Василий Захарченко
Надбягване с разума (8)

Тайната на познаването

Светът, с цялото си удивително многообразие, нахлува в нашето съзнание. Свят, пълен с цветовете на дъгата — синевата на небето, зеленината на ливадите и горите, ярките багри на разноцветни съзвездия. Свят, пълен с неповторими звуци — с цвърченето на птици и нежното обаяние на човешкия глас, шума на машините и равномерния звук на падащите капки. Свят, пълен с мирис на земя, с аромат на цветя, с едва доловимо дихание на настъпващата пролет. Свят, пълен с топлината на танцуващия пламък и с лекото докосване на вятъра. Свят на вкусовите усещания — киселината на плодовете, тръпчивостта на виното, горчивината и сладостта на онова, което ни дава щедрата природа. И всичко това идва до човека по каналите на сетивата. Пет пътеки, пет пътя — това са петте човешки сетива: зрение, осезание, слух, обоняние и вкус. Ето каналите, чрез които влиза в нас заобикалящият ни свят. А нали той е частица от онази огромна реалност, която наричаме с кратката дума живот.

Така казва лириката. А какво говори математиката?

Възможно ли е математиката да има свое съждение за възприемането на живота?

Математиката е възникнала на времето не от потребностите на живата природа, а във връзка с конкретните потребности на земемерното дело, астрономията, механиката, техниката, а по-късно и на физиката. Затова тя е още далечна, в известна степен примитивна, а понякога и малко пригодна за изучаването на живите процеси: биологични, физиологични и психологични.

Всичко това е вярно. За математическата оценка на живите процесии сигурно е нужна друга математика, която взема предвид сложните взаимодействия на всички променливи, съществуващи в живата природа и обществото.

Обаче такава нова математика на живия свят не съществува и ние сме принудени да използуваме онова, което имаме.

Така се появиха разновидности на математиката: математическа статистика, теория на вероятностите и теория на информацията.

На основата на теорията на информацията се появи и математическа единица за измерване на информацията — „бит“, т.е. количеството информация, което постъпва в човека, в електронната машина, в уреда или в апарата. А количеството битове определя колко нови неща опознаваме със своите чувства.

Нека се обърнем към цифрите. Според математиката най-голямата пропускателна способност от петте линии за връзка на съзнанието със света притежава зрението. То възприема светлинните сигнали в количество един милион бита в секунда. Добрият телевизор има същата пропускателна способност.

На второ място стои осезанието. То осигурява 100 хиляди бита в секунда — това е потокът информация, равен на способността на обикновена електронноизчислителна машина.

На трето място е нашият слух. Слуховите канали са много по-бедни — само 10 хиляди бита в секунда. Такава пропускателна способност притежават радиото и телефонът. Още по-малък източник на информация за нас е вкусът и мирисът.

Да, но самият главен мозък? Колко информация може да пропуска? Уви, несравнимо по-малко — само 50–100 хиляди бита в секунда, като по своите възможности той се приближава до телеграфа.

Всички тези цифри ни довеждат до поразителен извод: анализаторите на човека подобно на телевизионната система не извличат информация, а само я пренасят от едно място на друго. Иначе потокът информация би залял човешкото съзнание. Можете да пресметнете сами.

Зрителният нерв има около един милион влакна. За една десета част от секундата ретината на окото ни може да пропуска в мозъка приблизително един милион сведения от външния свят. Всички милиарди неврони на мозъка могат да бъдат залени от информацията в продължение на няколко десетки минути, т.е. целият капацитет на мозъка ще бъде напълно изразходван за много кратко време.

Тук пред човешкия мозък възниква сложна и интересна задача: необходимо е да се отдели главното в изображението, да се отстрани неконтролираният поток от информация. Трябва да се изключат сигналите, които многократно се повтарят и вече са загубили своето значение — именно те могат да задръстят складовете на нашия разум с ненужен багаж.

Природата е постъпила гениално. Очната ретина има свойството да не реагира на постоянния светлинен поток, а само на неговото изменение. Тя позволява да се видят изменящите се по яркост или цвят движещи се детайли.

Но ако пред вас има някакъв вкаменен пейзаж или неподвижна картина, ще попитате вие. Оказва се, че природата е помислила и за това.

