Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (7)

Събота, 9 януари 1960

Кингс Крос със сигурност не е разочароващ. Слязох от автобуса една спирка преди Тейлърс Скуеър и извървях пеша остатъка от пътя, като си припомних напътствията на Папи. Очевидно в Кингс Крос не вечеряха рано, защото бях поканена за осем, така че, когато слязох от автобуса, вече беше съвсем тъмно. После, когато минах покрай болницата „Вини“, започна да вали — просто заръмя, нищо, с което моят къдрав розов чадър да не се справи. Стигнах до онова огромно кръстовище, което според мен беше точно Кингс Крос, и преживяването да видя със собствените си очи и пеша улиците, мокри и блестящи от всички неонови светлини и фарове на коли, пречупени през водата, бе съвсем различно от профучаването през тях с такси. Беше истински красиво! Не знам как съдържателите на магазини избягваха Сините закони^[1] в Сидни, защото в събота вечер все още бяха отворени! Макар че малко се разочаровах, когато осъзнах, че пътят ми не минава покрай магазините на Дарлингхърст Роуд — трябваше да тръгна по Виктория Стрийт, на която се намираше Къщата. Точно така я нарече Папи — Къщата, и знам, че беше с главна буква. Сякаш бе институция. Така че се примирих и забързано тръгнах покрай домовете с веранди на Виктория Стрийт.

Обичам редиците от стари викториански сгради с веранди, които изобилстват във вътрешната част на Синди — за съжаление много от тях днес не са запазени. Всички прекрасни, железни, дантелени орнаменти са претопени и заменени с листове фибростъкло, за да бъдат превърнати верандите и балконите в допълнителни стаи, а боядисаните стени са избелели и изцапани. Въпреки това те са много тайнствени. Прозорците са премрежени със завеси от манчестърска дантела и кафяви хартиени транспаранти. Приличат на затворени очи. Сигурно са видели много. Нашата къща в Бронте е само на двайсет и две години. Татко я построил, след като преминал пикът на депресията и магазинът му започнал да печели. Така че в нея не се е случило нищо интересно, освен нашето появяване на бял свят, и това е отегчително досадно. Досега най-голямото кризисно събитие в живота ни бе счупването на чинийката на Уили — поне това беше единственият път, когато ни посети полицията.

Къщата бе доста далеч по Виктория Стрийт и докато вървях, забелязах, че в този далечен край някои от сградите все още имат своите железни дантели, бяха боядисани и добре поддържани. Веднага след Чалис Авеню улицата се разширяваше и правеше полукръг със задънен изход. Очевидно градският съвет беше свършил асфалта, защото улицата бе павирана с малки дървени блокчета и аз забелязах, че в образувания полумесец няма паркирана нито една кола. Това придаваше на петте къщи с веранди, които изпълваха полукръга, атмосферата на нещо непринадлежащо на съвременността. Те бяха номерирани с числото 17 — 17-а, 17-б, 17-в, 17-д и 17-е. Тази в средата, 17-в, беше Къщата. Тя имаше прекрасна предна врата от рубинено стъкло, гравирано с лилии, които светеха с кехлибареножълто и пурпурно заради светлината, която идеше отвътре. Не беше заключено, така че я бутнах и тя се открехна.

Но приказната врата водеше към пусто, празно пространство. Мрачният мръсен коридор беше боядисан в мърляво кремаво, една дървена стълба от червено кедрово дърво водеше нагоре, а няколко оплюти от мухите голи крушки висяха на усукани кафяви жици. Ужасният, стар кафяв линолеум бе целият на дупки от високите токчета. От перваза край дюшемето на височина около четири стъпки и най-малкото пространство от стената, което можех да видя, бе изпълнено с много цветни драсканици, безсмислени завъртулки и извивки, направени с цветни моливи.

— Ехо! — извиках.

Папи се появи зад стълбата с широка усмивка за добре дошла. Мисля, че я зяпнах доста изненадано. Та тя изглеждаше съвсем различно! Вместо безупречно изгладената си без нито една гънка бледолилава униформа и касинка, скриваща косата й, носеше прилепнала по тялото й рокля като втора кожа от пауновосиня коприна, избродирана с дракони, която имаше толкова висока цепка на левия крак, че можех да видя края на чорапите й и къдравия, дантелен жартиер в горната част на бедрото. Косата й падаше като водопад на гърба в плътна, права, лъскава маса. Защо и аз нямах такава коса?

Моята беше също толкова черна, но непоносимо къдрава, така че ако я оставя да израсте малко по-дълга, се навива като метла, изпаднала в епилептичен припадък. Ето защо я подстригвах наистина много късо с ножиците.

