Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise Lost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
essop (2011)
Корекция и форматиране
maskara (2011)

Издание:

Джон Милтън. Изгубеният рай

ДИ „Народна култура“, 1981

Редактор: Пенчо Симов

Коректор: Йорданка Киркова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художествено оформление: Иван Кьосев

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Ясен Васев

Редакционна колегия: Александър Муратов, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Вера Ганчева, Владимир Филипов, Димитър Методиев, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Леда Милева, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Петър Динеков, Светозар Златаров, Стефан Дичев, Стефан Станчев

История

  1. — Добавяне

Книга XII

Архангел Михаил продължава своя разказ за това какво ще последва след потопа; после, като споменава Авраам, започва постепенно да обяснява кое ще бъде онова потомство на жената, обетовано на Адам и Ева при грехопадението им; неговото въплъщение, смърт, възкресение и възнесение; състоянието на Църквата до второто му пришествие. Адам, дълбоко удовлетворен и утешен от тези откровения и обети, се спуща от хълма с Михаил; разбужда Ева, която през цялото това време е спала, но чрез благи сънища е добила душевен покой и смирение. Михаил ги извежда за ръце от Рая; зад тях се люшка пламенният меч и херувимите заемат стражевите си постове.

Тъй както пътникът по пладне сяда да почине,

дори когато бърза, тъй архангелът сега

поспря между света погубен и света възкръснал,

та и Адам да се намеси, ако пожелае,

а после гладко продължи прекъснатата реч:

        „Дотук видя ти как един свят почва и завършва

и как човекът никне пак като от присад нов.

Остава ти да видиш още много, но усещам,

че тленният ти взор мъжди — божествените гледки

измъчват твоите човешки сетива без друго.

Затуй това, което следва, аз ще ти разкажа,

а ти ме слушай с нужното внимание докрай.

Това повторно людско племе, докато е още

многочислено и пази спомена ужасен

за миналата вече казън, в страх пред божеството

донейде ще живее с оглед на това, кое е

добро и право, в кратко време ще се размножи

и трудейки се над земята, ще добие зърно

и вино, и елей в излишък; и като принася

от стадото си ту телец, ту агнец или яре

със щедро възлияние от вино в пир свещен,

ще изживее дните си в невинна радост, в мир

ще обитава на семейства и на родове

под бащината власт; доде един не се възземе,

надменен и честолюбив по дух, и недоволен

от справедливото човешко равенство и братство,

господство незаслужено над братята си сам

не присвои и не прокуди силом от земята

съгласието и дори природния закон[1],

поел на лов (и то за хора, не за зверове)

с война и козни пакостни срещу ония, дето

отказват на тиранството му да се подчинят —

затуй ще го възвеличат като могъщ ловец

пред Господа, като че ли той въпреки небето

и от небето ще добие втора самовласт;

от бунта ще се е родило неговото име,

макар в бунтарство другите да обвинява сам,

Той заедно със шайката, съединена с него

или под него от подобен тираничен бяс,

поел на поход от Едем на запад[2], ще попадне

в равнището, където черна кипнала смола

изригва из недрата земни — злата паст на ада;

от тухли[3] и от тази луга те ще се заемат

да изградят и град, и кула до небето[4] чак

и тъй да си спечелят име, та като се пръснат

в земи далечни, споменът за тях да не погине,

без оглед на това, дали е зъл или добър.

Но Господ, който навестява людете незримо

и често през поселищата техни преминава,

за да следи делата им, съглежда ги и скоро

се спуща над града, преди онази земна кула

да затъмни небесните, и за да ги осмее,

заселва по езиците им духове различни,

та да изтрият родната им реч и вместо нея

да посадят раздорна глъч от непознати думи;

веднага сред строителите се надига гръмка

противна врява; всеки почва неразбран да вика

на другия, доде накрай, прегракнали и гневни,

се сбиват като подиграни; то бе смях велик

по небесата при вида на тази суматоха

и шумотевица; така строежът се превърна

в посмешище, «смешение[5]» наречен беше той.“

        И с недоволство бащинско Адам тогава рече!

„О недостоен син — така да се възвеличава

над братята си, да обсебва незаконна власт,

насилствено заграбена, а не от Бог дарена;

защото той над риба, звяр и птица ни е дал

надмощие безпрекословно и това ни право

е негов дар, ала човек над другите човеци

за господар не е поставил, спастрил този сан

за себе си, та от човек човек да е свободен.

