Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise Lost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
essop (2011)
Корекция и форматиране
maskara (2011)

Издание:

Джон Милтън. Изгубеният рай

ДИ „Народна култура“, 1981

Редактор: Пенчо Симов

Коректор: Йорданка Киркова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художествено оформление: Иван Кьосев

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Ясен Васев

Редакционна колегия: Александър Муратов, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Вера Ганчева, Владимир Филипов, Димитър Методиев, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Леда Милева, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Петър Динеков, Светозар Златаров, Стефан Дичев, Стефан Станчев

История

  1. — Добавяне

Бележки на преводача[1]

Книга I

Стих 4 — Едем (староевр. Еден) — названието на библейския земен рай.

Стих 5 — Друг, по-велик Човек — библейският спасител на грешното човечество, Исус Христос, когото богословите наричат „вторият Адам“.

6–22 — Святата Муза, към която авторът по-късно се обръща с името Урания (VII 1), тук очевидно е отъждествена с божественото Слово, едно от лицата на Троицата, което удостоява Мойсей с пророческо видение в Хорив и с жреческото тайнство — в Синай. Така поетът изразява готовност да се нагърби било с пророческа, било с жреческа роля — както пожелае Духът. Като пастир на Йоторовите овце Мойсей е споходен от мистично видение при горящата къпина на планината Хорив („Изход“ 3, 1–2) и получава божия закон или там („Второзаконие“ 4, 10), или на планината Синай („Изход“ 19, 20). Избрания народ са израилтяните (вж. бел. към XII 111–2 по-долу), които Мойсей просвещава относно сътворението на света в библейската книга „Битие“. Сион е храмовото възвишение в Йерусалим, светилището, но също е и извор на божествени прорицания („Книга на пророк Исайя“ 2, 3). Силоамския поток тече западно от Сион и недалеч от Голгота и затова в християнските проповеди често символизира „благото въздействие“ на Светия Дух. От друга страна, Милтън може да има пред вид целебната къпалня Силоам, където Христос изпраща слепеца, за да прогледне отново („Евангелие от Йоан“ 9). Слепият поет често загатва за своя недъг. Планината Аонийска е свещеното обиталище на древните музи — Хеликон. Милтън вярва, че неговото вдъхновение и святата му тема са много по-възвишени от каквото и да било в езическия свят. Духът предпочита пред всички храмове сърцето праведно и чисто, защото смята Светия Дух за единствен наставник на хората по божествените предмети. Светият Дух от сътворението е отъждествен с онзи, който се спуща над Исус като гълъб при неговото първо появяване в началото на „Евангелие от Йоан“ (1, 32). „Мътещ“ предава значението на староеврейската форма „мерахефет“, която в повечето нови преводи на Библията на европейски езици, включително и в българските, е преведена „движещ се“, „носещ се“ („Битие“ 1, 2).

55 — Както и на много други места в поемата, Милтън неусетно преминава от минало към сегашно време, с което подсказва, че библейската история не е само хроника на предишни събития, а и митологична картина на съвременния свят (в случая адът на Сатаната и падналите ангели е нещо повече от вече преживения крах — той е постоянното им състояние).

80 — Веелзевул — евангелистите го наричат „бесовския княз“ („Евангелие от Матей“ 12, 24; „Евангелие от Марко“ 3, 22; „Евангелие от Лука“ 11, 15). Староеврейското значение на името е „господар на мухите“ и е свързано с древния източен култ към избавителите от вредни насекоми.

81 — Сатана на староеврейски означава „враг“. След бунта му предишното име на Сатаната, Луцифер, според черковните отци вече не се употребявало (ср. V 657–9 по-долу).

115 — Когато Бог-Отец говори за богове (вж. III 341 по-долу), тази дума е само название на ангелите като божествени същества, но Сатаната влага в нея друг смисъл (ср. също V 70–81, 708–18), напомняйки за езическото многобожие и приравнявайки ангелите с върховното божество — една бунтарска идея, която той нееднократно открито декларира.

116 — Емпирейна — от названието на най-високото небе в библейската космогония, емпирея, чиято материя е огнена.

127–8 — Престоли, серафими — част от деветте чина в традиционната тристепенна ангелска йерархия: първа степен — серафими, херувими и престоли; втора — господства, сили и власти; трета — начала, архангели и ангели.

130 — Дълговечен — падналите ангели предпочитат да гледат на Божията власт като дългосрочна, но не безкрайна, „дълговечна“, но не „вечна“.

197–200 — Според повечето източници в древногръцката митология чудовището Бриарей е от рода на титаните, а чудовището Тифон — от рода на гигантите, въпреки че двата вида често се смесват. И едните, и другите са „земеродени“, т.е. рожби на Земята, и са воювали срещу Зевс (Юпитер), върховното божество в гръцкия пантеон, за да го съборят от Олимп. И едните, и другите в края на краищата били заточени под Етна, с която Милтън сравнява адската твърд малко по-късно — ст. 232–7. Новозаветният Тарс е столица на Киликия, а Пиндар и Есхил описват жилището на Тифон като киликийска пещера или бърлога.

200–208 — Левиатан — библейско чудовище, описано в „Книга на Иов“ (40–41), а в „Книга на пророк Исайя“ представено като „лъкатушния змей“ (27, 1), но често отъждествявано с кита.

230–7 — Подземен вихър — традиционната сеизмология приписвала земетресенията и вулканичните изригвания на дейността на подземни ветрове.

232–5 — Пелор — сицилийският нос Фаро, недалеч от Етна. Отпратката е към Вергилиевата „Енеида“ (III 570), където се описва изтръгнатата вътрешност на вулкана.

286–91 — Изкусният тосканец е Галилео Галилей, когото Милтън посетил по време на италианското си пътешествие през 1638–1639 г. и който първи е изследвал луната с телескоп („оптическо стъкло“), достатъчно мощен да изясни релефа на повърхността й. По това време Галилей е бил поставен от Инквизицията под домашен арест край Флоренция, която се намира във Валдарно (долината на река Арно), в подножието на възвишението Фезоле (или Фиезоле).

302–4 — Валомброза е местност до Флоренция, в Етрурия (оттам — сенките етрурски), наистина покрита с обширни широколистни гори, които Милтън може би е видял по време на италианското си пътешествие, макар че в случая за него е по-важна тържествената звучност на италианските имена, а не действителното географско описание.

304–6 — Акроническото извисяване на съзвездието Орион още от древността се е свързвало с настъпването на сезона на бурите. Но Орион има определено значение като библейски символ — коментаторите на светото писание са тълкували създаването на Орион като знак за буреносната сила на Бога, посредством която присъдите му се привеждат в изпълнение. Затова и преходът към наказаните египтяни в следващите стихове на поемата е естествен. Морски бурен — староеврейското име на Червеното море означава Море на тръстиките.

306–11 — Противно на обещанието си фараонът от библейската книга „Изход“ начело на своята мемфийска (т.е. египетска) конница се впуснал да преследва израилтяните, излезли от пленничеството си в Гесем през Червено море. Израилтяните преминали отвъд безпрепятствено, но колелата на египетските колесници се „изплеснали“ („Изход“ 14, 25) и надигащото се отново море ги погълнало, като изхвърлило на брега само труповете на колесничарите („Изход“ 14, 30). По традиция фараонът се е тълкувал като алегоричен образ на Дявола. Митологическият тиранин Бузирис обикновено се е отъждествявал с фараона от „Изход“.

328 — Гръмотевични вериги — оръжието, употребено от Юпитер и Минерва срещу разбунтуваните гиганти (клас. митология).

338–44 — Сина Аврамов е библейският Мойсей, който с вълшебния си жезъл стоварва върху египтяните напаст от скакалци, покрили „лицето на цялата земя, тъй че земята не се виждаше“ („Изход“ 10, 12–15).

361–3 — Книгата на живота се споменава в библейската книга „Откровение на свети Йоан Богослов“ (3, 5) и в „Изход“ (32, 32–3). От нея Бог изличава имената на грешниците.

364–75 — Милтън се позовава на известната теологическа доктрина, че езическите религии са създадени от падналите ангели, които се заселили сред хората по земята и ги подмамили да ги почитат като богове. Тази доктрина навярно се корени в някои библейски текстове от рода на следния: „каквото принасят в жертва езичниците, принасят го на бесове, а не Богу“ („Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни“ 10, 20).

392–6 — Молох (финикийско божество) е наречен цар, защото това е буквалното значение на името му.

396–9 — Рава е престолнината на амонитянското царство (Рава Амонитска или Амонска, както се среща в Библията). Аргов и Васан са области край Генисаретското езеро. Потокът Арнон се влива в Мъртво море.

399–402 — Според Библията, когато Соломон остарял, неговите жени склонили сърцето му към „други богове“ и сърцето му не било „напълно предадено на неговия Господ Бог“. Тогава Соломон съградил капище на Хамос и на Молох, за да угоди на жените си чужденки. Издигнал го на планината, която е пред Йерусалим („Трета книга Царства“ 11, 3–8).

403–5 — Геена означава „долината на Еном“. Тази дума се среща не в Стария завет, а в „Евангелие от Матей“ (10, 28) като название на ада. Предполага се, че долината на Еном, осквернена от езически жертвоприношения, е станала символ на библейската преизподня, тъй като тя е била наричана и Гробището. Милтън отъждествява Тофет и Еном, съгласно „Четвърта книга Царства“ 23, 10.

406 — Хамос, квалифициран като „моавска гнусотия“, се споменава редом с Молох в „Трета книга Царства“ (11, 7).

407–11 — Повечето от споменатите в тези стихове географски названия се явяват в библейската книга „Числа“ (52) като предишни моавски владения, предадени от Мойсей на Рувимовите и Гадовите синове. Пак в „Числа“ (21) се разказва за това как Израил завладял Есевон, моавитски град, превзет от аморейския цар. Сихон, Есевон, Хоронаим и Елеал (или Елеала) се споменават в пророчеството на Исайя за разрухата на Моав („Книга на пророк Исайя“ 15, 4–5). Асфалтитското море е Мъртво море, наричано така поради асфалтовата пяна, която плува по повърхността му.

412–4 — Фегор (Ваал-Фегор) — финикийско божество, по което се увличат древните израилтяни, додето живеят в Ситим; тогава те започват да блудствуват с дъщерите на Моав, които ги приканват да принасят жертви на боговете им. За този си грях те са наказани с мор, който погубва 24 000 души („Числа“ 25).

418 — Йосия е йудейски цар (641–608 г. пр. н. е.), религиозен реформатор, възстановил единобожието в Йерусалим.

419–21 — Древния Ефрат е древен, защото за него се говори още във връзка със сътворението на света в първата книга на Библията — „Битие“ (2, 14). Пограничната река навярно е Восор.

422 — Вааловци са финикийските и ханаански богове на слънцето, всеки от които има и свое индивидуално име, прибавено към родовото, както напр. Ваал-Фегор. Астартите пък са съответните лунни богини.

433 — Опора жива — Йехова (Яхве).

439 — Идолът на Асарта, сидонска (финикийска) лунна богиня, е бил статуя на жена, върху чиято глава имало глава на бик, с рога, наподобяващи лунен сърп.

442–6 — Цар великодушен — вж. бел. към ст. 399–03 по-горе.

440–52 — Тамуз е споменат веднага след Астарта като неин любим. Аналогията с мита за Адонис и Венера е отдавна установена и използувана в литературата. Милтън отъждествява двата мита и техните герои. Сирийският празник на Тамуз е бил чествуван сред лятното слънцестоене. Смъртта на младия бог, убит от глигана, е била оплаквана като символ на отслабването на слънцето и повяхването на зеленината. Всяка година, когато река Адонис се оцветявала от червеникава кал, се считало, че раната на бога започва да кърви отново.

457–63 — Филистимците отвлекли свещения ковчег в Дагоновия храм, но: „като станаха сутринта… ето, Дагон лежи ничком на земята пред ковчега Господен; главата на Дагона и двете му нозе и двете му ръце лежаха отсечени, всяка отделно, на прага; само трупът на Дагона беше останал“ („Първа книга Царства“ 5, 4). Името Дагон е тълкувано от някои коментатори като свързано със староеврейската дума „даган“ (жито), но Милтън се придържа към други, които го извеждат от староеврейското даг = риба и описват образа му като получовек-полуриба.

464–6 — Азот, Аскалон и Екрон са филистимски градове, които заедно с Газа ще бъдат сполетени от Божието възмездие според „Книгата на пророк Софоний“ (2, 4).

467–71 — Когато „Божият човек Елисей“ казал на Неемав, че проказата му ще бъде изцелена, ако той се умие в свещената река Йордан, сирийският военачалник отначало се разгневил; „Нима дамаските реки Авана и Фарфар не са по-добри от всички израилски води? Не можех ли да се окъпя в тях и да се очистя?“ („Четвърта книга Царства“ 5, 12). После обаче се смирил, окъпал се и се излекувал (пак там, 14).

471–6 — След като подучва асирийците да завладеят Дамаск, „нечестивият“ библейски цар Ахаз изпада под въздействието на тамошния култ към Римон и нарежда в Божия храм да се постави олтар от сирийски тип („Четвърта книга Царства“ 16, 9–17).

476–82 — При изреждането на древните египетски божества Озирис, Хор, Изида и пр., мит, според който олимпийските богове избягали от гиганта Тифон в Египет и се скрили в зверски образи (вж. Овидий, „Метаморфози“ V 3, 19–31), а после тъкмо в тях били почитани от египтяните.

482–4 — Едно от най-характерните отклонения на Израил от еднобожието е почитането на хоривския телец („Псалтир“ 105, 19), направен от Аарон, докато Мойсей получавал Божия закон на планината („Изход“ 32).

484–5 — Онзи смутен цар е Йеровоам, който възглавил бунта на десетте израилски племена срещу Соломоновия наследник цар Ровоам. Той повторил беззаконието на Аарон, като направил два златни телеца и поставил единия във Ветил, а другия — в Дан. („Трета книга Царства“ 12, 28–9).

488–9 — „На пасха Яхве поразил «всяко първородно в Египетската земя, от човек до добитък.»“ („Изход“ 12, 12). Предполага се, че в това число са били и свещените им животни.

490–2 — Велиал (Велиар) е всъщност абстрактно съществително, означаващо „зло“, въпреки че персонифицирането му във „Второ послание на св. ап. Павел до коринтяни“ (6, 15) и широко разпространеният библейски израз „чедата на Велиал“ са станали повод думата да се третира като лично име.

494–6 — Безбожието и светотатството на Илиевите синове са описани в „Първа книга Царства“ 2, 12–24.

504–5 — Алюзията е за библейската история, в която един левит, подслонен в Гива, предава наложницата си на буйствуващите развратници, за да спаси от изнасилване самия себе си („Съдии Израилеви“ 19).

507–14 — Йонийците (гърците) били считани от някой за потомци на Йаван, син на Йафет, сина на Ной. Според Хезиод и други древни автори Небето (Уран, Цел) и Земята (Гея, Тера, Тея) са родители на Сатурн и другите титани, но историята на войната между Сатурн и първородния Титан е предадена само от християнския автор Лактантий. Сатурн бил спасен и качен на трона от сина си Зевс (Юпитер), който обаче по-късно го прогонил отвъд Адриатика. Майката на Зевс е Рея.

514–15 — На планината Ида в Крит Зевс бил роден и скришом отгледан, преди да се възкачи на трона на гръцките богове.

516 — Средищния въздух е студената мъглива междинна област на въздуха, вторият от трите пласта, на които средновековната схоластика деляла атмосферата.

517 — Делфи е прочутото прорицалище на питийския оракул на Аполон, но там се почитали и култовете на Гея, Посейдон и Артемида.

518 — Зевсовият оракул в Додона, Епир, се считал за най-древния в Гърция. Дорийската земя е Гърция.

519–21 — Хесперийските поля са Италия, Адрия — Адриатическо море, Келтика — Франция, а отвъдните острови — Британия, Ирландия и Исландия.

534 — Азазиил фигурира като един от главните паднали ангели, изпитали божия гняв, в апокрифната „Книга на Енох“. В кабалистическата традиция през Средновековието и Ренесанса Азазиил е един от четиримата знаменосци във войнството на Сатаната.

537 — Метеор — комета или кое да е друго астрономическо или атмосферно явление, считано за зла поличба.

543 — Ср. II 894–909 и 959–70 по-долу, където Хаоса и Нощта са изобразени като владетели на неоформената материя между небесата и ада.

550 — Дорийската музика според Платон изпълвала воините със спокойна героична твърдост за разлика от меката, ленива мелодика на йонийския и лидийския лад („Република“ ІІІ 398–9).

551 — За разлика от римляните, които влизали в битка под звуците на тръби, спартанците свирели на флейти.

575–6 — Дребната дружина са пигмеите, чиято миниатюрност е била често хиперболизирана. Сравнението вероятно е подсказано от Омировата „Илиада“ (III 5).

576–7 — Вж. бел. към ст. 197–200 по-горе. Овидий в „Метаморфози“ (X 151) и Стаций в „Тивиада“ (VI 358), както и редица други древни автори, локализират войната на гигантите с олимпийските богове в равнините на Флегра. Предполагало се, че битката е започнала при Флегра в Македония и била възобновена при Флегра в Италия.

577–9 — Два от главните епични цикли на древността са посветени на обсадата на Троя и борбите на тивийските братя. Боговете винаги се притичват на помощ на своите любимци както в „Илиада“ на Омир, така и в „Тивиада“ на Стаций.

580 — Сина Утеров е Крал Артур, централният герой на голям цикъл западноевропейски средновековни романси, които Милтън е възнамерявал да използува като основа за своята епическа поема, преди да предпочете библейската тема.

581 — Армориканските рицари са от Бретан (Арморика) — част от легендарното обкръжение на Крал Артур, описано в романсите.

583 — Аспрамонт е замък край Ница, описан в популярния романс на Андрей да Барберино „Аспрамонте“, но и в „Неистовият Орландо“ на Ариосто. Монталбан е друг знаменит замък, фигуриращ в произведенията на италианските ренесансови писатели Луиджи Пулчи, Боярдо и Ариосто. Всички тези романси са посветени на рицарските войни между християните и сарацините.

584 — Ариосто рисува рицарско сражение между покръстените и неверните при Дамаск в поемата си „Неистовият Орландо“. Великолепният византийски град Трапезунд бил прочут през Средновековието със своите турнири, възпети в не един романс.

