Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (13)

Неделя, 24 януари 1960

Днес срещнах няколко от квартирантите на Къщата. Първите двама, след като си взех вана (тук няма душ) и реших да посетя задния двор. Едно от нещата, които бяха доста интригуващи за Виктория Стрийт, бе, че откъм лявата страна нямаше улици или алеи. Нашата малка задънена уличка беше със затворен край и нямаше къщи с номера по-малки от 17. Тухленият паваж на пасажа от моята страна продължаваше в задния двор, в който бяха опънати въжета за простиране, пресичащи се във всички посоки, по някои от които висяха гирлянди от чаршафи, кърпи и дрехи, които очевидно принадлежаха на мъж и жена. Малки сладки дантелени гащички, боксерки, мъжки ризи, сутиени и женски блузи. Аз се мушнах между тях — бяха сухи, и открих защо няма странични улици от лявата страна и защо сме в задънена улица. Виктория Стрийт беше кацнала на върха на една скала от пясъчник, висока повече от осемнайсет метра. Под мен се простираха полегатите, покрити с плочи покриви на редици къщи с тераси от Вулумулу чак до Домейн — през това време на годината тревата е зелена и красива. Харесвам начина, по който тя разделя Вулумулу от Ситито, макар че не го осъзнавах, преди да застана до задната ограда и да погледна натам. Всички тези нови сгради в центъра на града! Толкова високи, с много етажи. Но все пак можех да видя кулата на Австралийската водна компания. Вдясно от Вулумулу е пристанището, цялото осеяно с бели платна като бели зайчета, защото това е Сидни и целият свят бе тръгнал да плава! Каква гледка само! Въпреки че бях много щастлива с моя апартамент, почувствах лека завист към обитателите на 17-в, които живееха на горния етаж и чиито прозорци гледаха натам. Господи, само за няколко лири на седмица!

Когато разтворих с ръце чаршафите, за да се върна към моето боядисване, видях по пътеката срещу мен да върви млад мъж с празна кошница в ръка.

— Здрасти, ти трябва да си прочутата Хариет Пурсел — каза, като ме настигна и ми подаде една дълга, тънка елегантна ръка. — Аз съм Джим Картрайт — представи се „той“.

О! Лесбийка значи! Отблизо съвсем ясно се виждаше, че Джим не е мъж, дори и с мека китка, но носеше мъжки панталони — цип отпред вместо странично закопчаване, и кремава мъжка риза с навити маншети. Модерна мъжка прическа, никаква следа от грим, голям нос, много красиви сиви очи.

Аз поех ръката й и казах, че съм очарована, при което тя ме загледа мълчаливо усмихната, извади тютюн и цигарена хартия от джоба на ризата и сръчно сви цигара само с едната си ръка, както правеше Гари Купър.

— Боб и аз живеем на втория етаж, точно над мадам Делвекио Шварц. Красота! Имаме такъв изглед и отпред.

От Джим получих повече информация за Къщата — кой къде живее. Мадам Делвекио Шварц се разполагаше на целия първи етаж, с изключение на крайната стая, точно над моята всекидневна, която бе наета от възрастен учител на име Харолд Уорнър, макар че, докато говореше за него, Джим изкриви лицето си в нещо, което приличаше на погнуса. Точно над Харолд бе настанен един нов заселник от Бавария на име Клаус Мюлер, който гравирал скъпоценни камъни, готвел и свирел на цигулка за развлечение. Всеки уикенд ходел на гости при приятели близо до Боврал, които правели гигантски барбекюта с цели агнета, шопари и телета на шиш. Джим и Боб държали по-голямата част от този етаж, а тавана принадлежал на Тоби Еванс.

Джим се засмя, когато произнесе името му.

— Той е художник — ще те хареса!

