Джон Милтън
Изгубеният рай (3)

Книга III

Бог от престола си вижда Сатаната да лети към този свят новосъздаден, показва го на Сина, който седи от дясната му страна, предсказва успеха на Сатаната в развращаването на рода човешки, очиства своето правосъдие премъдрост от всеки укор, защото е създал човека своден и твърде годен да устои на изкушението, но все пак възвестява намерението си да го помилва поради това, той не е паднал от собственото си зло, както Сатаната, а е бил прелъстен от него. Синът Божи въздава хвала на своя Отец за този знак на милост към човека, Бог отново прогласява, че милостта не може да бъде оказана на човека, без да се удовлетвори божествената справедливост — човекът е оскърбил величието Божие, като пожелал божественост, и затова, осъден на смърт с цялото си потомство, трябва да умре, освен ако се намери някой, който достоен за това, да отговаря за простъпката му и да понесе неговото наказание. Синът Божи великодушно предлага себе си като откуп за човека. Отецът приема, определя неговото въплъщение, съобщава извисяването му над всички имена на небето и на земята, повелява всички ангели да го боготворят; те се подчиняват и запяват в пълен хор химни в съпровод на арфи в чест Отца и Сина. Междувременно Сатаната се спуска връз голата повърхност на най-външната сфера на този свят, където, бродейки, отначало попада в областта, речена по-сетне Лимб на Суетата. Хората и нещата, които се възнасят там. После стига до дверите небесни, описани с издигащите се към тях стъпала и водите над твърдта, които ги обтичат. Преходът му оттам към сферата на слънцето, където среща Уриил, наместника за тази сфера, но първо се преобразява във вид на по-младши ангел и преструвайки се на възпламнал от ревност да съзре новото творение и човека, когото Бог е поставил тук, разпитва го за мястото на неговото жилище и бидейки упътен, отначало се спуска върху планината Нифат.

Привет, о свята светлина, о чедо първородно

на небесата или лъч на вечния съвечен —

така ли да те назова? Щом Бог е светлина

и винаги в недостижима чиста светлина

отвеки е живял, то значи, в теб живял е той,

заря на лъчезарната неръкотворна същност^[1].

Или да те зова ефирен бистроструй поток,

за чийто извор кой е вещ? Преди самото слънце,

преди небето беше ти и по заповедта

на Бога със сияйната си мантия загърна

възникващия свят с води дълбоки и беззрачни,

превзет от пустотата и безликия безкрай.

Към теб с по-дързостни крила сега се връщам аз,

избягал от Стигийския въртоп^[2], макар че дълго

блуждаех в тази тъмнина, додето в своя полет

през долния и среден мрак стремително понесен,

със звуци по-различни от Орфеевата лира

пях и за Хаоса прастар, и за Нощта вековна,

научен от небесната си Муза да се спусна

в тъмата долу и отново да се възкача^[3],

макар и с труд — при теб се връщам аз ненакърнен,

при твоята лампада животворна, ала ти

не се завръщаш в тези две очи, които всуе

кръжат и дирят твоя лъч, но не намират зрак —

тъй гъста влага е обвила техните кълба

или забулват ги мъгли^[4]. Но както и да бъде,

не спирам аз да бродя там, де Музите витаят

над бистър извор, сенчест лес, огрян от слънце хълм

с любов към песента свещена; ала най-напред

при теб, Сион, и долу, дето ручеите злачни

нозете ти пречисти мият с ромола си тих,

аз идвам нощем^[5] и тогаз не мога да забравя

онези двама, приравнени с мене по съдба

(да можех и по слава с тях да бъда приравнен!) —

великите слепци Тамир и Меонид, и още

Тирезий и Фннен — пророци от далечно време^[6].

Тогава ме спохождат мисли, що сами се вливат

в размери хармонични — както птицата безсънна^[7]

сред мрака пее и под най-дебела сянка скрита,

разсипва нощни трели. Тъй година след година

сезоните се връщат, но при мен не се завръща

денят, ни сладкият приход на вечер или утрин,

на хубостта на пролетен цъфтеж, на летни рози,

стада, ята, човешкото божествено лице —

не, само облак чер и вечно траещият мрак

обграждат ме, от всички людски приветливи друми

отрязан и от книгата на знанието дивно^[8]

дарен с едничък празен лист за всички чудеса

на естеството радостно, за мене изличени,

с една врата, затръшната докрай пред мъдростта.

Но тъкмо затова сега, о Светлина небесна,

навътре грей, през всичките му сили озари

духа, там посади очи, мъглявостта оттам

разсей и прогони, та аз да видя и разкажа

неща невидими за никой простосмъртен взор.