Папи ме преведе през една врата в края на пасажа зад стълбите и ние се озовахме в друг, много по-къс коридор, който водеше встрани и изглежда извеждаше в двор. Имаше само една врата, която Папи отвори.

И аз попаднах в страната на мечтите. Стаята бе така наблъскана с книги, че стените не се виждаха. Само книги, книги и пак книги от пода до тавана. Имаше купчини от тях, струпани по пода наоколо, и аз заподозрях, че ги е свалила от масата и столовете, за да ме посрещне. По време на вечерята се опитах да ги преброя, но това бе невъзможно — бяха прекалено много. Колекцията й от лампи също бе впечатляваща. Бяха прекрасни, направо щях да падна. Две изрисувани с водни кончета, един осветен отвътре глобус, керосинова лампа от Индонезия, направена да работи с ток, друга, която приличаше на бял комин, висок шест стъпки, по който имаше пурпурни издатини. Кълбото на тавана представляваше фенер от китайска хартия с копринени пискюли.

После тя сготви храна, която нямаше нищо общо с чоу-миен^[2] което купувахме от ресторанта на Ху Флунг на улица „Бронте“. Езикът ми се наслаждаваше блажено на джинджифила и чесъна, сипах си три пъти. Нямам никакви проблеми с апетита, макар че така и не успявам да кача достатъчно килограми, за да премина от сутиени с чашка С на чашка Б. По дяволите! Джейн Ръсел носи чашка Б, но винаги съм мислела, че Джейн Мансфийлд^[3] е само чашка С, на върха на огромния си гръден кош.

Когато приключихме с яденето и изпихме по чаша ароматен зелен чай, Папи каза, че е време да се качим горе и да се видим с мадам Делвекио Шварц. Хазайката.

Когато отбелязах, че това е доста странно име, Папи се ухили.

Тя ме поведе към предния коридор и червената кедрова стълба. Докато я следвах, изяждана от любопитство, забелязах, че драсканиците с цветни моливи не свършват. Напротив, дори станаха повече. Стълбите продължаваха още по-нагоре към следващия етаж, но ние тръгнахме към една огромна стая в предната част на сградата. И Папи буквално ме набута вътре. Ако искате да намерите стая, която да е пълна противоположност на стаята на Папи, това беше тази. Празна. Гола. С изключение на драсканиците, които бяха толкова плътни, че нямаше никакво свободно място за още. Може би поради тази причина една част от стената бе прясно, но неумело боядисана, очевидно за да бъде направено място на художника да рисува нови. Дори върху нея вече се кипреха няколко драсканици. Мястото можеше да побере шест огромни кресла и една маса за хранене с дванайсет места, но беше почти празно. Имаше поръждавяла, хромирана кухненска маса с червена ламинирана повърхност, четири стари стола с възглавници, от които пълнежът се подаваше като гной от цирей, кадифен диван, страдащ от олисяване, и супермодерен съвременен хладилник с фризер. Двойна стъклена врата водеше към балкона.

— Ние сме навън, Папи! — извика някой.

Излязохме на балкона и намерихме там две жени. Онази, която видях първо, идваше направо от източните предградия Харбърсайд или Горен Северен Шор — изплакната в синка коса, рокля, която бе изписана направо от Париж, подходящи обувки, чанта и ръкавици от виненочервена ярешка кожа, и мъничка шапка, която бе много по-фантазе от шапките на кралица Елизабет. Сетне мадам Делвекио Шварц пристъпи напред и аз забравих всичко за дамата на средна възраст от модните страници.

Мамооо! Каква планина от женска плът! Тя не беше дебела, тя беше гигантска! Над старите, мръсни подпетени пантофи върху масивни мускулести крака се извисяваше месо на височина цели два метра и отгоре. Без чорапи. Избеляла, неизгладена, с копчета от горе до долу домашна рокля с джобове от двете страни на бедрата. Лицето й беше кръгло, набръчкано, чипоносо и в него доминираха очите, които гледаха право в душата ми, бледосини, с черни кръгове около ирисите, две малки зеници, остри като игли. Тя имаше отъняла сива коса, подстригана късо като на мъж, и вежди, които едва се забелязваха на лицето й. Възраст? Прехвърлила лошата страна на петдесетте до седемдесет, предположих аз.

Веднага след като очите й ме пуснаха от плена си, медицинското ми образование се събуди и заговори. Акромегалия? Синдром на Къшинг? Но тя нямаше огромната долна челюст или изпъкналото чело на акромегалиците, нито физиката или обезкосмяването на страдащите от синдрома на Къшинг. Със сигурност страдаше от някакво заболяване на хипофизата или на средния мозък, или на хипоталамуса, но какво, не знаех.

