Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (49)

Събота, 24 септември 1960

Днес Кристин Лейт Хамилтън стана госпожа Деметриос Пападополус. Беше чудесно, макар и малко странно. Подозирам, че се е наложило да бъде развита бурна дипломатическа дейност, отстъпвайки един обичай на булката, друг на младоженеца, докато накрая са постигнали съгласие. Роднините и приятелите на младоженеца бяха от едната страна в църквата, а тези на булката от другата. Неговата страна беше претъпкана, нейната бе почти празна, само една трета беше заета главно от стари моми и няколко доктори със съпругите им. Доктор Майкъл Добкинс също беше тук заедно със своята съпруга от физиотерапията, което хвърли известна светлина върху мистерията. Тя бе абсолютно копие на Крис, чак до масивните й като крака на роял крачища, но разликата бе, че имаше пари и можеше да си позволи да носи контактни лещи. Как разбрах това ли? Без очилата имаше оня поглед на сляп прилеп, който придобиват хората, когато ги свалят. Няма значение доколко тези оптични добавки им позволяват да виждат, те пак си имат объркания късоглед поглед.

Последният човек, когото очаквах да видя, беше Дънкан, но този път в комплект с неговата госпожа. Но, естествено, Крис сигурно го познаваше още от първите си дни в рентгенологията — повечето снимки на кости са предназначени за ортопедията. Спотаих се в дъното на църквата, скрита под една кърпичка от розова дантела, защото отказах да сложа шапка дори и за сватбата на Крис. Когато вдигнах очи към госпожа Дънкан Форсайт, бях обзета от задоволство заради моята розова жарсена рокля. Но госпожата — уха! Както можех да преценя, прилепналият бежов костюм, с който бе опаковала тялото си, бе на „Жак Фат“. Бежови ръкавици от ярешка кожа със седем копченца, бежови обувки от „Чарлс Джордан“, бежова шапка, която, ако някой от кралското семейство видеше, просто щеше да умре от завист, толкова бе елегантна. Сред всички нас, облечени в новите си дрехи стари и нови австралийски селяни, тя изпъкваше като бяла врана, въпреки че косата, кожата и очите й имаха същия бежов цвят като тоалета й. Би трябвало да е загоряла и да има тен, събиран в задния им двор край басейна, но не беше. Носеше перли, прекалено мътни и зацапани, за да са фалшиви.

Дънкан изглеждаше ужасно, макар че госпожата се бе погрижила да е облечен перфектно за това събитие, което, подозирам, лично тя презираше. Само една кратка седмица и той се бе обезцветил. Не като нейното бежово, а в различни нюанси на сивото. Сива кожа и сива коса — може ли за една седмица да се появи толкова много сиво? Смея да кажа да, щом косата може да побелее за една нощ. Според мен имаше вид на прекарал инфаркт, но бе прекалено здрав, за да е истина. Не, Хариет Пурсел, той просто страда, и това е само заради теб. Ти си виновна, ти, гадна, егоистична кучко! Въпреки това бях доволна да видя госпожата, защото вероятно никога повече нямаше да имам тази възможност.

Оказа се, че Крис няма никакви близки роднини, така че сестра Агата я заведе до олтара. Булката носеше кринолин като Скарлет О’Хара от бял тюл, покрит с милиони дантелени джуфки, задната му част бе скроена така, че да се оформи невъзможно дълъг шлейф, който бе носен от две малки гръцки момиченца, които се клатушкаха очарователно зад нея, и всички охкаха и ахкаха, когато тя тръгна по средната алея със сестра Агата под ръка. Самата сестра Агата носеше пастелносиня дантела и шапка, заради която кралицата майка щеше да пукне от завист — една купа от подходяща на цвят пастелносиня слама, украсена с твърди пера от бледоморава мрежа и няколко яркочервени орхидеи, същите като на корсажа й. Старшата на спешно — днес Мари О’Калахан, единствената шаферка, бе облечена в кремава дантелена рокля върху копринена подплата с цвят на жълти нарциси. Булката носеше букет от рода на онези, които човек може да види по сватбените снимки от 1920 и 1930 година — висяща маса от бели лилии и орхидеи. Шаферката носеше друго изумително произведение на цветарството от кремави рози. Тъй като избирането и купуването на цветята е задължение на младоженеца, отдадох дължимото на Деметриос. Браво!

Приемът се проведе в един гръцки ресторант в Кенсингтън и според мен беше прекрасен. Родителите на Деметриос бяха толкова горди със сина си. Той бе успял да хване една от старите австралийки, така че пътуването от Гърция върху един от вехтите, бъкащи от хлебарки кораби за десет лири, бе оправдано. Пападополус влизаха в света на австралийците. Забелязах, че семейство Форсайт присъстваха на църковния обред, стиснаха ръката младоженеца и целунаха булката отвън под тонове от конфети, които се изсипаха отгоре им, след което си тръгнаха с огромен черен ролс-ройс, без съмнение, за да се присъединят към някое по-божествено събитие. Не мисля, че който и да е от тях ме забеляза, защото се скрих зад една колона в църквата и останах там, докато ролсът потегли.

Така че на приема можах да си отдъхна, танцувах с дузина гръцки момчета, които ме събличаха с блеснали очи, хвърлях чинии с най-добрите от тях и се опитах да играя техния танц „Никога в неделя“, но реших, че е по-забавно да седя и да наблюдавам мъжете, които го правеха както трябва. Те бяха грациозни и страстни, музиката беше вълшебна. Не мисля, че сред гостите на булката имаше особено голям ентусиазъм по отношение на храната, но лично аз се натъпках до насита и с голямо удоволствие. Мусака, постни лозови сармички, малки кюфтенца, табули^[1], печено агнешко, патладжани, маслини, аспержи, октопод, сепия. Оризовият пудинг беше вълшебен, все едно не бе от този свят, сладкият сметанов мус бе украсен с кафяви панделки от индийско орехче и канела. Натъпках се като прасе. Щях да се пукна.

Въпреки божествената храна и възхитителната навалица от мъже, които ме канеха да танцувам или да спя с тях, намерих време да наблюдавам масата на подиума. Крис и Деметриос седяха като зашеметени и не ядоха нищо, но старшата сестра и кумът Константин се гледаха в очите и свенливо се хранеха взаимно, когато не изпадаха в луд смях след пиенето на рецина. Май се задаваше още една сватба в спешното, помнете ми думата! Когато настъпи време Деметриос и Крис да си тръгнат и булката събра всичката си сила, натрупана от опита с торбичките с пясък, за да хвърли колосалния букет към пищящата орда от отчаяни жени, аз използвах старите си баскетболни умения, но не по начина, по който се бях заканила. Успях да изтикам старшата сестра на точното място, ударих леко с кокалчетата си, така че букетът да се отблъсне от мен и да попадне право в нейните възхитени ръце.

Отново стрелите на Купидон.