Василий Захарченко
Надбягване с разума (30)

Резервни части за човека

Това се случи през зимата на 1941 година в Москва. Младежта сигурно не помни Москва през онези години. Фашистките войски наближаваха столицата, в града беше студено, хората гладуваха. Всички, които можеха, с оръжие в ръце тръгнаха да защищават родината. По улиците беше пусто, неприветливо и тревожно.

В студените дни на януари из улиците на Москва вървеше един млад човек. Не беше военен. Току-що беше завършил института по авиация и трябваше да замине за някакъв авиационен завод, евакуиран далече-далече в Сибир. Доскорошният студент, а сега строител на авиационни мотори, за първи път бе назначен на работа.

Младежът пристигна на гарата. Само един дълъг железопътен състав стоеше на някаква глуха линия. Това беше подвижна болница — пътнически вагони, приспособени за хирургически помещения, купета, в които вместо пътници лежаха ранени. Единственият влак, който в онези дни заминаваше от Москва за Сибир…

„Няма как, ще ги помоля да ме вземат в този влак“ — помисли си младежът. И попита за началника на влака.

Насреща му излезе възрастен офицер. На петлиците си имаше познатата на всички емблема: мъдра змия, обвила се около чаша с отрова. Майорът от медицинската служба се заинтересува от младия човек. Дали му хареса, или пък си спомни за сина си, който през онези дни беше на фронта, дали заповедта за изпращането на младия специалист на работа се стори на началника на влака важен документ, но като махна с ръка, той рече:

— Добре! Ще пътувате с нас.

И ето вече петнадесет дни и петнадесет нощи по заснежените простори на Урал и Сибир пътуваше влакът; в него се водеше битка за живота на хората. И тия петнадесет дни наложиха отпечатък върху цялата биография на младия човек.

Петнадесет дни и петнадесет нощи. Никога досега той не е бил в операционна зала. Никога преди тези страшни дни той не се беше надвесвал над хирургическа маса, където в мъки и страдания трептеше човешкият живот. А тук се налагаше да прави всичко… да асистира при операциите, да прави мъчителни превръзки. Така младият инженер стана по неволя и санитар.

За него всичко беше ново и необичайно. Възникваха хиляди въпроси, на които веднага не можеше да намери отговор, раждаха се стотици недоумения, които се обясняваха с медицинската му неграмотност. Един голям въпрос подтискаше всички други въпроси. „Защо?“

… Защо на този едър, широкоплещест момък със синя татуировка на гърдите хирургът най-хладнокръвно отряза ръката? Огромна, могъща длан и бицепси като камък… А и раната не е голяма, само някаква дупчица, пробила живата тъкан. Но лекарят, надвесен над заспалия от упойката едър и здрав човек, спокойно и бързо му отрязва ръката.

— Не може иначе — отговаря хирургът на недоумяващия поглед на младия инженер. — Куршумът е пробил кръвоносния съд. Ръката е умряла. Кислородът, който тече заедно с кръвта по кръвоносните съдове и храни живата тъкан, вече не стига до нея. Образува се гангрена и ако се разпространи по цялото тяло, човек може да загине.

— А нима не могат да се съединят ранените кръвоносни съдове? — попита младият човек. — Като инженер съм сигурен, че сме в състояние да съединим всякакви тръбички: стъклени, капронови, чугунени, стоманени. Ние винаги ще съумеем да съединим тръбички с високо налягане, тръбички, носещи химически разтвори. При това можем да използуваме болтове, заварка, залепване… А вие? Вие правите човека завинаги инвалид и това е само поради вашето неумение…

Възрастният хирург само тъжно се усмихваше.

— Защо е така ли? — възразяваше той на младия инженер. — Сред хирурзите има прекрасни майстори. С най-тънки копринени конци, с игли, по-тънки от човешки косъм, те съединяват бод в бод кръвоносни съдове с диаметър понякога по-малък от милиметър. И кръвта започва да тече към ръката по ремонтираните кръвоносни съдове. Настъпва като че ли пълно възвръщане на живота. Раненият ликува. Но минава ден, втори, трети — и отново се забелязват следи от гангрена на ръката.