Модната страница кимна учтиво на Папи и мен, премина покрай нас и се раздели с мадам Делвекио Шварц. Тъй като стоях на прага, видях, че посетителката бръкна в чантата си, извади дебело тесте от хартийки с цвят на тухла — пари? — и започна да дърпа от тях. Хазайката на Папи просто стоеше с вдигната ръка, а след като се задоволи от броя на хартийките, ги взе, сгъна и пъхна в джоба си, докато модната картинка от най-скъпите квартали на Сидни напускаше стаята.

Мадам Делвекио Шварц се върна и настани туловището си върху група от четири стола, като ни покани да седнем на други два с махане на ръката, която имаше размерите на агнешки бут.

— Седни, принцесо, седни! — изръмжа тя. — Как сте, госпожице Хариет Пурсел? Хубаво име, без съмнение — две думи от по шест букви. Притежава силна магия! Духовна сила, силно предчувствие и добър късмет, щастие чрез перфектна работа — и нямам предвид леваците на държавна служба, хър-хър-хър.

Това хър-хър-хър беше нещо като див кикот, който говореше красноречиво маса неща. Сякаш на този свят нямаше нищо, което можеше да я изненада, макар че всичко силно я забавляваше. Напомняше ми за кикота на Сид Джеймс във филмите „Карай да върви“^[4].

Бях толкова нервна, че се хванах за коментара й относно името ми, и й разказах историята на всички Хариет Пурсел, като й признах, че името идва от много поколения, но че до моята поява всички негови притежателки са били малко или много истинско куку. Една Хариет Пурсел, казах, била затворена заради това, че кастрирала един свой кандидат-любовник, друга — защото нападнала премиер-министъра на Нови Южен Уелс по време на митинг на суфражетките. Тя ме слушаше с интерес и въздъхна недоволно, когато завърших историята с финала, че поколението на татко било толкова уплашено и се страхувало от името, та никой не бил кръстен Хариет Пурсел.

— И все пак баща ви ви е кръстил Хариет — каза тя. — Браво! Страхотен човек! Имам чувството, че може би ще бъде забавно човек да го познава, хър-хър-хър!

Ууууха! Виж я ти! Долу ръцете от баща ми, госпожо Делвекио Шварц!

— Той каза, че името Хариет му харесва и че не е впечатлен от фамилните легенди! — отвърнах троснато. — Аз съм изтърсаче, закъсняло дете и всички са мислели, че ще бъда още едно момче.

— Но не си — рече, хилейки се, тя. — Е, това ми харесва!

По време на нашия разговор пиеше неразредено, без лед, лечебно бренди три звезди в широка чаша от сирене „Крафт“. На Папи и на мен също ни бе дадена по чаша, но само една глътка от падението на Уили ме накара да оставя моята — ужасно питие, горчиво и парещо. Забелязах, че Папи се наслаждава на вкуса му, макар че не го глътна наведнъж и така бързо както мадам Делвекио Шварц.

Седях там и се чудех дали мога да спестя доста от усилията си при писане, като съкратя това име на г-жа Д. Ш., но някак си не посмях. Не събрах кураж. Никога не ми е липсвала смелост, което бе причина, когато бях ученичка, да дразня до полуда моя учител по английски като пропусках всяко н от думите, в които имаше съчетанието наш. Но г-жа Д. Ш.? Не!

Сетне осъзнах, че на балкона заедно с нас има и още някой, че е бил там през цялото време, но си е стоял абсолютно тих и незабележим. Кожата ми започна да настръхва, почувствах приятен хлад, като първия полъх на южняка след дни и дни непоносима, рекордна за века жега. Изпод масата се появи едно лице, което надникна между бутовете на мадам Делвекио Шварц. Това бе най-омайното малко личице с добре оформена брадичка, високи чак до орбитите на очите скули, безупречна бежова кожа, истински водопад от светлокестенява коса, черни вежди, черни мигли, които бяха толкова дълги, та сякаш се заплитаха — о, бих искала да съм поет, за да опиша това божествено дете! Гърдите ми хлътнаха, забравих да дишам. Просто стоях, гледах красивото дете и вече го обичах. Очите й бяха огромни, раздалечени, с цвят на кехлибар. Най-тъжните очи, които някога бях виждала. Малката й розова като пъпка на роза уста се отвори и тя ми се усмихна. Аз също.

— О, ти реши да се присъединиш към нашето малко парти? — В следващия момент малкото същество седеше върху коленете на мадам Делвекио Шварц. Лицето му все още бе обърнато към мен и усмихнато, но малката ръчичка си играеше с роклята на майка й.

