Василий Захарченко
Надбягване с разума (41)

Кибернетиката задължава

Често си спомням моя учител по химия. Беше отдавна, дълго преди войната. Веднъж в нашето училище дойде човек на средна възраст, спокоен, вежлив, добре облечен. И никой не можеше да предположи, че този човек ще предизвика революция в старото ни училище край Москва. Но стана именно така. Той ни накара нас, момчетата и момичетата, да се влюбим в химията. И днес се питам: каква беше тайната на неговия успех, как успя да ни увлече със своя предмет?

Умен и прозорлив беше нашият нов учител по химия. Отказа се от обикновените училищни уроци и ни въведе в „химическия цех“ — така наричаше малката лаборатория, направена със собствените ни ръце в избата на училището. Той забеляза сред нас най-ентусиазираните и ги назначи дежурни по лаборатория.

Учителят ни разказваше вдъхновено за връзката на химията с живота. Биографиите на великите учени химици се разкриваха пред нас като увлекателни романи, в които основна тема беше битката на човека с природата. Ние не само научихме закона на Ломоносов, но дори знаехме на френски какво е казал Лавоазие за законите за запазване на веществото.

Спомням си как се заседявахме в нашата лаборатория след свършване на заниманията. Дори често мама ми се караше за химичните опити, които правех на прозореца на нашата стая, което, понякога предизвикваше взривове, придружени от гъсти облаци дим. Да, това беше истинско увлечение. Харесваше ни новаторството, смелостта, това, че бяха поверили химията в наши ръце, че ни имаха доверие.

Но после стана нещо непоправимо: нашият учител чародей напусна училището. Училищното началство — хора с каменни сърца — не разбраха откровената и развълнувана душа на новатора. Те го обвиниха в нарушаване на някакви педагогически правила, дежурните ученици бяха наречени „любимци“ и дори закриха нашата гордост — „химическия цех“. Разказите на учителя, които слушахме като най-увлекателни романи, нарекоха фантазия.

Когато днес се замислям защо не станах химик — а аз непременно трябваше да стана такъв, — разбирам, че на времето мечтите ми са били разрушени в самото начало на утвърждаването им. Болно ми е да си спомням това, но трябва да си го спомням. Та нали ония момчета и момичета, които учат днес в училищата, след десет или петнадесет години ще съзиждат такива неща, за които днес дори не можем да предполагаме.

Ние живеем във века на атома, на космонавтиката, във века на химията и електрониката, и онова, на което някога сме се обучавали, днес става азбука за нашите деца. Те вече по друг начин виждат науката, чувствуват нейната връзка с техниката. И неправилно би било да се смята, че учебният процес, който се създава от десетилетия и дори от векове, трябва да остава неизменен.

Кибернетиката и анализът на работата на човешкия мозък говорят, че е настъпило време за преустройство на системата за натрупване на информация в мозъка на човека.

Изниква въпросът: може ли в нашия век да се предаде всичко, което е натрупал човешкият разум и опит, със същите методи, които са използували нашите бащи и деди? Та нали количеството информация, която днес възприема човек, надминава три пъти онова, което е удовлетворявало нашите прадеди.

Освен традиционните знания, съставляващи някога основата на науките, днес съществува огромно количество съвсем нови неща, които се усвояват, а може би дори само подлежат на усвояване. Необходимо е „коригиране на времето“. То се определя от постиженията на науката в наши дни и вероятно от всичко онова, което предстои да се открие и усвои за десетилетията, през които ще преминава процесът на обучението.

Днес мнозина — академици, учители, родители — мислят по тия въпроси. Нали по тях трябваше да споря в Мюнхен на съвещанието на експертите от много чужди страни, посветено на проблема за развитие на науката и техниката и за възпитанието на нашата младеж. По различен начин разсъждаваха чуждестранните учени.

— Човечеството не е в състояние да усвои всичко, което е създало — говореше беловлас професор от Франция. — Човечеството е като боа, погълнала повече, отколкото може да смели. Трябва да се раздробят всички научни и технически знания на отделни части и на всеки млад човек да се даде по нещо.

— Не, аз смятам, че само елитът — най-гениалните и избрани хора във всяка страна — трябва да получава знания в пълен обем — настойчиво твърдеше млад, енергичен професор от Западен Берлин. — Нима не виждате, че на обикновения човек не му трябва наука? Той се занимава със спорт, с развлечения…

— У нас, в Америка, това е един от най-сложните проблеми — загрижено говореше небрежно облечен професор от Колумбийския университет. — Главното е да не се изостава от времето…

… Да не се изостава от времето… Не, това не е достатъчно. Трябва да вървим преди времето, трябва да изпреварваме времето и научнотехническите постижения поне за периода, който е необходим за обучаването на младежта.