— Но защо? — пита развълнуван младият инженер.

— Работата се обяснява много просто — разказва хирургът. — Най-малките съсиреци кръв бързо се полепват по конците, току-що проболи кръвоносния съд. Ето вече се образува плътна запушалка на кръвоносния съд и отново има опасност от гангрена поради образуването на тромб. По-добре е да се ампутира ръката, отколкото да се рискува животът на човека. Не е ли така?

Младият човек не разбираше хладната пресметливост на хирурга. Тя му се струваше жестока. Той негодуваше.

— А нима хирурзите нищо не могат да измислят? На ръка да съшиват кръвоносните съдове — та това е наивно и смешно във века на заваряването, на висшата математика и новите материали. Трябва да се търсят нови пътища — развълнувано говореше той, — нови решения…

— Ами търсете — спокойно му отвръщаше хирургът.

— Ще търся и ще намеря. Давам ви честна дума — ще намеря. И докато не намеря, с нищо друго няма да се занимавам…

А влакът пътуваше и пътуваше по заснежените сибирски простори. Отиваше на изток, по-далеч от войната…

Младият инженер удържа на думата си. Десетки, стотици експерименти — и победи!

В ръцете си държа малък никелиран апарат. Прилича на затвор на пушка, а може би на сложен катинар, изработен от средновековни майстори ковачи. Принципът на работа е поразително прост. Като на машинка за зашиване на хартия, каквато мнозина имат на бюрата си. Натиснете отгоре лостчето — и металната скобичка пробива листовете и акуратно се подгъва отдолу. Готово! Листовете здраво са закопчани със скобичката помежду си.

Именно на тази основа — разбира се, видоизменена и по-точна — работи апаратът за зашиване на кръвоносните съдове.

С какво да се зашива живата тъкан? С конци ли? Не. С метални скоби. Но от какъв метал?

Единственият метал, пригоден за тази цел, се оказал танталът. Малко неща са знаели хората за него. Рядък метал. Но той притежавал чудното свойство да не се възприема като чуждо тяло от живия организъм. Нещо повече. Живата тъкан не само приемала метала, без да се предизвиква нито загнояване, нито новообразувания, но с времето танталът бавно се разтварял в организма, без да оставя никакви следи.

Тънки скобички от тантал, поставени в апарат във вид на пръстенче, обхващали кръвоносния съд като опънат чорап и се прегъвали, стягайки краищата на кръвоносния съд. Мястото на съединяването не само че не се стеснявало, но дори малко се разширявало и нямало никаква опасност от образуване на тромб.

Стоя в кабинета на Василий Федотович Гудов.

Василий Федотович с оживен и енергичен. Посреща ме по средата на стаята, горещо ми стиска ръката, води ме до масата и разказва, разказва… Когато го слушам, мислено си представям младия срамежлив студент, завършил авиционния институт, който за първи път се приближава до хирургическата маса.

Някой сякаш почуква на вратата, но увлечени от разговора, ние не обръщаме внимание на чукането. Звукът се повтаря. Струва ми се, че някой драще по вратата.

— Хайде, влизай! — казва високо Гудов.

Вратата се отваря и съвсем неочаквано в кабинета се втурва огромно куче, немска овчарка.

Обичам големите, силни кучета и ненавиждам глезените, постоянно носени на ръце малки любимци. Точно такъв огромен пес се втурна в кабинета и ме накара предвидливо да застана зад бюрото.

— Не се страхувайте, Джери е умно куче! Той никога няма да ви закачи. Харесва ли ви?

— Много! — отговарям аз и протягам ръка към рунтавия пес.

— Не забелязвате ли нещо особено?

Аз нищо не забелязвам.

— Я се вгледайте по-внимателно. Погледнете задния крак.

Прави ми впечатление, че козината на задния крак върви някак пръстеновидно, сякаш обвива силната лапа на животното.

— Преди около месец отрязахме крака на Джери — говори Гудов, — няколко дни го държахме в хладилника, а след това отново го пришихме. Както виждате, всичко е наред.

И като вдигна ръка, Гудов накара кучето да танцува на задните си лапи. Да, наистина всичко е наред.