585 — В романтичната си поема „Влюбеният Орландо“ италианският ренесансов поет Боярдо разказва как сарацините се събрали край Бизерта в Тунис, преди да нахлуят в Испания.

586–7 — Милтън се позовава на широко популярния цикъл средновековни романси, посветени на Шарлеман (Карл Велики) и неговите рицари. Целият ариергард на Шарлеман начело с Роланд, един от дванадесетте му паладини, бил посечен в Ронсевал, недалече от Фонтарабия (съвр. Фуентерабня).

594–9 — Очевидно става дума за широко разпространеното през Средновековието и Ренесанса суеверие, което вижда в слънчевите затъмнения злокобно предзнаменование за войни, бунтове и държавни преврати.

654 — Синовете на небето — т.е. ангелите.

674 — Изчадие на сярата — в алхимията сярата са смята за баща на металите поради химическата си активност.

678–9 — В евангелията от Матей и Лука името „Мамон“ се споменава като абстрактно съществително, означаващо „богатство“, но по-късно то се използува като лично име на „княза на тоя свят“ („Евангелие от Йоан“ 12, 31). Средновековно-ренесансовата традиция често свързвала Мамон с Плут, гръцки бог на богатството, а оттук, поради смесване, и с Плутон, бога на подземното царство на сенките. Милтън особено високо ценил описанието на пещерата на Мамон в епическата поема на Едмънд Спенсър „Кралицата на феите“ (II 7), където, както и тук, богът властвува над добива на злато.

682 — В „Откровение на св. Йоан Богослов“ (21, 21) се казва, че стъгдите на Божия град са от чисто злато.

684 — Благото видение е схоластичният термин за мистично съзерцание на небесното великолепие, което всеки християнин трябва да копнее да изпита редом с ангелите.

694 — Вавилон е прочут преди всичко с кулата, извисена до самите небеса и предизвикала Божия гняв (вж. бел. към XII 40–62 по-долу). Удивителните дела на мемфийските (египетските) царе са вероятно, пирамидите, считани за паметници на суетата както от древните, така и от по-новите автори.

710–11 — Пандемониум израства от пръстта подобно изпарение, защото според тогавашната наука земните изпарения можели да се превръщат на метеори, комети или мълнии, злокобни за човека, но същевременно защото е безплътен и ефимерен като пара.

714 — Пиластрите са в същност четвъртити колони, така че съчетанието „обли пиластри“ с оксиморон, подчертава нереалността на дяволското построение. Дорическите (дорийски) колони са колони с канелюри и с прости капители.

715–16 — Архитравите са онзи елемент от класическата сграда, който лежи непосредствено върху колоните. Корнизите и фризовете са съставни части от класическия антаблемент, разположени над архитрава. Фризовете обикновено са покрити с релефни орнаменти или композиции.

717–22 — В новозаветните книги Вавилон най-често се схваща като алегоричен образ на ада или на Антихриста. Алканро (Мемфис или съвременният Кайро) е най-импозантният град на езически Египет, противопоставен на праведните юдеи. Вил е вавилонският бог Ваал (вж. бел. към ст. 422 по-горе). Вил Вавилонски се споменава в библейската „Книга на пророк Йеремия“ (51, 44) и в „Книга на Даниил“ (14, 10). Серапис е египетско божество, често отъждествявано с Апис.

739 — Авзонската земя е древногръцкото название на Италия.

740–8 — Мулцибер (или Вулкан) е латинският вариант на древногръцкия бог Хефест, който властвува над всички изкуства и занаяти, свързани с огъня (най-вече над ковачеството). Той е строителят на всички дворци на боговете. Алюзията тук е към класическата легенда за изхвърлянето на Хефест от Олимп и неговото целодневно падане, описано в „Илиада“ на Омир (I 591–5). Названието на дяволската престолнина, Пандемониум, дума, изкована от Милтън и влязла в речника на съвременния английски език като синоним на безредието и произвола, е съставено от гръцкото „пай“ (=все-) и „демонион“ (=демон, зъл дух). Буквалният български превод би бил „Вседемоние“, т.е. свърталище на всички демони.

766 — Надпреварата с копия е нещо като спортно състезание за рицарите и обикновено не завършва с убийство, докато смъртният бой, както самото му име показва, не е толкова невинен.

769 — По времето на Милтън слънцето е влизало в Телеца, втория знак на зодиака, в средата на април според китайския календар. Тази хронология ни пренася в епохата след грехопадението, когато слънцето се измества от Овена в Телеца (вж. X 673 по-долу).

780–1 — Ср. бел. към ст. 575–6 по-горе. Плиний определя местоположението на пигмеите в планините отвъд изворите на Ганг — Индийската гора („Естествена история“ VII 26).

795 — Конклавите могат да бъдат каквито и да било тайни съвещания, но още по времето на Милтън думата се използва предимно за църковните съвети. По такъв начин, както на много други места в поемата, авторът отъждествява омразния му католицизъм с мрачното царство на падналите ангели.

Книга II

2 — Ормуз, град на един остров в Персийския залив, е бил известен като пазар на скъпоценности.

15 — Сияйните достойнства са един от ангелските чинове.

28 — Гръмовержеца — както и в I 92 по-горе, Сатаната отъждествява Яхве с Юпитер, за да го смали дотолкова, че да го превърне в обикновен олимпийски тиранин.

43 — Молох е скиптроносец, защото така титулуват царете в древногръцкия епос.

65 — Машина — вероятно се отнася за бойната колесница на Месията, която се явява „с фученето на сприя“ в VI 749–50 по-долу.

69 — Непозната жар — има се пред вид библейската книга „Левит“ (10, 1–2): „Надав и Авиуд, синове Ааронови, взеха всеки своята кадилница и туриха в тях огън, и на него посипаха кадиво, и донесоха пред Господа чужд огън, за, който той не бе им заповядал; и излезе огън от Господа и ги изгори, и те умряха пред лицето Господне.“

74 — Безпаметното езеро — вж. I 266 по-горе. За разлика от митологичната река Лета в класическото подземно царство и в Милтъновия ад (ст. 582–614 по-долу) това езеро няма способността да измие напълно спомена и скръбта, защото, както виждаме в същия пасаж, падналите ангели се терзаят от това, че не могат да пият от Лета — нещо, от което не биха се нуждаели, ако езерото наистина имаше нейните свойства.

90 — Васали — в случая идеята за феодална зависимост, вложена в тази дума, е синонимна на „робство“.

174 — Десницата му пурпурна — Хораций в своите „Оди“ (I, II, 1–4), спомняйки си ужасите на гражданската война, пише: „Достатъчно… Отецът, громейки с мълнията от Пурпурната си десница, вся паника в Рим.“

174–84 — Този пасаж в общи линии съответствува на древните описания на участта на гигантите, особено на Тифон.

245 — Амброзията е митологичната храна или напитка на олимпийските божества. Някои автори обаче я отъждествяват с конкретни земни растения.

255–7 — Антитезата между суровата волност и удобния ярем на рабския разкош е заимствувана от римския историк Салустий, който приписва подобно изявление на Емилий Лепид, противник на диктатора Сула. Аналогична мисъл се среща и в „Евангелие от Матей“ (11, 28–30), където Исус казва: „Елате при мене… защото игото ми е благо и бремето ми леко.“

278 — Сетивността на болката — онази част от страданието, която прониква през сетивата, т.е. физическата болка.

297 — Хитроумна политика — в Милтъновата епоха думата „политика“ често има отрицателно значение и се свързва с макиавелизма.

305–7 — Държавниците, обременени от товара на държавните дела, често са били сравнявани с митологическия Атлас, който бил наказан от Юпитер да крепи небето на раменете си заради участието си в метежа срещу олимпиадите (вж. напр. Шекспир, „Антоний и Клеопатра“ I, V). Тук обаче Атлантовите плещи са част от поредицата алюзии към бунта на титаните като алегория на ангелския бунт (ср. бел. към I 197–200 по-горе).

327–8 — Навярно Веелзевул има предвид златния и железния жезъл, които по традиция символизират съответно милосърдна справедливост и сурово правосъдие, но и аналогията с „Псалтир“ (2, 9) е очевидна: „Ти ще ги поразиш с железен жезъл…“ (Ср. V 886–8 по-долу.)

406 — Осезаемия мрак (Ср. XII 188 по-долу) — алюзията е към следния библейски стих: „И рече Господ на Мойсей: простри ръката си към небето, и ще настане мрак по Египетската земя, такъв мрак, че дори да се пипа“ („Изход“ 10,21).

410 — Острова честит — земята преди грехопадението се уподобява на Островите на блажените от древните описания, от които Милтън черпи до голяма степен своя образ на Рая (ср. 111 567–70 по-долу).

435–6 — В девет обръча е обграден от адската река Стикс Вергилиевият подземен свят („Енеида“ VI 439), а колоните при вратите на неговия Тартар са адамантени (пак там. VI 552).

506 — Стигийският съвет — адският съвет (от името на подземната река Стикс, която според древната митология душите на мъртвите пресичали, за да се заселят в ада).

512 — Огнено кълбо — думата „серафим“ означава „пламтящ“ — от староеврейския глагол „сараф“ (горя).

517 — Алхимия — алхимическо злато.

530 — Питийските игри в Делфи са били на второ място по важност в древна Гърция след олимпийските.

542–6 — Алкид (Херкулес), завръщайки се с победа от Ехалия (Овидий, „Метаморфози“ IX 136), облякъл обредната си дреха, която жена му по невнимание била напоила с разяждаща отрова. Побеснял от болка, той обвинил в измяна приятеля си Лихас, който му бил донесъл дрехата, и от планината Ета го хвърлил далече в Евбейското море. Историята е предадена не само от Овидий, но и от Сенека и Софокъл.

561 — В омагьосан кръг — дяволите, които не притежават откровението на светото писание, са безпомощни сред тези мисловни лабиринти на средновековната и реформационна схоластика. Изгубили интуитивното познание, което разграничава ангелите от хората, те са принудени да го заменят с несигурните и объркани съждения на безсилния без божествената благодат разум.

574–81 — Това описание на четирите адски реки е почерпано от „Енеида“ на Вергилий, „Божествена комедия“ на Данте, „Кралицата на феите“ на Спенсър, а може би и от други древни и съвременни на Милтън автори. От себе си поетът добавя идеята за вливането на тези реки в огненото езеро, описано за пръв път в кн. I на поемата и споменато в Библията („Откровение на св. Йоан Богослов“ 19, 20).

592–4 — Сербонското тресавище е езеро, обградено от плаващи пясъци, на египетското крайбрежие. Древните историци свидетелствуват, че в него са потъвали цели армии. Дамята (съвременният египетски град Дамиета, източно от Нил) и планината Касий често се споменават в италианските епически поеми. Данте превръща в символ на далечното минало на човечеството („Ад“ XVI 104). Милтън навярно въвежда Сербонското тресавище, защото според едно предание гигантът Тифон след неуспешния си бунт срещу небесата бил заточен на дъното му. Така географското название се превръща в злокобно пророчество за предприятието на Сатаната.

594–5 — Представата за адските мъки като съчетание на студ и пек води началото си от старозаветните апокрифни писания (напр. „Книга на Енох“) и е била широко разпространена през Средновековието. Тя лежи и в основата на Песен XXXII от Дантевия „Ад“.

596 — Харпиите с орловите нокти се появяват в Дантевия „Ад“ (XIII 10) като заемка от Вергилиевата „Енеида“ (III 211–8). Милтън ги смесва с фуриите или евменидите, дъщери на Ахерон и Нощта и оръдия на божественото възмездие. У Омир харпиите изтръгват човешките души и ги предават на ериниите или фуриите за адски изтезания („Одисея“ XX, 77).

611 — Медуза е едно от древногръцките митични същества горгони. По време на посещението си в царството на мъртвите Омировият Одисей е ужасен от нейния вкаменяващ поглед („Одисея“ XI 634).

614 — Тантал е мъченик в Омировия ад, терзан от нечовешка жажда. Той трябва да стои в един вир, чиято вода се отдръпва от устните му всеки път, щом понечи да пие („Одисея“ XI 634).

628 — Горгоните, хидрите и химерите са митични същества, изтезаващи душите на мъртвите в античния свят. Първите имат на главите си змии вместо коса, вторите са многоглави, а третите, които са с лъвски глави, кози тела и змийски опашки, издишват огън.

638–9 — Бенгалия, както и два от Молукските острови на подправките — Тернат и Тидор, са били особено важни обекти на западноевропейската търговска експанзия по времето на Милтън.

641 — През епохата на Милтън натоварените с подправки европейски търговски кораби пресичали Етиопското море (древното название на Индийския океан), преди да заобиколят нос Добра Надежда на южния край на Африка по пътя към къщи.

654–5 — Пъклените псета са цяло гъмжило, защото всеки грях поражда множество последици. Въобще образът на Грях, обрисуван в тази част на поемата, е изпълнен с алегорически детайли: предната и горна част на нейната фигура е красива и привлекателна, защото грехът започва със съблазън; по-надолу следват „скверните люспести извивки“ — фаталното вплитане в греха; а най-накрая е „смъртното жило“ — гибелните последствия на греха. Пъклените псета имат церберски гърла, защото Цербер е многоглавият пес — пазач на античния Ад.

659–62 — Според Овидий, Цирцея, подтикната от ревност, превърнала долната половина на нимфата Сцила в плетеница от зинали кучешки глави, подобни на Церберовата („Метаморфози“ XIV 50–69). По-късно Сцила отново била преобразена — този път в опасна канара между Калабрия и Тринакрия (Сицилия). В морализаторското тълкувание на Овидий през Средновековието тази нимфа е станала постоянен символ на похотта и греховността. Вещицата нощна е митологичната Хеката, чиито магии били използувани от Цирцея срещу нимфата Сцила. Тук Милтън вероятно намеква за адските псета, които според народното суеверие следвали царицата на мрака, додето тя гонела прокълнатите души през нощния небосвод.

664 — През Средновековието и Ренесанса се вярвало, че магьосниците убивали деца както от сатанинска кръвожадност, така и по чисто практически съображения — техните вълшебни мехлеми се приготвяли от детска кръв.

665 — Лапландските магьосници се споменават и в Шекспировата „Комедия от грешки“. В онази епоха Лапландия се считала за център на магьосничеството.

666 — Широко разпространено по онова време било поверието, че вещиците имат власт над луната. Месечината е отрудена от заклинанията на магьосниците — на това са се отдавали и лунните затъмнения, които са се считали за заболявания на луната.

672 — Страхотното копие (или стрела) е традиционен атрибут на Смъртта, символизиращ нейната неочакваност и остротата на удара й.

691–2 — Сатаната се хвали, че почти половината от ангелите са на негова страна (вж. IX 141 по-долу), но Смърт, Рафаил (V 710) и самият Сатана, додето е още на небесата (VI 156), освен ако това не се дължи на Рафаиловата редакция, говорят само за една третина. Тази преценка съответствува и на библейския текст: „Опашката му повлече третината от небесните звезди и ги свали на земята“ („Откровение на св. Йоан Богослов“ 12, 4).

701 — Алюзията тук е за следния библейски стих: „Баща ми ви наказваше с бичове, аз пък ще ви наказвам със скорпиони“ („Трета книга Царства“ 12, 11).

706–11 — В Арктическия свод — не само защото кометите по традиция са били свързвани със Севера, или защото Северът е обиталището на Сатаната (вж. напр. V 689 по-долу), но и защото змията, която държи Змееносецът (според митологическия образ на това съзвездие у Овидий) се намира най-близо до ледения полюс („Метаморфози“ II 173). Сравнението, както повечето тропи в поемата, е многозначително, но неговият основен смисъл е внушението за мимолетен блясък (блясък на комета) и злокобност (отново приписвана по традиция на кометите) като характерни черти на Сатаната, както и отъждествяването на последния с космическата змия — един вид предзнаменование за неговото по-сетнешно превращение.

714–8 — Каспия (Каспийско море) е свързано с бури в класическата и ренесансовата поезия (у Хораций, Тасо, Спенсър и пр.).

721–2 — Великият противник, с когото ще се срещнат Сатаната и неговото изчадие Смърт, е Христос, който чрез смъртта си ще порази „оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола“ („Послание на св. ап. Павел до евреите“ 2, 14). „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта.“ („Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни“ 15, 26), както и Грях предсказва малко по-късно (II 734).

727–8 — Алегорическото представяне на Грях като дъщеря на Сатаната и майка на Смъртта е заимствувано от средновековната християнска традиция, която вероятно води началото си от следния библейски текст: „След това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт.“ („Съборно послание на св. ап. Йаков“ 1, 15).

752–8 — Рождението на Грях напомня древния мит за появяването на богинята Атина от главата на Зевс. Така то се превръща в пародия на раждането на Божия Син, тъй като възникването на Минерва по традиция се приема за алегория на този акт.

869 — Грях, възцарена отдясно на Сатаната, е пародиен образ на Христос, възцарен отдясно на Бог-Отец (ср. III 62–4 по-долу). Сатаната, Грях и Смърт в същност съставят цяла антитроица. В зачеването на Смърт от Сатаната и неговата дъщеря Грях е пародирана християнската доктрина за произлизането на Светия Дух от Отеца чрез Сина.

882 — Ереб е едно от имената на ада в класическата литература.

898–903 — Както Овидий в своите „Метаморфози“ (I 19), така и Милтън тук описва борбата на четирите противоположни свойства — жар, хлад, влага, суша, които определят четирите съставни елемента (стихии) на бъдещия свят — огън, въздух, вода, земя.

904 — Барка е град в древната Киренайка, чиято столица е Кирена. Той е широко известен благодарение на Вергилиевата „Енеида“ (IV 42).

923 — Белона е древната богиня на войната. В случая това е метонимия за войната.

936 — Гръмотевицата и светкавицата обикновено са се обяснявали като последствия от възпламеняването на серни и азотни пари, както при барута.

939 — Сиртис е названието на прочутите плаващи плитчини до крайбрежието на Северна Африка.

943–7 — Легендата за грифоните (фантастични митологически същества — наполовина орли, наполовина лъвове), които пазят скитското злато от грабливите еднооки аримаспи, е разказана в античността от Херодот и Плиний, а след това многократно преповтаряна от други автори. Тук Грифонът е особено подходящ като аналогия на Сатаната, тъй като съгласно мита той е бил покорен от бога на слънцето Аполон, често третиран като алегоричен образ на Христос — победителя на злия ангел.