Науките станаха вече не така строго разграничени, както бяха по-рано. Математиката нахлу не само в близките й области като физика и химия, но и в биологията, в медицината, в селското стопанство. Докато по-рано математиката беше наука на сухите цифри, сега тя се изучава и осмисля не само от формули и схеми, но легна и в основата на създаването на най-сложни изчислителни машини. Физиката също преразгледа своите позиции. От по-теоретична наука в миналото тя стана най-жизнената наука, свързана с биологията и химията.

Парадоксално е, че в годините на моята младост за атомната енергия се говореше като за нещо чисто теоретично. За практическото използуване на атомната енергия дори не можеше да се помисли. И ако се фантазираше в тази област, то предположенията се правеха за след не по-малко от хилядолетие. А ние знаем, че неотдавна пуснаха в експлоатация новата Белоярска атомна електроцентрала и в пресата дори нямаше по този повод особен шум. Обикновено явление!…

А какво стана в областта на химическите науки? Химията стана творец на втората природа — на целия прекрасен и удивителен, изкуствено създаден свят, който заема все повече и повече място в заобикалящата ни естествена среда. Свят на синтетиката, свят на технологичните процеси, извършващи се едва ли не на равнището на вулканични явления.

А биологията? Въоръжена с химични, физични и математични знания, както и с помощта на кибернетиката, тя започна да се доближава до точните науки. Как в тези нови условия да не се търсят нови пътища за натрупване на човешкия опит — в този стремителен, грандиозен по обем поток, който трябва да премине през съзнанието ни, като остави в него всичко най-ценно и най-перспективно!

Един американски учен веднъж сравнил съществуващите учебни програми с одеяло, съшито от отделни парчета. Появява се нещо ново в науката — още едно парче се пришива към одеялото, но по същество то си остава същото, каквото е било преди десетилетия. Обаче размерът му е станал неудобен за човека. То се е оръфало по краищата, някои парчета отдавна са изгнили и сигурно вече не са нужни. Но традицията продължава да действува и одеялото расте, макар че е вече съвсем невъзможно да се използува.

С това не може да не се съгласим. Трябва не само да прибавяме нови неща към програмата, но и да отсяваме старите. Трябва принципно да се преустрои цялата мрежа, по която са пръснати човешките знания.

Човекът от миналия век е получавал, както се казва, „класическо възпитание“. То е било немислимо без латински и гръцки език. В нашите училища отдавна вече не се изучават „мъртвите езици“, а в света на интелигентния човек нищо не се е изменило. От одеялото на програмата са изхвърлени две парчета и се е освободило място за нови, важни раздели. Може би така трябва да се постъпва и занапред.

В средата на XX век децата разговарят по телефон, не можеш да ги откъснеш от телевизорите и магнитофоните, а в училищата търпеливо изучават опитите на стареца Галвани, който за първи път накарал да трепнат крачетата на жабчето от докосването на ебонитовата пръчица. Отвън минават тролейбуси, трамваи, мощни радиостанции са оплели земното кълбо с невидимите вълни на ефира, а учениците се занимават с лайденски стъкленици и бързат колкото може по-скоро да се върнат при телевизора или магнитофона.

Не е ли странно това? За съжаление то се отнася не само до науката и техниката. Спомнете си колко време и енергия отива за изучаването на граматичните правила, за зазубрянето на онова, което на практика изглежда ненужно и безсмислено. Не е ли по-просто да се направи революция в преподаването на езика, като се отхвърли сляпото заучаване на правилата, които в действителност почти никога и от никого не се използуват.

А какво е положението с усвояването на математиката? Тя така е разпростряла корените си сред всички други науки, че вероятно не трябва да се прави разлика между отделните й части, а да се изучава като единна сплав, прехвърлила жив мост от теорията към изчислителните машини. Неевклидовата геометрия, диференциалното смятане и дори теорията на относителността трябва да стигат до ученика, а не до студента от висшето учебно заведение. Та нали без тези знания е невъзможно да се разберат процесите, които стават днес на практика, в живота, в науката и в производството.

И което е най-главното — новата програма трябва да покаже огромната и все по-нарастваща сила на взаимодействието на всички науки като единно цяло, където диалектиката е диригент, стоящ над физиката, биологията, математиката.