— Ето какво ни позволяват да правим апаратите за зашиване на кръвоносни съдове — говори Василий Федотович.

От кабинета се отправяме към болничните стаи на института. Онова, което видях, ме потресе. Жив бъбрек, зашит под кожата на животното, нормално функционира, изпълнявайки своята отговорна работа. Ето едно куче, на което е било извадено сърцето и след един час отново върнато на мястото му. Смели, дръзки, необикновени експерименти над животни…

Когато излязохме от института, затрупах Гудов с въпроси:

— Василий Федотович, вие правите чудеса, вие сте магьосник и вълшебник. Но аз мисля, че всичко това правите не за да лекувате животните, а за да помагате на човека. Покажете ми какво се прави в тази насока.

Гудов погледна часовника си.

— Добре — каза той. — Облечете се и тръгваме.

Седнахме в колата, Василий Федотович извади от чантата си куп снимки и ми ги подаде.

— Ще ви бъде интересно — забеляза той.

Запомних една от тях. Младо момиче с красиво, изплашено и тъжно лице ме гледаше от снимката. Нечии здрави пръсти държаха ръката й над китката. А дланта я нямаше… Дланта лежеше отделно — чужда, подпухнала, почти нечовешка.

— Нещастен случай — поясни Гудов. — Ръката попада под машината и, както виждате, я отрязва.

Колата спира до институт „Склифосовски“. Тук под сводовете на това древно здание колите на „Бърза помощ“ докарват хора от всички краища на столицата. Жертви на автомобилни катастрофи, нещастни случаи. В такъв огромен град като Москва всичко се случва. Ту ще докарат момче, напъхало, без да иска, в носа си някакво топче от лагер, но така, че не може да го извади. А веднъж, както ми разказваха, докарали едно момиче, което заедно с парчето месо глътнало и вилицата.

Спасяват живота на тия хора, лекуват ги, изправят ги на крака и им казват:

— Хайде сега, по живо по здраво — и повече да не ни се мяркате пред очите!

Стаите на института бяха пълни с хора. Помогнаха ми да облека една бяла престилка. Беше ми малка, връзките на гърба ме стягаха и не ми даваха възможност да си движа ръцете.

Вървяхме по дългите коридори, придружени от хирурга Андросов.

Бях така развълнуван, че дори не забелязах как влязохме в една болнична стая.

— Как се чувствувате, оздравявате ли? — попита лекарят някакво младо момиче, което леко се надигна от леглото.

Аз веднага го познах по миловидното лице и по смутения поглед. Да, това беше същата девойка, която ме гледаше от снимката. Здрависахме се, разменихме усмивки… И едва след няколко минути ме порази като електрически ток мисълта: „Та ние си стиснахме ръце!… Как така? Нали на снимката дланта й лежеше отделно… отрязана…“

Погледът ми търсеше дясната ръка на девойката. А тя я вдигна към засмените очи на хирурга, като енергично се мъчеше да движи непослушните пръсти.

— Погледнете, докторе, движа ги, движа ги! — радостно говореше момичето.

„Не може да бъде! — мислех си аз. — Нима това е същата длан?…“

И сякаш прочел мислите ми, Гудов ми каза:

— Ето, виждате ли, върнахме й ръчичката.

След два часа и половина, просто смаян от всичко видяно, аз излязох от института заедно с лекаря и инженера. Бях така развълнуван, че ми се искаше да прегърна Андросов, Гудов и да им кажа най-ласкави думи… Та те правят толкова много за човека.

Изкуствен хранопровод, пришит към кръвоносните съдове на гръдния кош, част от капронова аорта, която заменя болния участък, смели операции, неочаквани решения…

— Скъпи мои — възторжено говорех на спътниците си, — щом можете да правите такива чудеса, какво ви струва да пришиете ръка на човек, който я е загубил през войната, като я вземете, да кажем, от някой умрял. Та вие можете да използувате отделни органи на умрял човек за десетки и десетки операции?

— Не е съвсем така — тъжно се усмихва професор Андросов. — Чували ли сте нещо за несъвместимостта на тъканите?

— Да, разбира се — отвърнах аз.

