Колийн Маккълоу
Безмълвният ангел (62)

Понеделник, 2 януари 1961

В пет часа тази сутрин сънувах истински кошмар, който ме разсъни, и аз седнах стреснато в леглото си, борейки се за въздух. Все още чувствах как голямото червено езеро от кръв се надига и надига, заплашвайки да ме погълне, докато аз стоя в него на пръсти, ноздрите ми потъват под повърхността, а Харолд цвили от смях, докато ме наблюдава.

Слънцето вече бе изгряло, светлината струеше през дръпнатите ми завеси. Станах от леглото, нахраних Марселина, направих си кафе и седнах на масата, за да си повтарям отново и отново, че мадам Делвекио Шварц е мъртва. Хората като нея са толкова живи, че когато умрат, човек не може да повярва — просто чувства, че не може да бъде така, че има някаква грешка. Не знам защо това се случи, не знам защо тя позволи да се случи. Защото без съмнение бе станало точно така — тя позволи да се случи! Видя го в кристалното кълбо последния път и не направи никакъв опит да промени нещата. И беше толкова щастлива на своето новогодишно празненство. Може би е чувствала как онова нещо в мозъка й расте и е предпочела бързината на ножа в ръцете на Харолд.

Но аз не можех да почувствам скръб, не можех да плача, нито да жалея. Имаше прекалено много неща за вършене. Къде беше Фло? Как бе прекарала нощта? Първата нощ в живота й извън Къщата.

Задача номер едно бе да се обадя в „Куинс“ и да съобщя на дежурния, че няма да отида на работа. Не дадох никакво обяснение, просто се извиних и затворих, докато телефонът все още писукаше в ръката ми. Нямаше смисъл да правя това и за Папи, тя бе приключила с договора си в „Роял Куинс“ в деня преди Коледа. На хоризонта се мержелееше Стоктън.

Облякох се и слязох да видя дали е будна, отворих вратата й и като видях, че спи, затворих и продължих нагоре. Не влязох в предната стая, не посмях дори да погледна в нея. Вместо това огледах останалите стаи, които мадам Делвекио Шварц държеше за свое ползване, три на брой. Една ужасна спалня за нея, стените не се виждаха от книги — почти като у Папи. Но какви книги само! Дали бе посветила Харолд в тази своя тайна, или той също не знаеше?

— Сега вече знам как го правеше, ти, стара вещице! — казах, усмихвайки се. Албумите бяха пълни с изрезки от вестници за политици, бизнесмени и техния личен живот, скандали, трагедии, фобии, като най-старите датираха отпреди 30 години. „Кой кой е“ за всички английски говорещи народи. Алманаси. Съдебни процеси. Официални публикации на федералния и на щатските парламенти. Всичко, което е сметнала, че може да й бъде полезно — от австралийски биографи до списъци на асоциации, институции, дружества. Истинска златна мина за един гадател.

До нейната спалня имаше малка ниша за Фло, обзаведена със старо желязно детско креватче, върху което имаше само гол дюшек, и шкаф с чекмеджета — нито една картинка на кукла или котенце, или от приказка, никакъв знак, че мястото е обитавано от дете, с изключение на драсканиците по стените. Приличаше повече на кът на сираче, умряло в някоя болница или дом за изоставени деца, отколкото на стая на живо дете, и аз потръпнах от ужас. Защо бе свалила чаршафите от леглото? Нима е знаела, че Фло ще бъде отведена оттук? Това съобщение ли беше? Означаваше ли, че ако бъде откъсната от живота си в Къщата, Фло ще умре?

Кухнята представляваше тясно помещение, в което не бе възможно да се приготви добра храна. Оборудването беше старо, изпочупено, изтъркано, очукано, обелено.

Какво я бе направило толкова безразлична към собствените й удобства? Каква беше тази жена, която не се грижеше за собственото си гнездо?

Напуснах апартамента й и се върнах долу с чувството, че мистерията става все по-голяма, че смъртта на мадам Делвекио Шварц е само началото на един безкрайно разклонен лабиринт.