Това е едната страна на въпроса. Но има и друга…

Спомням си един много интересен разговор с педагога новатор Л. Н. Ланда.

„Ако се развият у младия човек общите методи на мислене, може рязко да се повиши ефективността на обучението — разказва той. — Психологията на обучението трябва да се програмира така, че за същия период ученикът да може да усвои значително повече, отколкото е в състояние да направи това днес.“

За какво става дума?

Както в кибернетичните машини съществува алгоритъм, така и при постъпването на информация в мозъка трябва да бъде разработен алгоритъм, т.е. точен график за последователното усвояване на знанията. Човешкият мозък е много по-съвършен от машината — трябва само да се изработи определена нова система за усвояване на отделните предмети, а след това и на целия комплекс от постъпващи знания.

След като е приложил новите алгоритми на практика, в процеса на усвояване на руския език, Ланда е постигнал значителен успех: 5–6 пъти се е намалил броят на грешките у учениците, които са се ползували от новите алгоритми, свързани с програмата на кибернетичните машини.

— Трябва не само да се предават знанията, а активно да се управлява процесът на тяхното постъпване. В този случай за 6–7 години ученикът може да усвои това, за което иначе ще са потребни не по-малко от 11 години.

Има и трети, много активен фактор, който влияе върху обучението — използуването на кибернетичните машини: машини за преподаване, машини за изпитване и огромен комплекс от нова техника, така необходим за нашите училища и вузове.

В Московския институт по енергетика студентите построили кибернетична машина, която изпитва. В нея са заложени няколкостотин въпроса. Взема се предвид времето за обмисляне на всеки въпрос, а те са съставени така, че не можеш да отговориш, без да помислиш — само със случайно натискане на копчето. Машината автоматично отбелязва правилните и неправилните отговори и времето, през което си мислил.

В Съединените щати е конструирана подобна машина, която дава на студентите не въпроси, а готови отговори. Изпитваният получава 6–7 отговора, но само един от тях е правилен. Обаче за да намериш правилния отговор, трябва да мислиш и да знаеш…

Интересен е апаратът преподавател, разработен от Ланда. Представете си за миг един клас, в който никой не отговаря гласно. Пред ученика има малък пулт, той натиска копчетата на отговорите, чете проблясващите на екрана въпроси и отново изпълнява заданието. Само активното мислене дава възможност правилно и с увлечение да се работи с машината преподавател.

Спомням си разговора с академик Б. В. Гнеденко по въпроса за обучаващите машини:

„Вас ви интересува какво дават тези машини на учениците? Първо, те ги карат да работят не по старите принципи на зазубряне, а по новия метод на навлизане в същността на въпроса. Това открива нови хоризонти за психологията на обучението. Детето не се стеснява от машината, реагираща на всички негови грешки, както понякога се смущава от присъствието на учителя. Обучението с машините не е досадно задължение, а увлекателна игра. А за педагога? Такава кибернетична машина освобождава учителя от мъчителната работа да проверява стотици и стотици тетрадки, като му дава възможност да насочи енергията си в по-важна насока.“

Процесът на внедряване на кибернетиката в обучението вече не може да се спре, дори понякога той е стихиен.

Учениците от 4-то училище във Виница, увлечени от електрониката, сами са си построили сложна машина „ДИМ“, наречена така в чест на Дмитрий Иванович Менделеев. „ДИМ“ чете лекции по химия и изпитва по програмата. Тя е строг учител, който не се задоволява с посредствени отговори.

В училищата трябва да намери място не само телевизията, радиотехниката, киното, но и изчислителните устройства, апарати на базата на полупроводниците, а може би дори някаква нова система на обучение като хипнопедията.

Хипнопедията почива върху удивителното, открито неотдавна свойство на човешкия мозък да приема информация в първите минути на съня.

Световната преса е изпъстрена със сензационни съобщения. Само за 10 часа една американска пощенска фирма научила работниците от справочните бюра на имената и разположението на 16 000 улици в Ню Йорк! За няколко нощи кондукторите по железопътните линии научили годишното разписание на влаковете! Един певец трябвало да замести свой болен колега и за една нощ научил оперната партия, и то на италиански — съвсем непознат за него език. Разказват, че някакъв московчанин просто на шега научил един рядък екзотичен език и сега се мъчи по всякакъв начин да се отърве от него. Едва ли може да се вярва на всички тези съобщения, но би трябвало човек да се замисли над тях.

