис. — Редно е и кръстът да подпомогне нашата борба…

Боилът излезе от стаята и си тръгна. Беше все още замаян, зашеметен, но се чувствуваше някак лек, ободрен, сякаш се бе освободил от голяма тежест. И едва когато влизаше в къщи, той се сепна — много бе чул в този ден, много научил, но само едно остана тайна за него — знаеше ли Борис кой се крие зад маската на Черноризец Храбър или само подкрепяше един непознат и неизвестен герой?