        Сега всесилният Отец от свойта висота,

от чистия си емпирей, където е възседнал

на трон висок над всяка вие, бе свел очи надолу,

да обозре делата си и техните дела^[9].

Около него всички святости^[10] на небесата

тълпяха се като звезди, от взора му дарени

с неизразима благодат; от дясната страна

сияйното обличие на неговата слава —

едничкият му Син седеше. На земята първо

видя той нашите предци — онези първи двама

човеци, още сам-сами в честитата градина,

безсмъртни плодове на радост и любов да късат

ненарушима радост, ненадмината любов

в уединение блажено; после той огледа

геената и пропастта отсам, и Сатаната,

изплавал от самата нощ пред крепостта небесна

сред полузрака извисен, готов да стъпи вече,

свил изнурените крила, със петимни нозе

връз голата обвивка на света^[11], наподобяващ

твърд материк, отвред обгърнат без прозирна твърд^[12]

неясно от какво — от въздух или океан.

И ето Бог, съгледал го от зоркия си връх,

отдето вчера, днес и утре наведнъж се виждат,

тъй на едничкия си Син пророчески продума:

        „Единородни сине мой, ти виждаш яростта

на стария ни враг, когото никакъв предел

предначертан, ни адските прегради, нито всички

вериги, струпани връз него, нито пропастта,

широко зинала, не спират — тъй решен е той

за мъст отчаяна, която пак ще се стовари

върху главата му метежна. Ето го сега,

изтръгнал се от своя плен, гребе с крила на воля

край небесата, пред самия праг на светлината,

направо към създадения неотдавна свят,

където е човекът, с цел да се опита силом

да го погуби или — нещо още по-жестоко —

да го поквари чрез коварство — и ще го поквари,

че в лъскавите му лъжи човекът ще се вслуша

и ще пристъпи с лекота едничкия запрет^[13],

едничкия си знак за вярност — тъй ще падне той

ведно с потомството си грешно^[14]. По чия вина

освен по своя собствена? Аз в него вложих всичко,

което можеше да има. Сътворих го прав,

способен да стои, макар свободен и да падне.

Така съм сътворил и всички духове ефирни,

които устояха и които съгрешиха —

свободни, за да устоят, свободни и да паднат.

Ако не бяха тъй свободни, своето покорство,

любов и вярност можеха ли да докажат честно,

щом вършат не което искат, а което трябва

да вършат? И каква похвала щяха да заслужат?

Каква наслада бих получил аз от тази кротост,

щом волята и разумът (а разумът е избор),

ненужни и безсмислени, от свобода лишени,

безсилни, служат само на необходимостта,

а не на мен? Така че, както беше справедливо,

така съм ги създал и те не могат да винят

твореца си, творението или участта си,

че предопределението уж е взело връх

над волята им, отменена от закона висш

или от провидението — те сами решиха

да вдигнат бунт — не аз и ако аз съм го предвиждал,

предвиждането ми не ги подбуди към греха,

защото той бе сигурен, дори и непредвиден.

Тъй, без най-малък подтик и без сянка от съдба

или каквото да било, предречено от мене,

сами сгрешават те — творци на себе си във всичко,

което преценяват и избират; аз така

съм ги създал свободни и свободни ще останат,

дорде сами не се заробят — иначе ще трябва

да променя природата им и да отменя

закона вечен и несменен, който утвърждава

свободната им воля — не, те паднаха сами.

Но първите погинаха по собствена подбуда,

самопокварени, а той, човекът, е подведен

от другиго; затуй човекът благодат ще вкуси,

но онзи — никога; тъй в милост и във справедливост

и над небе, и над земя ще грейне мойта слава,

ала от всичко най-сияйна ще е милостта.“

        Додето Бог мълвеше тъй, амброзийно ухание

изпълни небесата и разпръсна ново чувство

на радост неизказана в блажените души:

над всякакво сравнение Син Божи появи се

във цялата си слава; в него грееше Отецът

овеществен и въплътен, а в образа му чист

небесно състрадание изписано личеше,

любов без всякакъв предел и благодат без мяра,

която към Отеца тъй чрез него заговори:

        „О, Татко, благодатно бе това последно слово

на висшия ти съд: човекът благодат да вкуси.

Затуй земя и небеса високо ще издигнат

заслужената ти възхвала в химни многобройни

и в свети песнопения, така че твоя трон

от тях ще екне и ще бъдеш ти благословен.

Че може ли човекът да се заличи — човекът,

най-свидното създание, най-младият ти син,

да падне в подла клопка, па макар и с помощта

на своето безумие? Далеч от теб това!

Далеч това от тебе, Татко, който съдиш всички

създадени неща и право винаги отсъждаш!