Папи вече се бе размърдала, така че я поканих да дойде при мен, за да пием кафе и да закусим. Да, точно така — закуска. Имахме толкова много неща за вършене и това изискваше сила и здраве.

Джим и Боб се обадиха, тръгвайки за работа, като казаха, че са готови да си останат вкъщи, ако имам нужда от тях, но аз ги отпратих. Когато се появи Тоби, направих същото, но той не ме послуша, а влезе вътре и застана готов за бой.

— Ще имаш нужда от мен днес — рече упорито. Лицето му бе съвсем бледо, брадичката непокорно вирната, очите чисти и блестящи.

В отговор станах и го прегърнах. Той също ме прегърна. Силно.

— Съжалявам за вчера, но някой трябваше да го направи — промълви Тоби.

— Да, знам. Седни, имаме да уточняваме много неща.

— Като да приготвим тялото й за погребение, да потърсим завещание, да открием къде са завели Фло, с което и ще започнем — заяви той.

Но първо тримата свършихме най-мръсната и ужасна работа. Качихме се горе и почистихме предната стая.

Тоби се свърза с полицията и разбра, че тялото на мадам Делвекио Шварц няма да бъде освободено за погребение, докато съдебният следовател не си свърши работата — което щяло да продължи от една до три седмици. След това излезе на улицата, за да потърси Мартин, лейди Ричард или някой друг, който можеше да знае разни полезни неща, като погребални бюра, процедури и други такива, свързани със смъртта. Колко невежи сме за подобни неща, докато не ги преживеем сами и не ги изпитаме на гърба си, а никой от нас досега не беше се сблъсквал със смъртта. Бащата на Тоби бе умрял в поредната ферма в прериите на Австралия, господин Шварц бе починал, докато Папи била в Сингапур, а моето собствено семейство не бе загубило нито един член, откакто съм се родила.

Телефонирах на службата за закрила на децата, откъдето, след като не можах да ги убедя, че съм или близък роднина, или далечен такъв, отказаха да ми дадат информация за Фло, с изключение на уверението, че била добре и за нея се грижели в едно неспециализирано заведение.

— Само не „Ясмар“! — извика Папи, когато затворих. Седнах с подкосени крака.

— Господи, не бях помислила за „Ясмар“!

— Фло вече е на пет години, Хариет, може да бъде изпратена в „Ясмар“.

Това беше сиропиталище, където биваха изпращани бездомни и проблемни деца, докато не бъде изяснено бъдещето им. Напоследък то бе обект на язвителна критика от страна на обществото, защото не бяха направени никакви усилия да се разделят безпомощните жертви на обстоятелства като Фло от закоравелите, изключително диви и понякога склонни към насилие момичета, които биваха арестувани и изпращани там за различни провинения, започвайки от проституция и завършвайки с убийство.

Така че се обадих на Джо — адвокатката, в нейната кантора и започнах въпроса си с това какво ще стане, ако не бъде намерено завещание.

— Ако няма завещание или не е посочен наследник, тогава се назначава обществен попечител. Ще пуснат обява във всички правни списания, адресирана към всеки, който може да притежава завещанието, и ще направят разследване относно имотното й състояние. Търсете документи, както и завещание, Хариет, а аз ще видя какво мога да направя — отговори ми Джо с такъв ясен и звънлив глас, че си представих как гредите на покрива в съда треперят от него.

— Все още недей — прекъснах я аз. — Можеш обаче да ми намериш името на някоя фирма, която е специализирана в дела за получаване на настойничество над дете. Ако интуицията не ме лъже, няма да намерим завещание, нито пък общественият попечител ще открие такова. Искам да получа настойничеството върху Фло.

Тя не отговори много дълго време, накрая въздъхна и попита:

— Сигурна ли си, че го искаш?

— Абсолютно — отговорих.

Джо обеща да ми намери такава фирма и затвори.

След това започнахме да търсим завещание. Клаус дойде отнякъде и ни помогна да отворим и разлистим всяка книга, да обърнем всяка страница в албумите с изрезки, да проверим с пръсти всяка изрезка — да не би под нея да има скрито нещо. Нищо, нищо и нищо. Намерихме само документ за собственост на имот на Виктория стрийт 17, което бе много странно. Не 17-в, а 17.