… В продължение на милиони и милиони години, откакто се формира човешкият организъм, той е изработвал автоматическа съпротивляемост на всичко чуждородно. Белтъчините, които влизат в състава на живата тъкан на един човек, не са еднакви с белтъчините на друг човек. И ако ръката на един човек бъде пришита на друг, независимо от волята на оперирания, организмът ще встъпи в смъртна борба с чуждата белтъчина.

Операцията е минала като че ли благополучно. Пръстите започват да се движат, чуждата ръка придобива чувствителност. Хирургът блестящо е съединил не само кръвоносните съдове, но и нервните окончания, и сухожилията, и мускулите, и костта. Но минават две-три седмици и безвъзвратно настъпва процес на отмиране на чуждото. Тук действува механизмът на защита, изработващ антитела — биологически вещества, които енергично нападат чуждите белтъчини. Именно този сложен процес обяснява неуспеха на всяка смела, но недостатъчно обмислена операция. За такъв случай съвсем неотдавна писаха във вестниците.

Хирургът Хилберт от Гуякилската болница в Еквадор пришил ръка на младия моряк Хулио Лупа. Пресата възторжено съобщавала за първите успехи — за това, че ръката придобила чувствителност. Но след три седмици същите вестници констатирали, че лекарите били принудени да ампутират присадения крайник. Защитните сили на организма заработили против Хулио — те, които традиционно защищават неговия организъм, сега не го защитили от инвалидност. За това ми разказваха с тъга хората, които се занимават с решаване на проблема за присаждане на органи. Така например след 23 дни починала тридесетгодишната американка Жани Гудфелоу след сполучливо присаждане на черен дроб.

Опитвах се да се противопоставя на тяхната жестока логика.

— Но нали в институт „Филатов“ в Одеса присаждат роговица от мъртъв човек на жив? И връщат зрението на хората! Нали са усвоили преливането на кръв от един човек на друг, напълно са усвоили присаждането на кости и хрущяли. Присаждат кожа — не преставах аз. — А неотдавна вестниците съобщиха за успешното завършване на сложна операция по присаждане на бъбреци.

Учените възразяваха:

— Да, роговица може да бъде присадена, но това е специфична тъкан, която рязко се отличава по характер от обикновената жива тъкан. Същото може да се каже по отношение на хрущялите и костите. А ако се говори за присаждането на кожа, което се използува при тежки изгаряния, то тук става дума не за постоянно, а само за временно покриване на поразените места с чужда кожа. Впоследствие чуждата кожа отмира, но тя дава време да се възстанови кожата на пострадалия. Нима това е присаждане?

Вие говорите за присаждане на бъбреци? — попитаха ме те. — Да, бяха направени такива операции. Известен е успешният резултат по присаждането на бъбреци в Англия. Това бяха двама братя близнаци. Единият от тях умираше от някаква болест на бъбреците, тогава другият, здравият, за да спаси живота на брат си, решил да му даде единия си бъбрек. След сложна операция бъбрекът започнал да функционира. Лекарите ликували! Но успехът на операцията се определил от изключителния случай. Братята не само че били близнаци, но и техният зародиш се развивал от една начална клетка. Ние се опитвахме да повторим подобен опит с едноутробни кучета, но никога не сме постигали положителен резултат. Във всички следващи опити сигурно не е имало двойно съвпадение, както в разказвания от нас случай.

С вълнение се обърнах към специалната литература, посветена на проблема за присаждането на органи. Всичко, което видях, ме развълнува и ме накара да търся потвърждение на възможността за сътворяване на хирургическо чудо.

Ето едно съобщение, че в американския град Денвър на пристанищния работник Джеферсън Дейвис, на 44 години, успешно бил присаден бъбрек от шимпанзе.

Днес науката върви по два пътя: от една страна — влиянието на присадения орган, и, от друга — предварителната подготовка на човека за присаждането.

За да се убият съпротивителните сили на чуждата тъкан, тя се подлага на най-сложна обработка. Кръвоносните съдове се замразяват при температура до –260 градуса. В някои случаи тъканта се подлага на абсолютно изсушаване. Вероятно всички тези операции нарушават състава на белтъчините.

