Василий Захарченко
Надбягване с разума (10)

Кулата на слънцето

Още от дете помня книгата на Томазо Кампанела „Градът на слънцето“. Италианец от Калабрия, активен участник в борбата за освобождение на Южна Италия от гнета на испанската монархия, как е можал почти преди четири века да създаде праобраза на комунистическото общество? Обвинен в заговор, преживял непоносимите изтезания на инквизицията, той бил осъден на доживотен затвор. И там, в каменния затвор, той видял в мечтите си светлите улици в Града на слънцето и човешките отношения през далечното утре.

Отразената светлина от тази поразителна утопия, нарисувана от самотния мечтател, е достигнала до нас след столетия, но продължава да ни вълнува със смелите си предвиждания и чистите си помисли.

Неволно си спомних за това, когато на Световното изложение „ЕКСПО–70“ спрях пред централното съоръжение — „Кулата на слънцето“. Наоколо в безумно желание да поразят въображението на човека се извисяваха чудновати здания. Най-талантливите архитекти и художници от всички страни на света са сътворявали тези съоръжения, за да може потресеният и заинтригуван посетител почти независимо от волята и съзнанието си да се потопи в тайнствените дълбини на експозицията.

Ето древна японска пагода — копие на съоръжение от хилядолетна давност. Под покрива й е разположил залите си един от най-мощните кибернетични концерни в Япония. Ето стоманеното кълбо на френския павилион с мигащия бисер от електрически светлини по сферичната му повърхност. Ето надувната грамада на странното и чудновато съоръжение, което напомня огромния оранжев дюшек на Гъливер. Това е също павилион от изложението. Ето свързани помежду си цилиндри — съразмерно разположени в пространството пънове на още неизкоренения архитектурен лес от втората половина на XX век. В многоетажните цилиндри е миналото, настоящето и бъдещето на Япония! Ето „летяща чиния“, окачена на бетонна поставка, извила като жерав могъщата си шия. Това е павилионът на Австралия. Сините кълба на ГФР, огромният, вкопан в земята овал на павилиона на САЩ.

Всички тези здания, фонтани и езера са свързани с прозрачни тръби от движещи се тротоари, със серпантини на монорелсов път. Тържествено преминават над разноцветните съоръжения кълбовидните кабини на въжената линия.

Пред главния, най-големия павилион на изложението има конусовидна постройка, напомняща бяла захарна глава. Но от стометровата дълбочина на сивкавия рафинад, кой знае защо, водят настрани някакви неопределени, също конически израстъци като ръце. А по бялата повърхност на огромната захарна глава смътно се очертава кръгло лице. То може да се разглежда в анфас и в профил. Пухкави устни, месест нос, големи, нищо неизразяващи очи. Именно така в детството се появява първата рисунка — леко усмихващо се и кръгло като погача слънчице!

Авторите на павилиона са постигнали целта си. Именно детското възприятие ни кара да вярваме, че „Кулата на слънцето“ е въплътила в себе си живия облик на очовеченото светило.

Но главният символ е в златния диск, който езически грубо изобразява слънцето. Златен диск над конуса на кулата. Две очи — два прожектора — ви гледат с безмилостния поглед на кибернетичния век. Кулата и златният символ на светилото прорязват изцяло колосалната платформа на покрива, закриваща „керамичната“ площадка, на която спокойно могат да се поберат десетина футболни игрища.

Едва се скрихме от големите капки дъжд, които забарабаниха по металната платформа над кулата. В кръглия й отвор, там, където острието на кулата със златния диск пронизва платформата, се е развилняла поредната японска буря. Есенно време бурите тук не престават. Проблясването на мълниите и глухите тътнежи на гръмотевиците, сякаш специално замислени от някой фантаст, ни съпровождат по самодвижещите се стълбища. Симфонията на бурята се преплита с почти трагичната като реквием музика. Тя не ни оставя нито за минута.

Завладени от музиката и потрепвайки от тътнежите на гърма, ние се приобщаваме към великото тайнство — раждането на живота на Земята. Та нали от първите електрически разряди на мълниите, от слънчевия улгравиолет се е зародила някога в океана белтъчната клетка — първото късче живот. Именно за това разказва главният експонат — „Дървото на живота“. Фантастичното дърво расте в утробата на „Кулата на слънцето“. Току-що видяхме в ултравиолетовите лъчи и в проблясъците на мълниите първите белтъчни съединения, хилядократно размножени от огледалата. Вирусите, бактериите, едноклетъчните организми са само фундаментът на „Дървото на живота“ — неговите корени.

Върху могъщия ствол израстват като бивни на мамут клони-рога и пред очите ни се разгръща феерична картина на еволюцията на живота. Главната бивна на ствола е прорязала не векове, не хилядолетия, а милиони и милиони години.