— Означава ли това, че тя притежава всичките пет къщи? — попита изумено Папи.

— Със сигурност не — отвърна Клаус. — Тя не е богата.

Под стълбите, точно зад кутията с евкалиптов сапун, който използвахме, за да търкаме предната стая, имаше дървено сандъче, на което първоначално не обърнахме внимание, смятайки, че е празна кутия от инструменти. След това отчаянието накара Тоби да се върне и да го отвори. Той го постави върху малката пейка в кухнята на мадам Делвекио Шварц и вдигна капака така, сякаш очакваше нещо да изскочи отвътре. Като се почне от Дракула и се стигне до обикновен хартиен клоун.

Съдържанието се оказа едно старо, но неупотребявано синьо одеялце от ангорска вълна, огромен синьо-лилав кристал, седем чаши за коняк — все още в опаковките си, бял мраморен модел на бебешка ръчичка до сгъвката на лакътя и много банкови спестовни книжки.

Тоби отвори няколко от тях и ги разгледа, не вярвайки на очите си.

— Божичко! — възкликна. — Всяка съдържа около 1000 лири, това е сумата, която можеш да имаш като спестявания без облагане с данъци, без никой да има право да ти задава въпроси.

В крайна сметка преброихме повече от сто книжки, макар че не ги отворихме. Защо, когато отговорът беше съвсем ясен? Очевидно имаше система; на всеки три години тя се е връщала в един и същ клон на една и съща банка, за да открива нова сметка и през последните двайсет години бе открила поне по една депозитна сметка във всеки офис, кантора или клон на всяка банка в Сидни. От Ливърпул до Кронула, от Хорнсби до Перит, дори и в Сините планини.

— Е, добре, на Фло със сигурност няма да й липсва нищо — рече Тоби, като ги подреди в празната кутия, опакова я с кафява хартия и я завърза с връв — мадам Делвекио Шварц пазеше километри връв и листове използвана кафява хартия, която внимателно изглаждаше и сгъваше отново.

— Фло може никога да не види нито пени от тези пари, нито да притежава Къщата — отвърнах навъсено аз. — Правителството може да конфискува всичко, ако не намерим акта й за раждане.

Така и не го открихме, макар че подновихме търсенето си с удвоена енергия. Никакво завещание, никакъв акт за раждане, никакво име, на каквато и да е адвокатска фирма или правна кантора. Също така и никакво брачно свидетелство. Оказа се, когато я притиснахме до стената, че Папи не може да се закълне дали Фло наистина е дъщеря на мадам Делвекио Шварц. По онова време била в Сингапур, опитвала се да открие семейството на баща си. След като се върнала оттам, довела Тоби в Къщата, така че и той не беше от голяма полза. Накъдето и да тръгнехме, стигахме до стена. Задънена улица. Сякаш мадам Делвекио Шварц бе влязла в живота напълно зряла, никога не беше се женила, нито бе раждала дете. Човек не можеше да си представи, че подобни неща може да се случват в наши дни, но ето че те ставаха. Тя беше доказателство за това. Колко ли хора съществуваха, без правителството да знае за тях? Нямаше никакви квитанции за данъци, само семпла счетоводна книга, в която бяха записани минималните наеми от 17-в. Никакви квитанции за Данък сгради, собственост, сметки за вода, ток, газ, смет, ремонти.

— Тя плащаше всичко в брой — обясни Клаус, който изглеждаше уморен.

Последното нещо, което проверихме — трябваше да преминем през предната стая, за да стигнем до него, — беше един малък шкаф на балкона, където тя държеше кристалното кълбо, картите и ефемеридите. Там имаше само това и нищо друго. Прегледахме всеки хороскоп, обърнахме го отвсякъде, държахме го на светлина — дори прегледахме тестето карти Таро една по една. Никакво удостоверение за раждане, никакво завещание, нищо.

— Добре, хайде да върнем всичко обратно — въздъхнах аз. Но Папи извика като ужилена и сграбчи ръката ми.