Цигарата бе оставена в тенекия за боклук, Джим започна да събира прането, така че аз й помогнах да сгъне чаршафите и да ги подреди в кошницата. Сетне, подтичвайки и мръщейки се, се появи Боб, имаше малки крачета в сини детски чехли като лапички на мишка. Тя бе една дребничка руса кукличка тип Купи^[1], много по-млада от Джим, облечена по модата отпреди четири години — пастелносиня рокля с огромна, разкошна пола, поддържана от шест колосани фусти, щипната в кръста, а гърдите щръкнали напред като остри шипове, за което моите братя казваха, че означавало „Долу ръцете!“

Закъснявала за влака си, обясни развълнувано Боб, а нямало таксита. Джим се наведе да я целуне — е, това се казваше целувка! С отворена уста, с език, с измъркано „мммм“ в знак на удоволствие. Целувката имаше ефект, Боб се успокои. С кошница, пълна с пране и подпряна на единия й несъразмерен хълбок, Джим поведе Боб надолу, зави зад ъгъла и те изчезнаха.

С очи, забити в земята, аз тръгнах към моя апартамент. Бях потънала в мисли. Знаех, че съществуват лесбийки, но никога досега не бях срещала нито една, официално. Трябва да имаше много от тях измежду купищата неомъжени сестри във всяка болница, но те не се издаваха с нищо. Беше прекалено опасно. Само да ти излезе подобно име и с кариерата ти е свършено. Изхвърчаш направо на боклука! И все пак тук бяха Джим и Боб, които не се криеха, нито пазеха отношенията си в тайна! Това означаваше, че макар мадам Делвекио Шварц да имаше отрицателно отношение към момичетата от бранша и да бе против те да заемат нейния преден апартамент на първия етаж, то тя нямаше нищо против да приюти двойка съвсем открити и изявени лесбийки. Браво на нея!

— Добрутро, сладур! — извика някой.

Аз подскочих и погледнах по посока на гласа, който беше женски и идеше откъм прозорците на 17-д с лилави копринени пердета. Тези прозорци ме интригуваха много заради лилавите дантелени пердета и саксиите с червеникаворозови гераниуми под тях — ефектът действително бе очарователен и правеше 17-д да прилича на леко западнал частен хотел. Една млада, чисто гола жена с къносана коса се бе надвесила от прозореца и решеше енергично косата си. Гърдите й, много сочни, едри и съвсем леко увиснали от тежестта си, се люлееха в такт с четката, а върхът на черния храст в долната част на корема й се подаваше между гераниумите.

— Добрутро! — извиках и аз.

— Пренасяш ли се?

— Да.

— Приятно ми е! — И затвори прозореца.

Моите първи лесбийки и първата професионална курва!

След тези срещи боядисването на стените бе леко осуетено, но въпреки това боядисвах, докато ръцете ми изтръпнаха и всяка стена и таван не получиха своето първо покритие. Част от мен чувстваше липсата на неделния ни тенис с Мърл, Ян и Денис, но размахването на четката имаше почти същия ефект като размахването на ракетата, така че поне си направих гимнастиката. Чудех се дали някъде наблизо в Крос няма тенис корт. Вероятно да, но не мисля, че много от обитателите на квартала играеха тенис. Игрите тук бяха много по-сериозни.

Около залез-слънце някой почука на вратата. Папи! — помислих си, но след това осъзнах, че това не бе нейният маниер на чукане. Това чукане беше авторитарно. Когато отворих вратата и видях Дейвид, сърцето ми пропадна в петите. Просто не го очаквах, копелето му с копеле! Той влезе, преди да го поканя, и се огледа наоколо с оня специален поглед на придирчива погнуса и неодобрение, с който може би гледа котката, когато открие, че е стъпила в локва пикня. Моите четири високи стола за маса все още не бяха подредени, така че бутнах един от тях с крак към него, а аз самата кацнах на ръба на масата, за да мога да го гледам от горе на долу. Но той не се хвана на въдицата, остана прав, така че да може да ме гледа в очите.

— Някой тук — рече Дейвид — е пушил хашиш. Подуших го в коридора.

— Това са китайските ароматни пръчици на Папи. Тамян, Дейвид, най-обикновен тамян! Един добър католик като теб би трябвало безпогрешно да разпознае миризмата — отвърнах ехидно аз.