Почти една трета от живота си ние спим.

… Това е много важно и нужно за човешкия организъм. По време на сън се възстановяват онези сложни процеси от жизнената дейност на човека, които протичат през деня. Без сън е невъзможно да се живее.

Интересни са опитите за установяване на рекорд по безсъние. Преди години американецът Уолес прекарал 212 часа без сън. Но в 1960 година рекордът му бил бит от двадесет и седем годишния Рик Майкълс от щата Мичиган, който не спал 243 часа, т.е. повече от десет денонощия.

Интересно е състоянието на човека при продължително безсъние. За да не заспи, Майкълс се ободрявал с големи порции кафе, което пиел по време на целия опит. След 72 часа безсъние той станал раздразнителен, а после яростен. Когато безсънието продължило вече 100 часа, изведнъж станал приказлив и започнал да се хвали. Той предизвикателно крещял: „Какво знаете вие? Скоро ще разберете кой е Рик Майкълс!“ Към края на 160-те часа експанзивността му изчезнала и започнали да го преследват халюцинации, видения — сини светлинни изригвания, мъгла като паяжина. Той напълно загубил способността да концентрира вниманието си, не можел да реши дори най-леките задачи. Можел да заспи, както ходи.

Към сто и осемдесетия час картината отново се изменила. Майкълс ходел с широко отворени очи. Чувствувал, че е загубил собственото си тегло. Понякога настъпвал пълен мрак в съзнанието му. Когато изминали вече 220 часа без сън, той не можел да се движи без чужда помощ. На 243-ия час паднал и моментално заспал. След като спал 14 часа, нормалното му състояние се възстановило.

Както виждаме, сънят е тясно свързан с психиката на човека, с неговото физическо състояние. В лабораторията на Чикагския университет били проведени подробни изследвания върху състоянието на спящия човек. Резултатите били необикновено интересни. Било установено, първо, че човек никога не спи като „заклан“. През нощта тялото му извършва до 40 движения. За осем часа човек сънува средно 4–5 сънища, но повечето от тях към сутринта съвсем забравя. Съдържанието на съня може да се запомни само ако спящият се събуди веднага след като го е сънувал. Това е напълно възможно да се направи, казват американските учени.

Биотоковете на спящия мозък представляват периодични трептения с определена честота. Колкото е по-дълбок сънят, толкова по-правилна е формата на вълните на тези трептения. По време на бодърствуване формата на трептенията напълно се изменя. Изследванията с осцилограма показали изменение на биотоковете при преход от състояние на сън към състояние на бодърствуване и обратно. Нещо повече, установено е, че в момента на прехода очната ябълка извършва енергично движение, което продължава само няколко секунди. Това е и своеобразен сигнал за превключване на спящия от един сън на друг.

Установено е също, че продължителността на сънищата в течение на нощта нараства. Първият, най-кратък сън продължава само 9 минути, след това продължителността нараства до 28 минути, после до 90 минути и т.н. Действието, което наблюдава спящият, насън продължава толкова време, колкото ако би се извършило наяве, което противоречи на приетото мнение, че уж сънят продължавал само няколко минути.

Но нека се върнем към основния въпрос: не може ли да се отдели известна част от времето, когато спим, и да го използуваме за работа?

„Може би сте забелязали — говори завеждащ лабораторията на Езиковедческия институт към Академията на науките на УССР Леонид Андреевич Близниченко, — че през последните петнадесет минути преди сън човек възприема всичко най-остро и напрегнато? Именно в тези напрегнати минути често се раждат най-новите идеи и се вземат най-важните решения. Това свойство на човека ние искаме да използуваме не за нещо друго, а за обучение.“

Хипнопедията не изисква сложни машини. Вместо скъпите кибернетични устройства се използуват обикновени магнитофони. Те сякаш нашепват на спящия онова, което му е необходимо да запомни, нашепват му го независимо от неговото съзнание.

Веднъж някаква американска рекламна фирма провела интересен експеримент. В един художествен филм, където лентата се движела със скорост 24 кадъра в секунда, се врязвали рекламни кадри на фирмата — едно изображение на 24 кадъра. Очите не можели да го уловят, така бързо пробягвала картината на екрана. Но независимо от съзнанието очите го възприемали. След гледането на филма човек повъздишвал и посъчувствувал малко на героите и си отивал с твърдото съзнание и увереност, че стоките на тази и тази фирма са най-добрите.