— Не, Хариет! Не! В никакъв случай! Не прави това! Вземи всичко долу и го скрий в твоя апартамент.

Загледах я сякаш беше загубила разсъдъка си.

— Не мога! То принадлежи на нея, те са част от нейното наследство. Кълбото е страхотно ценно — веднъж ми каза, че ако го продаде, може да купи хотел „Австралия“.

Тоби прозря онова, което аз не можах.

— Папи е права, вземи нещата.

Отказах, а той изръмжа ядосано заради глупавия ми инат.

— Не ставай идиотка, Хариет! Мисли! Използвай главата си! Първите хора, които най-вероятно ще проверят тези помещения, ще бъдат от службата за закрила на децата. И какво смяташ, че ще кажат, когато открият тези неща? Особено при наличието на банковите книжки. Ако искаш настойничество над Фло, тогава животът й, както и животът на майка й трябва да изглеждат толкова обикновени и банални, колкото на всички останали. Не можем да ги принудим да престанат да мислят, че момиченцето е ексцентрично, но за Бога, Хариет! Не им давай в ръцете оръжие като това!

Ние натрупахме всички окултни предмети в една друга кутия и ужасени изтърчахме по стълбите към моя апартамент на галоп, защото ни се стори, че звънецът на вратата звъни.

Но той не звъня чак до пет часа, което изглеждаше доста странен час за появата на службата за закрила на децата. Оставих Клаус да се занимава на моята печка с готвенето на яденето и отидох да им отворя — вчера след посещението на полицията заключихме предната врата и досега я държахме заключена.

На верандата стоеше Дънкан Форсайт.

— Няма да влизам — каза той. — Жена ми чака в колата.

Изглеждаше още по-зле и от сватбата на Крис Хамилтън — отслабнал, прегърбен, блед, поразен. В косата му почти не бе останало червено, но не беше и прошарена. Широките бели кичури бяха премесени със сиви. Очите му бяха изпразнени, измъчени, но ме гледаха с такава любов, че сърцето ми се сви. Надникнах над рамото му и видях ягуара, паркиран в нашата задънена уличка с муцуната към бордюра, така че жена му да може да вижда всичко, което става на верандата на 17-в. Очевидно госпожата не искаше да рискува.

— Жена ти е получила писмо, написано на ръка върху скъпа хартия — казах. — В него се казва, че си бил подмамен и прелъстен от една блудница — вулгарна, обикновена курва, която не заслужава да живее на този свят, но не става и за следващия. Данните в писмото са неточни — в него се твърди, че ние все още се виждаме.

— Да, точно така — отвърна, без да се изненада, той. — Дойде със сутрешната поща.

— Чакай да довърша — прекъснах го. — Същото получи баща ми в Бронте в навечерието на Нова година.

Това го стресна и сякаш го заболя, той въздъхна дълбоко.

— О, Хариет, скъпа моя! Съжалявам!

О, колко много неща се бяха случили! Гледах го през завеса, изтъкана от болка и тревога, които не бях почувствала, докато не го видях да стои пред мен. И все пак нито една от тези нишки болка не беше за него, нито тревогата бе заради него. Бях се пренесла от едно място на друго и като го гледах сега, се чудех дали бих могла някога да се върна обратно там, където беше нашето място. Преди убийството. Преди да вземат моето ангелско котенце да умре.

Така че му отвърнах доста хладно.

— Е, добре, Дънкан, ако това е някакъв вид утеха, повече няма да има подобни писма. Писал ги е Харолд, но той е мъртъв. Чудя се дали и старата сестра Агата не е получила същото писмо.

— Страхувам се, че да. Обади ми се тази сутрин по телефона.

Свих рамене.

— Много лошо. Но какво може да направи? Да ме уволни? Не и в днешно време. Най-лошото, което може да стори, е да ме махне от спешното и да ме прати да снимам гръден кош, но не мисля, че е толкова глупава. Прекалено добра съм в работата си, за да се лиши от мен.

Той ме гледаше сякаш бях различна от старата Хариет Пурсел, каквато се чувствах вътрешно. Сложих ръка на рамото му и го потупах, като го направих така, че госпожата да може да ни види.