959–67 — В общи линии този двор на олицетворенията напомня Плутоновите палати в „Енеида“ на Вергилий (VI 268–81), макар че единствената обща за двете поеми фигура е Раздорът. Демогоргон е заимствуван от Бокачо, който го споменава в едно от своите съчинения като пръв от тъмните богове. Сред неговата челяд се явяват още Нощта, Тартар, Ереб, змията Питон, Литигиум (ср. Метежът, Раздорът) и Фама (Мълвата). Аид и Орк са две от имената на класическия бог на подземното царство — ада.

988 — Анархът е Хаосът, владетелят (или безвластникът) на „изконната анархия“. Думата е изкована от Милтън като производна от „анархия“ по аналогия на „монарх“, владетеля на монархията.

1004 — Небето тук е долното, „земното небе“, а не вечното горно небе на Господа и неговите ангели, което се споменава почти непосредствено след него, в ст. 1006, като „небесата“.

1013 — С думата пирамида често се е означавала удължена като обелиск фигура. Освен това смятало се е, че като производна от гръцкото „пир“ (огън) тази дума означава „форма, подобна на пламък“. За да се уловят допълнителните символични значения на сравнението, интересно би било да се припомни, че в едно от своите полемични съчинения Милтън пише, че прелатската пирамида „се извисява и източва в честолюбие… тя е най-разделящата и схизматична форма, която познават геометриците“ („Основа на църковното управление“ I 6).

1017–8 — Когато Язон и аргонавтите минавали през Босфора на път за Колхида, според древната митология, техният кораб „Аргос“ едва се спасил от крушение между скалите на пролива.

1019–20 — Омир разказва как Одисей, следвайки съвета на Цирцея, по пътя си през пролива Месина между Сицилия и Италия, внимателно се проврял между Харибда и Сцила („оттатъшния гибелен въртоп“).

1037 — Естеството е прекият изпълнител на божието сътворение.

1048 — Емпирейното небе е неопределено по форма — квадратно или кръгло, тъй като то е толкова обширно, че е невъзможно да се определи.

1049–50 — Според Библията една от основите на небесния Йерусалим е от сапфир („Откровение на св. Йоан Богослов“ 21, 19).

1051 — Омировият Зевс заявява, че ако от небето се спусне златна верига, той би могъл да вдигне на нея всички други богове заедно със земята и морето и да ги окачи на Олимп („Илиада“ VIII 18–27). В своите съчинения Милтън тълкува тази митологична верига като „всемирното съгласие и любезния съюз на всички неща“, които Питагор представя фигуративно като „хармония“ („Въведение“ II), като по този начин продължава една многовековна философско — литературна традиция, преминаваща през Платон, Боеций, Чосър, Спенсър.

1052–3 — Този свят провесен е цялата сътворена вселена, която изглежда нищожна в сравнение с небесата, „твърдия и непрозирен шар“ от III 418, все още непронизан от полета на Сатаната.

Книга III

3–5 — Според Библията Бог „е едничък безсмъртен и живее в непристъпна светлина“ („Първо послание на св. ап. Павел до Тимотей“ 6, 16).

13–6 — Стигийския въртоп (производно от названието на адската река Стикс в древната митология) и долния мрак са перифрази на ада, докато средния мрак е царството на хаоса.

17–21 — Милтън сравнява своето поетическо начинание с митологичния подвиг на древния Орфей, който се спуснал в царството на мъртвите, за да прибере оттам любимата си Евридика с магическата сила на своята музика (Орфеевата лира), но по обратния път към горния свят отново я изгубил. По традиция легендата се е тълкувала като алегория за спасяването на истината и справедливостта от мрака на варварството и невежеството чрез силата на религията. Звуците на Милтъновата лира са по-различни от тази на Орфеевата, защото, както Милтън нееднократно подчертава, неговата тема и изворът на неговото вдъхновение са свети, за разлика от тези на езическите му предходници. Небесната Муза на поета е Урания (вж. VII 1 по-долу).

22–6 — В тези стихове Милтън изповядва своето лично страдание — мъката на слепотата.

32 — Милтън често е съчинявал нощем (ср. VII 29 по-долу).

35–6 — Тамир е тракийски поет, споменат в Омировата „Илиада“ (II 594–600). Той се влюбил в музите и дръзнал да се състезава с тях. След като го победили, музите му отнели зрението и лирата. Меонид е презимето на самия Омир. Общоизвестно е преданието, че най-великият от древните поети е бил слепец. Тирезий и Финей са древногръцки прорицатели. Вторият е бил тракийски цар, преди да стане пророк.

38 — Птицата безсънна е една от множеството перифрази за славея, използувани в тази поема.

47 — Книгата на знанието дивно или Книгата на природата е видимият свят, сътворен от божеството и разкриващ пред човека тайните на битието. Ето какво пише Милтъновият съвременник Куорлз: „Светът е книга в голям формат, на която са отпечатани с главни букви великите божии дела.“

59 — Техните дела — делата на божиите създания, които на свой ред са негови дела.

60 — Святости — метонимично название на ангелите.

74 — Света — вселената, а не земята (вж. бел. към II 1052–3 по-горе).

75 — Прозирната твърд или атмосферата (ср. VII 261–7 по-долу) е невидима за Сатаната, тъй като се намира под обвивката на света, върху която е стъпил той.

94 — Едничкият запрет — да не вкусват от плода на дървото на познанието.

96 — Ведно с потомството си грешно — потомството на Адам наследява вината на своя прародител и последствията от нея, защото чрез Адам е бил поставен на изпитание целият човешки род.

183–4 — Както всички протестанти, Милтън вярва, че спасението е божия благодат за избраните, които според неговите теологически съчинения са вярващите.

194–5 — Идеята за ролята на съвестта или разума като арбитър между Бог и човека е много съществена за Милтън. Може да се каже, че тя е в основата на цялата поема. Само в случай, че и двамата са отговорни пред разума, Божиите пътища могат да бъдат оправдани пред човека, а именно това е целта на поета (вж. I 26 по-горе).

255 — Ср. „Псалтир“ 67, 19: „Ти възлезе на височината, плени плен, прие дарове за човеците, тъй че и от непокорните да могат обитава у Господа Бога.“ Същият текст е перифразиран и в „Послание на св. ап. Павел до ефесяни“.

330 — Светиите са ангелите или избраните за спасение измежду хората — и едните, и другите се назовават така в поемата.

333–8 — Както и сходните пасажи в XI 900–1 и XII 546–51 по-долу, тези стихове произтичат от библейския текст: „И тъй, понеже всичко това ще се разруши, какви трябва да бъдете в своя живот и благочестие вие, които очаквате и желаете скорото дохождане на Божия ден, за който пламналите небеса ще се разрушат, и разгорелите се стихии ще се стопят? Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на които обитава правда.“ („Второ съборно послание на св. ап. Петър“, 3, 11–13).

341 — Бог ще е във всички всичко — текстът е библейски — от „Първо послание на св. ап. Павел до корннтянн“ 15, 28.

353–7 — Безсмъртният амарант е мистичен пурпурен цвят, символ на вечния живот, който според Климент Александрийски след грехопадението цъфтял само на небесата.

359 — Елисейските цветя са цветята в небесния рай, тъй като в древногръцката митология Елисей е мястото, където се преселват след смъртта добродетелните хора.

363 — Новият Йерусалим сияе със светлината на „кристален камък яспис“ в „Откровение на св. Йоан Богослов“ 21, II. По-рано в същата библейска книга (4, 3) самото възцарено божество се сравнява с яспис.

367 — Като колчани мирни — древните колчани, в които са се слагали и стрелите, и лъкът, са имали формата на арфа. Преамбюл — вм. прелюд, уводна част на разгърнато музикално произведение. Терминът е пренесен от област на официалния протокол.

385–7 — В „Евангелие от Йоан“ Христос заявява: „Който е видял Мене, видял е Отца“ (14, 9). Както се споменава неколкократно в поемата, Бог — Отец е ослепителна светлина и за да се яви пред очите на смъртните, се загръща в облак, въпреки че и тогава чертите му остават невидими. В Сина си обаче той добива зрим образ дори когато не е загърнат в мистичния си облак.

416–22 — Звездната сфера на небесата е според античната астрономия сферата на неподвижните звезди или на звездите и планетите. Тя е вписана в най-външната сфера — първодвигател, „голата обвивка на света“, върху която Сатаната се кани да кацне в ст. 74 по-горе. Както небесата, така и Хаосът лежат извън този „непрозирен шар“.

431 — Имаус според старата география е планинска верига, проточена от съвременен Афганистан до Северния Ледовит океан.

436 — Хидасп и Ганг — реки в Индия.

438–9 — Серикана е Северозападен Китай. Китайските земни платноходи, описани от пътешественика Мендоса в края на XVI век, събудили широк интерес из Европа. Някои хуманисти в Нидерландия дори опитали да конструират подобни кораби.

459 — Тези някои са Ариосто, Бруно, Кардано, Хенри Мор и други мислители и поети, населили луната с предполагаеми проекции на земния свят.

461 — Светци възнесени — навярно такива като библейския Енох („Битие“ 5, 24) или Илия („Четвърта книга Царства“ 2).

463–5 — Първата категория глупци са гигантите (исполините), славните мъже от миналото, заченати „откак синовете Божии почнаха да влизат при дъщерите човешки и тия почнаха да им раждат“ („Битие“ 6, 4).

466–8 — На Вавилон строителите тщетни са библейският народ, който се събира на Сенаарското поле и решава: „Хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя“ („Битие“ 11, 1–4).

469–72 — Емпедокъл и Клеомброт са древни мислители, които, вярвайки в безсмъртието на душата, побързали да завършат живота си със самоубийство. Клеомброт се удавил, след като прочел Платоновия „Федон“, докато Емпедокъл искал да скрие смъртната си природа, като скочил в кратера на вулкана Етна.

474–5 — Скитащите монаси били обикновено различавани по цвета на дрехите си. „Белите монаси“ са кармелитите, черните — доминиканците, а сивите — францисканците.

476–7 — Голгота е хълмът, на които Христос е бил разпнат и погребан („Евангелие от Йоан“ 19, 17). От позициите на протестантизма Милтън представя католическата традиция на поклонничеството като повторение на заблудата на Христовите ученици, които търсели тялото на своя учител на Голгота, преди да научат за чудотворното му възкресение („Евангелие от Лука“ 24, 1–7).

479–80 — За да осигурят „вечно блаженство“ за душите си, преди смъртта някои се изхитрявали да приемат монашеско звание или просто да се предрешат като монаси (доминиканци или францисканци). Данте представя подобен случай в „Ад“ XXVII, 67–84.

481–3 — В Птолемеевата астрономия Земята е в центъра на мирозданието. Около нея се въртят следните сфери: седемте сфери на планетите, осмата — на неподвижните звезди, деветата — кристалинената и десетата, най-външната — първодвигателната, която предава вечното си движение на целия вселенски механизъм (ср. бел. към ст. 416–22 по-горе). Прочутото трептене е изместване на звездната спрямо кристалинената сфера, с което се е обяснявало равноденственото изпреварване. Везните теглят или измерват „трептенето“, защото крайната точка на този знак на зодиака е точката на равноденствието, от която става измерването.

495 — Лимб е според някои теолози трето задгробно царство наред с рая и ада, място, където обитават душите на некръстените деца и други категории смъртни, които не са заслужили вечни мъки, но по различни причини не са годни и за вечното блаженство.

510–5 — Йаков е споходен от видение на небесната стълба в съня си непосредствено след като е ограбил чрез измама брат си Исав от бащината му благословия („Битие“ 27–28). Уплашен от този знак, той дава клетва за вярност към Господа. Стълбата на Йаков е често тълкувана като символ на сливане с божеството чрез съзерцание и отричане от света. Сравнението между Сатаната и Йаков е уместно, защото и двамата са избягнали възмездието и стоят на кръстопът, където все още не е късно за разкаяние. Видението спохожда Йаков в Харан (Падан-Харан или Месопотамия), край град Луз, който той преименува на Ветил (Дом Божий).

516–8 — Стълбата на Йаков е често отъждествявана с Омировата златна верига, която свързва света със Зевс (вж. бел. към II 1051 по-горе). И двата митологични образа са символи на природната йерархия, спущаща се на степени от божеството до най-низшата материя на вселената. Връзката на света с неговия създател се е представяла като жива и подвижна, затова и стъпалата на библейската стълба не са заковани на определено място.

518–9 — Морето в подножието на стълбата са „водите над твърдта“, споменати в Съдържание на Книга III. Те обтичат сътворения всемир и достигат до „дверите небесни“ (ср. „Откровение на св. Йоан Богослов“ 4, 6). Според Библията това море е стъклено, „подобно на кристал“. За „кристалния камък яспис“ вж. бел. към ст. 363 по-горе.

520–2 — Сиромахът Лазар, според Новия Завет, бил възнесен от ангелите „в лоното Авраамово“ („Евангелие от Лука“ 16, 22), а Илия — от „огнена колесница и огнени коне“ бил издигнат „във вихрушка към небето“ („Четвърта книга Царства“ 2, 11). Платната, надувани от ангели, навярно са заимствани от Дантевото „Чистилище“.

535–7 — Панея е по-късно гръцко название на най-източния извор на река Йордан — Дан. Вирсавия е в южния край на Святата земя Ханаан, а Дан (Панея) — в северния. „От Дан до Вирсавия“ е обичайна библейска формула, означаваща цял Ханаан („Съдии Израилеви“ 20, 1).

538–9 — Мрака тук преди всичко означава Хаоса. Но лексическата и образна близост с предишните стихове („египетския и арабски бряг“ — „суша покрай океан“) внася и вторично, метафорично значение — мракът на езическото невежество, ограден от пределите на обетованата свята земя (ср. „Книга на Иов“ 28, 3).

555–61 — На тази своя висота Сатаната се намира върху най-външната сфера на Птолемеевата вселена, първодвигателната сфера. Тъй като двата небесни полюса (те са полюсите на вселената, а не на земното кълбо) са двете крайни точки на зрителното му поле във вътрешността на тази най-външна сфера (вж. ст. 560–1), следва, че Сатаната е стъпил върху небесния екватор, който до всемирния трус на грехопадението съвпада с еклиптиката (вж. X 668–91 по-долу). По-нататък, тъй като „тази рунеста звезда“, Овена, е вече „зад хоризонта чак“, т.е. залязва зад земята, Сатаната очевидно е в срещуположната част на еклиптиката, т.е. във Везни. Тъкмо „от източния край на светлите Везни“ той оглежда пространството на запад до Овена по „дължина“ на вселената, докато северният и южният полюс обхващат цялата й „ширина“. Общоприето е било схващането, че светът е създаден през пролетното равноденствие (вж. напр. Данте, „Ад“ I 38). Следователно слънцето трябва да се намира в Овена. Това предположение се потвърждава от X 329 по-долу. И така, заедно с Овена слънцето вече е залязло зад земята. Сатаната, застанал в срещуположната точка на Везните, наистина трябва да е стъпил „над кръжащия в нозете му покров от нощна сянка“. Слънцето се е скрило зад земята и поради това той стои над нейната сянка. Освен това, тъй като, както личи от ст. 527 по-горе, в този момент Сатаната е кацнал точно над Едем, там е около полунощ — същия съдбовен час, в който архиврагът се завръща в IX 58 по-долу. Цялата тази сложна, но прецизна топография установява една характерна и постоянна връзка на Сатаната с онази област на небосвода, която принадлежи на знака Везни. Везните не само са противоположни на слънцето в периода на пролетното равноденствие (а Сатаната системно избягва слънцето и предпочита тъмната половина на света), а обхващат главата на съзвездието Змия — неотменния символ на Сатаната. Овена отнася Андромеда, понеже двете съзвездия са съседни едно на друго и се скриват зад земята едновременно. (Във вселената преди грехопадението съзвездията и знаците на зодиака съвпадат.) Андромеда може би е спомената като метафоричен паралел на Ева, защото митологичната Андромеда е била застрашена от змей.

564 — Въздухът е мраморен, защото е гладък като мрамор (Вергилий използува този образ в „Енеида“ — VI 729), но вероятно и затова, защото е блестящ, искрящ (от гръцкото мармареос).

565–9 — На много места в поемата Милтън споделя мисълта за съществуването на други живи светове във вселената. В това отношение той не е единствен сред европейските литератори от XVII век, въпреки че повечето от тях предполагат наличието на живот само в рамките на слънчевата система. Пътешествието на Сатаната през Хаоса е сред великите космически пътешествия на една епоха, която изпраща въображаеми космонавти до луната и планетите с надежда да открие нови обитавани светове. Блажени острови е метафора, която напомня за древногръцките митологични Острови на блажените, където след земния си живот малцина избрани измежду смъртните се заселвали, без да умрат. На Хесперидите прочутите градини са митологичните градини, чиито златни ябълки Юпитер поверил на хесперидите (или атлантидите) отвъд океана (ср. „от ширта на Атлантика“ в ст. 559 по-горе), но те не съумели да ги опазят.

573–6 — Милтън както обикновено не се ангажира с нито един от алтернативните модели на вселената, предложени от древната и съвременна наука. Неговата астрономия е изградена така, че може да вмести коя да е от тези системи — геоцентричната, хелиоцентричната или дори онази, която отрича наличието на център в мирозданието. Именно поради това той се затруднява да определи посоката на дяволското пътешествие към земята — нагоре или долу, към центъра или навън… или надлъжно, т.е. по еклиптичния път на слънцето, който се измерва в западна дължина.

576–9 — Широко разпространено по онова време било схващането, че слънцето е основният източник на светлината във вселената и че звездите, както и планетите, греят със заета от него светлина.

579–81 — Космическият танц, който се описва още в съчиненията на Платон („Тимей“), е една от любимите идеи на Милтън и се споменава неколкократно не само в „Изгубеният рай“, но и в други негови произведения. Хронометрическата функция на небесните светила се утвърждава в същия Платонов диалог, както и в Библията: „И рече Бог: да бъдат светила на небесната твърд, за да осветляват земята и да отделят ден и нощ и да бъдат знакове и за времена, и за дни, и за години“ („Битие“ 1, 14).

583 — Кеплеровата теория, че планетите се въртят около слънцето благодарение на неговата магнетична сила (магнетичния му лъч), е първият съвременен сериозен опит да се обясни механизмът на слънчевата система.

584–6 — Предполагало се, че въздействието или силата на слънцето прониква благотворно във всички части на вселената и дори през повърхността на земята — в нейните недра (ср. V 300–2, VI 472–81 по-долу).