Спомням си разговора с хирурга Демихов. Този прекрасен човек е посветил целия си живот на проблема за присаждането на отделни органи. Преди години възторжено, почти мистично пишеха за него в чужбина:

„… В лабораторията на хирурга Демихов в Москва за първи път нагледно видяхме победата на човека над бога. Куче с две глави, отгледано в лабораторията — това не е само чудо. Това е предизвикателство към всевишния.“

Куче с две глави… Аз го видях, когато го разхождаха из градинката на клиниката. Умни очи, остричка, хитровата муцунка, пришита към врата на майката. Това е кученцето й, родено от самата нея. Демихов е направил смел експеримент — той не само е присъединил нервните окончания и кръвоносните съдове на главата на малкото кученце към тия на майката, но и двата хранопровода и дихателните пътища. Странното куче с две усти лочеше пред мен мляко и доброжелателно поглеждаше настрани с четирите си очи.

Стори ми се, че смелият опит е минал успешно — толкова естествено беше поведението на това ново съдружие на двойния организъм.

— Не, въпреки всичко кучето е обречено — тъжно говореше Демихов. — Ще живее няколко седмици, а после несъвместимостта ще сложи край на тази работа и ние ще трябва да ампутираме пришитата глава. Сега аз се боря за нов метод на присаждане продължаваше ученият. — Бих го нарекъл, така да се каже, едрокалибрен. Мисълта ми е да не присаждаме дребни части от органи, а значителни блокове от чуждото тяло. Това ще повиши тяхната приспособяемост към новия организъм и въпреки жестоката битка на организма с чуждото тяло може да се стигне до победа, т.е. до срастване… Като пример за успех може да послужи моят Гришка. Нека идем да ви го покажа — завърши Демихов.

Из градината тичаше дългокрако, пъргаво и много весело куче. Външно не се различаваше по нищо от другите кучета — куче като куче. Но аз разбрах поразителната му тайна: в гърдите на Гришка биеха две сърца!

— Второто сърце присадих като крупен блок заедно с един бял дроб и система от кръвоносни съдове. И ето Гришка живее повече от сто дни и е много добре. А в жилите му тече кръв, изтласквана от биенето на две сърца. Не е ли интересно? Може би това е и една от тайните на присаждането…

„Може би“ — мисля си аз. И пред очите ми преминава продължителната, понякога мъчителна, но благородна работа на десетки учени, които работят в този челен участък на научната мисъл.

„Трябва да се приучва организмът към възможно присаждане“ — говори Милан Хашек — учен от Чехословакия. И за да осъществи това на практика, той прави смел опит. В периода на зародишното състояние вкарва в организма тъкани на бъдещия донор. Резултатите са поразителни: почти във всички случаи присаждането е сполучливо.

В Института по травматология към Академията на медицинските науки професор А. Г. Лапчински използува опита на чешкия си колега и успешно присажда заден крайник от едно куче на друго. Учените вървят и по друг път — осъществяват нееднократно преливане на кръв от едното животно на другото — и едва след такива преливания правят съответните операции. И в много случаи те минават успешно.

Науката чука на вратата, иска да разгадае тайната на живите организми и търси, понякога пипнешком, правилните пътища.

А какво ще стане, ако се унищожат съпротивителните сили на организма по изкуствен начин? Та нали живият организъм, подложен на интензивно радиоактивно облъчване, губи съпротивителните си сили. Какво ще стане, ако преди операцията по присаждане се облъчи човек с мощен поток от радиоактивни или рентгенови лъчи? Такъв въпрос са си поставили френските учени.

А случаят дошъл най-неочаквано. Един парижки бояджия паднал от стълбата и си разбил бъбреците. Животът му бил обречен. Посредством силно облъчване лекарите подготвили болния за операция. При лъчевата болест организмът губи съпротивителните си сили, а заедно с това и способността да протестира срещу „чуждото тяло“. Така станало и в този случай — бъбреците, присадени на бояджията от мъртъв човек, започнали да функционират. Наистина след това трябвало да го лекуват от лъчева болест. Но от две злини избират по-малката. „Дали това не е правилният път, по който ще тръгне науката?“ — неволно питаме ние.