— Дънкан, не трябваше да идваш, честна дума. Аз съм добре.

— Кати настоя — обясни той. Приличаше на подплашено животно. — Трябва да ти предам, че тя ще забрави за връзката ни и ще подкрепя и двама ни, като отрича историята пред всеки, който получи някое от тези писма.

Майко мила! Каква наглост! Каква безочливост притежаваше тази жена! Безпристрастността ми се изпари, докато чувствах как ме обхваща гняв. Как смееше тя да ме покровителства! Как смееше! Сякаш думите й имаха властта да превърнат всичко в нещо незначително, нещо, без каквато и да е стойност!

— Колко благородно — казах. — Много великодушно от нейна страна.

Безмълвно в себе си ръмжа, стена, вия, подострям си ноктите!

— Наложи се да й обещая никога повече да не говоря с теб.

Е, това вече преля чашата! Избутах Дънкан встрани и приближих до колата, хванах дръжката на вратата и я отворих, преди госпожата да намери начин да се заключи. Протегнах ръка, забих я в рамото, облечено в марков френски костюм, и измъкнах госпожа Дънкан Форсайт от седалката направо на паважа. Сетне я подпрях на оградата на 17-в и се надвесих над нея. Защо високите мъже винаги се женят за жени, които страдат от патешка болест? Тя беше ужасена! И през ум не беше й минало, че насилвайки Дънкан да дойде тук заедно с него, може да налети на Джеси Джеймс^[1].

— Слушай какво, дърта кокошко — изръмжах. Лицето ми бе само на сантиметри от нейното. — Стой далеч от живота ми! Как смееш да ме покровителстваш? Ако изпълняваше съпружеските си задължения и даваше на мъжа си малко удоволствие от време на време, той нямаше да кръшка. Ти си се омъжила за него само за да те храни и пои, но не си плащаш версиите. Аз го правя и това е нещо, което дължа на съпруга ти за това, че е прекрасен, почтен човек и страхотен любовник! Не е негова вината, че си му отрязала топките, но го остави на мира, ясно ли е?

Тя крякаше точно като кокошка, лицето й бе аленочервено, очите й гледаха над главата ми, където на балкона на 17-б вече стоеше мадам Токата, а на балкона на 17-д мадам Фуга и Целомъдрие, които ме подкрепяха и окуражаваха с викове като на футболен мач.

Дънкан слезе на паважа, но не за да спасява жена си. Просто се облегна на оградата, скръсти краката и ръцете си и започна да се смее.

— Гледай си работата, тъпа кучко такава! — продължих да викам аз, като я завлякох обратно към колата. — Ако искаш един ден да станеш лейди Форсайт, затваряй си устата и си носи костюма от „Баленсиага“, кльощава закачалка за дрехи! — И я захвърлих вътре.

Дънкан се заливаше от смях, а госпожата се сви на седалката в ягуара и заплака в дантелената си носна кърпичка.

— Нокаут в първия рунд — обяви той, като попиваше очите си със собствената си носна кърпа. — Господи, обичам те!

— И аз теб — рекох, докосвайки с нежност лицето му. — Не знам защо, но те обичам. В теб има много сила и смелост, Дънкан, трябва да има, за да се справиш с живота и смъртта, осакатяванията и болестите. Но когато стане дума за лични връзки, ти си страхливец. Бъди всичко, което можеш да бъдеш, и по дяволите онова, което другите мислят за теб. Сега заведи жена си вкъщи.

— Може ли да те видя? — попита плахо той и отново се превърна в мъжа от онази нощ, когато влязохме в Къщата, осветени отвътре, пращящи от живот.

— Не сега и не за известно време, което само един Бог знае колко ще продължи — отвърнах му. — Харолд уби мадам Делвекио Шварц навръх Нова година, след което се самоуби. А аз трябва да запазя репутацията си чиста, защото искам да получа настойничеството над Фло.

Той, разбира се, беше шокиран, ужасен, изпълнен със съчувствие, готов и жаден да помогне, но ми стана ясно, че не разбира защо искам Фло. Няма значение. Дънкан все още ме обича, а това е огромно облекчение за мен.