588–90 — Слънчевите петна за първи път са били описани от Фабрициус и от Галилей. За мнозина съвременници на Милтън те били тревожно доказателство за несъвършенството дори на небесното светило, а следователно и на целия сътворен свят.

595–605 — Според библейския текст нагръдникът на първосвещеник Аарон трябва да има „четири реда изработени камъни на ред: рубин, топаз, изумруд — това е първи ред; втори ред: карбункул, сапфир и елмаз; трети ред: опал, ахат и аметист; четвърти ред: хризолит, оникс и яспис; те трябва да се вложат в златни гнезденца. Тия камъни трябва да бъдат дванайсет, според броя на дванайсетте имена на Израилевите синове, на двете му рамена, според имената им и според рождението им…“ („Изход“ 28, 17–20). Всички изброени камъни са били свързвани със слънцето според тогавашната минералогия и се смятало, че като него могат да излъчват светлина дори на тъмно. Тяхното мистично значение се подсилва от факта, че същите камъни се срещат и в стените на новия Йерусалим („Откровение на св. Йоан Богослов“ 21, 18–21). По традиция Аарон е образецът на истинския свещеник, чиято гръд сияе със светлината на вярата и съвършенството. Другият камък, който не се назовава, защото е въображаем повече, отколкото видян, е „урим“ — слънчевият камък, положен върху нагръдника на Аарон („Изход“ 28, 30). Той е „въображаем“, защото в алхимията често се отъждествява с тъй наречения „философски камък“, „който долу тук напразно философите (т.е. алхимиците) са дирили тъй дълго“, вярвайки, че ако го намерят, с него ще могат да превръщат всички други метали в злато. В западната средновековна християнска традиция философският камък се е използувал като символ на Христовата обновителна благодат. Привързването на хвъркатия Меркурий или живака е важна степен в алхимическия процес, но тя е все пак междинно стъпало по пътя към непостижимата цел. Митологичният Протей е използуван като символ на материята въобще поради способността си да приема всевъзможни образи. В древногръцката литература той е изобразяван като старец, който живеел в морето и се грижел за морските стада. Тъй като Протей можел да предсказва бъдещето, всеки, който се нуждаел от информация, се опитвал да хване това божество и да го удържи, независимо от многобройните му преобразявания. Когато някой сполучвал да постигне това, Протей в края на краищата се завръщал в началния си вид и съобщавал необходимите сведения. В случая Протей е алхимичното название на „първичната материя“, от която е сътворен светът. Сред практикуващите това средновековно изкуство първичната материя (или философският меркурий) се смятала за същност или душа на обикновения хвъркат меркурий, постигана чрез „привързването“ му (отстраняването на летливото начало) и чрез освобождаването му от течното начало. Но едва след това първичната материя в своя начален вид трябвало да се подложи на въздействието на несъществуващия философски камък, за да добие желаните чудотворни свойства. Аламбикът е алхимическата реторта, в която е дестилиран живакът (меркурият).

607–8 — Еликсирът в алхимическия речник е някакво средство (напр. философският камък), което превръща неблагородните метали в злато. Еликсирът на дълголетието или течното злато извършва подобно чудо в организма на човека, който отпие от него — смъртният става безсмъртен.

608–12 — Слънцето е архихимическо, защото се е вярвало, че слънчевото въздействие или сила прониква под земята и там превръща простата скала в скъпоценни камъни (ср. ст. 583–6 по-горе и VI 472–81).

615–9 — Едно небесно тяло се намира в зенита, когато достигне най-високата точка на видимата си орбита. В света, който познаваме, слънцето може да достигне зенита си в небесния екватор само когато се озове в една от равноденствените точки, където екваторът се пресича с еклиптиката. Но у Милтън, преди слънцето да се отклони от верния си „равноденствен път“ вследствие на грехопадението (X 668–91 по-долу), екваторът и еклиптиката съвпадали, така че пълното изчезване на сянката по пладне тогава било ежедневно явление.

620 — Зрителният лъч е навярно заемка от древната оптика, според която очите изпращат лъчи към наблюдаваните предмети и възприемат техните образи благодарение на отражението на тези „зрителни лъчи“.

623 — Вж. „Откровение на св. Йоан Богослов“ 19, 17: „След това видях един Ангел да стои на слънцето…“

625 — Тиара — корона (поет.).

648–61 — Уриил означава „Божия светлина“. Името не е библейско, но се среща в апокрифните писания. В еврейските и кабалистичните предания Уриил наред с Михаил, Гавриил и Рафаил е един от великите архангели, които управляват четирите ъгли на света. Като ангел на юга Уриил властвува над зенитното слънце. Той е „един от седемте избрани, които… като очи Господни обзират цялото небе и на земята долу поръки бързи изпълняват“, защото в „Книга на пророк Захарин“ светилникът със седем кандила символизира „очите на Господа, които обхващат с поглед цялата земя“ (4, 10). Седемте върховни ангели са споменати и на много други места в Библията. Уриил е пръв сред тези седем духа, тъй като е считан за „най-прозорлив от всички“ (ст. 691. по-долу) и следователно най-добре може да тълкува божията воля. Освен това на него е поверено слънцето, което превъзхожда всички останали небесни тела. Богословите приписват на Уриил и други тайнствени предимства над останалите ангели, божиите синове.

716 — Квинтесенцията (петата същност) е според древната космогония петият елемент (стихия), наречен ефир, който, няма никаква тежест, за разлика от другите четири в състава на света (земя, вода, въздух и огън) и затова образува небе над атмосферата. Ср. VII 243–7 по-долу, където Милтън отъждествява ефира с първоначалната светлина на сътворението.

717–9 — Според Платон божеството изпращало всяка жива душа на отделна звезда като на собствена колесница („Тимей“). Схващането, че ефирът е склонен към кръжене и закълбяване и че именно той е материята, от която са създадени звездите, произтича от Аристотел.

721 — Останалата след сътворението на звездното небе квинтесенция изпълва небесното пространство над атмосферата, като образува цялата сфера на вселената (Лукреций, „За природата на нещата“ V 470).

730 — Луната има тройствен образ, защото в митологията тя е Луна, Диана и Хеката или Юнона, Диана и Прозерпина, управляваща съответно небето, земята и ада. Очевидно в случая се имат пред вид и различните фази на луната.

740 — Еклиптиката тук не е видимата орбита на слънцето по небесната сфера, а неговият действителен път.

742 — Нифат е планина на границата между Армения и Асирия. Оттук води началото си река Тигър (Страбон, „География“ XI, 12, 4). А в IX 71 по-долу Тигър е името на реката, която тече през Рая.

Книга IV

1–12 — В „Откровение на св. Йоан Богослов“ се описва видението на втора небесна битка между Архангел Михаил и змея, т.е. Сатаната. След повторното поражение на архиврага св. Йоан, който е видял и описал Апокалипсиса (видението на окончателния разгром на Сатаната), чува на небето „висок глас да говори: сега настана спасението и силата и царството на нашия Бог и властта на Неговия Христос, понеже е свален клеветникът на братята ни, който ги клеветеше пред нашия Бог денем и нощем… Затова веселете се, небеса, и вие, които обитавате в тях! Горко вам, които населявате земята и морето, защото дяволът е слязъл при вас с голям гняв, като знае, че му остава малко“ (12, 7–12). Авторът изказва пожеланието Адам и Ева да бъдат предупредени за грозящата ги опасност по подобен начин. И наистина, те са предупредени от Уриил и Рафаил в по-нататъшните книги на поемата.

17 — Дяволската машина е оръдието, изобретено от Сатаната за небесната война (VI 482–91 по-долу).

30 — Зенитната кула на слънцето е образ, заимствуван от Вергилий. Извисяването на слънцето в зенита по пладне обикновено бележи времето на небесния съд в поемата.

126 — Асирийската планина е споменатата вече Нефат, първата точка на земята, където се спуска Сатаната (III 742 по-горе).

159–65 — Библейската Сава е днешен Йемен. В своята книга „Благословената Арабия“, от която Милтън очевидно черпи информация, Диодор Сицнлийски разказва за балсама и касията, ливана и канелата, които растат по арабските брегове и чието ухание ветровете разнасят далече над океана. Може би не е без значение също, че Диодор не пропуска да спомене и отровните змии, които гъмжат из този край.

166–71 — В книгата „Товит“, която в протестантството са счита за апокрифна и е извън официално утвърдения библейски канон, се разказва за Товитовия син Товий, който бил изпратен с поръка в Мидия и там се оженил за Рагуиловата дъщеря Сара. Преди това Сара била давана „на седем мъже, но злият дуя Асмодей ги умъртвявал, преди да бъдат с нея като с жена“ (3, 8). Подпомогнат от съвета на Рафаил обаче, Товий постига онова, което неговите предшественици не са могли. Той изгаря в кадилницата сърцето и черния дроб на риба и покадява. „Демонът, като подуши тази миризма, избяга в горните страни на Египет и Ангелът го върза“ (8, 3). Интересно е да се отбележи, че Товий сравнява себе си с Адам (8, 6) и също както Милтъновият Адам, е напътстван от Рафаил (ср. „Товит“ 6 и „Изгубеният рай“ V 221–3, където самият Милтън изрично подчертава успоредицата между двамата). По Милтъново време Асмодей е бил традиционно считан за предводител на един от дяволските чинове и следователно аналогията със Сатаната е съвсем естествена.

179–92 — Ср. „Евангелие от Йоан“: „Истина, истина ви казвам: който не влиза през вратата в овчата кошара, а прескача от другаде, той е крадец й разбойник“ (10, 1), и „Книга на пророк Йоил“: „Пред него земята е като градина Едемска, а зад него ще бъде опустошена степ… Тичат по града, качват се по стени, възлизат на къщи, влизат в прозорци като крадци“ (2, 3–9).

193 — Евангелската притча за наемниците в божия храм е една от многото преки и косвени нападки на Милтън срещу корумпираното духовенство не само в тази поема, но и в цялото му творчество. Той се обявява срещу назначаването на платени свещеници в английските църкви и през 1659 г. написва трактат, озаглавен „Съображения относно най-сигурните пътища за прокуждането на наемниците от църквата“.

194–201 — В „Откровение на св. Йоан Богослов“ на вярващите се обещава да ядат безсмъртните плодове „от дървото на живота, що е посред Божия рай“ (2, 7 и 22, 14).

209–15 — Вж. „Битие“ 2, 8: „И насади Господ Бог рай в Едем, на изток, и там настани човека, когото създаде“. Сред тълкувателите на Библията се водел яростен спор по въпроса за точното местоположение на райската градина. Едни вярвали, че тя се е намирала на югозапад от днешен Иран, в Халдея, където се сливат Тигър и Ефрат, други я откривали по на север, при изворите на тези реки, близо до планината Нифат. Милтън успява да помири двете противоположни хипотези, както и предположението на Бонавентура, че Едем е бил под небесния екватор, тъй като преди грехопадението той съвпадал с еклиптиката. Харан (също цитиран като Авран или Аран), който се споменава като източен предел на Израилската земя в „Книга на пророк Иезекиил“ (47, 16–8), по-рано в същата книга (27, 23) се свързва с Едем. Селевкия е градът, построен от пълководеца на Александър Велики, Селевк Никатор, като престолен град на неговото Сирийско царство. Често го бъркали с Вавилон. Разположен е не на изток, а на югоизток от Харан. Таласар е споменат наред с Харан, Едем и други места, разрушени от асирийските царе, в „Четвърта книга Царства“ (19, 12) и в „Книга на пророк Исайя“ (37, 12).

216–20 — В Библията се казва: „И направи Господ Бог да израстат от земята всякакви дървеса, хубави наглед и добри за ядене, и дървото на живота посред рая, и дървото за познаване добро и зло“ („Битие“ 2, 9). Райските дървета цъфтят и връзват едновременно и непрекъснато, защото там не съществуват годишни времена. Затова дървото на живота е цъфтящо с плод. А неговият плод е амброзиен, защото е божествен. Това, че той е от злато, подчертава аналогията със златните ябълки в градината на Хесперидите, които змеят — страж не смогнал да опази от Херкулес (вж. Овидий, „Метаморфози“ IV 637). Растителното, както и течното злато (ср. бел. към III 607–8 по-горе) е една от разновидностите на еликсира или философския камък, който според алхимията носел вечно здраве.

220–3 — Както тук, така и в няколко от богословските си съчинения, Милтън настоява, че „дървото за познаване добро и зло“ въвежда вкусилия неговите забранени плодове в такова състояние, в което той може да познае доброто само посредством злото.

256 — В съчиненията на мнозина богослови се поддържа схващането, че тръните и бодлите са се появили в света едва след грехопадението и божия съд над Адам и Ева. В съгласие с тази логика розата без бодли се утвърждава като белег и символ на райското блаженство преди грехопадението.

266–8 — Пан вселенски — древногръцко божество на живата природа. Грациите са митологични същества, често свързвани с пролетното обновяване на растителността.

268–72 — Отвличането на Прозерпина от древногръцкия бог на ада Дис (Плутон) станало в Ена. Тогава нейната майка, богинята на земеделието Церера, тръгнала да я търси и поради това земята останала безплодна. Но даже когато Прозерпина била намерена и върната, светът възвърнал плодородието си само за едната половина от годината. Възвръщането й не било пълно, защото в ада изяла седем зърна от нара, плода на мъртвите (Овидий, „Метаморфози“ V 382–569). Аналогията с библейския мит за Ева и забранения плод е очевидна. Тя е подчертана и от сходната образност, която Милтън използува за описанието на Прозерпина тук (ст. 270) и на Ева по-късно (IX 432).

272–4 — Близо до Антиох, край река Оронт, имало красива гора, наречена Дафна в чест на нимфата, която се спасила от ухажванията на бога Аполон, като се превърнала в лаврово дърво. В гората имало прорицалище на Аполон и извор, наречен Касталски, като онзи на Аполоновата планина Парнас.

275–9 — Островът Нисийски е описаният от Диодор Сицилийски остров Ниса (близо до съвременен Тунис). Тук, според легендата, Амон, цар на Либия, отвлякъл своята любовница Амалтея, която му родила чудотворния младенец Дионисий (Бакхус). Амон крил на острова и майката, и сина, за да ги опази от ревността на жена си Рея, дъщеря на Уран. Отъждествяването на Амон с Юпитер (Зевс Ливийски), който се явява във вид на овен и по-късно се превърнал в едноименното съзвездие, както и с Ноевия син Хам от библейската легенда, било твърде обичайно. Река Тритон според Диодор опасвала митичния остров.

280–4 — В своята „Космография“ Милтъновият съвременник Питър Хайлин описва планината Амара като „цял ден път висока, от скала толкова гладка и равна, че нито една стена не би могла да бъде по-добре изгладена“. На върха на тази непристъпна планина, обградени от висок зид, се намирали градините и дворците, където, за да се избегне държавна измяна, държали под стража младите синове на царя. Хайлин съобщава, че областта Амара се простирала на запад към Нил и била препълнена с такива омайващи наслади, че някои погрешно я считали за самия рай. Както повечето географи от онова време, Хайлин смята, че Амара „не е много далеч от екватора, ако и да не е точно под него“. Милтън я поставя под Етиопската черта (т.е. екватора), за да подчертае своята идея за равноденствения рай, в който цари вечна пролет.

301–3 — Хиацинтените власи са заимствувани от Омир: когато Атина изсипва своята благодат над Одисей, косите му се сравняват с цвета на хиацинт („Одисея“ VI 231). Ако Милтън има пред вид цвета на цветето хиацинт (зюмбюл) или скъпоценния камък хиацинт (гранат), косите на Адам трябва да са били синкави. По-вероятно е обаче да са били светлокестеняви — като цвета на хиацинта в хералдиката (и като цвета на косата на самия Милтън), или черни, или тъмнокестеняви — багри, които според някои специалисти също могат да се съдържат в този образ. С една дума, почти нито един възможен нюанс не е изключен. Възможно е обаче Милтън да има пред вид не толкова цвета, колкото формата на Адамовите коси (според идеализирания модел на античната скулптура?). И накрая, може би се касае за алюзия към красивия юноша Хиацинт, обикнат от Аполон, но осъден да умре (клас. мит.).

329 — След Овидиевите „Метаморфози“ западният вятър Зефир се възпява като предвестник на вечната пролет в многобройни поетични творби.

348 — Гордиевият възел, според гръцката митология, е бил вързан от царя на Фригия Гордий по такъв начин, че краищата му не се виждали. Знаело се, че онзи, който успее да го развърже, е предопределен да завладее целия Изток. Векове наред всички опити пропадали, така че името му започнало да означава въобще заплетен или дори неразрешим проблем. Все пак Гордиевият възел не останал непокътнат. През 333 г. пр. н. е., преминавайки през древната фригийска столица по своя победен път, Александър Велики разсякъл възела с меча си и продължил похода си на изток.

354–5 — Тъй като слънцето е в Овена, първите звезди се издигат в срещуположния край на небето, в знака Везни. Но небесната везна напомня също за онова уравновесяване на светлината и мрака, което е определило и образа на равноденствения знак като Везни.

489–501 — В природните си превъплъщения Юпитер бил отъждествяван с ефира, а Юнона — с въздуха, който е източник на дъждовете. Според древната митология плодоносните пролетни валежи са следствие от любовните ласки на Юпитер и Юнона.

539 — Последна дължина — крайния запад.

549 — Гавриил („Сила Божия“) е един от четиримата архангели, които владеят четирите краища на света. В Библията той е представен като миролюбив пратеник, а не като воин. Но Милтън следва древноеврейската и кабалистична традиция, която отъждествява Гавриил с бога на войната Марс. Като го прави страж на Рая, той използува друга традиция, която навярно води началото си от апокрифната „Книга на Енох“ (20, 7).

556–60 — Метеорологичната доктрина, залегнала в този образ, се корени в трудовете на римския философ Сенека. Падащите звезди според това схващане се дължали на земни изпарения, които не успявали да се издигнат на достатъчна височина, възпламеняващи се от допира с околния въздух, и изгаряли в пространството. Те можели да бъдат и предзнаменование за наближаваща буря, защото при падането си били запращани надолу от ветровете, които се зараждали винаги в горната атмосфера.

567 — Човекът е последното подобие на Бога. Първото е синът му Христос, последван от небесните ангели.