Но узурпаторът не спира само до човека

високомерния си пристъп — с кулата си той

обсажда Бога. Клета твар! Каква храна догоре

ще изнесе, та себе си да препитава с нея

и дивата си рат — там, дето онзи рядък въздух

над облаците грубото им лоно ще измъчи

и ще ги умори без дъх, ако ли не без хляб?“

        А Михаил му отговори: „С право се отвръщай

от този син, спокойното човешко битие

смутил с такъв раздор, понечил да плени самата

разумна свобода; и все пак запомни и туй,

че твоят изначален грях донесе гибелта

на истинската свобода, чието битие

е неразделно от това на праведния разум.

Когато разумът помръкне и загуби власт

неистови желания и страсти поривисти

немедлено на мястото на разума свален

се възцаряват и налагат робство на човека,

дотук свободен. И така, понеже той допуска

отвътре недостойни сили да се възвишат

над разума свободен, Бог със справедлива казън

го подчинява и отвън на буйни господари,

които незаслужено поробват често пъти

и външната му свобода — не може без тиранство

макар с това тиранинът да се не отправдава.

Но ще се случи някои народи да се спуснат

така далеч от разума правдив, че не злина,

а справедливостта, сдружена с някаква прокоба,

ще ги лиши от външната им свобода, лишени

от вътрешната. Тъй например дързостният син

на онзи, който построи ковчега, затова че

опозори баща си, чу проклятието тежко

да бъде «роб на робите» с порочният му род[6].

Така, като предишният, и този втори свят

от зле на по-зле ще върви, додето Бог накрая,

отчаян от неправдите им пакостни, оттегли

присъствието си от тях и святия си взор

отвърне, отсега натам решил да ги остави

на пътищата им, от тях самите осквернени,

додето той измежду всички избере един

народ, единствено достоен да го призовава,

възникнал от единствения праведен човек[7],

роден отсам Ефрат и още от дете научен

на идолопоклонничество. О безумни хора

(за вярване ли е това?) — така да оглупеят,

додето патриархът, който оцеля в потопа[8],

бе още жив, та да напуснат живия си Бог

и своите ваяния от камък и дърво

да тачат като богове! Но Бог благоволява

от бащин дом, от сродници и божества лъжовни

с видение да го извика към една земя,

която той ще му покаже сам, за да повдигне

от него цял могъщ народ и с благодат такава

ще го обсипе, че блажени в неговото семе

ще бъдат всички племена; и тръгва той смирен

към непознатата земя, защото вярва твърдо.

Аз виждам го, но ти не можеш[9], как с такава вяра

напуща божества; другари, родния си Ур

Халдейски, и сега пресича брода към Харан,

а подир него се провлачва тежка върволица

стада, черди и всякаква прислуга многобройна;

не като просяк — той с имота свой поема пътя

към непознатата земя с Бог, който го повика.

И ето, в Ханаан е вече — шатрите му виждам,

издигнати покрай Сихем и в смешната дъбрава

Море, където получава цялата земя,

навеки обетована на неговата челяд,

на север от Емат, дори до южната пустиня

(наричам с име всеки край, макар безимен още),

на изток от Ермон, та чак на запад до морето[10].

Високия Ермон, морето — гледай всичко, както

ти го показвам; на самия бряг е планината

Кармел, отсам е чутната двуизворна река

Йордан — пределът източен; но даже на Сенир

до хребетите ще живее неговият род.

Спомни си: всички племена са в неговото семе

благословени[11]; неговото семе означава

великия ти избавител, който ще срази

главата змийска; но това ще се открие скоро

по-ясно пред ума ти. Този патриарх блажен

и верен, който Авраам[12] ще се зове след време,

оставя син, а от сина си — внук[13], подобен нему

по вярност, мъдрост и почтено име. Този внук[14],

с дванайсетмина синове дарен, от Ханаан

потегля към една земя, отпосле назована

Египет и разполовена от реката Нил —

виж там къде тече, преди в морето да се влее

из седем устия; той идва в този край сега

през гладно време, призован от малкия си син

да му гостува — син, чиито доблестни дела

го правят втори властелин в това могъщо царство

на Фараона; там издъхнал, той оставя род,

от който цял народ израства и сега, израснал,

тревожи следващия цар, чиято главна цел е

да спре чрезмерния растеж на тези многобройни

преселници; затуй от гости негостолюбиво

ги сторва роби и изтребва мъжките им рожби,

додето двама братя (тези братя се зоват

Мойсей и Аарон), от Бог изпратени, от робство

да отърват народа му, отново ги довеждат

в земята обетована със слава и печалба[15].