Човекът е излъган: освен художествения филм насилствено са вкарали в съзнанието му и рекламата.

Този груб експеримент, направен в Америка за рекламни цели, накарал учените да се замислят. Значи рекламата е влязла в съзнанието на човека независимо от неговата воля, автоматично. Върху това удивително свойство се опира и хипнопедията, като използува не зрението, а слуха.

Още през 1936 година в една ленинградска клиника лекарят, сега професор, А. М. Свядош направил интересен опит. На три момичета по време на сън бил прочетен разказ. На сутринта момичетата се разговорили.

— Откъде разбра какво съм сънувала? — попитало едното момиче приятелката си, която й разказала съня.

— Та това е моят сън! — възразило третото момиче.

Този пръв научен експеримент, направен преди няколко години, днес намира научно обяснение. Вече е изучена силата на звука, неговият тон, дълбочината на съня, при която най-ефективно преминава обучението. Организирани са няколко специални учреждения за обучение по време на сън.

Нищо тайнствено…

Обикновени легла, до тях масички. На масичките репродуктор. Няма нищо особено и в хипноинформатора, който се намира в отделна стая — магнитофон с несложно програмно устройство, което включва и изключва магнитофона в определено време. Информаторът следи дишането на учениците. По характера на дишането се вади заключение колко е дълбок сънят.

Обучаваните, както всички хора, лягат да спят. Може би през деня и преди да си легнат, те още веднъж преглеждат програмата си за през нощта. На някакъв стадий на заспиване започва да работи информаторът.

Пред нас е Вадим Волошчук, двадесет и четири годишен инженер-химик, „нощен студент“ от школата на Близниченко. Той говори с нас на английски.

— Тайно винаги съм мразел чуждите езици. В училище учех немски, но безуспешно. А тук след двадесет и две нощи свободно говоря английски.

— А какви са вашите усещания?

— Нищо особено. Аз чаках някакви невероятни неща, цветни сънища, а всъщност сънувах обикновени сънища, нищо не чувах и само когато за първи път отговарях сутринта на урока, в паметта ми възникваха като на фотохартия думи, добре познати, сякаш научени отдавна, много отдавна.

В чужбина се провеждат и други опити за обучение с прилагането на хипноза. Италианският лекар Марио Белини забелязал веднъж, че под хипноза неговите пациенти запомняли всичко несравнимо по-добре, отколкото по време на бодърствуване. Той направил опит — хипнотизирал един студент преди изпит и му прочел в състояние на сън най-трудните места от учебника. Изпитът бил издържан блестящо. Проверката изключвала възможността от случайно съвпадение на въпросите, които се паднали на студента.

Тогава италианският лекар отишъл по-нататък. Той не хипнотизирал студента, а записал на магнитофон триминутен монолог. След като чуел този монолог, студентът заспивал. И вече насън слушал програмата в съответствие с учебния план.

Пренасянето на този метод в училището интернат в италианския град Сан Виченцо дал много добри резултати.

Опити по новите методи на обучение се процеждат в много страни, в това число и в Съветския съюз. Те не изключват традиционното обучение, прието у нас, но не изключват и търсенията, които се предприемат в други насоки.

Аз присъствувах на сеансите на младия лекар-психиатър Владимир Леонидович Райков. В клиниката той провеждаше изпити под хипноза с група ученички от медицинското училище.

— Първото, което внушавам на изпитваните, е пълна вяра в собствените им сили, убеденост, че знаят предмета — говори лекарят. — Получават се отлични резултати: при достатъчна подготовка всички учащи се като правило изкарват изпита с отличен.

— Но вие се стараете сами да им предадете знания.

— Нещо повече… Аз искам да постигна такова състояние, когато под въздействие на внушението писателят, художникът, изобретателят биха разкрили максимално своя талант в най-изострена, в най-силна форма. Убеден съм, че това може да се постигне!

Преди две години учените от Сибирския филиал на Академията на науките поставиха въпроса за индивидуалния подход към учениците, които усвояват точните науки — математика, физика, химия и други. Нали никой не се учудва, че бъдещият пианист от дете посещава музикалното училище, бъдещата балерина от малка се учи в хореографско училище. Защо тогава дълги години се е смятало за нецелесъобразно да се подбират способни деца в областта на точните науки, за да се провеждат по-специални занимания с тях?…

Академик М. А. Лаврентиев, президент на Сибирския филиал на Академията на науките, разказва как изтъкнатият руски математик Н. Н. Лузин като дете бил признат за неспособен ученик по математика.

