Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (42)

Петък, 22 юни 1960

Най-накрая видях Тоби. Притеснявах се, че той нарочно се прави на невидим. Когато се качвам при Джим и Боб или при Клаус, стълбата му винаги е вдигната към тавана и звънецът е откачен. Джим и Боб не промениха отношението си към мен, макар че се забелязва известно разочарование заради моята глупост да избера мъж, а Клаус продължава да ме обучава в кухнята всяка сряда вечер.

— Стомахът има специално отделение за десертите — обясни ми най-сериозно той. — Но ако научиш това отделение да се затвори сега, скъпа Хариет, ще се радваш на предимствата и ще извлечеш ползи от това, когато станеш на моята възраст.

Подозирам обаче, че той не бе успял да затвори напълно отделението за десертите в своя стомах, ако се съди по фигурата му.

Тази вечер не се качих, за да погостувам на Джим, Боб или Клаус, а да видя дали стълбата на Тоби е спусната. И тя беше! Не само това — звънецът висеше на връвчицата.

— Качвай се! — извика той.

Беше се изкривил пред един огромен пейзаж, който не можеше да нагласи на статива, така че го атакуваше върху една импровизира рамка, боядисана в бяло, (разбира се), закачена върху статива, кога досега не бях го виждала да рисува нещо подобно. Ако рисуваше пейзажи, те винаги представляваха някаква висока пещ или разнебитена електроцентрала, или пушеща купчина сгурия. Но този нямаше нищо общо с такива сюжети. Беше изумителен. Обширна долина, изпълнена с меки сенки, пясъчни скали, почервенели от последните лъчи на слънцето, силует на планини, които вървят към вечността, безкрайни, неподвижни, сънени гори.

— Къде си видял това? — попитах като омагьосана.

— От другата страна на Литгоу. Това е долината, наречена Волган, откъсната от света и всичко наоколо, с изключение на една четириколесна железница, която се вие нагоре и надолу по скалата и свърша до една кръчма — истинска реликва. Там вадели нефтени шисти по време на войната, когато Австралия отчаяно се нуждаела от гориво. Напоследък прекарвах всеки свободен уикенд на това място, като правех скици и акварели.

— Красиво е, Тоби, но защо си сменил стила си?

— Провежда се конкурс за картини във фоайето на един нов хотел в Стария град и това е точно от нещата, които ръководството на хотела търси, според думите на Мартин. — Той изсумтя. — Обикновено собствениците на галерии подкупват дизайнерите на хотелски интериори, но Мартин ме нави да опитам. Той не може да рисува пейзажи, портретист е, когато не е затънал в кубизъм.

— Е, аз лично мисля, че тази трябва да виси в Лувъра — казах искрено.

Тоби почервеня и изглеждаше много поласкан, след което остави четките.

— Искаш ли малко кафе?

— Да, моля. Но всъщност дойдох да те попитам дали може да си определим среща, за да се насладиш на моите новопридобити кулинарни способности — заявих.

— И да преча, когато се появи гаджето ти? Не, благодаря, Хариет — отвърна рязко Тоби.

Ядосах се и загледах като бик на червено.

— Слушай какво, Тоби Еванс! Гаджето ми не идва, освен ако аз не искам да дойде! Доколкото си спомням, ти не показа нещо повече от неодобрително отношение към моето лекомислие, когато ходех с Нал, но начинът, по който ме отлюспи от живота си, откакто се появи Дънкан, ме кара да мисля, че според теб имам любовна връзка с херцога на Единбург!

— Хайде, Хариет — отвърна той зад паравана, — много добре знаеш защо! Според клюките в къщата той не е обикновен мъж, който посещава момичетата в Кингс Крос. Освен ако не са работещи момичета като Целомъдрие и Търпение.

— Тоби, ти си лицемер! Аз не бих се докоснала до мъж, който покровителства мадам Фуга и Токата.

— Мътната вода си е мътна вода.

— Не бъди груб! И направо си просиш въпроса! Какво ще кажеш за скъпия професор Езра Марсюпайъл?

— Езра не идва тук. Папи ходи при него. А кой е твоят важен джентълмен, моля?

— Да не искаш да кажеш, че Къщата не те е информирала за това? — попитах саркастично. — Той е ортопед в „Куинс“.

— Какво? — попита смаяно, като се появи с кафето.

— Ортопед в хирургията.

— Но мадам Делвекио Шварц го нарича господин, а не доктор.

— Хирурзите в собствените им болници винаги ги наричат господин — обясних аз. — Макар че ти не си чул това от нашата хазайка. Аз й го представих като доктор Форсайт.

Той не се смути, просто вдигна вежди.

— Тогава трябва да съм го чул от Харолд — рече и седна.

— От Харолд?

— Че какво странно има? — изненада се Тоби. — Аз често спирам да си поговоря с Харолд, ние обикновено се връщаме по едно и също време. А и той е най-голямата клюкарка тук, знае всичко за всички.

— Обзалагам се, че е така — промърморих.

Понеже доброто мнение на Тоби за мен имаше голямо значение, постарах се да му обясня защо ходя с Дънкан. Опитах се да го накарам да разбере, че това не е неморално, макар да е незаконно. Но той запази своя скептицизъм, не можах да го надвия! Тъпи мъже, с техните двойни стандарти! Без съмнение беше заразен от отровата на змия като Харолд Уорнър. Харолд нямаше да пропусне шанса да ми навреди, да ме скара с онези, които обичах. Но да знаете как ме заболя, когато Тоби ме осъди така несправедливо! Той е честен и праволинеен, не е способен на лукавство или непочтеност! Защо не може да проумее, че моята собствена откровеност за връзката ми с Дънкан е доказателство, че аз също не съм лукава и непочтена? Ако зависеше само от мен и се отнасяше само до мен, целият свят щеше да знае. Но Дънкан искаше да запазим връзката ни в тайна, така че скъпоценната му Кати да не бъде засегната.

Смених темата на разговора и се върнах на картината върху статива, много доволна и щастлива, че не съм била причина за отсъствието му. Ако трябва да бъдем искрени и да си кажем истината, според мен Папи беше причината, която бе отпратила Тоби чак зад Литгоу. След което той направо ми скри шайбата, като каза, че си купил парче земя от другата страна на линията в Уентуърт Фолс и ще строи колиба.

— Искаш да кажеш, че ще напуснеш Къщата? — попитах силно разстроена.

— Така или иначе следващата година ще трябва да го направя. След като роботите заемат мястото ми във фабриката, ако остана в града, ще се наложи отново да живея от подаяния. Докато, ако отида да живея в Сините планини, ще мога да отглеждам собствени зеленчуци, плодни дръвчета, да пазарувам по-евтино, защото цените там са доста по-ниски. А ако получа договора за хотела, ще бъда в състояние да си построя един приличен дом, да си имам мое собствено местенце под небето.

Направо щях да се разплача, но успях да се усмихна и да му кажа колко съм щастлива за него. Дяволите да я вземат Папи! Всичко това ставаше по нейна вина.