Окото на човека, независимо от неговата воля и съзнание, се намира в непрекъснато движение. То се плъзга по изображението, без да го обхваща едновременно изцяло. Окото непрекъснато се движи от една точка на изображението на друга, също както електронният лъч в телевизионната тръба. А някога хората дори не са знаели за това. Окото на жабата, лишено от тези качества, може да вижда само движещ се предмет — само летяща муха или пълзящ бръмбар. Ако предметът спре, жабата не го вижда.

Преди няколко години съветските учени проведоха следния опит: на гумена пластинка се прикрепя към очната ябълка, малко встрани от зеницата, миниатюрно огледалце. Голямо колкото прашинка, то може да отразява падащия лъч. Вие седите в полутъмна стая. Светлинният лъч пада върху огледалцето, отразява се от него и миниатюрната точица — зайче — се плъзга по тъмния екран. Вие разглеждате картината. И пред вас на екрана се отразява тайната, скрита дотогава от вашия поглед — една фантастична картина: светлинният молив стремително рисува по плоскостта на екрана. И то какво, мислите, рисува?

Когато вместо екран беше сложена фотографска плака, отразеният лъч пробягваше по нея, като ту замираше, ту се скриваше. На фотоснимката се запечата непроизволното движение на зеницата.

Човекът разглеждаше привичната за окото картина от художника Шишкин „Утро в боровата гора“. Върху проявената плака с белия молив на лъча бе нарисувана условна картина с познатото ни дърво и мечките.

Този опит още веднъж доказа непрекъснатото движение на нашето око, обгръщащо изображението. Окото не възприема целия главозамайващ, подтискащ поток от светлинна информация, който би смазал нашето съзнание, а избира, плъзгайки се по този поток, само характерното, което изображението предава на нашия мозък.

А как работи окото? Къде е тайната на познаването?

Миниатюрни бухалчици и пръчици — окончанията на нервните центрове — възприемат светлинния поток, който се насочва от лещата на окото към очното дъно. Лещата представлява лупа. Тя концентрира снопчетата светлина. Но бухалчиците и пръчиците са в състояние да предават информацията само на границата на осветеността — там, където сянката е в съприкосновение със светлината. Именно тук се ражда изображението. Ако не съществуваше тази граница, нашето око щеше да бъде сляпо. За да се обхване изображението изцяло, границата трябва непрестанно да се мени.

Окото непрекъснато премества граничната линия на осветеността по нервните окончания, извършвайки вертикални, хоризонтални и дори въртеливи движения.

Характерно е и друго: нервните нишки, които идват от бухалчиците и от пръчиците към зрителните отдели на главния мозък, непрестанно намаляват. Става нещо като окрупняване на елементите на зрителните образи.

Но нали това е само виждането. А как става познаването?

Пред нас има десетина изображения — фотографски, условни и реални — на един и същ предмет. Нека това да бъде обикновена котка. Ето фотография на пухкавата й муцунка, ето рисунка на котката, взета от мултипликационен филм, ето съвсем условно изображение на котка, нарисувана откъм гърба. Но когато гледаме всяко от тези изображения, ние безпогрешно казваме: „Вижте, котка!“

Зрителната система не само пренася в мозъка сведения за цвета и яркостта на един или друг участък от светлинния поток, но вероятно още от самото начало върху ретината на окото попадат характерните елементи на изображението. Всичко второстепенно се отхвърля. По пътя към мозъка информацията се обобщава, обединява се в групи, тези групи още повече се окрупняват и към подстъпите на мозъка съставляват зрителния образ, съвпадайки или разминавайки се с паметта, заложена в клетките на мозъка. Така се осъществява поразителният процес на опознаване на предмета.

Независимо дали искаме, или не искаме, целият ни жизнен опит създава обобщен образ, който се оформя от много и много подсказани ни от паметта образи, попаднали по различно време в касичката на нашия мозък. Именно това, че ние сравняваме с тези създали се образи цялата постъпваща в нашия мозък зрителна информация, съставлява тайната на опознаването на един или друг предмет.

По същите пътища става и познаването на звуците, формата на предметите, вкуса и мириса.

Анализът на този процес още повече се усложнява поради липсата на точни данни за някои канали на информация.