Ето и други примери за успешно присаждане, извършени в Московския институт за клинична и експериментална хирургия. Тук под ръководството на Борис Василиевич Петровски са осъществени няколко операции по присаждане на бъбреци от майка на син, обречен на смърт поради заболяване. Несъвместимостта се отслабва чрез вкарване на специални лекарства. Но от това силно намаляват защитните сили на организма и той лесно може да загине от някаква инфекция. Тогава слагат болния в „изолационна зона“, абсолютно стерилна, където всякакъв достъп отвън е напълно затворен. Операциите при такива условия имали благоприятен край.

През последните години като че ли най-много шум се вдигна при операциите за присаждане на сърце.

Естествено… Сърцето е главната машина в човешкия организъм, която осигурява неговата жизнена дейност. И ако тази машина спре, невъзможно е да спасим човека.

Ала сърцето е достатъчно автономен орган. Опитите, проведени в много клиники, потвърдиха, че сърцето може да работи продължително време и извън организма, ако му се осигури постоянен приток на кръв.

Първите успешни операции по заменяне сърцето на болен със здраво сърце от загинал при автомобилна катастрофа изглеждаха сензационни.

Присаденото сърце започваше да пулсира и да работи като нормалното.

Във вестниците се появяваха бойки интервюта с хората, на които бяха върнали живота. Многообещаващо беше тяхното самочувствие. Журналистите виждаха най-оптимистични перспективи.

Но постепенно законът за несъвместимостта започваше да действува.

Организмът настойчиво „отчуждаваше“ чуждото сърце. Здравословното състояние на оперирания се влошаваше и той умираше.

Медицината използуваше най-активни средства, за да подтисне процеса на „отчуждаване“. Хората с чужди сърца живееха понякога повече от година, в някои случаи активно участвуваха в живота, но въпреки това процесът на „отчуждаване“ настъпваше безвъзвратно.

Според медицинската статистика от многото стотици хора, оперирани в разни страни от най-опитни хирурзи, днес продължават да живеят само 27 души с чужди сърца. Но и тяхното самочувствие до голяма степен е подтиснато от необходимостта да получават активни препарати и средства, които пречат на отхвърлянето на чуждото тяло. Някои оперирани живеят в почти изкуствена среда, която ги изолира от всевъзможни инфекции.

Науката успя поне малко да открехне тайнствените врати на природата. Но още не сме минали през тях.

Да, днес науката върви успешно по няколко пътя. Води се битка за живота, т.е. за резервни части за човека. На портата на един от цеховете на Фордовия завод в Детройт прочетох някога следните думи: „Господ бог не зле е създал човека, но е забравил да му направи резервни части. Работнико, помни това!“

Днес, без да се съобразяваме с господа бога, вече започнахме да мислим за резервни части и за хората.

За това мислят най-дръзките експериментатори.

Демихов ми разказва с увлечение за един удивителен проект, чиито основи вече са заложени. Понастоящем в нашата страна има повече от 20 банки за тъкани — специални учреждения, които подготвят и съхраняват едни или други резервни части за човека: кожа, хрущяли, роговица, кръвоносни съдове, кръв, кости, сухожилия и т.н. Ученият иска да постигне друго — той иска да създаде мощна банка, която да пази като резервни части цели органи. Проектът, предложен от Демихов, граничи с фантастиката, но той стои на съвсем реална основа.

— Загинал е някакъв човек — говори Домихов, — мозъкът му е разрушен. И човекът не може да бъде съживен. Но у него се е запазило отлично сърцето и то може да стане източник за захранване на много резервни части. Човека го няма, съществува само неговото тяло, което изработва кръв и съхранява жизнените сили. Ако се даде на този организъм изкуствено дишане, присъединявайки неговите кръвоносни съдове към органи, взети от друго тяло, ние можем да го направим генератор на живот. Това е много важно, защото такъв генератор, подхранвайки в продължение на дълго време резервните органи, не само ги запазва, но и създава благоприятни условия за възприемането им впоследствие.