592–7 — Както обикновено Милтън се старае да представи едновременно противоречивите модели на вселената от старо и ново време, да не се ангажира изцяло с нито един от тях. Тук Птолемей и Коперник, геоцентричната и хелиоцентричната система са просто алтернативни, но недоказани хипотези, макар че както и на други места в поемата проличава схващането на автора, че от логична точка новата картина на света е по-убедителна — в противен случай слънцето би трябвало да се движи около земята с невероятна бързина.

604–6 — Разискрените сапфири на небосвода са очевидно звездите. Хеспер е името на вечерницата.

648 — Тържествената птица на нощта е славеят (ср. „славеят тържествен“ в VII 435 по-долу).

668–73 — Според неоплатоническата астрология слънцето пораждало живота, като въздействувало на земята посредством другите планети, които смекчавали и модулирали неговото влияние.

696 — Още от древни времена листата на аканта били използувани като елемент в архитектурната орнаментика.

705–8 — Митологичните фигури Силван, Пан и Фавън често биват смесвани, защото са изобразявани по един и същ начин — като получовеци-полукозли. Пан е символ на природата, Силван, считан от някои за син на Фавън, е божество на горите и градините; самият Фавън е римският Пан, бог на горите, любовник на нимфите (митологични обитателки на лесовете и реките) и баща на сатирите.

714–9 — Пандора, според древногръцката митология, е първата смъртна жена, създадена от бога Хермес (Вулкан) по нареждане на Зевс (Юпитер). Аналогията с библейската Ева е очевидна. Пандора била богато надарена от всички олимпийски богове с всякакви прелести. Самото й име на гръцки означава Вседарена. След това тя била изпратена при сина Яфетов Епиметей със заключено ковчеже, което съдържало отмъщението на Зевс срещу човешкия род за това, че Прометей похитил небесния огън и го предал на хората. Когато Епиметей отворил Пандориното ковчеже, от него плъзнали по света всякакви злини и пакости.

747 — Вж. „Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни“: „…добре е за човека да се не допира до жена. Но за да се избягва блудството, нека всеки си има своя жена и всяка жена да си има свой мъж.“ (7, 1–3). В своя трактат „За християнското учение“ Милтън пише: „Така че женитбата не е повеля, задължителна за всички, а само за ония, които са неспособни да живеят в целомъдрие извън това състояние.“ (I, 10).

763–5 — Златните стрели на бога на любовта Купидон били остри и блестящи и пораждали любовна страст в сърцето на жертвата, а оловните били тъпи и прогонвали любовта (Овидий, „Метаморфози“ I 468–71). Приписвайки златните стрели на брачната любов, Милтън следва Еразъм Ротердамски („Беседи“ IV). Светилникът на Купидон е неизменен само тук, в Рая. Обикновено той е тъкмо обратното — символ на непостоянството на любовта. Крилата на Купидон са от пурпур в поезията на Овидий и Спенсър с първоначално значение „бляскави“ (лат. pu — pureas alas). Хералдическото значение на този цвят обаче е царственост. Отличителният цвят на бога на женитбата Хименей е също пурпурният.

776–80 — Сянката на земята е конус, който се върти около нея диаметрално противоположно на слънцето. Когато оста на този конус достигне зенита, настъпва полунощ. Но тук сенчестият конус на нощта все още само е преполовил възхода си към купола, така че часът е девет (денят и нощта в Рая са еднакви и продължават по дванадесет часа). Староеврейският, както и римският обичай бил нощта да се дели на четири равни части по три часа и да се разпределя между стражите. В девет часа постът се поема от втората стража. Според старинните легенди измамните сънища излизали от слоновокостни врати, а верните — от рогови. Тъй като херувимите се готвят да нарушат един измамен сън, те се спущат от слоновокостни те врати.

782–8 — Узиил се явява в Библията като име на обикновен смъртен, един от синовете Каатови. Значението на тази староеврейска дума е „Мощ Божия“. Цефон (Тайнотърсач) пък е от синовете Гадови („Числа“, 26, 15). Името Итуриил не е библейско — то е заимствувано от апокрифни писания. Според равинската традиция Узиил обаче е един от седемте ангела около божия трон. Както тук, така и по-нататък в тази книга, движението на ангелските отреди, изглежда, символизира видимото движение на съзвездията: Узиил сякаш води звездите от южното полукълбо, а Гавриил — тези от северното. В древната военна терминология копието означавало дясната, а щитът — лявата страна, тъй като се държали съответно от дясната и лявата страна на всеки, воин.

805 — Живителните духове според традиционната физиология били леки изпарения в организма, които се вдигали от кръвта и достигали мозъка, като по този начин се превръщали във връзка между тяло и душа. Движението на живителните духове можело понякога да поражда призрачни видения. Смятало се, че тъкмо чрез тях ангелите въздействували на човешкия ум.

976 — Пътят звездостлан е Млечният път.

987 — Тенериф е пирамидален планински масив на Канарските острови, който се считал от повечето тогавашни пътешественици и географи за най-високата точка на земята. Атлас е планинска верига в Северна Африка. Тъй като върхът й бил постоянно забулен в облаци, той се смятал за един от Херкулесовите стълбове или стълбовете, на които се крепяло небето.

997–8 — Везните са седмият знак на зодиака, който идва след Дева и преди Скорпион. Милтън нарича знака Дева Астрея, тъй като според митологията праведната Астрея живяла на земята през Златния век, но по-късно се преселила на небето, прокудена от хорското зло, и се превърнала в звезда.

Книга V

5 — След грехопадението изпаренията, които според традиционната физиология след ядене се издигали от стомаха към мозъка, били смятани за пакостни. Вярвало се, че те размътвали душата и пораждали кошмарни сънища (ср. IX 1046–51 по-долу). Но сега храната на Адам и Ева е по райски чиста и затова изпаренията са нежни.

6 — Туй раздиплено ветрило на Аврора, римската богиня на утринта, са листите на дървета и храсти, а не ручеите. Обърнатият словоред от този род е характерен за Милтън.

40 — Нощем пеещата птица е естествено славеят.

166–70 — Тази звезда най-дивна е всъщност планетата Венера, която като зорница се издига на изток непосредствено преди изгрева на слънцето.

171 — В ренесансовата поезия слънцето често се възпява като око на света или на небето (ср. Шекспировия сонет 18). По-необичайно е величаенето на слънцето като душа на света. Може би тази метафора ни насочва към животворната сила на дневното светило. И двата образа се коренят в древния орфически и платонически слънчев мистицизъм.

177 — Петте блуждаещи огньове са планетите (самата дума „планитис“ на гръцки означава „блуждаещ“).

178 — Относно тайнствения танц на небесните светила вж. бел. към III 579–81 по-горе. Тяхната песен е тъй наречената „музика на небесните сфери“ — вярвало се е, че при въртенето си сферите на Птолемеевата вселена произвеждат божествена музика, недостъпна за човешките сетива след грехопадението.

181 — Според древната космогония стихиите, които лежат в основата на света (огън, въздух, вода, земя), са в непрекъсната диалектическа взаимовръзка, в една система, наречена кватернион или тетрактида.

249 — Небесни ревности — едно от многото метафорични названия на ангелите.

261–2 — Стъклото на Галилео е телескопът.

264–5 — Цикладите са група острови в Южно Егейско море. Делос, някога плаващият остров, бил „закотвен“ сред Цикладите, за да могат на него да се родят боговете Аполон и Диана. Самос е друг гръцки остров, който не влиза в състава на Цикладите. На него се е родила Юнона и пак там се омъжила за Юпитер.

272 — Смайващият Феникс е митична птица, която веднъж на всеки 500 години си построявала жертвена клада и се изгаряла, но от мозъка на костите й израствала нова, досущ като нея, и отлитала към града на слънцето, Хелиополис, за да положи там мощите й. (Вж. Овйдий, „Метаморфози“ XV 391–407 и Плиний, „Естествена история“ X 2.) Според ренесансовите речници Хелиополис и египетската Тива са един и същ град. В традицията на християнския символизъм фениксът представлявал емблема на тържеството на вечния живот над смъртта, емблема на възкресението, а в светската иконография — образ на постоянството в дружбата и любовта.

275–85 — Ср. библейското описание на серафимите: „всякой от тях имаше по шест крила: с две всеки закриваше лицето си и с две закриваше нозете си, и с две летеше“ („Книга на пророк Исайя“, 6, 2).

285 — Синът на Мая е хвъркатият пратеник на олимпийските богове Хермес (Меркурий).

293 — Според Библията главата на Исус била помазана за погребение „с миро от чист, драгоценен нард“ („Евангелие от Марко“ 14, 3). Касията е подобна на канела подправка, една от съставките на мирото за помазване на скинията („Изход“ 30, 34). Балсамът е благоуханно дърво от рода на мирта, от чиято смола се приготвяли целебни мехлеми.

339–41 — От Индия до Индия означава от Индия до Западните Индии (Антилските острови и въобще Америка). Помежду тези крайни точки на тогавашната география се намира брега междинен на Понта, т.е. Черно море, на Пуническия край (Тунис или Картаген, южното Средиземноморие), както и на древното царство на Алкиной, този островен рай в Егейско море, описан в „Одисея“ (VII 113–21). Всички тези места били прославени с плодовете си.

349 — На тази свещена вечеря няма и следа от папския ритуал на каденето. Храстът ухае с естествения си аромат. Той не би могъл да бъде окаден и затова, защото Адам и Ева още не познавали огъня. Думата „ухания“ у Милтън се използува често като синоним на „уханни цветове“.

371 — Ангелската сила — перифраза на ангел.

381–2 — Трите измислени богини са Юнона, Минерва и Венера.

385–7 — За приветствието, отправено по-сетне към девата благословена вж. „Евангелие от Лука“: „Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените“ (1, 28). Богородица е втора Ева, тъй като в богословието двата библейски образа са били типологически свързвани.

391–2 — Райската трапеза е от злачен чим и е заобиколена със столчета от мъх, защото занаятите (включително дърводелството) още не са познати на човека.

393 — Квадратната форма според древната емблематика символизира добродетел пост и по-специално умереност.

418–20 — Луната заема най-ниската сфера в Птолемеевата космография. Според „Естествена история“ на Плиний лунните петна били земни утайки, извлечени от нея. Петната се виждали само при пълнолуние (по пълния й лик), защото тогава луната била с пълната си сила и можела да привлича тези земни изпарения. Интересно е, че Милтън отново, както обикновено, отказва да вземе страна в спора между древните и съвременни теории относно вселената и небесните тела. Докато по-рано в поемата (I 291) той заедно с Галилей отъждествява лунните петна със „земи, реки и планини“, тук внезапно се връща към архаическото им обяснение, защото то е по-съществено за образността и общата идея на този пасаж.

423–6 — В неоплатоническата традиция на Ренесанса слънцето поддържа огнената си сила благодарение на изпаренията от океана, които непрекъснато поглъща, за да може на свой ред да подхранва със светлината си луната и звездите.

427 — Докато амброзията е храната на олимпийските богове, нектарът е тяхната напитка.

430 — Ситният бисер по земята в райската градина е небесната манна (вж. „Изход“ 16, 14). В библейската иконография манната често се е представяла като пръснати бисери.

434–8 — Протестантите отхвърляли опитите на средновековното богословие да тълкува материалната реалност на библейските ангели като алегория. Особено важно е, че Милтън заставя именно Рафаил да яде и пие, защото „нематериалистите“ се основавали тъкмо на неговите думи: „През всички дни вие ме виждахте, но аз не ядох и не пих — само наглед ви се струваше тъй“ („Книга на Товита“ 12, 19).

446–50 — Синовете Божи са ангелите. Алюзията е към следния библейски текст: „Тогава синовете Божии видяха, че дъщерите човешки са хубави и взимаха си от тях за жени, кой каквато си избереше“ („Битие“ 6, 2).

468–90 — Картината на света, нарисувана от Рафаил, се характеризира с циклично движение на еманация и завръщане, което разкрива платоническата й основа. Типично за платонизма е и постепенното възлизане на материята към духа. Всичко в света на Милтън произлиза от една първична материя — той отказва да приеме доктрината за божественото сътворение от нищото, за него самият Бог е материалната първооснова на вселената. Сублимиран може да се сметне за един от множеството латинизми в поемата, синоним на „издигнат, извисен“, но думата е същевременно утвърден алхимически термин… Според традиционната физиология връзката между тялото и душата се осъществявала от няколко вида „духове“, които циркулирали в организма като изпарения от четирите основни течности (хумори). Те са градинари в този възходящ ред: жизнени, животворни (или живителни — вж. бел. към IV 805 по-горе) и умствени. Първите са присъщи на цялата жива природа и правят възможно растенето и други функции, общи за всички организми, тук наречени просто живот. Вторите са характерни за хората и животните, но не и за растенията, и ги правят способни за сетивни чувства. Третите, които отличават човека от всичко останало, създават въображение и мисъл, даряват го с разума, който с отказан на животните. Разумът на свой ред се дели на два вида: разсъдъчен и непосредствен (индуктивен). Човекът трябва да разчита преди всичко на първия. Вторият му служи само в моменти на божествено прозрение, когато истината го осенява пряко, а не се извлича по съмнителния път на схоластичните доказателства. Този вид разум сближава човека с ангелите.

609–12 — Тази стълба на нещата е платоническият възход от образа към идеята по йерархическата стълбица на битието. Движението е не само от конкретното и единичното към абстрактното и общото, но също и от центъра до външната окръжност, т.е. от Птолемеевия център на вселената, земята, до най-външната сфера на сътворения свят, до най-високото небе. Ср. символичната стълба на Йаков (III 510–8 по-горе).

574–5 — В основата на идеалистическата философия на платонизма лежи схващането, че феноменалният свят се съотнася о небесния свят на идеите така, както сенките се съотнасят с действителните неща.

580–2 — Платон считал, че времето е подвижен образ на вечността, породен от кръженето на небесните тела и следователно невъзможен преди тяхното сътворение. Милтън се мъчи да видоизмени тази доктрина, като допуска, че дори във вечността съществува движение и следователно може да се говори за измеримо време.

583 — Небесната година, или великата платоническа година, е цикълът, който завършва, когато всички небесни тела едновременно се завърнат на първоначалните си места. Времетраенето на този цикъл било изчислявано по различен начин от различни философи, но самият Платон го счита за равно на 36 000 земни години. Денят, който Рафаил се готви да опише, е подобен на деня, небесната година дето ражда, тъй като рождението на Сина открива нова ера, нов всемирен цикъл.

587 — Йерархи — главнокомандуващи.

620 — Хей онази звездна сфера тук е видимият небосвод, а не само сферата на неподвижните звезда.

625 — Хармонията висша е музиката на небесните сфери (вж. бел. към V 178 по-горе).

664 — Буквалното значение на староеврейското название „Месия“ е помазан.

688–9 — Владенията на Сатаната са на север съгласно стара църковна традиция, която се основава на библейски текстове.

711–7 — В християнската иконография божеството често се представя като едно всевиждащо вечно око. То се намира сред златните светилници, както е казано и в Библията: „Пред престола горяха седем огнени светила, които са седемте Божии духове“. Утринните синове са ангелите (в „Книга на Йов“ 38, 7, ангелите са наречени „утринни звезди“).

750 — Трите степени на ангелите са трите подразделения (йерархия) на деветте ангелски чина, познати в богословието, някои от които са споменати в ст. 749, а и на много други места в поемата.

754 — На дължина — проектирано в една плоскост.

804 — Името Авдиил (от староевр. „Слуга Божи“) фигурира в Библията като име на смъртен. В традицията на окултизма обаче то, както и много други човешки имена, било използуване за назовавана на един от ангелите.

807 — Авдиил пламнал от сурова ревност, тъй като серафимите са били смятани за особено пламенни в ревността си и дори били представяни като пламъци.

821 — Христовата власт е ненаследима, т.е. неотнимаема и вечна.

842–3 — Авдиил представя възцаряването на Месия като един вид въплътяване на божеството, снижаване на всевишния в ангелски ранг, предшестващо по-късното му снижаване в човешкото тяло на Христос.

Книга VI

1 — Ангелът безстрашен е Авдиил.

3 — Кръговият ход на часовете е видимото въртене на часовите деления на небосвода около земята.

29 — Служител Господен е буквално значение на Авдииловото име.

53–4 — Милтън, както много други писатели от онази епоха, отъждествява християнския ад с подземното царство в класическата митология и по-специално с онази негова част, където са се мъчила грешниците — Тартара.

108 — Ръба на битката — фронтовата линия.

160–1 — Перата, за които става дума, са традиционното рицарско украшение, носено върху шлема и символизиращо воинска доблест.

167 — За ангелите е казано в „Послание на св. ап. Павел до евреите“: „Нали те всички са духове служебни, проваждани да служат на ония, които ще наследят спасение?“ (1, 14).

175–7 — Пълната съгласуваност между природните закони (повелите на естеството) и вечния божи закон е основен постулат на християнския хуманизъм през ренесансовата епоха. Природата се разглежда вече като оръдие на божията воля.

199 — Престоли, един от ангелските чинове, тук се използува като синекдоха, предполагаща цялата небесна йерархия.

222 — Стихиите — първичните елементи, от които ще бъде създаден светът и на които при сътворението се определят неизменни, точно разграничени области.

255 — През XVII в. адамантът най-често бил отъждествяван с диаманта, най-якия камък.

310–5 — Според астрологията противостоянието на небесните тела (т.е. онова тяхно разположение, при което се намират в два противоположни зодиакални знака) било неблагоприятно за човека. Небесната среда е буквален превод на астрономическия термин medium coeli и означава зенита.

363–8 — Рафаил с ангелска обективност говори за себе си в трето лице. Освен това Адам и Ева не познават своя събеседник по име. Адрамелех, противникът на Уриил, е езически бог на слънцето.

371–2 — Ариил („Лъв Божи“) се споменава в Библията очевидно като название на град Йерусалим. Но в апокрифната „Книга на Енох“ той се явява като въплъщение на Марс и в кабалистичната е земният дух. Еласарският цар Ариох е един от тези, срещу които воюва Авраам („Битие“ 14, 1). В ренесансовата демонология той се превръща в дух на отмъщението. Името означава „подобен на лъв“. Рамиил също води началото си от „Книга на Енох“, където е назован като един от ангелите, паднали поради прелюбодеяние с човешките дъщери.