Или ще пуснеш ти врага си да постигне тъй

целта си вместо тебе и да удовлетвори

жестокостта си, да затрие твойта доброта

и да се върне горд, макар и в по-горчива орис,

но с мъст осъществена и да повлече към ада

след себе си и целия нещастен людски род,

от него развратен? Или нима заради него

ще разрушиш творението си, ще заличиш

самичък туй, което си създал за своя слава?

Така и добротата, и величието твое,

оспорени и поругани, ще потънат в мрак.“

        И ето как великият творец му отговори:

„О, Сине, на душата моя радост най-голяма,

единороден Сине мой, ти, който си единствен

и словото, и мъдростта, и дейната ми мощ,

ти казваш туй, което е и в мислите ми — всичко,

тъй както вечната ми воля го е отредила:

човек не ще се заличи докрай, а който иска,

ще се спаси, но не по своя воля, а по милост,

от мен дарена — аз повторно ще възобновя

предишните му сили — тези, що грехът предаде

на въжделения безмерни в безнадеждно робство.

От мене подкрепен, повторно той ще се изправи

отново като равен срещу смъртния си враг —

от мен подкрепян, за да знае колко крехка вече

е падналата му природа, тъй че да дължи

спасението си на мене и на никой друг.

За някои съм отредил отделна благодат,

избрал съм ги сред другите — това е моя воля^[15].

Останалите моя зов ще чуват, за да помнят

за своята греховност и да умилостивяват

разсърденото божество, додето благодат

им се предлага. Техните смрачени сетива

ще проясня и ще смекча сърцата вкаменени,

за да се молят, да се каят, да се покорят.

Молитва, разкаяние, покорство — за това,

когато е направено безкористно и честно,

уши не ще запуша аз, очи не ще затворя.

И в тях ще вложа като вожд и като съдник строг

безстрастния си разум — онзи, който го послуша,

от светлина към светлина неспирно ще възлиза

и постоянства ли докрай, ще стигне невредим^[16].

Това дълго търпение и тази благодат

не ще опита, който ги презре и пренебрегне —

все по-закоравял и сляп във свойта слепота,

нататък ще залита той, ще пада все по-ниско —

от милостта си него само ще изключа аз.

Но и това не е предел — човекът непослушен,

предателски погазил дълг и клетва, се опълчва

срещу върховенството най-високо на небето,

въобразил си, че е Бог, и тъй загубва всичко —

измяната не може вече с нищо да изкупи,

а отреден и посветен на гибел вековечна,

ведно с потомството си той ще трябва да умре —

той или справедливостта, освен ако за него

друг, не по-малко годен, доброволно заплати

суровостта на изкуплението — смърт за смърт.

Кажете ми, небесни сили, где е тази обич?

Кой, смъртния човешки грях, за да измие, смъртен

би станал? Праведник неправедния да спаси —

такова милосърдие познава ли небето?“

Така запита той и целият небесен хор

замлъкна, на небето тишина настана — никой

не се яви в защита и закрила на човека,

а камо ли на своята глава да навлече

лишението гибелно и откупа да плаща.

И тъй без избавление човечеството би

било погубено, осъдено на смърт и ад

в сурова орис, да не бе самият Божи Син,

в когото цялата небесна обич е събрана,

подзел отново своето застъпничество свидно:

„Ти каза, Татко мой: човек ще вкуси благодат.

Към него път благодатта нима не ще намери —

най-бързата от твоите хвъркати вестоносци,

която навестява всички твари и при всички

пристига неизпросена, недирена, незвана?

Човекът е честит, че е така — той помощта й

не би могъл да търси сам, погубен от греха,

ни с откуп, с приношение, за себе си достойно,

така разбит и задлъжнял, не би се разплатил.

Тогава виж ме — себе си за него аз предлагам —

живот срещу живот. Връз мен гнева си стовари;

сметни ме за човек; за него аз ще изоставя

обятията ти и тази слава редом с теб

ще смъкна сам и най-накрая ще умра за него

доволен. Нека своя гняв Смъртта връз мен да струпа —

под мрачната й власт аз няма дълго да лежа

тъй разгромен, защото ти самият вложи в мене

живот всевечен и чрез тебе ще живея аз —

дори сега и на Смъртта да се отдам, ще дам

това, което в мен е смъртно, но платил дълга си,

ти няма да ме изоставиш като нейна плячка

в омразен гроб, не ще търпиш душата ми невинна

завинаги в покварата да пребивава там;

и ще въстана аз отново, и ще поваля

онази, що ме повали, и ще възтържествувам,

сразил Смъртта със смърт и тя пред мен ще се склони

в позор, от смъртното си жило обезоръжена.