Нейде долу по разклонените клони на „Дървото на живота“ се виждат първите живи зачатъци, сформирали се от белтъчната клетка. Ерата на протеина. След нея идва ерата на трилобитите: те са обсипали могъщите клони на дървото бавно се поклащат медузи, загадъчно се помръдват примитивни морски чудовища.

Самодвижеща се стълба се вие около главния ствол на дървото и ни отнася нагоре и нагоре. Попадаме в ерата на рибите: над главата ни изплува стреловидното тяло на древна акула, бавно се движат морски костенурки. Променливата светлина продължава да играе в някакво странно преплитане с трагично-тържествена музика. Разбирам — това е светломузика…

Ерата на влечугите. Невъзможно е сякаш дори мислено да си представим древните гущери и динозаври, оживени от волята на декораторите. Поглежда те изкосо със страшното си око птеродактилът и преминава плавно на един метър от лицето ти. Художниците, сътворили „Дървото на живота“, не са се задоволили с баналното копиране на древните животни. Играта на светлината и звука, роговата извивка на дървесния ствол, която като стометров клин пронизва вътрешната празнина в „Кулата на слънцето“, са дотолкова убедителни, че е невъзможно да се отърсиш от реалното усещане на присъствие в този загадъчен свят.

А ескалаторите те изкачват още по-високо. Тук е ерата на млекопитаещите. Покрит с влакна ръждива козина ви гледа мамут. Огромна космата горила се е разположила на клона. На върха се ражда първото същество, надарено с разум. Дали от него след милиони години се е родил човекът?

Сред грохота на тътнежите и бясно сменящата се светлина, съпровождани от все същата трагична мелодия, ние бавно се вием по стълбата нагоре, издигайки се към върха на „Дървото на живота“.

Кой е съумял да изобрази толкова поетично и толкова силно процеса на еволюцията, продължил милиони години? Нима това е срамежливият японски фантаст Саке Комацу?

Най-сетне сме на върха на „дървото“. Тук в цялата си простота и необикновена сложност стои безспорният „цар на природата“ — Човекът, увенчал „Дървото на живота“.

На голямо пано, разположено под огромна платформа, която покрива целия павилион на „Кулата на слънцето“, е дадена схемата на човешкия мозък. Отделни участъци на „черната кутия“, над чиято разгадка се трудят днес учени и компютри. Ето зоната, която управлява движението. Ето тясното ъгълче на радостта и скръбта — тук расте доброто и злото. Любовта и ненавистта. Истината и престъплението. Ще намерим ли някога ключ да отключим заветната съкровищница на нашите емоции?

Но този схематичен мозък с всичките му особености е създаден от човешките ръце. Ето ги — две огромни ръце — синя и червена — като символ на очовечаването на човека. Огромните длани за първи път са стиснали оръдията на труда и оръдията на унищожението.

И ето пред очите ни е трагичната картина на мрачното човешко битие. Гримасничи и беснее в истерия от екрана Адолф Хитлер. До него е страшната сянка на Майданек с нечовешката безмилостност в него. Огненият взрив на Хирошима — и досега се виждат по лицето на Япония следите от атомната катастрофа.

Неволно си спомняме думите на Роберт Оуен, който много, много отдавна е казал:

„У човека при появата му на света няма нито определено зло, нито определено добро, а има само възможност и способност към едното и към другото, които се развиват у него и зависимост от средата, в която живее, и от възпитанието, което получава в семейството и обществото.“

Но къде ни водиш, „Кула на слънцето“? По какви пътища ще тръгнеш ти, хомо сапиенс, владетелю на космоса, на атома и генетичния код?

И като разреждане на натрупалото се у нас електростатично напрежение от подножието на „Дървото на живота“ към върха, изведнъж ние попадаме в осветен коридор. Пред очите ни изниква надпис: „Вие сте строителите на града на бъдещето. Той е в самите вас.“

Та ето какъв бил той, мечтаният от ранно детство „Град на слънцето“. Ние го търсим на върха на слънчевата кула, на върха на „Дървото на живота“ — там, където се ражда в мъки, кръв и сълзи слънчевото бъдеще на човека.

За него, за бъдещето, често въздиша японският трудов човек, преживял ослепяващия ужас на Хирошима. За него, за бъдещето, откровено мечтаят прегърнати влюбените и се взират в кръглия овал на слънчевия лик на върха на бялата кула. За него, за бъдещето, сериозно спорят сега фантастите, като се опитват мислено да обхванат всички аспекти на идните изменения на света.

Как ни се иска да вярваме в пълните с надежда думи на Анатол Франс:

„Именно той е създал втората природа, която днес ни заобикаля с ленти от автостради, с обработени поля, с мозайка от градове и геометрични щрихи на канали. Именно той, Човекът, неуморен и неспокоен, с разума и с ръцете си е преобразил света в драматичното му великолепие, нищета и богатство.

Разумът, дори ако го подтискат и пренебрегват, в крайна сметка винаги взема връх, тъй като без него е невъзможно да се живее.“