399 — Праведните ангели са построени в кубически фаланги, защото кубическата форма в традиционната емблематика означава добродетел и постоянство. Фигурата може да е съставена от хоризонтални и вертикални колони ангели, ако се приеме, че те не ходят, а летят в пространството. Но дори ако стъпват по небесната твърд, с вдигнатите си копия ангелската дружина би оформила доста правилен куб, както можем да се убедим от баталните картини на XVII век.

447 — Нисрох е асирийският идол, на който се кланял цар Сенахирим, преди да бъде убит от синовете си.

512 — Сярата се споменава като правещество не само защото е съставка на барута, а и защото в алхимията се е считала за баща на минералите и металите, чиято майка е живакът. В състава на калиевия нитрат (селитрата) азотът е също част от барута.

518 — Машини — артилерийски оръдия, кълба — гюлета, снаряди.

534 — Произходът на името Зофиил е все още неясен. Предполага се, че води началото си от кабалистиката. Значението на думата е „съгледвач божи“.

749–59 — Основният източник на описанието на Христовата победоносна колесница е апокалиптичното видение на Иезекиил в „Книга на пророк Иезекиил“ 1, 4–6; 1, 26–8 и 10, 9–17.

763 — Победата орловокрила — Милтън кондензира в едно два алегорични образа, водещи началото си още от древността: крилатата женска фигура на победата и орела, Зевсовата птица, символ на царствено величие, който често бил изобразяван в нозете й.

772 — В сапфирения си престол е заимствувано от видението на Иезекиил: „А над свода над главите им имаше подобие на престол, наглед като от камък — сапфир; а над подобието на престола имаше нещо като подобие на човек отгоре му“ („Книга на пророк Иезекиил“ 1, 26). За свода кристалинен, т.е. „кристалинената сфера“ в традиционната астрономия, вж. бел. към III 481–3 по-горе.

827 — Четиримата са очевидно херувимите, описани в ст. 753–5 по-горе.

856–8 — Оприличаването на метежните ангели на стадо кози е намек за текста: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите — от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание — мира… Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели…“ („Евангелие от Матей“ 25, 31–41).

909 — По-слабата от тебе — ср. напътствието на апостол Петър: „Също и вие, мъжете, живейте благоразумно с жените си, и отдавайте чест на женския пол като на по-слаб съсъд…“ („Първо съборно послание на св. ап. Петър“ 3, 7).

Книга VII

1 — Това е единственото обръщение към музата — вдъхновителка на настоящата поема, в което Милтън я назовава по име. В древността Урания (Небесната) била муза на астрономията, но в европейската поезия през Милтъновата епоха това име е било дадено на специфично християнската муза в поезията на религиозна тема. Урания се призовава да слезе, тъй като оттук нататък предметът на поемата се спуска от небесните висини към земята (ср. ст. 15–25 по-долу).

8–12 — Мъдростта (или Премъдростта), божията дъщеря, се явява в „Притчи Соломонови“ и казва: „Аз съм се родила, когато още нямаше бездни, когато още нямаше извори, изобилни с вода. Аз съм се родила преди планините да са били поставени, преди хълмовете…“ (8, 24–5). Малко по-нататък тя твърди, че се е веселила пред лицето на Господа през всичкото време (8, 30).

14–5 — Емпирейкият (небесен) въздух се смятал смъртоносен за хората.

16 — Родната стихия е земята (най-ниският от четирите елемента на света).

17–20 — Според древната митология Белерофон се опитал да се издигне до небесата на гърба на крилатия жребец Пегас, но Зевс изпратил насекомо, което да ужили коня и да събори ездача. Белерофон паднал в Алейското поле (грешното поле) и там се скитал сляп и самотен до смъртта си.

22 — Зримата денонощна сфера е астрономическата вселена, която видимо се върти около земята, като завършва обиколката си за едно денонощие.

25–8 — В тези няколко стиха поетът загатва за тежкото положение, в което е изпаднал непосредствено след тържеството на политическата реакция в Англия в епохата на Реставрацията, както и за своя физически недъг, пълното ослепяване.

32–7 — Тракийският певец е Орфей, традиционният праобраз на вдъхновения поет. Опасенията на Милтън за възможна разправа на възтържествувалата роялистка реакция с него са фокусирани в легендата за гибелта на Орфей, според която той бил разкъсан от вакханките по време на оргии. Арфата е вълшебната лира, дадена на певеца от Аполон или Меркурий. За майка на Орфей се смятала героичната муза Калиопа.

99 — Пътят на слънцето е стръмен, т.е. то вече се спуща надолу към хоризонта, въпреки че все още е високо над него.

103 — Неявствената бездна е мрачното и безформено царство на хаоса преди сътворението.

131–3 — Луцифер в древността е било едно от имената на планетата Венера, употребявано, когато тя се е явявала като утринна звезда.

233 — Материя безформена и куха е първичната материя на света от V 472–3 по-горе.

243–4 — Светлината е ефирна, т.е. нейната материя е най-високият и най-чист пети елемент или стихия (квинтесенцията), който не влиза в състава на земята, а само на небесата. Оттук нататък Милтън следва доста точно библейския разказ за сътворението на света в началото на книгата „Битие“, като значително го разширява и детайлизира.

252 — Милтън следва староеврейската традиция, отразена в оригинала на Библията, и отчита дните от вечер до вечер.

272–3 — В първичния хаос крайностите стръвни, т.е. противоположните качества воюват непрекъснато, тъй като още не са разграничени в отделните стихии.

366 — Зорницата е Венера, която изглежда двурога при сближаване със слънцето, какъвто е случаят тук. Освен това Телеца, който се смята за дом на Венера, често се е изобразявал със златни рога.

370–3 — Сияйната лампада, монархът на деня са традиционни перифрази за слънцето.

374 — Плеядите са част от съзвездието Телец, където слънцето ще се намира, след като напусне Овена.

375–80 — Популярната теория на Анастасий Синаит твърдяла, че когато Господ създал двете основни небесни светила, по-голямото, слънцето, той поставил в източния край на небосвода, а по-малкото, луната — в западния. И така при сътворението било пълнолуние и слънцето и луната се намирали в съотношение на противостояние (на 180° едно от друго).

444–6 — Онзи, чието име не се споменава, е очевидно паунът.

476 — Червеите включват змиите, гъсениците, личинките, ларвите и други подобни твари.

484–9 — Мравката била традиционен символ на благоразумие и вроден демократизъм. Още от Аристотел води началото си идеята, че мравките нямат царе и въпреки това поддържат стройна обществена организация. В епохата на хуманизма тази организация била използвана като пример за успешно републиканско устройство.

489–92 — Пчелите, както и мравките, по традиция се дават, за пример на съвършено обществено устройство и граждански добродетели. Както личи от полемичните съчинения на Милтън, той считал, че повечето пчели също имат републиканска, а не монархическа организация. По онова време се вярвало, че работните пчели били женски, а търтеите — мъжки.

497 — Вергилий описва змията, която убива Лаокоон, като чудовище с грива (или гребен). Вергилиевата гривеста змия играе съдбоносна роля в превземането на Троя, което често се използува като митологична аналогия на библейското грехопадение.

505–11 — Идеята, че изправената стойка на човека го отличава от другите твари и подчертава особеното му положение, била общо място в литературата, посветена на сътворението. Тя обаче е не толкова библейска, колкото класическа по своя произход — намираме я у Платон, Цицерон и Овидий.

535–7 — В Библията („Битие“ 2, 8 и 15) се казва, че Господ взел човека и го поселил в Едемската градина, след като го създал, което дало повод на някои тълкуватели на Светото писание да предполагат, че Адам бил създаден извън Рая и след това пренесен в него.

553 — Небесното небе е емпирейното небе, където е Бог с ангелите си.

563 — При сътворението „блуждаещите“ планети са все още неподвижни.

566 — Вратите на небесата са живи, тъй като те се отварят сами на няколко места в Милтъновата поема, както и в Библията („Деяния на св. апостоли“ 12, 10), а и у Омир („Илиада“ V 749).

584 — Планината свята е „онзи връх Господен“, споменат в V 643 по-горе, където е божият престол.

619 — Хиалин е старогръцката дума за кристал или стъкло, употребена в Библията при описанието на стъкленото море пред божия престол („Откровение на св. Йоан Богослов“ 4, 6), за което се говори в III 518–9 по-горе.

624 — Долният океан е водата, която според древната география опасва земния диск като огромна река. Той се нарича така, за да се различава от горния океан, събрал водите над твърдта на небесата.

Книга VIII

82–4 — В традиционната космография на Птолемей наблюдаваните неравномерности в движението на небесните тела били обяснявани на първо място с леко отклонение на центровете на техните орбити встрани от земята, приемана за център на вселената (оттук — ексцентричните наред с центричните окръжности в схемата на космоса). На второ място, тъй като това било недостатъчно за планетите, при тях се прибавяли и тъй наречените епицикли, по-малки окръжности, чиито центрове се плъзгат по главните ексцентрични окръжности и които носят планетите. Въпреки революционната промяна в картината на света, която настъпва след поставянето на слънцето в центъра на мирозданието през епохата на Ренесанса, дори на Коперник все още били необходими цели 34 допълнителни окръжности, за да се обяснят различните скорости на планетите.

110 — Тази скорост е почти духовна (ср. „нетленна бързина“ в ст. 37 по-горе), тъй като се е вярвало, че Птолемеевите сфери се движат от духове.

128 — Шестте планети, познати през Милтъновата епоха, са Сатурн, Юпитер, Марс, Венера, Меркурий и Луна. След Коперник главният предмет на астрономическите спорове бил коя е седмата — Земята или слънцето.

130 — Коперник предполагал, че Земята извършва едновременно различни три движения: денонощно завъртане около оста си, ежегодно орбитално завъртане около слънцето и трето, наречено деклинационно, при което земната ос описвала за една година повърхността на конус, движейки се обратно на земния център. С това последно движение се обяснявал фактът, че земната ос целогодишно сочи към една и съща точка на небесната сфера, независимо от въртенето на земята около слънцето. Едва по-късно Тихо Брахе успял да се справи без това трето движение.

131–2 — Ако се предположи, че се движи не земята, а слънцето, както е у Птолемей, тогава, за да се обяснят наблюдаваните астрономически явления, трябва да се приеме, че съществуват множество сфери, движещи се в насрещни посоки една спрямо друга. В древната и средновековната космография движението на всяка планета се обяснявало като резултат от кръговото движение на няколко концентрични сфери.

134 — Ромб тук трябва да означава (както гръцката дума „ромбос“) „вълшебно колело“. Става дума очевидно за въображаемата първодвигателна сфера, десетата, най-външна сфера на древната и средновековната планетарна система, която се въртяла около земята с невероятна бързина, за да извърши пълно завъртване за едно денонощие, като повличала след себе си и вътрешните сфери на звездите и планетите. Заедно с това обаче ромб е и названието на оная геометрична фигура, която свързваме с това име днес. В диаграмите, илюстриращи Птолемеевата система, триъгълникът на слънчевите лъчи, изпращани към земята, заедно с триъгълника на тъмната централна част от земната сянка образуват удължен ромб, състоящ се от светла и тъмна половина (всенощен и вседневен) и въртящ се около земния център.

145–6 — По времето на Милтън предполагаемите промени или придвижвания на лунните петна често се приписвали на процесите в нейната атмосфера. Теорията, че лунните петна са облаци, е вече трето обяснение на тяхната същност, използуване в поемата (ср. бел. към V 418–20 по-горе).

148–9 — Предположението, че неподвижните звезди са слънца със съпътствуващи ги планети, през XVII в. било предмет на разпалени теоретични дискусии.

150 — Според „Естествена история“ на Плиний слънцето е мъжка звезда, която изгаря и поглъща всичко, докато луната е нежна женствена планета — полова диференциация, заимствана от митологията. Тук обаче контекстът показва, че Рафаил има пред вид нещо друго: слънчевата светлина е собствена, а лунната и планетната — отразена.

246 — Съботната вечер е вечерта, с която започва староеврейската събота („шабат“), седмият ден на сътворението, на който Господ си е починал.

421 — Божествената монада според теологията трябвало да съдържа в своята абсолютна единичност всички числа и затова била пълна и съвършена. Монадата (единицата) поначало била като самото божество, тъй като била извор на всички числа.

466 — Сърдечен дух — синоним на споменатите по-горе „жизнени духове“ (ср. бел. към V 468–90).

518 — На мрака влюбената птица — славеят.

519 — В сватбените песни от онази епоха по традиция нагряването на вечерната звезда (планетата Венера като вечерница) било знак за запалване на венчалния светилник и довеждане на булката при младоженеца.

574 — Ср. „Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни“: „Искам да знаете още, че глава на всеки мъж е Христос, а на жената глава е мъжът…“ (11, 3)

631–2 — Земният зелени нос е най-западната точка на стария свят, африканският Зелени нос. Още по на запад от него са едноименните острови, които може би Милтън има предвид, когато добавя и островите китни, макар че веднага след това, в началото на следващия стих, уточнява — на Хесперидите. Впрочем вълшебните острови на Хесперидите се намирали според древната митология отвъд Херкулесовите стълбове, в най-западния край на познатия тогава свят, и не е изключено да са били легендарен образ тъкмо на островите Зелени нос. През времето на Милтън английският автор Т. Хърбърт казва в своя пътепис за островите Зелени нос: „някои мислят, че това са били Хесперидите, толкова прославени с Градината на златните ябълки“ (1634 г.).

Книга IX

14–6 — Възпламенен от гняв, Ахил в „Илиадата“ обикаля три пъти стените на Троя, преследвайки Хектор и отказвайки каквото и да било примирие с него.

16–7 — В „Енеидата“ троянският герой Еней, след като пристига в Италия, отнема любимата на местния герой Турн, царската дъщеря Лавиния (но не я развенчава, тъй като тя не е омъжена), след което разяреният Турн се впуща в отчаяна и безнадеждна битка със своя непобедим съперник.

18–9 — Нептуновият бяс е насочен срещу Одисеи, в Юнониният — срещу Еней, сина на клетата Киприда, т.е. Венера, на когото Юпитеровата жена си отмъщава за това, че Парис е предпочел майка му пред нея при съдбоносния за Троя избор на планината Ида.

21 — Милтъновата повелителка небесна е небесната муза Урания (вж. бел. към VII 1 по-горе).

22 — Относно нощните посещения на Милтъновата муза вж. бел. към III 32 по-горе.

37–8 — Херолдите и сенескалите са различни категории от представителната прислуга на официалните приеми през Средновековието.

43 — Това си име — епос (героична песен), най-високият литературен род според класификацията на Ренесанса. Предметът на Милтън е не само достатъчно възвишен за епическа поема, но способен дори да извиси самото име на епоса и да създаде нов критерий.

63–4 — Криейки се в сянката на земята, Сатаната се изхитрява да прекара цяла седмица в мрак (седем нощи, елени в една).

64 — Равноденственият кръг е небесният екватор, по който Сатаната се превърта три пъти от изток на запад в положение диаметрално противоположно на слънцето.

65 — Нощната каляска е земната сянка.

66 — Колюри — мислени кръгове в астрономията, перпендикулярни един на друг и на екваториалния кръг. Някои изследователи на „Изгубеният рай“ отбелязват, че Милтън неволно или съзнателно допуска анахронизъм, като дава възможност на Сатаната да минава през полюсите по тъмно дори преди грехопадението, когато според космографията на тази поема земната ос е била перпендикулярна на вселенския екватор и следователно полюсите трябва да са били непрекъснато осветени от слънцето. Самите колюри са уместни само след „изместването“ на земната ос, защото единият от тях минавал през равноденствените точки, а другият — през точките на слънцестоенето. Ако анахронизмът е умишлен, което е по-вероятно, като се има пред вид Милтъновата астрономическа прецизност и последователност в цялата поема, той може би се въвежда, за да подчертае по метода на драматичната ирония причинната връзка между нашествието на Сатаната и човешкото грехопадение с неговите космически последствия.

71 — Милтън нарича неразклонената още райска река с името на третия й клон, реката Тигър (Хидекел).

76 — Понт (Понтус Евксинос) е старогръцкото название на Черно море.

77 — Езерото Меотийско е древното име на Азовско море.

80 — Оронт е река в Сирия, а Дариен е Панамският провлак между Северна и Южна Америка.

103 — Земята е уподобена на небе, окръжено от други небеса, т.е. системата от концентрични небесни сфери, предложена от Птолемей.

156 — Огнените служители са вероятно „херувимите пламтящи“ от XI 100 по-долу. Ср. „Псалтир“ 103, 4: „Ти правиш ветровете Свои Ангели, огнените пламъци — Свои служители.“

387–8 — Дриадите в древната митология били горски нимфи, а ореадите — планински. Последните придружавали девствената богиня на луната и лова Артемида (Диана), наричана също Делия (едно от многото й имена), тъй като била родена на остров Делос.

388–92 — Диана (Делия) била традиционно изобразявана със стрели и лък, които символизирали не само нейната длъжност като богиня на лова, а и разумния съвет — нещо, което наистина липсва на Ева. Вместо това тя носи градинарски сечива, издялани без огън, тъй като преди грехопадението огънят и свързаните с него занаяти били все още непознати.

393–6 — С градинарските си сечива Ева прилича повече на римската богиня на пасищата Палета, както и на богинята или нимфата на овощните дървета Помона, която се криела от мъжки ухажвания в своята градина, но била прелъстена от Вертумний, който я измамил, предрешен като старица (Овидий, „Метаморфози“ XIV). Макар и да побягнала от него, когато той й открил истинската си хубост, Помона била завладяна от нея и пламнала от страст като неговата. Ева се сравнява и с богинята на земеделието Церера, която била обладана от Зевс (Юпитер) и му родила Прозерпина, по-късно прелъстена от самия него, преобразен като змия (очевидна аналогия е изкушението на Ева от влезлия в змията Сатана).

439–43 — Градините на Адонис или Алкиной са измислени, защото принадлежат на езическата митология, която за християнина не може да бъде нищо повече от алегория на действителността. В единия случай Милтън вероятно има пред вид градината, в която Венера крие своя любим Адонис, според поемата на Едмънд Спенсър „Кралицата на феите“. Той е възроден, защото, след като е убит от глигана, възкръсва ежегодно заедно с пролетната зеленина. Що се отнася до градината на Алкиной, вж: бел. към V 339–41 по-горе. Синът на стария Лаерт, хитроумният Одисей, искрено се удивил, когато видял градината на Алкиной (Омир, „Одисея“ VII 112–35). Перифразата тук има за цел да въведе и името на Лаерт, който се отказал от царството си, за да стане градинар. Истинската (неизмислена) градина на онзи мъдър цар е градината на библейския цар Соломон, възпята в „Песен на песните“ (6, 2).