С какво да се измери грапавостта на камъка, която се усеща с осезанието, или сигналите, постъпващи в мозъка от лъжицата супа?

Положението още повече се усложнява от това, че у много животни, при рибите например и при насекомите, обонянието играе понякога по-важна роля, отколкото зрението, докато ние, говорейки за мириса, употребяваме определението „слаб“, „остър“ и дори точно не знаем природата на неговото въздействие върху човека. Същото може да се каже и за осезанието. Но което е поразително: дори при най-бедни канали на информация мозъкът на човека е в състояние да преработва тази информация и безгранично да я разширява.

… Още в ранно детство Олга Скороходова била лишена от зрение и слух. Но тя се научила да произнася думите, макар че за това е необходимо да се чува. На нейно разположение останали само трите канала за съприкосновение със света: осезание, обоняние и вкус.

Цялата информация от външния свят Олга получава чрез осезанието. Скороходова чете думите, когато ги пишат на дланта й. Тя чете книги с изпъкнали букви. Разговаряйки с вас, тя не чува нито вас, нито себе си, но говори правилно и само малко приглушеният й, необичаен глас може би ще ви наведе на мисълта, че имаме работа с човек, който не може да управлява оттенъците на речта си. Но общувайки с нея, вие няма да видите никакво различие в светоусещането й, което прави поразително впечатление.

Олга Скороходова дори пише стихове, които играят голяма роля в живота й. Те помагат за нейното интелектуално и всестранно развитие, помагат на един човек, жестоко обиден от природата.

Нека споменем и друг подобен случай.

Още от дете американката Елена Келер загубила слуха и зрението си. С нечовешки труд тя съумяла да преодолее всички свои недостатъци. Получила средно образование, след това висше и най-сетне защитила дисертация за званието доктор по философия.

Това не е само личен подвиг на хора, които при по-трудни условия са съумели да се издигнат до висините на човешкото развитие, но и жив пример за колосалните, още неусвоени възможности на нашия мозък, способен да взаимозаменя отделните свои функции.

… Знаменитият френски химик-микробиолог Луи Пастьор на млади години е имал кръвоизлив в дясната половина на мозъка. Дълбочината на поражението на мозъка не била известна. На Луи Пастьор принадлежат много знаменити открития, той е един от най-известните учени на времето. Но когато починал и отворили черепа му, било открито, че половината от мозъка му е напълно атрофирана. Всичките си най-добри трудове френският учен е създавал, използувайки само едната половина от главния си мозък, половината, която не само поела върху себе си натоварването от атрофираната част, но и издигнала Пастьор в редовете на световноизвестните учени.

Но всичко това има и друга, чисто практична страна.

През последните години много научни институти, опитвайки се да помогнат на слепите в тяхното общуване със заобикалящия ги свят, се обръщат към кожното осезание.

Американците са създали устройство, с помощта на което слепият възприема образа с кожата на гърба си. Изображението се възприема от обектив и с помощта на електрониката се преобразува в трептения на миниатюрни вибратори, които са в съприкосновение с гърба на пациента. Трептенето на вибраторите се възприема от слепия като зрителен образ.

Още по-надалеч е отишъл в трудовете си полският лекар Витолд Старкевич. Той създал портативен уред, който се слага на главата като шлем. В уреда е монтиран обектив, преобразувател, усилватели и вибратори. Образът се възприема с кожата на челото. Слепият може да чете големи обяви и да се ориентира на улицата.

Това са първите крачки, които се правят в помощ на 15-те милиона слепи по земното кълбо.

Ние все още недостатъчно сме изучили всички възможности на нашия организъм.

В последно време между учените се провежда широка дискусия, свързана с новото, шесто чувство, шестия канал, който се открива за връзка със заобикалящия ни свят.

Отдавна в световната практика са известни случаи, когато човек е можел да вижда по някакъв начин с помощта на пръстите на ръцете, а понякога дори с всяка част от тялото си.

Наскоро стана известно името на Роза Кулешова от Нижни Тагил. Не може без вълнение да се гледат опитите, които се провеждат с тази феноменална жена не само в лабораториите, но и пред милиони зрители по телевизията.