— Със сигурност мога да разпозная безнравствеността и разпуснатостта.

Аз пък можех да почувствам как устата ми се свива като кокоше дупе.

— Бърлога на порока, искаш да кажеш.

— Ако тази фраза ти харесва повече, да — отговори сковано той. Следващите думи произнесох с най-обикновен, безразличен тон, все едно не означаваха нищо.

— В интерес на истината живея в бърлога на порока. Вчера един офицер от отдела за борба с порока ме посети и провери дали не съм от занаята, а тази сутрин казах „здравей“ на една от висшите професионалистки от съседната къща, която се бе показала чисто гола на прозореца. Малко преди това срещнах Джим и Боб, лесбийките, които живеят два етажа над мен, и ги гледах как се целуват с много повече страст, отколкото ти някога си показвал към мен! Набий това в главата си и го запомни веднъж завинаги!

Той смени тактиката, реши да свали гарда и започна да ме умолява да дойда на себе си. В края на дисертацията си на тема как добрите момичета принадлежат на дома си, докато се омъжат, Дейвид каза: „Хариет, обичам те!“

Аз се отнесох към това изявление с пренебрежение, което имаше размерите на гръмотевица, и кълна се, че едновременно с нея над главата ми избухна мълния.

Неочаквано проумях всичко!

— Ти, Дейвид — казах, — си от онези мъже, които определено си избират много млади момичета, така че да ги моделират, за да прилягат и съответстват на собствените им нужди. Само че този път номерът не мина, приятел. Вместо да ме моделираш, ти счупи скъпоценния си тъп калъп за отливане!

О, имах чувството, че съм напуснала клетката си! Дейвид винаги ме е плашил с лекциите и морализаторстването си, но сега не давах и пукната пара за попските му проповеди. Той бе изгубил властта си над мен. Но колко хитър и лукав беше! Никога не ми предостави възможност да го преценя като мъж чрез целувки, милувки, или — о, направо ще умра при тази мисъл! — надървяйки онази си работа (кажи го де!), за да проверя колко му е голям, да не говорим да го употребя. Понеже е наистина хубав и добре сложен, и понеже всички ми завиждаха, аз се залепих за него, убедена, че крайният резултат ще си заслужава чакането. Сега осъзнах, че всъщност всичко е произтичало от него. На мен не ми бе позволено да узная дори провалите му като мъж, а единственият начин, по който можеше да си осигури това, бе като ме държи далеч от опитването на друга стока. Бях грешила — не трябваше да се освободя от Дейвид, а от самата себе си. Моето собственото старо аз. И аз се освободих от него в мига, в който го пренебрегнах.

Така че оставих Дейвид да поговори още малко за това как съм щяла да преодолея момента, как той щял да бъде търпелив и да изчака, докато дойда на себе си, и тъй нататък, и тъй нататък.

Бях намерила един пакет „Дю маориерс“ в пералнята и го бях пъхнала в джоба си. Когато той стигна до изявлението, че разбирал лудориите ми и щял да ми прости, извадих цигарите от джоба си, пъхнах една в устата си и я запалих с кибрита, който взех от газовата печка.

Очите му изскочиха от орбитите.

— Хвърли веднага това нещо! Това е отвратителен навик!

Издухах дима право в лицето му.

— Следващото, което ще сложиш в устата си, ще бъде хашиш, а след това ще започнеш да дишаш и лепило…

— Ти си тесногръд, лицемерен фанатик! — рекох.

— Аз съм учен, правя медицински изследвания и имам отличен ум. Ти си попаднала в лоша компания, Хариет, не е необходимо човек да е носител на Нобелова награда, за да открие това — отвърна Дейвид.

Смачках цигарата в една чинийка — между нас казано, имаше отвратителен вкус, но нямах намерение да му признавам това — и го избутах навън. Сетне го проводих до предната врата.

— Сбогом завинаги, Дейвид! — заявих.

От очите му бликнаха сълзи, той сложи ръката си върху моята.