— Та той е по народност бурят и изобщо е безнадежден! — говорел за него училищният надзирател.

Но ето че се намерил педагог, който открил у момчето невероятна способност да се ориентира в най-сложните математически въпроси при неумение да решава елементарните задачи. Това поразило учителя и той започнал да се занимава с момчето. И родината ни се обогатила с основателя на най-известната математическа школа у нас.

— Ето защо — говори Лаврентиев — ние трябва да се замислим как да издирим най-способните млади хора и да им помогнем да се заинтересуват от науката.

И младежите от Сибирския филиал на Академията на науките започнаха усилена работа по издирването на таланти. Беше проведена първата в историята на страната източносибирска физико-математическа олимпиада. Разпратиха по училищата задачите от първия тур. Онези, които решиха най-добре задачите, се събраха в градовете на Сибир за участие във втория тур. Вторият тур излъчи 250 способни деца. През лятото ги повикаха на втора олимпиада на математиците. Това беше своеобразна лагер-школа. Тук децата не само се срещаха с изтъкнати математици, не само решаваха увлекателни задачи, но и ходеха на туристически походи, организираха художествена самодейност, занимаваха се със спорт.

Вторичното запознаване с талантливите деца излъчи победителите от третия тур на олимпиадата. Дадоха им възможност да държат изпити в Новосибирския университет. Това бяха наистина способни математици. И, кой знае, може би много от тях ще станат гордост и упование на съветската страна.

Възникна въпросът: нима съревнованията на младите химици, физици, биолози или математици, организирани по широко известния в нашата страна образец на конкурси по художествена самодейност, не могат да станат естествен път за подбор на най-талантливите деца? Нима съревнованията в областта на точните науки, построени на принципа на спортните състезания, не могат да изявят разума и съобразителността на децата? Разбира се, че могат.

Мисля, че внедряването на новите традиции може да стане начин за подбиране на талантлива младеж, която проявява способности не само в областта на математиката, но и по въпросите на икономиката, биологията, медицината, планирането и т.н.

Всички тези мисли възникват днес, когато се сблъскваме с проблема за работата на човешкия мозък, със задачите в областта на обогатяването на разума и с възможностите, които откриват пред нас науката, техниката и кибернетиката.

Не говори ли за тези проблеми Съветът на младите учени от Сибирския филиал на Академията на науките, съвет, създаден по инициатива на комсомолците и младите учени, който на обществена основа повдига редица интересни въпроси, свързани не само с подготовката на учените, не само с внедряването на научните работи в народното стопанство на страната, но и с въпроса за модернизацията на училищните програми.

Училищата трябва да се прикрепят към научни или висши учебни заведения, препоръчва съветът. В училищния курс да се изучават основи на ракетната техника, радиоенергетика, радиолокация, електронноизчислителни машини, кибернетика. Трябва да се осигури тясна връзка между курса по физика и геология, химия и молекулярна биология, теория на изчислителните машини и математика.

Но кой знае какво ще ни донесе утрешният ден в областта на образованието, в усвояването на нови знания. Неотдавна в пресата се появи сензационно съобщение за опитите, провеждани от група американски учени, по „присаждането на памет“. Опитите се правели над низши животни, в чийто организъм се вкарвали преработени органи на памет от себеподобните им.

И червеите, с които се извършвали опитите, като че ли възприемали впръсканата им памет; взета от други екземпляри. Опитът бил повторен и с плъхове.

Нима може да се предположи подобно нещо у висшите животни? Оказва се, че може. Ще настъпи ден и ще стане възможно да се присажда на човека памет от предидущите поколения, а това не е нищо друго освен предаване на опита, натрупване на всичко онова, което е било създадено от човечеството за хиляди и хиляди години.

Почти фантастично предположение. Ако някога стане това, то предаването на знанията от поколение на поколение ще се превърне от многогодишно учение в своеобразно присаждане на памет. Да знаем всичко, което са знаели нашите бащи и деди, да сме овладели тези сведения като наши, собствени — нима това не е привлекателно?

Днес сред нас живеят изключителни хора, като Лобачевски и Павлов, Циолковски и Менделеев, Курчатов и Титов. Трябва да се издирят тези таланти из недрата на народа, трябва да се развият, предоставяйки им цялото богатство от човешки знания. Да създадем творческа атмосфера за изява на техните инициативи. А ние знаем — инициативата на съветския човек за построяване на комунистическото общество е безгранична.