Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (9)

Петък, 15 януари 1960

Все още не съм им казала, но смятам да го направя утре вечер. Когато попитах мама дали Дейвид може да вечеря с нас пържола с пържени картофи, тя каза „разбира се“; най-добре ще бъде да изсипя всичко наведнъж пред всички. По този начин Дейвид може би щеше да приеме идеята, преди да има достатъчно време да ми опява и да ме тормози. О, как мразя лекциите му! Но Папи е права, така ще бъде много по-лесно да се отърва от него, отколкото ако остана да живея у нас. Само тази мисъл поддържа курса ми насочен към Крос^[1], както го наричаха местните жители. Горе на Кръста, за да бъда съвсем точна.

Днес на работа видях един мъж на рампата, която води от рентгена към Чичестър Хауз — елегантна къща от червени тухли, в която в лоното на лукса са настанени частните пациенти. Всеки си има отделна стая и баня вместо наредените в редица двайсет легла от всяка страна на огромното отделение. Трябва да е ужасно хубаво да не се налага да лежиш и да слушаш как половината пациенти повръщат, плюят, кашлят или буйстват. Макар да няма никакво съмнение, че слушането на тези действия е страхотно стимулиращо — или да се оправиш и да излезеш оттук, или да умреш и всичко да свърши.

Та значи, Мъжът. Сестра Агата ме хвана, докато окачвах няколко филма в стаята за сушене — до този момент нямах нито един развален филм, което внушаваше на моите две младши помощнички да проявяват раболепно покорство.

— Госпожице Пурсел, моля ви да изтичате и да занесете това в Чичестър на третия етаж на господин Нейзебай-Мортън — каза сестра Агата, подавайки ми един плик с рентгенови изследвания.

Чувствайки раздразнението й, аз го взех и изтичах. Папи беше първа в нейния списък от куриери, което означаваше, че сестра Агата не бе успяла да я намери. Другата възможност бе Папи да държи купата за повръщане или да се справя с някоя подлога. Не ме интересуваше причината — аз тичах към частната клиника като най-младата хлапачка. Много шик беше Чичестър Хауз и много исках да я видя! Каучуковият под беше така лъскав и полиран, че можех да зърна розовите гащички на сестрата да се отразяват в него. Освен това имаше такива количества цветя в скъпите вази, с които бяха осеяни коридорите, че човек спокойно можеше да си отвори цветарски магазин. Беше толкова тихо, че когато изкачих стремително най-горната стълба на третия етаж в Чичестър, шест души ме изгледаха укорително и сложиха пръст на устните си. Шшшшт! О, Боже! Погледнах ги гузно, вдигнах високо снимките и минах на пръсти като Марго Фонтейн^[2].

На половината път до рампата видях група лекари — завеждащия клиниката и свитата му от подчинени. Ако прекарате дори само един ден, в която и да е болница, ще откриете, че завеждащият клиниката е бог, но този бог в „Роял Куинс“ е много по-висш бог от онзи в „Райд“. Тукашният носи морскосини или сиви фланелени костюми на тънки райета, вратовръзка с емблема на престижно училище, ризи с френски маншети и дискретни, но тежки златни копчета за ръкавели, обувки от черна или кафява телешка кожа с тънка подметка.

Този екземпляр носеше сив фланелен костюм и кафяви обувки от шведска кожа. С него бяха двама регистратори (дълги бели престилки), старшият и младшият резидент^[3] (бели костюми и бели обувки), и шестима студенти по медицина (къси бели престилки) с демонстративно провесени от вратовете им стетоскопи и ръце с ниско изрязани нокти, пълни с епруветки или болнични картони. Да, той наистина бе една много по-старша версия на бог, след като имаше толкова голяма свита около себе си. Това беше нещото, което привлече вниманието ми. Да правиш рутинни снимки на гръдния кош не води до контакт с боговете, старши или младши, така че бях любопитна. Завеждащият говореше с голямо въодушевление на един от регистраторите, главата му бе леко наклонена и аз си помислих, че трябва да забавя темпото и да си затворя устата, която напоследък имаше тенденцията да стои непрекъснато отворена. О, Боже, какъв красавец! Много висок, с прекрасни рамене и плосък корем. Имаше тъмночервена коса, леко къдрава, с две снежнобели крила на слепоочията, съвсем леко луничава кожа и изсечени черти — да, наистина прекрасен мъж! Те говореха за остеомалация^[4], така че го определих като ортопед. Когато минах покрай тях — бяха заели цялата рампа, открих, че двойка зелени очи внимателно ме проследиха. Ооох! Гърдите ми се изпразниха от въздух за втори път тази седмица, макар че това не бе вълната от любов, която изпитах към Фло. Беше кратко, бездиханно привличане. Коленете ми се подгънаха.

На обяд разказах на Папи за него, като изложих теорията си, че е ортопед.

— Дънкан Форсайт — рече без колебание тя. — Главният лекар на ортопедията. Защо питаш?

— Погледна ме много старомодно — рекох.

— Нима? — Папи ме изгледа изненадано. — Това е странно, той не е от женкарите в „Куинс“. Щастливо женен е и е известен като най-готиният завеждащ клиника в цялата болница — истински джентълмен, никога не хвърля инструменти по сестрите, не разказва мръсни вицове, нито се кара на младшите практиканти, без значение колко са вързани в ръцете или нетактични.

Изоставих темата, макар да бях сигурна, че не съм си въобразила. Той не ме съблече с очи или нещо глупаво от този род, но погледът, който ми отправи, определено беше на мъж към жена. Дотолкова, доколкото мога да преценя, това е най-привлекателният мъж, когото съм виждала. Завеждащ клиника! Беше млад за този пост не можеше да е на повече от четиридесет.

Тазвечерното ми желание: Да видя отново господин Дънкан Форсайт.