Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (14)

Сряда, 3 февруари 1960

Всичко, което правех, когато не правех рентгенови снимки, бе да мацам с розова боя всичко, което стои неподвижно достатъчно дълго време в моя апартамент. Въпреки че вече се разхождам из Крос доста продължително денем, за да се ориентирам в обстановката. Направо е баснословно! Магазините не приличат на онези, които съм виждала, и за една седмица ядох повече странни неща, отколкото през целия си живот досега. Има една френска хлебарница, в която пекат дълги тънки франзели — истинска мечта, и една сладкарница, казва се „Патисери“, с фантастични сладкиши и торти, направени от много тънки като вафли слоеве, вместо кейковете със сладко и крем, каквито продават в обикновените сладкарници. Нектар и амброзия навсякъде, където ти погледнат очите. Купих си нещо, наречено картофена салата — о, какъв божествен вкус! И салата от зеле — излапах цяла пластмасова кофичка от нея и цяла нощ пръцках, но не ми пукаше. Тук се продава нещо като калъпче от кълцано месо с твърдо сварено яйце в средата, наречено унгарско кюфте. Истински колбаси вместо салам „Девон“, сирене „Тилситър“ вместо сладникавата водниста каша, която мама купува от бакалина. Имам чувството, че съм умряла и съм се пренесла в рая, когато става дума за ядене. Не е много скъпо, което ме изуми дотолкова, че отбелязах това пред един мой нов австралийски приятел в любимия ми деликатесен магазин. Неговият отговор разреши и измъчващия ме въпрос относно Сините закони и работното време — той ми обясни, че бизнесът се върти от членове на семейството, макар че сложи пръста си на устните, когато го каза. Никакви наемни работници, които да се обединяват в профсъюзи! И това държи цените ниски.

Има няколко магазина за бельо, които ме накараха да се опуля. Витрините им са пълни с прозрачни черни или червени сутиени и бикини, халатчета и пеньоари, които щяха да накарат Дейвид да се гътне от апоплектичен удар. Бельото на порока. Когато една вечер се прибирахме вкъщи, Папи се опита да ме убеди да си купя нещо, но аз твърдо отказах.

— И без това съм прекалено мургава — обясних. — Черно или червено ще ме направят да изглеждам, все едно че страдам от последен стадий на цироза на черния дроб.

Опитах се да събера информация за ситуацията между нея и Тоби, но тя отхвърляше всяка стръв, която закачах на въдицата си. Това само по себе си е силно подозрително. О, само ако можех да открия начин да ги събера заедно! Никой от тях нямаше семейство, всеки се потапяше във важни дейности — Папи в ученето си, Тоби в картините си. Те бяха направени един за друг и щяха да имат прекрасни деца!

Днес сестра Агата ме повика в кабинета си и ме информира, че от следващия понеделник ще напусна гръдното и ще работя в рентгенологията на спешно отделение. Супер! Това беше най-добрата работа от всички, безкрайно разнообразие, всеки случай бе сериозен, защото несериозните се прехвърляха към общ рентген. Освен това в „Куинс“ спешното работеше само от понеделник до петък, защото през уикендите няма много спешни случаи. Болницата е заобиколена с фабрики от север, юг и запад, а на изток се простират паркове и спортни площадки. Тя си делеше жилищните райони с болница „Сейнт Джордж“, макар че поемаше своя дял от разнебитени къщи. Правителството, разбира се, се опитваше да затвори „Куинс“, да вложи парите, които гълташе като бонбони, в „Сейнт Джордж“ и малките болници на запад, където населението на Сидни се множеше като гъби след дъжд. Обаче аз ще заложа на старшата сестра срещу министъра на здравеопазването. „Куинс“ няма да бъде затворена, моята нова работа е в безопасност.

— Вие сте отличен лаборант, госпожице Пурсел — рече сестра Агата със своя акцент, характерен с гърлени гласни. — И се държите отлично с пациентите. Тези факти не ни убягнаха от очите.

— Благодаря ви, сестро! — казах, като отстъпих назад с поклон. Ура! Ще работя в спешното!

Тазвечерното ми желание: Папи и Тоби да се оженят.