485 — Адам е от земен образец, тъй като според Библията е бил създаден „от земна пръст“ (ср. „Битие“ 2, 7).

505–10 — Кадм и неговата царица Хермиона пристигнали от Тива в Илирия (на Адриатическото крайбрежие на Балканския полуостров) и там били превърнати в змии (Овидий, „Метаморфози“ IV 572–603). Богът в Епидавър е богът на медицината Ескулап, който изцелил толкова смъртни, че събудил гнева на адския цар Плутон. Веднъж, когато бил повикан на помощ от римляните, той пристигнал там в образа на змия (пак там, XV 626–744). В своя животопис на Александър Велики гръцкият историк Плутарх съобщава, че неговият баща Филип Македонски бил оттеглил любовта си от майка му, Олимпия, тъй като тя започнала да се люби със змия. Според Делфийския оракул това бил всъщност преобразеният бог Юпитер Амонски, действителният родител на Александър. Юпитер Капитолийски е наречен така по името на своя храм в Рим. За Сципион Африкански, прославения римски военачалник, наречен така заради победата си над Ханибал в Картаген, се разпространявала легенда, подобна на тази за Александър. Неговата майка според древните историци също се сношавала с великата змия.

522 — Цирцея е вълшебница от Омировата „Одисея“. Тя живее на средиземноморски остров и превръща своите гости в животни, които са й безпределно предани.

529–30 — Змията не притежава органите, които произвеждат човешкия глас, затова Сатаната трябва да използува за тази цел змийския език или въздушен тласък.

581–3 — Копърът и топлото мляко, изсукано направо от вимето, се считали за любима храна на змиите още от времето на Плиниевата „Естествена история“.

629 — Мирото е миртовото благоуханно дърво, а балсамът е растение от същия род (вж. бел. към V 293 по-горе).

653 — Едничка щерка на гласа му е подражание на староеврейските библейски фрази.

846 — Обърканата мяра се отнася навярно както към тревожния ритъм на Адамовото сърце, така и към космическите аномалии, съпровождащи грехопадението (ср. ст. 782–4 по-горе).

1059–62 — Печалната история на Самсон, който бил надарен с херкулесова сила, но бил лишен от нея и предаден на филистимските си врагове от своята любима Далила (Далида), е разказана в Библията (ср. „Съдии Израилеви“ 16). Самсон неблагоразумие издал на Далила съдбоносната тайна на своята сила: „ако ме остриже някой, ще ме напусне силата ми; аз ще отслабна и ще бъда като другите човеци“. Тогава продажната жена го приспала на коленете си и повикала един човек „да остриже седемтях плетеници на главата му“. След като по такъв начин загубил мощта си, филистимците го хванали, извадили му очите и го оковали. Според Библията Самсон е син на Маной от племето на Дан. Неговата участ често се е тълкувала като аналогична на Адамовата. Една от последните значителни творби на Милтън е поетичната драма „Самсон Бореца“, основана върху библейското сказание, но изповядваща същевременно личната трагедия и непримиримост на автора след Реставрацията.

1101–10 — Индийската смокиня е описана подробно още от Плиний, а през епохата на европейския хуманизъм — и от много енциклопедисти. В теологическата литература от онова време тя е използувана като символ на човешката греховност. Като това дърво, Адам отначало растял към бога прав и строен, но след като нарушил божията забрана, се превил към земята, вкоренил потомството си в нея и така навеки се обвързал с покварения свят. Декан и Малабар са традиционните названия на Централен и Западен Индустан.

1115–6 — Американци, които Христофор Колумб открива за Европа, са, разбира се, индианците, както ги наричаме днес.

Книга X

16 — Многократният грях — вероятно става дума за многократното вкусване на запретения плод от Адам и Ева, описано в кн. IX по-горе, или пък за библейското „умножаване“ на първородния грях.

82–4 — Третият от подсъдимите е главният виновник, Сатаната. За подялбата на вината между него и змията вж. ст. 163–81 по-долу.

101 — Христос приема върховната титла Господ Бог, докато е на земята, тъй като там той е въплъщение на своя Отец.

128 — Адам говори за Ева като за втората си същност, тъй както я нарича и божеството при сътворението на човека (ср. VIII 450 по-горе).

148–50 — В „Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни“ се казва: „Защото не мъжът е от жената, а жената е от мъжа; и не мъжът е създаден за жената, а жената за мъжа…“ (11, 8–9)

182–4 — Когато учениците на Христос се завръщат от своята проповед и осведомяват учителя си, че са покорили бесовете с неговото име, той им отговаря: „Видях сатаната как падна от небето като светкавица“ („Евангелие от Лука“ 10, 18).

185 — Княз на въздуха — в „Послание на св. ап. Павел до ефесяни“ се казва следното за сатаната: „княза на въздушната власт, сиреч на духа, който сега действува в синовете на неверието“ (2, 2).

219 — В „Послание на св. ап. Павел до римляни“ (5, 10) за хората се говори като за врагове на бога до помирението след смъртта на сина му. Оттук и Милтъновото: „вразите си облече“.

236 — Милтън неведнъж използува думата автор в нейното първоначално значение: създател.

246 — Съчувствие е буквалният превод на гръцкия термин „симпатия“, използуван от Плиний (в „Естествена история“), а и от много по-късни европейски мислители, за да се означи всякакъв вид взаимно привличане в природата.

290–3 — Кронийското море е Арктическият океан. Онзи път въображаем е предполагаемият североизточен път към Далечния Изток, търсен от пътешествениците през началото на XVII в. Пецора е сибирската река Печора, спомената от Милтън в неговата „Кратка история на Московия“. Катай е названието на азиатско царство на север от Китай според тогавашната политическа география.

296 — Делос е островът, който според древната митология морският бог Нептун издигнал над вълните с тризъбеца си, за да могат на него да се родят Аполон и Диана, и който плавал по морето без определено място, докато Зевс го приковал с вериги към дъното. (Ср. бел. към V 264–5 по-горе.)

297 — Горгонският поглед превръщал в камък всяко живо същество.

307–11 — Ксеркс е персийски цар, живял през V век пр. н. е. и воювал с древните гърци за надмощие. Тъй като по време на похода му към Балканския полуостров първият персийски мост през Хелеспонт (Дарданелите) бил разрушен от морска буря, разгневеният завоевател наредил на войските си да бичуват непокорните вълни. Суза е зимната престолнина на древните персийски царе. Тя е известна също под името Мемнония.

312 — Понтифическото чудо е пример за многобройните латински заемки в Милтъновата поема. „Понтифически“ означава „мостостроителен“. Прилагателното обаче обикновено се използува като определение на папата и папската църква, тъй като тяхната роля била да „хвърлят мостове“ между този и онзи свят. Така Милтън не пропуща удобен случай да уязви католицизма.

328 — Сатаната напуща Едем между зодиакалните знаци Стрелец и Скорпион, защото между тях се намира змията от съзвездието Змееносец.

380–1 — В „Откровение на св. Йоан Богослов“ небесният Йерусалим се описва като квадратен или кубически по форма: „Градът е четвъртит и дължината му е колкото и широчината. Той измери града с тръстта и намери, че е дванайсет хиляди стадии; дължината, широчината и височината му — равни“ (21, 16). От друга страна, по-рано в поемата (II 1048) се казва, че емпирейното небе е с неопределена форма — „квадратно или кръгло“. Сътвореният свят (вселената) обаче навсякъде в „Изгубеният рай“ е кръгъл или объл.

384 — Смърт е едновременно син и внук на Сатаната, тъй като той е плод на кръвосмесителната връзка между последния и неговата дъщеря Грях.

420 — Ония са Грях и Смърт.

431–6 — Астрахан е татарският престолен град край устието на река Волга, често споменаван в Милтъновата „Кратка история на Московия“. Бактрийският софи е персийският шах. Полумесеца двурог на турците е не само техният държавен знак, но и обичайната им бойна формация. Аладул е името на някогашното арменско царство. Тавриз и Казвин са персийски градове.

444 — Пищните Плутонови палати са седалището на владетеля на класическото подземно царство, често отъждествявано с християнския ад.

457 — Диван е названието на ориенталския държавен съвет. Падналите ангели непрекъснато се отъждествяват с азиатските „неверници“.

524–6 — Аспидите, амфисбените, керастите, хидрите, елопите и дипсите са фантастични змиеподобни същества в класическата митология.

526–7 — Когато Персей, победителят на страшната горгона Медуза, отнасял отсечената от него глава на чудовището, кръвта й капела по пясъците на Либия и в тях всяка капка се превръщала на отровна змия (Овидий, „Метаморфози“ IV 617–20). Според Лукан („Фарсалия“ IX 699) аспидите, керастите, дипсите и амфисбените се появили по този начин.

528 — Офиуза означава буквално „пълен със змии“. В древността това име е било давано на няколко различни острова в Средиземно море.

529–30 — Според Овидий след големия потоп прогизналата земя, сгряна от слънцето, родила всякакви твари, между които и нежеланата гигантска змия Питон, по-късно сразена от слънчевия бог Аполон („Метаморфози“ I 432–45). В чест на тази си победа Аполон открил първите свещени игри, които нарекъл питийски — така нарекли и местността около неговия оракул в Делфи: Пития.

560 — Мегера е една от древните адски фурии, които обикновено били представяни, както и горгоните, с коса от змии.

562 — Смолното море е Мъртво море, на чийто бряг е библейският град Содом, изпепелен от небесен огън заради поквареността на своите жители („Битие“ 19).

580–84 — В класическата митология Офион и дъщерята на Океан Евринома царували на Олимп, докато били изместени от Крон (Сатурн) и Рея (Опс), владетели на тиганите. По това време Юпитер (Зевс) все още обитавал пещерата в Диктийската планина на остров Крит, където бил прекарал детството си и откъдето води началото си едно от многобройните му прозвища — Юпитер Диктийски. Някои автори представят Офион като гигантска змия. Обичайно е също той да са сравнява със Сатаната.

588–90 — Ср. „Откровение на св. Йоан Богослов“: „И видях, и ето сив кон, и върху него ездач, чието име беше смърт; и адът следваше подире му; и им се даде власт на четвъртата част на земята — да умъртвяват с меч и глад, с мор и със земни зверове“ (6, 8). Смърт още не е възседнал на сивия си кон в поемата на Милтън, тъй като апокалиптичното видение на св. Йоан пророкува края на сътворения свят, който все още е далече в бъдещето.

591 — Смърт е второ чедо на Сатаната, защото е роден след неговата дъщеря и своя майка Грях.

640 — Проклятието, за което се говори тук, е навярно онази част от божието наказание за грехопадението, в която се казва: „проклета да е земята поради тебе“ („Битие“ 5, 17).

651 — Оттук нататък Милтън описва астрономическите промени, настъпили след грехопадението и заместили първоначалното съвършенство на вселената с разцентрованото й съвременно състояние.

656–61 — Относно луната бледа… и петте планети ср. бел. към VIII 128 по-горе. Според традиционната астрономия планетите заемат следните аспекти (положения) една спрямо друга или спрямо земята: шестина — 60°, четвъртина — 90°, трета (третина) — 120° и противостоене — 180°. Астролозите считали третината и шестината за благоприятни аспекти, а четвъртината и особено противостоенето — за неблагоприятни. Синодът (видимата страна на различни планети) също се смятал за особено пакостен.

662–4 — Традиционната метеорология се опитвала да предсказва климатичните явления въз основа на изгревите и залезите на определени съзвездия по отношение на слънчевите изгреви и залези.

668–78 — За да се премине от Милтъновата идеална вселена преди грехопадението към тази, която познаваме днес, трябва да се предположи една от следните две промени: или сега земята (централното кълбо) е била наклонена с около 23,5° спрямо небесния екватор, или слънчевата орбита се е наклонила със същия ъгъл спрямо земния екватор. Първата възможност е свързвана с хелиоцентричната, а втората — с геоцентричната картина на света и Милтън, както обикновено, не се ангажира изцяло нито о едната, нито е другата. Равноденственият път е първоначалната екваториална орбита на слънцето. Напущайки Овена, сега то преминава последователно през серията от зодиакални знаци, през които минава видимият му път и до днес: Телец, в чието съзвездие влизат и Атлантовите дъщери (Плеядите — вж. бел. към VII 374 по-горе); Спартанските Близнаци (обикновено се казва само Близнаци), състоящи се от двете митологични фигури на Кастор и Полукс, синове на спартанския цар Тиндар; Рак; Лъв; Дева; Везни; Козирог (за краткост са изпуснати между Везни и Козирог знаците Скорпион и Стрелец, а след Козирог — Водолей и Риба).

686 — Естотиландия е съвременният Лабрадор (континенталната част на Нюфаундланд). Името често се е използувало по-неопределено за далечни северни земи.

687 — Магелан — в някои карти от Милтъновата епоха сегашна Аржентина се обозначава като Земя на Магелан по името на португалския откривател на морския път на юг от нея.

688–9 — Пир Тиестов — Тиест в едноименното произведение на Сенека прелъстява съпругата на брат си Атрей. Когато узнава това, Атрей го поканва на угощение и му поднася месо от собственото му убито дете. Това деяние било толкова ужасно и противоестествено, че дори слънцето свърнало от обичайния си път, за да не го гледа.

695–706 — Бреговете Самоедски е названието, което Милтън дава на крайния североизток на сегашния Сибир и в своята „Кратка история на Московия“. Норумбега са наричали по онова време земите около сегашната граница между Канада и САЩ в източната част на континента. Ветровете в този пасаж разбиват медния си плен, тъй като в „Енеида“ на Вергилий митологичният им господар Еол ги държи заключени в затвор. Борей е древното име на вятъра, който духа от север-североизток, Кекий е от изток-североизток, Аргест — от северозапад, Траский — север-северозапад, Нот е южният вятър, Афер е югозападният (Сиера Леоне се намира в най-западния край на Африка, откъдето произлиза и името на този вятър). Тъй като всички изброени дотук ветрове са ориентирани общо взето по посока север-юг, източният средиземноморски Левант са втурва отстрани, също както и залезните Ветри Зефир и Еврий съответно от запад и от изток-югоизток. И най-сетне, Сироко и Либекио са италианските названия на югоизточните и югозападни ветрове.

707–8 — За Кавгата като щерка на Грях Милтън споменава за пръв път. Изобщо тя не играе важна и постоянна роля в поемата.

709 — Антипатията е силата на отблъскването в природата.

867 — Някои библейски коментатори от времето на Милтън произволно тълкували името Ева като етимологически свързано с думата „змия“.

886 — Скверната страна в Библията е лявата страна, а Ева, както се уточнява в VIII 465–77 по-горе, е изваяна от ребро, взето от лявата гръд на Адам.

887–8 — Реброто, от което е създадена Ева, е надчислено свръх вярното число, защото за Адам то е излишно.

Книга XI

3 — Предходна благодат — благодат предходна спрямо действията, подбудени от свободната човешка воля (ср. „Второ послание на св. ап. Павел до Тимотей“: „Бог… ни спаси и повика към своето звание не заради нашите дела, а по Свое благоволение и благодат, дадена нам в Христа Иисуса преди вечни времена…“ (1, 9)

4 — Сърцата каменни — ср. „Книга на пророк Иезекийл“: „ще вложа в тях нов дух, ще взема из тялото им каменното сърце и ще им дам сърце от плът, за да ходят по Моите заповеди, да пазят Моите наредби и да ги изпълняват…“ (II, 19)

10–4 — В класическата митология Девкалион е аналогичен на библейския Ной. По съвета на своя баща, Прометей, той си построил кораб и така се спасил от потопа. Когато водата спаднала, той заедно с жена си Пира отправил молитва чрез оракула на Темида, богинята на правосъдието, и получил разяснение относно това, как може да бъде възстановен погубеният човешки род: двамата съпрузи трябвало да хвърлят зад себе си камъни, които се превръщали в мъже и жени.

19 — Величавият застъпник на хората е Христос (вж. III по-горе).

30–1 — Въздишките му… неми — ср. „Послание на св. ап. Павел до римляни“: „Сам Духът ходатайства за нас с нензказани въздишки“ (8, 26).

45 — Безоблачен — с непомрачен от гняв образ (ср. III 260–5 по-горе), но също и: незагърнат от облак (ср. III 377–82 по-горе).

67 — Всичките блажени са праведните ангели.

73–6 — Тръбата тук е „тръбният глас“, с който библейският Яхве на Синайската планина в Хорив предава на Мойсей десетте заповеди („Изход“ 19). Този тръбен глас се отъждествява с онази „тръба Божия“, която трябва да възвести „пришествието Господне“ в деня на Страшния съд.

129–33 — Двукратният Янус е четириглавият вариант на двуликия древногръцки бог, който бди над смяната на годините и годишните времена. Митологичният стоок страж Аргус бил поставен от Юнона да пази превърнатата в юница нимфа Йо, но Меркурий (Хермес) все пак успял да го приспи със своята овчарска свирка и със сънотворния си жезъл (Овидий, „Метаморфози“ I). Както Янус, така и Аргус бил тълкуван като символ на времето или на вечно бдящото звездно небе. Аркадска (от името на древната Аркадия), както и пасторална, означава „идилична“, свързана с идеализирания селски бит в аристократичната литературна традиция.

135 — Левкотея е римската богиня на зората.

159 — Ср. библейския текст: „И даде Адам на жена си име Ева (Живот), защото тя стана майка на всички живеещи“ („Битие“ 3, 20).

182–90 — И в трите описани тук поличби върховният повелител на различна степен от сътворения свят изявява силата си по нов, по-суров начин. Затъмненото слънце смрачава въздуха, орелът (Зевсовата птица) се спуска над две други птици, а лъвът (звярът, който царства в лесовете) се втурва след елена и сърната (ср. кроткия лъв преди грехопадението — IV 343–4 по-горе). Посоката на гонитбата показва, че и трите поличби предсказват прокуждането на човеците от Рая (ср. XII 637–40 по-долу).

216–20 — Историята е разказана в библейската „Четвърта книга Царства“ (6, 13–17). Сирийският цар обсажда Дотаим, който принадлежи на израилтяните, за да залови пророк Елнсей. Когато пророкът научава за това от слугата си, за да го успокои, той помолва бог да му отвори очите, за да види. „И Господ отвори очите на слугата, и той видя, и ето цялата планина пълна с коне и огнени колесници около Елисея.“

220 — Йерарх е високият ангелски чин, който е приписан и на архангел Рафаил в V 468 по-горе.