Напълно е отстранена възможността от осезание. Роза усеща цвета на лъча, който минава през светлофилтъра и пада върху пръстите й. За да се отстрани възможността от топлинно предаване, били направени опити, когато светлинните лъчи предварително се пропускали през оптическа леща с вода и се отразявали на ръката от огледало.

— Това е червен лъч, това е зелен, това е син, това — оранжев — казвала спокойно Роза Кулешова.

Удивителната способност на Роза да чувствува цветовото различие й позволила да се научи да чете с ръка едър шрифт дори през стъкло и през целофан, като се изключвало напълно предположението, че четенето става с помощта на осезанието. Кулешова определяла нивото, а понякога дори и цвета на течностите.

По време на опитите, провеждани с Кулешова, тя повтаряла широко известните случаи на зрителна измама, когато например белите квадрати и белите кръгове изглеждат по-големи, отколкото същите черни кръгове и квадрати, които се намират до тях; когато еднаквите линии с раздалечаващи се и с приближаващи се стрелки също изглеждат различно дълги.

Отначало мислели, че този феномен е неповторим. Но ето че в Ленинград се появила Н. Кулагина, която свободно определяла цветовете и формата на изображението през непроницаема за светлината черна хартия. Надя Лобанова от Свердловск познавала цвета на боя, намираща се в плътно затворена метална кутия. А ето как разказва лекарят Д. Федотов за срещата си с единадесетгодишната Вера Павлова.

„Пристигнахме в Уляновск в началото на април като членове на комисията от Министерството на здравеопазването, за да отстраним напълно вероятността от погрешна оценка на опита и да предотвратим възможността от поглеждане и подсказване. Още първата среща с Вера ни порази. Тя познаваше цвета на хартия; през 2–3 дебели книги, сложени отгоре, четеше текст от списание «Пионер». Прекарвайки лакът по разположените на масата картинки, тя разказваше какво е нарисувано на тях, какъв цвят са. Опипвайки с пръсти циферблата на часовника, тя казваше точното време и по наше искане преместваше стрелката на определен час.

Когато Вера излезе от стаята за минута, ние сложихме под килима картинка, а след това помолихме Вера да я намери и да я опише. Обута в дълги и къси чорапи, и с обувки, Вера напипа късчето картон и радостно възкликна:

«Та това е „Петльо-петленце със златно гребенче“!»“

Спомням си срещата с доктор Шавелев, който работеше в известния очен институт „Филатов“ в Одеса.

— Сега си поставяме за задача да изследваме кожното зрение и да се опитаме да го използуваме в помощ на слепите — каза лекарят.

От опитите, които се провеждат тук, особено впечатление ми направи един от тях.

На челото на ослепяло момченце прикрепят обикновен обектив от фотоапарат. Светлинно петно колкото стотинка се концентрира с лещи върху челото на момчето. То не само усеща светлината и сянката, но чувствува разните степени на интензивност на осветлението.

Изказват се най-противоположни мнения. Някои напълно отричат възможността за шесто чувство, като обясняват всички експерименти с непрецизност. Но има сериозни учени, които се опитват да вникнат в това интересно явление.

„Способността да се определя формата и някои свойства на предмета, без да се докосва човек до него — със затворени очи или в пълна тъмнина — пише академик Константинов, — в по-голяма или в по-малка степен е присъща на всички хора, и на жените, и на мъжете. Дори нещо повече, тази способност, която почива на известното шесто чувство, съвсем не е рудиментарна и е дотолкова необходима, че лишавайки се от нея, ние ежедневно бихме нанасяли на себе си и на околните тежки травми и осакатявания.“

Когато обяснява феномена Роза Кулешова, академик Константинов смята, че в основата на това явление стои възприемането на инфрачервените излъчвания, изпускани от ръката на човека.

„За кожното виждане — говори академикът — съществуват физически предпоставки: собствените топлинни и електромагнитни излъчвания на ръката или на друг участък от повърхността на човешкото тяло. Що се отнася до физиологията, тук има известно чувство — чувството за топло и студено.“

Но, така или иначе, всички тези нови явления изискват съсредоточено внимание и сериозно изучаване. Кой знае, може би приносът на науката, която ще разкрие тайната на кожното зрение, ще бъде забележителен влог в конструираното на кибернетичните машини и устройства.