Тогаз през въздуха просторен в триумфален поход

ще поведа аз ада пленен пряко ада^[17], пленни

ще ти покажа силите на мрака. И доволен,

ти ще сведеш отгоре поглед и ще се усмихваш,

дорде, от теб повдигнат, аз вразите си разбия

и на самата Смърт с трупа задавя гроба чер.

Тогава с множеството на спасените от мене

след дългата отлъка аз ще се завърна пак

пред твоя образ, Татко, дето облаците ядни

ще са отстъпили сега пред сигурния мир

и помирение; гневът не ще се върне вече

и пълна радост ще цари край светлия ти трон.“

Тук свършиха словата му, но погледът му благ

говореше и дишаше с безсмъртната си обич

към смъртните — над нея нищо друго не блестеше

освен синовното покорство. Като приношение,

приело с радост участта си, чака той да чуе

ответа на Отеца. Удивление обхвана

небето: що ли значи туй и накъде клони,

се питаха; но ето, всемогъщият отвърна:

        „О, на небето и земята ти, покой единствен

за бедния човешки род под яростта, о мое

едничко утешение, ти знаеш колко скъпи

за мен са всички мои твари, а сред тях човекът,

макар последен сътворен, е пръв — заради него

от гръд и от десница теб откъсвам, да спася

чрез временната загуба цял род един погубен.

Затуй природата си слей с природата на тия,

които само ти от гибел можеш да избавиш

и ма земята сам бъди с човеците човек,

превърнат в плът в уречен срок от семето на дева

чрез чудното зачатие. Бъди вместо Адам

начело на човеците, макар Адамов син.

Тъй както в него всичките погинаха, тъй в тебе

като от втори корен пак ще се възобновят,

които се възобновят, ала без тебе — никой.

Грехът му тегне над рода му — твоето достойнство

дарено ще откупи всеки, който се откаже

от своите неправедни и праведни дела

и заживее в теб самия присаден, от тебе

получил нов живот. Така че както се полага,

човек ще възмезди човека, ще умре осъден,

но мъртъв, ще въстане и въстанал, ще повдигне

събратята си, за които си е дал живота.

Така небе над ад, любов над злост ще тържествува,

на смърт отдала и смъртта приела като откуп,

тъй тежък откуп за това, що пъклената злост

тъй леко разруши и още разрушава в тия,

които, докато е време, милостта отхвърлят.

А пък и ти, тъй ниско слязъл да приемеш сам

човешката природа, свойта няма да снизиш.

Защото възцарен дори в най-висшето блаженство,

на Бога равен и наравно с него потопен

в божествената благодат, отрече се от всичко,

за да спасиш света, и тъй не толкова с рода си,

а с лична доблест сам доказа, че си Божи Син

и най-достоен за такъв с това, че си добър,

а не с това, че си велик или висок; защото

в теб любовта е повече от бляскавата слава;

затуй чрез унижението ти ще извисиш

и своята човечност тук, на този светъл трон,

и тук ще седнеш въплътен, и ще царуваш тук —

и Господ, и човек, и Божи, и човешки син,

помазан за вселенски цар. Аз цялата си власт

на тебе ще предам — царувай вечно и сияй

в достойнствата си и бъди върховен суверен

на всички княжества, престоли, власти и държави.

Пред теб коляно ще превият всички — на небето

и на земята и дълбоко под земята — в ада,

щом слезеш от престола си сред бляскавата свита

и върху свода се явиш, за да изпратиш вредом

тръбящите архангели, да разгласят часа

на твоя страшен трибунал — тогава с всички ветри

и живите, и мъртвите, които са призвани

от миналите векове, на този съд последен

ще се стекат, разбудени от гръмкия ти зов.

Тогава, сбрал светиите^[18] си, ти ще съдиш строго

човеците и ангелите зли, за да погинат

под твоя съд, и пъкълът, веднъж така попълнен,

завинаги ще се затвори. В този грозен час

светът ще лумне и от пепелта му ще се пръкнат

земя и небеса, където праведните само

ще обитават и след всичките си дълги мъки

ще видят златни дни, в които златните дела

ще зреят в радост и любов, и в истина пречиста^[19].