— Това е абсолютно погрешно! — изхленчи с разтреперан глас. — Толкова години! Хайде да се целунем и да забравим всичко, моля те.

Е, това вече ме довърши. Свих дясната си ръка в юмрук и го ударих право под лявото око. Той се заклати — удрях здравата с юмрук, братята ми се бяха погрижили да ме научат, а аз зърнах един новодошъл зад рамото му и го бутнах (Дейвид!) по стълбата надолу на улицата. Изглеждах, надявам се заради новодошлия, като истинска опасна амазонка. Заварен в смешна ситуация от непознат човек, Дейвид изскочи от входната врата и хукна по Виктория Стрийт сякаш баскервилското куче го гонеше по петите.

Което позволи на новодошлия и на мен да се огледаме един друг. Въпреки факта, че аз бях на стълбите, а той на пътеката под тях, оцених ръста му на метър и шейсет и пет. Чиста проба самородно злато, помислих си, стоящо, леко балансирайки като боксьор, върху краката си, докато червеникавокафявите му очи проблясваха немирно. Хубав прав нос, прекрасни високи скули, цяла къделя кехлибарени къдрици, прави черни вежди и дълги черни мигли. Мнооого привлекателен!

— Ще влизате ли, или просто си стоите там, за да украсявате пътя? — попитах студено.

— Ще влизам — отвърна той, но не направи никакво движение. Беше прекалено зает да ме наблюдава. Това бе много особен поглед, сега, когато дяволитостта в очите му бе угаснала — безпристрастен, очарован, забележителен по един неемоционален начин. Точно както лекарят преценява пациента си, макар че ако този мъж пред мен беше доктор, щях да изям модното бомбе на Дейвид.

— Гъвкава ли сте? — попита ме той. Поклатих глава. — Жалко. Можех да ви поставя в някои страхотни пози. Няма много месо по вас, а онова, което имате, изглежда спортно, но гърдите ви са много съблазнителни. Те очевидно са повече ваши, отколкото на производителя на сутиени.

Той се изкачи по стълбата, докато казваше това, след което ме изчака, за да го пусна вътре.

— Вие трябва да сте художникът на тавана.

— Позна. Тоби Еванс. А вие трябва да сте новото момиче в задния апартамент на първия етаж.

— Позна. Хариет Пурсел.

— Заповядай горе да пием кафе. Сигурно ти е необходимо едно след тупаника, който хвърли на бедния глупак там вън. Горкичкият, ще носи синина на окото си поне месец — каза мъжът.

Аз го последвах два етажа нагоре по стълбите до една площадка, където на едната врата имаше огромен женски символ (без съмнение Джим и Боб), а на другата алпийски изглед (без съмнение Клаус Мюлер). Достъпът до таванското помещение се осъществяваше посредством здрава сгъваема стълба. Тоби мина пръв и веднага след като и аз се изкачих и стъпих върху твърда земя, издърпа едно въже, с което набра стълбата от пода и я прибра към тавана.

— Уха, това е страхотно! Истинска крепост! — възкликнах, оглеждайки се с учудване. — Можете да вдигате моста и да издържите на истинска обсада.

Намирах се в огромна стая с капандура и два прозореца в ниши в задната част и още два в предната, където таванът беше скосен. Цялото помещение беше боядисано в искрящо бяло и изглеждаше стерилно като операционна. Всяка карфица си бе на мястото, нямаше нито едно петно или мръсотия, никаква прах, нито дори следа от изсъхнали дъждовни капки по стъклото на прозореца. Тъй като беше мансарда, под прозорците имаше седалки с бели кадифени възглавници върху тях. Картините бяха обърнати с лица към стената в боядисаната в бяло етажерка, имаше голям професионален статив, (също бял), подиум с един бял стол върху него и малък бял скрин с чекмеджета до статива. Това беше работното място. За времето, когато си почиваше, той имаше два стола, покрити с бяло рипсено кадифе, бели лавици за книги, където всяка книга стоеше изправена, бял болничен параван около кухненския кът, квадратна бяла маса и два бели дървени стола. Дори подът беше боядисан бял! Върху него също нямаше нито едно петънце. Лампите бяха флуоресцентни, бели. Единственият различен цвят бе едно сиво войнишко одеяло върху двойното му легло.