242 — В древността пурпурът (царственият цвят) бил свързан с град Мелибея на Тесалийския бряг. В „Енеида“ на Вергилий например се говори за мелибейски пурпурен плащ като почетно отличие (V 251).

242–4 — Сара (Тир) била известна в древността с ярките си текстилни бои.

244 — Ирида е древната богиня на дъгата. Тук тя се споменава съвсем уместно, тъй като нейните цветове са царствено — разкошни, а според Библията дъгата е божественият знак за помирение с грешния човек след потопа.

247 — Поясът на архангел Михаил се сравнява с пояса на небесната сфера, в който се редуват зодиакалните съзвездия. Сравнението със зодиака е уместно, защото поясът, както и шлемът на Михаил са звездни, но също и затова, защото подчертава връзката между новата, „зодиакална“ астрономия след грехопадението (ср. бел. към X 668–78 по-горе) и ролята на архангела — изпълнител на божието възмездие.

294 — Адам е изпаднал във вцепенение тъкмо поради разпиляването на неговите животворни духове, които управляват усещанията.

323 — Библейските праотци издигат олтари на своя бог на всяко място, където той им се яви.

331 — Обещана челяд — обещание за челяд, която ще порази Сатаната (ср. X 175–92 по-горе).

332 — Относно най-външните поли на пищната му слава вж. III 380 по-горе.

381–4 — Вж. „Евангелие от Матей“ (4, 8), където дяволът, за да изкуши Исус, го завежда „на твърде висока планина и Му показва всички царства на света и тяхната слава“. Аналогията между Адам и Христос като изкупител на неговия грях е обичайна.

388 — Камбалу (Камбалук) е столица на Катай (вж. бел. към X 290–3 по-горе). Стените на града са предопределени, защото ще се появят по-късно в човешката история, а в описвания тук момент още не съществуват.

389 — Самарканд, разположен близо до река Окс (сега Аму-Даря) е древната столица на великия татарски завоевател от края на XIV век Тамерлан (Тимур).

390 — Пекин е древната столица на Китай, който е отделен от Катай (вж. бел. към X 290–3 по-горе).

391 — Великият могол е традиционното европейско название на императора на Източна Индия. Агра и Лахор са области в Северна Индия.

392 — Херсонес е сегашна Малака на Малайския полуостров — почти на югоизточния край на Индокитай, наречен „златен“ заради своите богатства. Някои тълкуватели на Библията между другото отъждествявали Херсонес с митичния Офир, откъдето цар Соломон се снабдявал със злато.

393–4 — Екбатан е старинната лятна столица на персийските царе. Исфахан стана престолнина на Персия през XVI век, когато Сафавидската династия напуща Казвин и се установява там.

395–6 — Визант (Византиум или Константинопол), предишната столица на Византийската империя, по времето на Милтън вече отдавна е столица на Отоманската империя, седалище на султана, чието потекло е от Туркестан, област в Централна Азия, разположена между Монголия и Каспийско море.

397–8 — Царство на негуса е Етиопската империя. Еркоко (Аркико) е нейно пристанище на Червено море.

399–400 — Момбаса и Мелинда (Малинди) са на Кенийския бряг, а Квилоа (Килва) — в днешна Танзания. Софала е името на пристанищен град в сегашен Мозамбик. Заради богатствата си Софала се смятала от някои за митичния Офир.

403–4 — Алмансор (Мансур) със значение „победител“ е традиционното прозвище на голям брой мохамедански владетели, но най-известният от тях сред европейците бил халифът на Кордова Ибн Абу Амир Махомед (959–1002).

405–6 — Рим ще управлява света от Европа в епохата на Римската империя, която все още не е настъпила.

406 — Адам може да види западното полукълбо само с взора си духовен, тъй като той се намира в източното полукълбо.

407–11 — Мексиканската империя на Мотецума (по-известен като Монтецума) била завладяна и ограбена от авантюриста Кортес, перуанската империя на Атабалипа (Атакуалпа) със столица Куско — от Писаро, но Маноа, легендарният Ел Дорадо в Гвиана, все още оставал незасегнат от испанското нашествие в Централна Америка. Герион в „Божествена комедия“ на Данте е триглавото чудовище, което охранява измамниците в ада. Но в „Кралицата на феите“ на Спенсър Герион символизира политическата тирания. Затова Милтън нарича испанците „чеда на Герион“.

429 — Оттук нататък Милтън проследява главните събития на библейската история след грехопадението, като започва с убийството на Каин, който посяга на брат си Авел.

441–2 — В Библията небесният огън обикновено е сигурен знак, че жертвоприношението е прието от божеството.

455 — От твоите чресла — Авел и Каин са синове на Адам.

469–70 — Пещерата на смъртта тук наподобява подземното царство на сенките в класическата митология. В „Енеида“ Вергилий описва неговия вход като пещера, пълна с ужаси (VI 236).

556–73 — Каиновият потомък Ламех имал трима сина: Иавал, е „баща на скотовъдци, които живеят в шатри“; Иувал, „баща на всички, които свирят на гусли и пищялки“; Тувалкаин (Товел), „ковач на всякакви медни и железни сечива“ („Битие“ 4, 19–22). Музикалното изкуство по Милтъново време се считало за система от математически пропорции.

574–80 — Това по-друго племе са потомците на Каиновия брат Сит, които живеели по планините край Рая. Някои тълкуватели на Библията са ги считали за първооткриватели на физиката и астрономията — затова тяхното усърдие е да опознаят Божиите явни дела, а не скритите им метафизически причини.

591 — Хименей, езическият бог на бракосъчетанието, отсъствуваше при сватбата на Адам и Ева, но се явява сега, след грехопадението и отклонението на човеците от „правата вяра“.

595 — Симфонии — тук — хармонични съзвучия.

626 — Преди да плувнат истински — ироничното игрословие насочва вниманието към причинната връзка между безнравствеността в човешкия свят и наближаващия потоп, описан по-нататък в същата книга на поемата.

661 — Съвет при градските врати — това е обичайното място за съвещания на старейшините в библейски времена.

665–71 — Този човек на средна възраст а Енох, който според „Битие“ (5, 23) и други библейски книги бил на 365 години (по малко от половината от пределната възраст, приписвана на праотците от времето преди потопа), когато взел да ходи „по Бога“ и изчезнал, „понеже Бог го взе“.

700 — Седмият след теб — в „Съборно послание на св. ап. Иуда“ (14) се казва: „Енох, седмият от Адама“.

705–7 — Възнесението на Енох, описано тук, вероятно е представеното аналогия с възнесението на Илия („Четвърта книга Царства“ 2, 11). Връзката между двете библейски фигури е обичайна в богословската литература.

710 — Този отец достоен е Ной, избраният от библейския Яхве да спаси и продължи сътворения свят след потопа.

790 — Доблест истинска — нравствената добродетел, противопоставена на грубата физическа сила като критерий за човешко величие — едно противопоставяне, което Милтън провежда последователно в цялата поема.

833 — Речното течение е течението на Тигър или Ефрат, а зиналия залив е Персийският залив, ако се придържаме към библейската география при описанието на Рая.

851 — Някаква висока планина — Араратските планини („Битие“ 8, 4).

865–7 — Трибагрена дъга — съдържа основните цветове: червено, жълто и синьо. Според Библията, след потопа Бог казва на хората: „Аз поставям Моята дъга в облака, за да бъде знак на (вечния) завет между Мене и между земята“ („Битие“ 9, 13).

Книга XII

24 — Оттук започва историята на библейския злодей Нимрод. Библейските коментатори превърнали Нимрод в архитип на политическия тиранин, нарушил природния закон (типично републиканско обвинение срещу монархическия деспотизъм). Някои библейски тълкуватели извеждали етимологически името Нимрод от староеврейската дума „марад“, означаваща бунт.

40–1 — Ср.: „Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там“ („Битие“ 11, 2). Оттук започва библейската история за строителството на Вавилонската кула.

41–4 — Строителните материали, използувани при издигането на Вавилонската кула, са уточнени в Библията: „И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола — вместо вар“. Земната смола (асфалтът) по традиция се свързва с ада.

45–7 — Ср.: „И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя“ („Битие“ 11, 4).

62 — Смешение (староевр. „Вавилон“) — вж. „Битие“ 11, 9: „Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя, и оттам ги пръсна Господ по цялата земя.“

101–4 — Тъй като Ноевият син Хам видял голотата на баща си и обадил на братята си за това, неговият син Ханаан бил проклет да бъде „роб на робите у братята си“ („Битие“ 9, 25).

113–5 — Единственият праведен човек, от който възниква народът на Израил, е Авраам. За него в Библията се казва следното: „И рече Иисус на целия народ: тъй говори Господ, Бог Израилев: «вашите отци, Тара, баща Авраамов и баща Нахоров, в старо време живееха отвъд реката и служеха на други богове.»“ („Иисус Навин“ 24, 2).

117 — Патриархът, който оцеля в потопа, е Ной. Според Библията Ной живял след потопа триста и петдесет години.

128 — Адам не може да види библейското събитие, защото то е прекалено божествено за него в сегашното му състояние.

135–46 — Оттук нататък описанието на Аврамовото пътешествие се основава на библейската книга „Битие“ (12). Границите на обетованата земя са заимствувани от други книги — „Числа“ (34) и „Иисус Навин“ (13). Широко разпространена била погрешната представа за свещената река Йордан като двуизворна (нейното име е съставено от имената на двата извора — Йор и Дан).

147–50 — Ср.: „И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; и аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен. Аз ще благословя ония, които те благославят, и ще прокълна ония, които те злословят; и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена“ („Битие“ 12, 1–3). Това обещание се свързва е факта, че от Аврамовото потомство ще се роди новозаветният спасител Христос.

152 — Ср.: „И няма вече да се наричаш Аврам, а ще бъде името ти Авраам, защото ще те направя баща на много народи“ („Битие“ 17, 5).

153 — Синът на Авраам е Исаак, а внукът му — Йаков.

154–65 — Библейската книга „Битие“ (45 и 46) разказва как Йаков отишъл в Египет, повикан от сина си Йосиф през седемте гладни години. Следващият цар е фараонът Бузирис, който преследва евреите с конницата си по морското дъно, след като им е разрешил да се преселят (вж. I 307–9 по-горе).

172 — Печалба — египтяните се съгласили да дадат на израилтяните поисканите от тях „сребърни и златни вещи и дрехи“, за да се отърват от тях (вж. „Изход“ 12, 35–6).

173–90 — Описанието на божиите поличби и наказания, изсипани върху Египет и неговия самовластник, фараона Бузирис, е основано върху библейската история („Изход“ 7–11).

191 — Змеят речен е египетският фараон. В Библията са записани божиите думи: „Аз съм против тебе, фараоне, египетски царю, големи крокодиле, който лежиш всред реките си и казваш: «моя е реката, и аз я създадох заради себе си.»“ („Книга на пророк Иезекиил“ 29, 3).

193–4 — Леда — по-твърд след първото топене е планинският кристал, който според някои автори от Милтъновата епоха се образувал при повторното замръзване на водата от разтопените снегове по върховете.

200 — Светеца е Мойсей. Тази титла е често приписвана на централните образи от Стария завет в европейските протестантски среди през XVII век.

201 — 14 — Описанието на бягството на израилтяните от Египет следва библейския текст в „Изход“ (14).

214–20 — Ср.: „А когато фараон пусна народа, Бог го не поведе по пътя на Филистимската земя, понеже е близък; защото Бог рече: да не би народът да се разкае, като види война, и да се върне в Египет. И Бог поведе народа по околен път през пустинята към Червено море“ („Изход“ 13, 17–8).

224–6 — Великият сенат на дванайсетте еврейски племена са седемдесетте стареи, за които се говори в „Изход“ (24) и „Числа“ (11, 16–25).

240–4 — В този стих е предадено накратко пророчеството на Мойсей от Второзаконие 18, 15–9, което се тълкува като предсказание за появата на великия Месия, Христос. Мойсей като посредник между божеството и човеците по традиция се считал за предобраз на спасителя.

246–56 — Свещената скиния тук е описана в съгласие с „Изход“ 25–6 и „Послание на св. ап. Павел до евреите“ 9, Небесните огньове са седемте планети или зодиакалните съзвездия — обичайно било да се тълкуват детайлите на светилището като космологични символи.

291 — Ср.: „Законът, като има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата, никога не може с едни и същи жертви, принасяни постоянно всяка година, да направи съвършени ония, които дохождат с тях“ („Послание на св. ап. Павел до евреите“ 10, 1).

293 — Ср.: „…не с тленни неща — сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос.“ („Първо съборно послание на св. ап. Петър“ 1, 18–9).

302 — Първообразните сенки — вж. бел. към ст. 291 по-горе.

310 — Йошуа е староеврейското име, което на гръцки се предава като Иисус. Според Библията след смъртта на Мойсей израилтяните са поверени от Господа на „Навиновия син Иисуса, служител Мойсеев“, който успява да ги преведе до обетованата земя, Ханаан. Така Иисус Навин става старозаветен предобраз на Иисус Христос, превел целия човешки род към спасението.

321–30 — Вторият от великите библейски царе, Давид, бил удостоен със следното пророчество от Натан: „И ще бъде непоколебим твоят дом и твоето царство довека пред лицето Ми, и престолът ти ще бъде довека“ („Втора книга Царства“ 7, 16). Родословието на божия син Христос се извежда направо от цар Давид и така пророчеството добива своя мистичен смисъл.

332–4 — Първият му син е библейският цар Соломон, който построил първия постоянен храм за свещения ковчег на завета.

344–7 — За вавилонското робство вж. „Книга на пророк Йеремия“ 25, 12 и 33, 20–6, където освобождението на израилтяните се свързва с обета, даден на цар Давид. За този обет се казва, че е така неизменен, както редуването на деня и нощта.

352–6 — Библейската неканонична „Втора книга Макавейска“ разказва за раздора между свещениците Иасон (Йошуа), Ония (Менелай) и Симон, който довел косвено до ограбването на Йерусалим от Антиох и оскверняването на храма, в който отново започнал да се почита олимпиецът Зевс.

356–7 — Монаршеският скиптър, т.е. държавната власт, е заграбен от Ашмонийците, които са върховни свещеници през II в. пр. н. е. Един от тях се възцарява като Аристобул I и по този начин прекратява израилтянската теокрация. Чедата на Давид са потомците на цар Давид, чието родословие е проследено в евангелията от Матей и Лука.

358 — Чужденеца е бащата на йудейския цар Ирод, Антипатер, който бил назначен за прокуратор на Йудея от Юлий Цезар през 47 г. пр. н. е.

409–10 — Милтън става изразител на основната протестантска доктрина за духовното спасение чрез Христа и вярата в него, а не чрез праведните (законни) дела, на които набляга католическата църква.

422 — Звездите утринни е обичайна перифраза за небесните ангели (ср. „Книга на Иов“ 38, 7).

427 — Чрез вяра, но и чрез дела (ср. и XI 64 по-горе) — протестантът Милтън проповядва спасение преди всичко чрез вярата, а не чрез праведните дела (вж. бел. към ст. 409–10 по-горе), но „делата на вярата“ са също необходими. С други думи, протестантската доктрина, към която се придържа поетът, отхвърля автоматичното спасение на душата чрез добрите дела и утвърждава ценността на добрите дела само като израз на вярата.

432–4 — Привременната смърт… на сън подобна — в християнския контекст смъртта на тялото са счита за временна смърт на човека, която ще бъде превъзмогната чрез възкресението. В английския превод на Библията смъртта се оприличава на сън, от който мъртвите ще се събудят.

442 — В пълноводния поток — в своите теологични съчинения Милтън развива мисълта, че светото кръщение трябва да се извършва в течаща вода, за да стане символ на единение с Христос, преминал през смърт, погребение и възкресение.

446–50 — В разпространението на християнството обещанието, дадено на Авраам (вж. ст. 147–8 по-горе), добива по-определен духовен смисъл.

507–8 — Ср.: „Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото“ („Деяния на св. апостоли“ 20, 29). Както в тази поема, така и изобщо в своите съчинения Милтън неведнъж остро бичува користолюбието в официалната християнска църква.

511–24 — Едно от основните положения на протестантското учение е, че последната дума по въпросите на богословието има съвестта на индивида, а не църковната власт, която се стреми към светско надмощие.

527 — Живите му храмове са хората. (В „Първо послание на св. ап, Павел до коринтяни“ 3, 17 се казва: „…защото Божият храм е свят; а тоя храм сте вие.“)

528–30 — За непогрешим се е считал преди всичко главата на римокатолическата църква, папата, и в такъв смисъл атаката на Милтън е насочена срещу римокатолицизма. За непогрешими са били обявявани и декретите на вселенските църковни събори, също критикувани от протестантите.

533 — Истината и духа — вж.: „Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца и дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които му се по кланят“(„Евангелие от Йоан“ 4, 23).

537 — Постъпките на вярата — делата на вярата (ср. бел. към ст. 427 по-горе).

555 — До свършеха на времето — в „Откровение на св. Йоан Богослов“ 10, 6 ангелът се заклева, „че не ще вече да има време“.

560 — Съсъда е библейска метафора, подсказваща ограничените възможности на човешката природа.

589 — Този точен час е пладнето, което завършва 24-часовия срок, започнал да тече от момента на грехопадението и когато трябва да се изпълни божията присъда.

592–3 — Вж. също ст. 643 по-долу. В „Битие“ 3, 24 се казва: „И (Бог) изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота.“

602 — Много дни — „А всички дни на Адамовия живот бяха деветстотин и трийсет години; и той умря“ („Битие“ 5, 5).

608 — Но я намери будна — тук Милтън влиза в явно противоречие със Съдържание на Книга XII, където пише, че Адам „разбужда Ева“. Вероятно това различие се дължи на недоглеждане.

643–4 — Страховитите образи са навярно стражите-херувими.

Бележки

[1] За краткост в настоящите бележки е възприет следният принцип: при отпратки към Библията се цитира само заглавието на съответната библейска книга, докато във всички останали случаи се цитира името на автора и произведението. Първата цифра след заглавието е номерът на главата, а втората — на реда (стиха), към който се отпраща читателят. — Б.пр.

Край
Читателите на „Изгубеният рай“ са прочели и: