Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (55)

Сряда, 23 ноември 1960

Днес видях Дънкан. Професор Сьогрен пристигна от Швеция и изнесе лекция върху хипотермичните техники за борба със съдовите аномалии в мозъка. Всички в „Куинс“ на ниво от санитар нагоре искаха да отидат, но нашата лекционна зала има само 500 места, така че борбата бе ожесточена. Старият шведски лекар е велик неврохирург със световна репутация в лансирането на идеята за охлаждане на пациента, така че да се намали сърдечната дейност и циркулацията на кръвта, преди да се пристъпи към рязане на аневризъм или затваряне на байпас, или каквото и да е. Като завеждащ рентгеновата лаборатория към спешното, аз бях удостоена с място и се озовах между старшата сестра и не друг, а самия доктор Дънкан Форсайт. О, това си бе истинско мъчение! Нямаше как да избегна телесния контакт и цялата ми дясна страна гореше часове наред след това. Той ме поздрави с кратко кимване, но без усмивка, сетне загледа подиума, без да отмести очи, освен когато не говореше с господин Нейзебай-Мортън от другата му страна.

Сестра Тезориеро, която ръководи детското отделение в ортопедията, седеше от другата страна на старшата сестра. Двете започнаха обичайния си спор.

— Аз наистина работя — каза Мари О’Калахан, — докато грижите във вашето отделение са си чиста демагогия. Вие само тичате и се подмазвате на главните лекари, като им давате сандвичи с домати вместо с фъстъчено масло, каквито получават останалите простосмъртни.

— Шшшт! — изсъсках аз. — Не виждате ли до кого седя?

Старшата презрително изсумтя, но сестра Тезориеро погледна ужасено и млъкна. Нейният скъп доктор Форсайт, шефът на детското ортопедично отделение, можеше да не одобри яденето на сандвичи с домати, ако разбереше, че останалите простосмъртни получават фъстъчено масло. Той беше толкова мил и добър.

За малко си помислих дали да не сложа ръка на устата си и да не се престоря, че ме боли стомахът, но седяхме по средата на дългата редица и щях да привлека повече внимание, отколкото исках. Просто трябваше да издържа.

Не мисля, че чух и една дума от лекцията, а в секундата, в която свърши, вече бях станала и готова да се присъединя към масовото напускане. Той трябваше да тръгне с господин Нейзебай-Мортън към другия край, слава Богу. Но не го направи. Тръгна след мен заедно с шефа на сърдечната хирургия, за да продължат разговора си. След което постави ръцете си от двете страни на кръста ми, идиотът му с идиот! Нима не знаеше, че половината женски очи, в която и да е тълпа са приковани в него? Докосването беше нежно, гальовно, не стискане, а ласка, и в спомените ми всичко се завърна като помитаща вълна. Тези големи, добре гледани ръце, които можеха да счупят костта с един замах и все пак бяха така благоговейно нежни, когато блуждаеха по моята кожа, така тръпнещи и изгарящи! Главата ми се завъртя, аз се олюлях. И това бе най-доброто, което можех да направя, поглеждайки назад към него. Така му давах оправдание да задържи ръцете си там, да ме подкрепи, дори да ме обърне така, че да види лицето ми.

— Благодаря, сър — прошепнах, освободих се и се присъединих към старшата сестра и сестра Тезориеро, които вървяха пред мен.

— Какво стана? — попита ме старшата сестра, когато ги настигнах.

— Спънах се и доктор Форсайт ме хвана.

— Да ти имам късмета! — въздъхна сестра Тезориеро.

Да ми имаш късмета, няма що! Проклетникът го направи нарочно, за да види как ще реагирам, и аз се издадох.

Старшата, която ме познава много по-добре, ме гледаше замислено. Какво ли не беше наред с лицето ми?