Тогава своя царски скиптър ще отложиш ти,

защото царски скиптър вече няма да е нужен,

че Бог ще е във всички всичко^[20]. Вие, богове,

почитайте тогова, който ще умре за туй,

почитайте Сина така, като че ли съм аз.“

Тъй рече всемогъщият и още незамлъкнал,

отекна ангелският сонм на думите му с вик

гръмовен като от безброй гърла и сладкозвучен

като от райски гласове — небето заехтя

като на празненство и оглушителна осанна

изпълни вечните предели — със смирена почит

те и пред двата трона скланят чело и полагат

с тържествена благоговейност в техните нозе

венците си, изплетени от амарант и злато —

безсмъртен амарант^[21] — цвета, що някога цъфтеше

в самия Рай, наблизо до дървото на живота,

но твърде скоро, след като човекът съгреши,

се върна на небето пак, отдето бе дошъл,

и там цъфти сега над онзи извор на живота,

край който и реката на блаженството търкаля

през елисейските цветя^[22] янтарните си струи —

с тях, неувяхващите, тези духове избрани

обвиват светлите си къдри, сплетени с лъчи,

и ето че сега, с венците хвърлени отрупан,

блестящият като море от яспис^[23] небосвод,

обагрен от нетленни рози, цял поруменя.

Иувенчани пак, те взеха златните си арфи,

съзвучни винаги, които бляскаха по тях

като колчани мирни^[24], и със сладък преамбюл

На някаква омайваща симфония пристъпват

към песнопоя си и будят висшите наслади;

и ничий глас не е изключен — всеки глас се вплита

в небесната хармония от дружни гласове.

        И първо тебе, Отче наш, възпяха те сега —

безсмъртен, безконечен, неизменен, всемогъщ,

всевечен цар, творец велик на всяко битие,

на светлината първоизвор, ала сам невидим

сред лъчезарната сияйност, гдето ти седиш

на непристъпния си трон, освен когато сам

засенчиш пълния си блясък и през някой облак,

като сияен саркофаг обгърнал те отвред,

полите ти изглеждат здрачни от безмерен зрак,

но заслепяват и небето с бляскавост такава,

че серафимите забулват взора си с крила.

Подир възпяха тебе, пръв от всичко сътворено,

Син Божи и на Господа подобие и образ,

в чиито осезаеми черти без облак даже,

човешки зрим сияе всемогъщият Отец,

за тварите си иначе невидим. Върху тебе

е отпечатан неговият лъчезарен блясък

и в теб прелян, намира пристан щедрият му Дух^[25].

Той небеса на небесата с всички техни сили

чрез теб създаде и чрез теб низвергна в пропастта

метежническите господства; ти на този ден

ни бащиния грозен гръм не им спести — ни него,

ни огнените колела на свойта колесница,

разтресли вечното небе, додето с нея ти

се носеше върху сганта от ангели сразени.

Завърнал се от боя, гръмко верните ти сили

възвеличиха тебе, Син на Бащината мощ,

вразите му с възмездие свирепо повалил,

ала човека — не; сгрешил по тяхна зла подбуда,

ти него, Отче милостив и благ, не си проклел

тъй строго, много повече наклонен към пощада.

Когато твоя свиден и единствен Син видя,

че не замисляш да проклинаш слабия човек

тъй строго, много повече наклонен към пощада,

за да смири гнева ти той и да възпре двубоя

на жалостта и правдата, чертите ти смутил,

пожертвува блаженството, в което редом с

тебе е възцарен, и себе си предложи да умре

зарад греха човешки. О, безпримерна любов,

любов божествена, възможна само на небето!

Хвала, о, Сине Божи, о, спасителю човешки!

Оттук нататък името ти ще е същността

на мойта песен, арфата ми няма да престане

да те прославя, неделим от Бащината слава.

Така на небесата те, над звездната им сфера^[26],

прекарват часове честити в радости и химни.

В туй време върху твърдия и непрозирен шар

на този объл свят, заключил в своята окръжност

по-малките сияещи кълба като стена

пред Хаоса и вечните нашествия на мрака,

е стъпил Сатаната — отдалече на кълбо

подобен, този свят сега е материк безбрежен,

пустинен, див и мрачен под намръщената Нощ,

разтворила беззвездна глъб сред яростните вихри

на развилнялия се Хаос — свъсен небосвод,

освен от онзи край, където отдалеч макар,

от своите стени небето хвърля блед отблясък

и по-безбурен, въздухът едва-едва светлее —

тук дяволът се скиташе на воля и простор.

Като когато лешояд се спусне от Имаус^[27],

със снежен хребет оградил немирните татари,

и бягайки от бедните на плячка канари,

за да засити своя глад с овнета и козлета,

по хълмите, където те пасат, се устремява

към изворите на Хидасп и Ганг^[28], реки индийски,

но слиза посред пътя си сред пустите поля

на Серикана^[29], дето в леки пръстени талиги

с платна по всички ветрове китайците се носят —

тъй дяволът по земното обветрено море

сам бродеше в очакване на търсената плячка —

да, сам, защото в тази област друго същество —

ни живо, ни безжизнено — не беше се явило

до този час, макар че сетне от земята долу

насам като въздушни пари полетя цял сонм

от преходност и от суетност, щом грехът проклет

делата на човеците със суета напълни:

неща суетни и ония, що на тях възлагат

безумни упования за дълговечна слава

или за щастие на този или онзи свят;

и всички, дето взимат още долу на земята

наградите си — плодове на ревност суеверна,

за людската похвала само жадни, тук намират

достойна плата, празна като техните дела;

и всички недовършени творби на естеството,

пометнати, чудовищни или пък уродливи,

разпаднали се на земята, литват тук и всуе

до крайния разпад блуждаят в този полузрак,

а не върху луната, както някои^[30] бленуват —

по тези сребърни поля по-сносен род живее:

светци възнесени^[31] или пък духове междинни —

наполовина ангели, наполовина хора.

Насам — чеда на зле събрани синове и щерки —

в началото се стекоха прадревните Гиганти^[32],

с безброй суетни подвизи прославени тогава;

а подир тях — на Вавилон строителите тщетни^[33]

от Сенаарското поле — да имаше с какво,

те биха вдигали и тук нелепите си кули;

а други идваха сами: тоз, който, за да бъде

боготворен, глупешки скочи в Етна — Емпедокъл,

и онзи, дето чутния Платонов Елисей

за да съзре, в морето сам се хвърли — Клеомброт^[34],

и още много други — твърде дълга върволица:

зародиши, побъркани, отшелници, монаси

различни — бели, черни, сиви^[35] с всякакви дрънкулки.

Тук бродят и поклонниците, дето мъртъв дирят

чак на Голгота^[36] онзи, що живее на небето;

и тези, дето рая, за да си осигурят,

умирайки, одеждите на Доминик навличат

или пък на Франциск, та тъй предрешени да минат^[37].

През седемте планети те минават, през звездите,

през кристалинената сфера, теглеща с везни

прочутото трептене, и през сферата — двигател^[38]

и виж — небесните врати и свети Петър сякаш

ги чака с ключовете там, и те повдигат крак

да стъпят вече на небето, ала изведнъж

насрещни вихри се извиват и от двата бряга,

та ги захвърлят възнак десет по хиляда левги

през въздуха безбрежен — ах, да видите тогава

раса, качулки, капюшони заедно с ония

под тях, разкъсани на дрипи, и синци, реликви,

църковни индулгенции, помилвания, вули

как литнаха по вятъра, понесени високо

и запокитени далече чак отвъд света

в просторния обширен Лимб^[39], наречен оттогава

„Рай на глупците“, за малцина само непознат

след време, ала засега безлюден и пустинен.

През туй кълбо смрачено мина дяволът сега

и дълго там се луташе, доде накрая лъч

на слабо зазоряване го стигна и нататък

забърза морно той — в далечината се откри

възлизаща на стъпала величествени право

до към небесните стени постройка извисена,

на чийто връх се виждаха далече по-разкошни

врати като на царствени палати, над които

се вдигаше богат фронтон, със злато и брилянти

окичен; и осеян гъсто с източни елмази,

сияеше порталът, който нищо на земята —

ни камък, ни перо — не може да наподоби.

Такива бяха стъпалата, по каквито Йаков

видя в съня си^[40] да възлизат и да слизат свити

от ангели — пазители, когато от Исав

побягнал към Падай — Харан, в полетата на Луз

спа под откритото небе и като се събуди,

извика радостно: „Това са дверите небесни!“

Там всякое стъпало беше тайнство^[41] и току

извлечено в небето, в него чезнеше изцяло

за погледа. В подножието плискаше море^[42]

от яспис или течни перли, по което после

пристигащите от земята идваха с платна,

надувани от ангели^[43], или пък над водите

прелитаха на колесница с буен огнен впряг.

Тогава стъпалата бяха спуснати — дали

да изкушават дявола, или да утежняват

прокудата му тягостна от дверите блажени.

Под стълбата отдолу, се откриваше пред взора

направо над Едемското седалище честито

обширен проход към земята — много по-обширен

от онзи, дето в сетнешните времена се спусна

до връх Сионската гора (а той не беше малък)

в земята обетована, на Господа тъй свидна.

През него, за да навестяват туй честито племе,

но висша воля неговите ангели сновяха

напред-назад и взорът му се свеждаше с любов

от изворите на Йордан сред водната Панея,

та до Вирсавия^[44], където святата земя

достига до египетския и арабски бряг —

така широк бе отворът, където беше сложен

предел на мрака^[45] — като суша покрай океан.