— Това е дъщеря ми Фло — рече хазайката. — Макар че четири години преди това бях преживяла онази промяна, неочаквано получих болки в корема и отидох в кенефа, защото реших, че имам запек. И бам! Появи се Фло, гърчейки се на земята, цялата покрита със слуз. Не знаех, че съм бременна, докато не се пръкна — добре, че не я изтървах в кенефа, нали, ангелско котенце?! — Последното бе казано на Фло, която си играеше с едно копче от роклята й.

— На колко е години? — попитах.

— Току-що навърши четири. Един Козирог, който не е Козирог — продължи мадам Делвекио Шварц, като безгрижно разкопча роклята си. Оттам изскочи една гърда, която приличаше на стар чорап, чиито голям пръст е бил натъпкан с грах, и тя набута нейното грамадно, розово зърно в устата на Фло. Детето затвори очите си в екстаз, облегна се на ръката на майка си и започна да суче с дълги и ужасно силни звуци. Аз седях с отворена уста, в която мухите спокойно можеха да влязат, неспособна да произнеса нито дума. Две рентгенови очи се вдигнаха, за да се фокусират в мен.

— Обича майчиното си мляко, нали, Фло? — рече мадам Делвекио Шварц. — Знам, че е на четири, но какво общо има възрастта, принцесо? Това е най-добрата храна, майчиното мляко. Единственото лошо е, че вече й поникнаха всички зъби и понякога ме хапе много болезнено.

Продължих да седя с отворена уста, докато Папи най-неочаквано рече:

— Е, госпожо Делвекио Шварц, какво мислите?

— Мисля, че Къщата се нуждае от госпожица Хариет Пурсел — отговори мадам Делвекио Шварц с кимване и намигане. Сетне ме погледна и попита: — Мислила ли си да се преместиш, принцесо? Например в някой хубав, малък апартамент?

Устата ми се затвори с щракане, аз поклатих глава.

— Не мога да си го позволя — отговорих. — Спестявам, за да отида в Англия за две години, нали разбирате.

— Плащаш ли си храната вкъщи? — попита тя. Казах, че давам по пет лири на седмица.

— Добре, аз имам един хубав малък апартамент в задния двор, с две големи стаи, наемът е четири лири на седмица, с включено електричество. Има баня и тоалетна в пералнята, която само ти и Папи ще използвате. Джанис Харви, квартирантката ми, се изнесе. Има двойно легло — добави с похотлив намек тя. — Мразя малките единични легла за пикльовци.

Четири лири! Две стаи за четири лири? Та това бе истинско чудо за Сидни. Мечта!

— Така ще имаш по-добра възможност да се отървеш от Дейвид, като живееш тук вместо у вас — рече убедително Папи. Сетне сви рамене. — В края на краищата, получаваш мъжка заплата, ще можеш да спестяваш и за пътуването.

Сетих се да дишам и да преглътна, докато търсех учтив начин да кажа „не“, но неочаквано изтърсих „да“! Не знам откъде дойде това „да“ — със сигурност не го мислех.

— Чудо-момиче, принцесо! — извика мадам Делвекио Шварц, издърпа зърното от устата на Фло и я свали на краката й.

Очите ми срещнаха очите на Фло и аз разбрах защо казах „да“, Фло беше сложила думата в устата ми. Фло ме искаше тук, а аз бях като маджун за прозорци в ръцете й. Тя дойде до мен и прегърна краката ми, усмихвайки се с изцапаните си с мляко устнички.

— Виждаш ли това? — възкликна мадам Делвекио Шварц, хилейки се на Папи. — Ти си удостоена, Хариет. Това е голяма чест! Фло обикновено не приема хората, нали, ангелско котенце?

И така, ето ме тук, опитвайки се да опиша всичко, преди спомените ми да се замъглят, чудейки се как ще се разделя със семейството си, как ще им съобщя, че много скоро ще се преместя в две големи стаи в Кингс Крос, място, където живеят алкохолици, проститутки, хомосексуалисти, сатанински художници, дишащи лепило, пушачи на хашиш и Бог знае още какви други изроди. Освен това, трябва да си призная, че онова, което видях от него в мокрия мрак, ми хареса, а също така Фло ме искаше в Къщата.

Споделих с Папи, че вероятно бих могла да кажа на нашите, че Къщата е в Потс Пойнт, а не в Кингс Крос, но тя само се засмя.

— Потс Пойнт е евфемизъм, Хариет — рече тя. — Кралският австралийският Флот притежава Потс Пойнт напълно и изцяло в пълния смисъл на думата.

Тазвечерното ми желание: Родителите ми да не ме набият.