Цончо Родев
Черният конник (27)

III

Никой не разбираше по-добре от Окорсис онова, което ставаше в Плиска. От разгулен живот и излишества той бе преждевременно грохнал, но бе надарен с острото обоняние на хрътка, с което долявяше нещата много по-ясно от господаря си или боритаркана. За него катастрофата беше неизбежна — въпреки суровостта на хана и жестокостта на Хорациус Барка народът, тази невзрачна сган, която живелият в изтънчено охолство Окорсис открито ненавиждаше, се бе превърнал в тайна и мощна войска, която някой ден щеше да въстане и да помете всичко пред себе си. Наистина той понякога се заразяваше от самоувереността на хан Расате и започваше да вярва, че всичко още не е загубено и че верните на хана воини биха могли да сразят един бунт на простолюдието, но дори и в такива моменти той не беше напълно спокоен — бунтът е кръвопролитие, а ичиргу-боилът никак не бе склонен да рискува живота си. Той бе себелюбив, мислеше единствено за собственото си благополучие и затова си казваше, че ако падне жертва на бунта, за него не ще бъде никаква утеха вероятната или възможна победа на Расате.

Окорсис се страхуваше за живота си и този първичен страх превръщаше дните му в един непрекъснат кошмар. Той се съмняваше във всичко и всички — караше слугите да опитват пред него гозбите му, защото се страхуваше да не бъде отровен, разравяше вечер завивките в леглото си, защото си бе втълпил, че те ще скрият змия, ходеше денем с телохранители, а нощем поставяше възглавници в леглото си, пък сам спеше свит като просяк в някое ъгълче. Макар че бе велик боил, той не бе участвувал в нито едно сражение през живота си, а с удоволствие бе предоставял възможността да се умре за отечеството на другите. И сега, когато за пръв път бе заплашен от насилствена смърт, той се превърна в жив труп — косата му побеля, ръцете му трепереха, загуби охотата си към оргиите и пиршествата, не можеше вече нито да яде, нито да спи.

Много пъти вечер, когато се връщаше с размътена глава от пиршествата в двореца, той бе кроил хиляди планове, „за да излезе сух от водата“, както гласеше основното правило на живота му. Понякога възбуденото му от виното въображение раждаше съвсем фантастични идеи — веднъж искаше да тури отрова във водата и да предупреди само най-верните привърженици на хана, та всички други да измрат и да ги освободят от заплахата, друг път мислеше да прободе с нож в гърба хана, за да спечели благоволението на бунтовниците. Но щом изтрезнееше, той виждаше нелепостта на тези мисли и отново изпадаше във властта на черното си униние.

След безкрайни размисли най-после той намери единствения изход и една привечер сам, без пазачите си, отиде в дома на Есхач. Той бе решил да се спаси и цената на спасението му щеше да бъде самоунижението.

Почука. Отвори му едно чипоносо и къдрокосо момче, което веднага го позна и го изгледа подигравателно.

„Ето — помисли Окорсис, — дори и за този хлапак аз не съм ичиргу-боилът, а един пропаднал и осъден човек, чиято песен е изпята. Преди една година то би треперило като шумка пред мене, а днес ме гледа нахално и дръзко, като че завися от неговото благоволение…“

— Тук ли е боилът Есхач? — запита той гласно.

— Тук е — отговори Марко, защото чипоносото момче бе именно той.

— Заведи ме при него — прекрачи Окорсис, но Марко остана препречен на вратата и го принуди да отстъпи.

— Почакай тук — отсече хлапакът. — Първо ще попитам дали великият боил ще изволи да те види и изслуша. Как се казваш?

Окорсис трябваше да преглътне и тази обида — той, ичиргу-боилът, да стои като божек пред вратата и да чака благоволението на човек, който доскоро бе смятан за низвергнат. Затова той се опита да вложи много достолепие в отговора, който — велможата бе убеден в това — съвсем не бе нужен на момчето:

— Кажи на Есхач, че е дошъл ичиргу-боилът Окорсис.

— Добре — заключи Марко с тон, който показваше, че това име и титлата не му правеха никакво впечатление. После хлопна портата пред носа на благородника.

Не мина много време и сам Есхач дойде да посрещне високия си гост. В държанието на стария боил нямаше никакво предизвикателство или учудване, сякаш за него беше съвсем естествено да бъде посетен от един от заместниците на хана. Въпреки болезнената си мнителност Окорсис трябваше в себе си да признае, че в Есхач имаше някакво естествено, вродено благородство, съчетано с простота на воин, и че нямаше нищо чудно в това, дето беше признат любимец на войската.

Настаниха се на меките миндери по чардака на къщата, размениха обичайните приветствия и с прямотата на войник Есхач запита направо:

— Е, какво те води при мене, Окорсис?

Обмисляйки разговора си с боила, Окорсис бе смятал да подхване нещата отдалече, със заобикалки, да спечели първо разположението на стария Есхач и едва тогава да достигне до главното. Но този воин не бе свикнал да говори с дворцовата изтънченост на ичиргу-боила и с прекия си въпрос го принуждаваше да изостави първоначалния си план.

— Есхач, ти не ме броиш между най-близките си приятели, нали?

— Нима, според тебе, би трябвало да те броя?

— Всичко е от времената, Есхач. Ако не бяха такива времената, между нас би имало най-сърдечна дружба. Ние и двамата сме синове на славни предци, които винаги са били заедно, в победи и поражения. Защото аз съм от рода Чакарар, който не е нито по-млад, нито по-малко славен от Кувиар, твоя род. В миналото много пъти е имало и родство между вашите и моите люде.

— Това ли дойде да ми кажеш, Окорсис? — за втори път Есхач не позволи да бъде отклонен разговорът.

— Това и друго нещо. Всъщност ти не би трябвало да ме смяташ за враг. Честно слово, без ти да знаеш, аз съм ти направил не една услуга. Ако не те пазех, ти надали би останал жив досега… Така е и със стария княз. Четох приглашението му още в деня, когато го написа. Е, какво щеше да стане, ако кажех и за него на Владимира?

— Съмнителни са благодеянията, за които сам благодетелят напомня.

— Сега ще разбереш, че казвам истината. Дошъл съм да ти предложа още една услуга, за която може би ще рискувам кожата си. — Окорсис почака да провери действието на думите си, но другият не изрази нищо, нито недоверие, нито нетърпение. — Есхач, да говорим честно. Ти си човек на Черноризец Храбър, нали?

Нито един мускул не трепна по слабото бръснато лице на Есхач. Въпреки необикновеността на въпроса то оставаше безизразно и студено. За Окорсис това самообладание беше нова, непозната черта от характера на Есхач и сега той разбра защо някога княз Борис го предпочиташе за най-трудните пратеничества при другите владетели.

— Кое те кара да мислиш така? — запита безстрастно Есхач в отговор.

— Много неща. Нима ти ще го отречеш?

Старият воин не отговори веднага. С присвити очи той наблюдаваше събеседника си, сякаш се мъчеше да проникне в душата му. Същевременно той бързо преценяваше какво трябва да каже, за да не се изложи на опасност, а и да не пресече излиянията на Окорсис.

— Не съм на твоето мнение — рече той предпазливо, — но да предположим, че е така.

„Стара лисица — помисли си ичиргу-боилът с яд и възхищение. — Не ще е лека борбата срещу него. Благоразумен е като заек, а има зъби на вълк.“

— За тебе предположение, за мене — сигурност. Но да не спорим сега за това. Слушай, Есхач. Аз знам какво иска вашият Черноризец Храбър. Но кокалът е много голям за неговата уста. Каквото и да мислите, князът — за да не предизвика раздразнението на боила, Окорсис бе решил да избягва да нарича Владимира хан — е още много силен и борбата срещу него не ще прилича на игра с ашици.

— Един княз трябва да бъде силен — неопределено отвърна Есхач. — Това е негово право и негово задължение.

— Но борбата ще бъде лесно спечелена, ако един от най-близките му люде премине на страната на Черноризеца.

— Например ичиргу-боилът? — подхвърли Есхач.

— Например ичиргу-боилът — потвърди Окорсис, без да мигне. В живота си той бе извършил толкова подлости, че една повече или по-малко нямаше никакво значение за него.

— И, разбира се, след това ичиргу-боилът ще си остане ичиргу-боил?

— Да, ако новият княз ще има нужда от неговите знания и опит. Ако не — ще бъде оставен на спокойствие. Това е малка цена за такава услуга.

Есхач се облегна на възглавниците си и скръсти ръце. Най-после той бе разбрал целта на посещението, а това беше главното. Останалото щеше да бъде вече много по-лесно. Боилът мълча продължително, отдаден на мислите си.

— Ще ти разкажа една приказка, Окорсис — рече най-сетне. — В къщата на един добър стопанин живеел хитър плъх. Той познавал всички капани и умело ги избягвал, а налитал на най-добрите храни на стопанина. Като не успял да улови плъха, стопанинът решил да обърне с добро — да се сдружи с животното, да го храни, а то да го пази от другите хищници. Така и станало. Те сключили договор и отначало всичко започнало добре. Доволен бил плъхът, доволен бил стопанинът. Но после плъхът си взел жена, народили му се и плъхчета. И стопанинът трябвало да не ги закача, защото те били все поколение на стария плъх. Какво станало накрая? Плъховете толкова се умножили, че изяли всичките храни на стопанина, подгризали дори и основите на къщата му и един ден тя рухнала върху главата му. Това е приказката.

— Не я разбрах. Какво искаш да кажеш с нея?

— Че онзи, който се сдружава с плъхове, рано или късно става тяхна жертва.

— Нима наричаш плъх мене, Окорсис, от рода Чакарар?

— Нали знаеш какво разправят моряците, Окорсис? Не? Те казват, че когато корабът започне да потъва, първо побягват плъховете…

Ичиргу-боилът прехапа устни. Плесницата беше толкова оглушителна, че дори той, закоравелият в подлостите Окорсис от рода Чакарар, се почувствува обруган и оплют. Но страхът от смъртта беше по-силен от гордостта му и той каза хрипливо:

— Все пак ти би направил добре да поговориш с Черноризец Храбър. Може би той ще е по-умен от своите пророци.

Есхач се усмихна с престорено състрадание. Сега, когато конците на играта бяха преминали в неговите ръце, той отлично знаеше как да ги тегли.

— Ти забравяш, че моите връзки с Черноризец Храбър са само предположение. Казах ти го още в началото. Всъщност те не съществуват.

Окорсис се изправи. Лицето му бе пребледняло като на смъртник.

— Сбогом, Есхач. Дано бъдещето да не покаже, че си се лъгал.

— Бъди спокоен. Аз не се излъгах дори и тогава, когато беше много лесно да спечеля благоволение, ако подобно на пес лочех от паницата на… Как му викате?… Расате.

Гостът си тръгна. Фалшивата му самоувереност, с която беше дошъл, бе изчезнала и сега бе превил гръб под тежестта на своята орис. Есхач го изпрати до дворната врата.

— Ще ти кажа още две думи, Окорсис — рече на вратата старият Боил. — Плъхът е силен, когато постъпва като плъх. А добрият плъх знае да бяга, преди корабът да е потънал напълно.

Със сведена глава вървеше към дома си ичиргу-боилът. Рояк мисли жужеше в мозъка му.

„Плъхът е силен, когато постъпва като плъх.“ Колко прав беше старият Есхач, дявол да го вземе! Да, Окорсис беше плъх и за пръв път през дългия си живот на човешки плъх той го признаваше честно пред себе си.

Но Есхач беше казал: „Добрият плъх знае да бяга преди потъването на кораба…“ А корабът на Расате и Хорациус Барка потъваше, потъваше безвъзвратно и Окорсис чувствуваше с цялото си същество, че никоя земна сила не можеше да го задържи още дълго на повърхността. Корабът потъваше. Какво още чакаше той, плъхът Окорсис? Спасение имаше и той не беше човекът, който да не се възползува от него.

Същата нощ Окорсис избяга от Плиска.

С него бяха само един верен телохранител и два коня, натоварени със злато и скъпоценности.