И ето Сатаната от най-ниското стъпало

на стълбището златно към небесните врата

с почуда взира се надолу, дето се открива

цял свят неведом. Както някой съгледвач, когато

по тъмни и безлюдни друми цяла нощ вървял,

накрая с първата зора се изкатери горе

на билото на стръмна и висока планина,

отдето пред очите му внезапно се разгръща

красивият простор на чуждо царство, първи път

видяно, или някаква престолнина прочута

с блестящи шпилове и кули, щедро украсени,

които изгревът сега с лъчите си злати —

така омаян бе, макар да бе видял небето,

духът злосторен и така препълнен с черна завист

пред гледката на този свят, тъй прелестен на вид.

И всичко той от тази своя висота^[46] обзира —

далече над кръжащия в нозете му покров

от нощна сянка — някъде от източния край

на светлите Везни до тази рунеста звезда,

отнесла Андромеда от ширта на Атлантика

зад хоризонта чак, — оглежда всичко той от полюс

до полюс и оттук натам, без много да се бави,

надолу към граничните предели на света

стремително полита и без мъка вие татък

през мраморния въздух^[47] своя обиколен път

между безброй звезди, които отдалеч блестяха

като звезди, ала отблизо в цели светове^[48]

се преобърнаха — блажени острови, досущ

като на Хесперидите прочутите градини —

поля честити, лесове и цветни долини.

О, триж блажени острови! Но кой блажен народ

ги обитава, той не спря да пита, че над тях

с небесно лъчезарие самото златно слънце

привличаше окото — там се устремява той

през небосвода тих, но как — нагоре или долу,

към центъра или навън^[49], е трудно да се каже,

или надлъжно, откъдето дневното светило

високо над гъмжилото на простите звезди^[50],

които властният му взор държи на разстояние,

им праща светлина, додето те, във своя танц^[51]

понесени, отмерващи с безгрешните му ритми

дни, месеци, години, към живителния зрак

кръжат в движения различни или се завъртат

от магнетичния му лъч^[52], чиято сила сгрява

вселената, във всяка нейна съкровена част

прониква неусетно и невидима макар,

с присъствие незримо стига до самата бездна^[53] —

тъй чудна беше неговата светла висота.

Там кацна дяволът — петно като това навярно

и астрономът в слънчевия лъчезарен шар

не е видял със своята оптическа тръба^[54].

И мястото му се видя неизразимо светло,

сравнено с всичко друго — камък или пък метал;

не бе еднаква всяка част, но бе с еднакъв блясък

обвита, както с пламък нажеженото желязо;

метал ако е, ще е смес от злато и сребро;

ако е камък пък — карбункул или хризолит,

рубин или топаз — и тъй до дванадесетте

в нагръдника на Аарон^[55], и още друг един,

въображаем повече, отколкото видян —

тоз камък (или друг подобен), който долу тук

напразно философите са дирили тъй дълго,

макар да са привързвали с изкуството си властно

хвъркатия Меркурий и, в обличия различни

несвързан, от морето да са вдигали Протея,

избистрен в аламбика до началния си вид.

За чудене ли е тогава, ако всичко тук

излъхва сладък еликсир^[56] и ако течно злато

струи в реките, щом с едно докосване вълшебно

архихимическото слънце^[57], тъй далеч от нас,

с размесената земна влага вещо произвежда

чук в тъмнината толкова неща неръкотворни

със славни багри и с такава чудодейна мощ?

Тук нов предмет за погледа си дяволът намери —

пезаслепен, нашир и длъж очите му се вглеждат,

защото взорът пречка тук не среща, нито сянка,

а само слънчев зрак — такъв, като кога на пладне

лъчите му се извисят в зенита^[58] — те сега

се стрелваха нагоре тъй направо, щото сянка

не хвърляха телата плътни и ефир, тъй чист,

какъвто никъде не бива, зрителния лъч^[59]

изостряше в далечина, така че скоро той

съзря пред него да стои един сияен ангел,

когото и свети Йоан на слънцето видя^[60] —

стоеше гърбом той, но пълен блясъкът му беше;

от златни слънчеви лъчи тиара^[61] лъчезарна

обграждаше главата му и златните къдрици

по раменете му крилати с не по-малък блясък

се стелеха — той сякаш бе зает с велика служба

или потънал в някакво дълбоко размишление.

Обрадва се духът нечист, добил сега надежда,

че има някой да насочи блудния му полет

към Рая, към блажената обител на човека,

где свършва пътят му и почва нашата печал.

Но първо образа си той решава да смени,

премеждия и пречки с него да не си навлича,

и ето го уподобен на херувим — младок —

не в пълен блясък, но такъв все пак, че по лика му

небесна младост грееше и всеки негов член

струеше благодат — така се бе преобразил.

Изпод венеца къдрите, разпуснати на воля,

трептяха край ланитите му; беше окрилен

с разнообагрени пера, напръскани със злато —

чудесно снаряжение за бързина; държеше

пред достолепните си стъпки жезъл от сребро.

