Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (8)

Неделя, 10 януари 1960

Все още не съм им казала. Все още събирам смелост. Когато снощи си легнах в кревата (баба ми хъркаше страховито), бях сигурна, че щом се събудя тази сутрин, ще съм променила решението си. Но не бях. Първото нещо, което видях, беше баба, клекнала на гърнето си, и душата ми се изпълни с душевни страдания. Каква хубава фраза! Не бях осъзнавала, докато не започнах да пиша този дневник, че съм събирала всички хубави фрази от книгите, които четях. Те не изплуваха на повърхността в разговорите ми, но със сигурност излизаха на хартията. И макар че този дневник е само на няколко дни, вече доста надълбоко съм потънала в него, напълно съм му се отдала и съм привикнала със съществуването му. Може би защото не мога да седя спокойно и да мисля, винаги трябва да върша нещо. Така че сега убивам с един куршум два заека. Едновременно мисля за онова, което се е случило с мен, и в същото време правя нещо. При описването на нещата трябва да има ред, сега разбирам това по-добре. Също както при работата ми. Отдавам й цялото си внимание, защото ми харесва.

Нямам напълно определено мнение за мадам Делвекио Шварц, макар че я харесвам много. Тя ми напомня за някои от моите най-незабравими пациенти, онези, които успяваха да останат с мен толкова дълго, колкото правех рентгеновите им снимки, но може би щяха да останат през целия ми живот. Като милия старец от държавната болница „Лидкомб“, който внимателно нагъваше одеялото си. Когато го попитах какво прави, той каза, че сгъва платно. Тогава седнах да поговоря с него и той ми разказа, че бил боцман на ветроход, един от зърнените кораби, използвани за транспорт до Англия, натоварени до перилата със зърно. Това са негови думи, не мои. Научих много интересни неща. Сетне осъзнах, че той скоро ще умре и всичкият този опит ще умре заедно с него, защото никога не го е записал на хартия. Е, Кингс Крос не е ветроход и аз не съм моряк, но ако запиша всичко, някой някога, след много години, някой от далечното потомство може да го прочете и хората ще знаят какъв живот съм живяла. Защото имам смешното усещане, че няма да бъде отегчителен и скучен като досадния стар живот, който водех в предградието Бронте, където посрещнах миналата Нова година. Чувствам се като змия, която сменя кожата си.

Тазвечерното ми желание: Родителите ми да не ме набият.