Източник на резервни части може да бъде и самостоятелно развиващ се организъм — продължава ученият. — Представете си, че се е родило мъртво дете. Мозъкът му е мъртъв, а тялото може да живее. Представете си, че присъединим това тяло към действуваща кръвоносна система. То ще расте и ще се развива. И което е най-главното — при такива условия то ще бъде лишено от съпротивителните си сили в случай на присаждане.

Може би именно от подобни изкуствено отгледани организми ще се създават утре банките с резервни части за човека…

С вълнение говорим днес за тези съкровени пътища в науката, насочени към увеличаване дълголетието на човека.

Преди няколко години целият свят говореше за сензационните опити на италианския професор Петручи от Болоня. Той първи в света успя да отгледа изкуствен зародиш. Този смел и сложен експеримент беше заснет на кинолента. Когато го гледате на екрана, вие сте потресени от дръзновението на учения, който смело и решително нахлува в тази светая светих — раждането на новия живот.

Пред очите ви става сливане на две клетки — мъжка и женска. В малка прозрачна ваничка, където по тънки тръбички постъпват хранителни разтвори, започва да се развива зародишът. Той расте и крепне пред очите ви. В него пулсира животът.

Минават дни, седмици и най-сетне виждате на екрана първото пулсиране на малкото сърце на зародиша.

Реакционното духовенство въстана срещу опитите на учения, считайки ги за богохулство. Когато се срещнахме с Петручи в Москва, чухме го да разказва как му се наложило да прекрати смелия си експеримент.

Но кой знае, може би зародишите, отгледани по метода на професор Петручи, могат да станат основен източник за резервни части за човека? Та нали органите на този изкуствено създаден жив организъм също са лишени от съпротивилни сили при присаждането.

Ето защо опитът на Петручи се продължава с успех от съветските учени към Експерименталния институт за нова хирургическа техника и инструменти — в същия институт, който така смело разработва апарати за съшиване на кръвоносните съдове. Обаче съветските учени отиват по-далеч от италианеца.

Те създали апаратура за отглеждане на изкуствени зародиши. Изкуствените сърца и изкуствените бели дробове са включени към „биологическа люлка“. Разтвори, наситени с кислород, необходими за растежа и жизнената дейност на живите тъкани, постъпват към зародиша в люлката. Сложни електрохимически уреди не само следят ръста на организма, температурата, осигуряването на захранване, но и контролират един от най-интересните процеси — раждането на живото.

Днес е още рано да се говори за някакви изключителни успехи на науката в това романтично поприще. Но дори онова, което е направено, поражда у нас нови, големи надежди.

Млад ентусиаст, учен и експериментатор ни води до биологичната люлка. Направена е от пластмаси, затопляна от електричество и захранвана от живителни разтвори, тази миниатюрна ядка на развиващия се живот все още много малко може да ни разкаже за себе си. Но с нея са свързани светлите надежди на хората, които се борят за спасяване на човешкия живот.

— Може би ще минат няколко години — завършва ученият — и ще разберем смелостта на поставения опит, който, дори и да се опълчва против господа бога, то е в името на човека.

Вече бях написал тази глава, когато в Москва се откри международната изложба „Здравеопазване–74“. Неведнъж идвах тук. Световните постижения в областта на медицината и електронната апаратура ме привличаха като магнит. С часове стоях около апарата „изкуствено сърце“. В стъкленици с необикновена форма и в тънки тръбички клокочеше и се пенеше кръв, обогатена с кислород. Десетки електрически датчици автоматично регулираха най-сложните процеси, които стават в живото човешко сърце. Наистина изкуственото сърце все още е колосално по размери. Днес не сме в състояние да го направим колкото човешкото. Но утре?

Държа в ръката си малък пластмасов апарат колкото ябълка. Това е миниатюрна атомна централа, която се поставя под кожата и работи десетилетия в човешкото тяло. Такъв апарат се употребява, за да регулира работата на сърцето с помощта на биотокове. Гледаш електростанцията, която лежи на дланта ти, заредена с радиоактивни изотопи, и се чудиш… Тя изразходва малко енергия. Но кой знае, може би след време ще бъдат създадени миниатюрни, но мощни централи, които ще позволят да се създаде изкуствено сърце и да се помести в човешката гръд на мястото на старото, което се е износило.