И той не приближи нечут — сияещият ангел,

преди да бе го приближил, обърна бляскав лик,

предупреден от своя слух, и бе познат веднага —

архангел Уриил^[62], един от седемте избрани,

които пред престола Божи в най-голяма близост

в повелите му вслушват се, като очи Господни

обзират цялото небе и на земята долу

поръки бързи изпълняват по вода и суша,

море и бряг. На него тъй продума Сатаната:

        „О, Урииле, който пръв сред тези седем духа,

изправени в сияние пред Божия престол,

разнасяш вярно неговата величава воля

по най-високото небе и я тълкуваш там,

где всичките му синове внимават в твоя глас,

и който сигурно и тук по заповед върховна

ще придобиеш тази чест и като Божи взор

това творение по-ново често ще спохождаш;

неизразим копнеж да видя и да опозная

тук всички негови дела чудесни, ала главно

човека — главната му радост, заради когото

тук всички негови дела чудесни са творени,

от хоровете херувимски води ме насам

самотен да се скитам. О, пресветли серафиме,

на кой от тези лъчезарни шарове човекът

е въдворен или на никой не е въдворен,

а всички тези лъчезарни шарове владее?

Кажи ми, та да го намеря и с потаен взор

или пък с удивление открито да погледам

тогова, що великият творец е надарил

със светове и е отрупал с милости безбройни,

така че в него и във всичко, както се полага,

да можем да възславяме всемирния създател —

тоз, който справедливо срина своите врази

в дън ада и за да запълни загубата тежка,

създаде новото честито племе от човеци,

по-вярно да му служи. Всеки негов ход е мъдър.“

        Тъй рече подлият измамник, неразобличен —

че ни човек, ни ангел свят не може да разкрие

двуличието, туй едничко зло, което броди

невидимо за другиго, освен за Господ — Бог,

допуснато от него, по небето и земята.

Нерядко мъдростта будува, ала пред вратите

на мъдростта съмнението спи, предало поста

на простодушието, а доброто зло не вижда

там, дето злото не личи. И тъй, веднъж измамен,

макар и принц на слънцето и вредом по небето

за дух най-прозорлив от всички считан, Уриил

сега на вероломния безсрамен самозванец

във своята безхитростност отвърна ей така:

        „Прекрасни ангеле, копнежа твой да опознаеш

делата Божии, та тъй да въздадеш хвала

на техния велик творец, не е греховна дързост

и укори не заслужава той, а насърчение,

макар и да изглежда дързост, щом те е довел

от емпирейния ти замък чак дотук самин

с очите си да видиш туй, що други са доволни

от разкази да научават горе на небето.

Защото истина е, чудни са делата Божи,

за опознаване любезни и достойни всички

да се запазят в паметта завинаги с наслада.

Но кой създаден ум е годен да обхване сам

числото им или онази безконечна мъдрост,

която сътвори ги, но причините им скри?

Аз помня как под словото му масата безлика,

първичната материя на този свят, се скупчи:

самият смут дочу гласа му, врявата безумна

се усмири, безкрайността се сепна, оградена;

доде при втория му зов отстъпи мракът чер

и грейна светлина, и ред в безредата възникна;

тогаз към сферите си всички тежки елементи

се устремиха — огън, въздух, влага и земя,

а тази квинтесенция, небесният ефир^[63],

нагоре литна, одухотворена с разни форми,

които, закълбени^[64], се превърнаха в звезди

безчетни, както виждаш, и не спряха да кръжат;

за всяка има отредено място и посока;

останалото пък огражда целия всемир^[65].

Склони очи към туй кълбо, чиято половина

със светлина оттук, макар и отразена, грее —

Земята туй е на човека дом, а този зрак

му е денят — без него и това полукълбо

би впаднало в нощта, но там съседната луна

(така зоват отсрещната звезда) навреме идва,

за да помогне с ежемесечния си обход,

завършван и възобновяван вечно сред небето —

със светлина, оттук наета, своя тройствен образ^[66]

тя пълни — празни и така земята озарява,

та в бледото си царство гони мрака на нощта.

Туй място, дето соча аз, е Раят, на Адам

домът, а тези дървеса — градината му китна.

Сега ти хващай своя път, че мен ме вика моят.“

        Тъй рече той и се обърна, и с дълбок поклон,

тъй както правят на небето, дето почитта

към висшите не пренебрегва никой, Сатаната

смирено се сбогува и към земните предели

надолу от еклиптиката^[67], зареден с надежда,

се спуща вихрено в безбройни кръгове въздушни,

додето слезе на върха на чутния Нифат^[68].