След като пръв бе преминал на лична тема с онази малка забележка относно гърдите ми — какво нахалство! — му казах направо какво мисля.

— Мили Боже, ти сигурно си маниак на тема чистота и ред! Мога да се обзаложа, че когато изстискваш боя от тубата, започваш от дъното, сетне внимателно сгъваш празното място и със сигурност го правиш да бъде квадратно!

Той се усмихна и наклони главата си на една страна като живо, малко кученце.

— Седни — рече и изчезна зад паравана, за да направи кафе. Седнах и говорих с него през снежнобелите памучни стени на паравана, а когато той се появи с кафето в две бели чаши, ние просто продължихме разговора си. Бил момче от прериите, както каза, израснал в огромна ферма за овце в пустинните области на Западен Кунсленд и Северните територии. Баща му бил готвачът на фермата, но първо и преди всичко бил пияница, така че Тоби бил човекът, който в повечето случаи готвел, за да не загуби баща му работата си. Нямал нищо против да го прави заради стареца, който очевидно бе умрял от пиячката. Дотогава рисунките му били детски, с водни бои, а хартията — евтина бакалска хартия, която купувал от офиса на овцевъдната ферма, както и моливите НВ. След смъртта на баща си, се упътил към Биг Смоук^[2], за да се научи как да рисува, при това с маслени бои.

— Но Сидни е жесток, когато не познаваш нито една жива душа и сламките все още стърчат зад ушите ти — рече той, като наля тризвездно бренди в неговата втора чаша кафе. — Опитах се да работя в областта на готварството — хотели, пансиони, кухни, болница „Конкорд Рипат“. Беше ужасно — сред гласове, които не говорят английски, и хлебарки, които бяха навсякъде, с изключение на болницата. Трябва да призная това на болниците, те поне са чисти. Но храната беше по-лоша и от храната във фермата. Тогава се преместих в Кингс Крос. Живеех в барака шест на осем в задния двор на една къща на Келет Стрийт, когато срещнах Папи. Тя ме доведе в Къщата да се срещна с мадам Делвекио Шварц, която ми предложи да наема мансардата за три лири на седмица и да й платя, когато имам парите. Разбираш ли, когато гледаш статуите на Света Богородица, на Света Тереза и на останалите, виждаш, че те са прекрасни жени. Но аз мислех, че мадам Делвекио Шварц, ужасно грозната стара вещица, беше най-красивата жена, която бях виждал. Един ден, когато съм по-уверен в себе си, ще я нарисувам с Фло на коляното.

— Все още ли готвиш? — попитах. Той ме погледна презрително.

— О, не! Мадам Делвекио Шварц ме посъветва да се хвана на работа — да поставям нитове в една фабрика. „Ще печелиш добри мангизи и няма да страдаш ни най-малко, пич“, така ми каза. Послушах съвета й и сега завинтвам гайки в Александрия, когато не рисувам тук.

— От колко време живееш в Къщата? — попитах.

— От четири години. През март станаха четири.

Когато му предложих да измия чашите от кафето, той ме изгледа ужасено — вероятно си мислеше, че няма да го направя както трябва. Така че си вдигнах чуковете и слязох в моя собствен апартамент в определено замислено настроение. Какъв ден само! По-точно, какъв уикенд. Тоби Еванс. Беше съвсем искрен. Но когато спомена името на Папи, забелязах сянка на някакво ново чувство в очите му.

Тъга, болка. Леко ми просветна — ами, да! Той беше влюбен в Папи! Която не бях виждала, откакто се бях нанесла тук.

О, колко съм изморена. Време е да гася светлината и да се насладя на моята втора нощ в двойното легло. Отсега нататък знам със сигурност едно нещо — никога повече няма да спя в единично легло. Какъв разкош!