Но първо онзи самовластник, който не приема

ни Бога техен, нито пък посланието свято,

ще трябва с казни и поличби да се вразуми;

така реките в непролята кръв ще се превърнат,

а жаби, въшки и мухи противни ще нахлуят

в двореца му и ще изпълнят цялата страна;

добитъкът му ще измре от чума и метил,

а той и целият му клет народ ще се подуят

от пришки и от циреи; гръм грозен, смесен с град,

град, смесен с плам, ще раздерат небето над Египет

и по земята закръжили, ще изтребят всичко,

а туй, което не изтребят — злак и плод, и зърно,

чер облак скакалци, слетели в гъста гмеж отгоре,

ще пометат така, че стрък зелен да не остане;

над всички негови предели ще се спусне мрак,

тридневен осезаем мрак, три дена изличил,

доде един среднощен удар всички първородни

в Египет покоси накрай[16]. Тъй, с десет страшни рани,

смирен най-сетне, змеят речен[17] ще се покори

и ще пропусне пришълците да си тръгнат, често

сърцето зло ще се смекчава, но като леда —

по-твърд след първото топене[18], докато в гнева си

преследвайки онези, що отпусна, не потъне

в морето с цялата си рат — там, дето те ще мина

като по суша между двете твърдини кристални,

заставени от жезъла Мойсеев да останат

така, доде спасените не стигнат своя бряг.

С тъй чудна сила Бог светеца[19] свой ще надари,

макар и да присъства сам чрез ангела си, който

ще ги предхожда в облачен или пък в огнен стълб,

загърнат денем в облачен, а нощем в огнен стълб,

за да им сочи верен път, ала ще изостава

зад тях, когато злостният тиранин ги подгони[20].

Той ще ги гони цяла нощ, но мракът ще му пречи

да ги застигне до часа на утринната стража,

а после Бог през огъня и облака въззрял,

ще слиса цялото му войнство, като подлуди

кръжащите се колесници; и по негов знак

Мойсей отново ще простре могъщия си жезъл

върху морето; а морето ще се подчини,

вълните ще се строполят връз бранния им строй

и ще ги пометат. Сега избраният народ,

непритесняван от брега, към Ханаан потегля

през дивата пустиня, не по пътищата преки[21],

та встъпил в разтревожения ханаански край

неизкушен, от страх пред боя да не се разкае

и да се върне пак в Египет, предпочел все пак

безславния живот под робско иго; че животът

там, дето няма безразсъдство, и за благородни,

и за безродни, по е драг без бранни тегоби.

И друго ще спечелят те от този си обход

през ширната пустиня — в нея ще си учредят

правителство, ще изберат в дванайсет племена

велик сенат[22], да управлява по закона Божи.

Ще слезе Господ от Синай така, че ще разтърси

върхът му бял, додето слиза между тях сред гръм

и мълния и с тръбен ек, та сам да възвести

законите им, част от тях към гражданското право

отнесени, а друга част — към обредите верски

на жертвоприношението, сочейки със знаци

и сенки как чрез семето им, предопределено

да порази змията, той навеки ще избави

рода човешки. Но гласът на Бога е несносен

за смъртното ухо, и ето, те сега се молят

да научават волята му само чрез Мойсей

и да утихне ужасът; молбата им е чута —

те вече са разбрали, че не съществува достъп

до Бога без посредничество — службата, която

сега се носи от Мойсея като първообраз

на по-великия, чието идване предричат

и той, а и пророците, които ще възпяват

великия Месия[23]. Тъй закони отредил

и обреди, Бог ще възлюби людете покорни

на волята му чак дотам, че ще благоволи

свещената си скиния[24] да вдигне между тях

и между смъртните човеци сам да се засели.

По неговия образец светилище от кедър,

със злато обковано, там направя се и в него —

ковчег, а пък в ковчега — откровението висше,

скрижалите на Божия завет и върху тях —

на милосърдието трона златен сред крилата

на два сияйни херувима; а пред него седем

светилника пламтят — представят сякаш в зодиак

небесните огньове; денем облак ще виси

над шатъра, а нощем огън ще го озарява,

освен когато са на път. След неговия ангел

в онази обетована земя на Авраам

и семето му те пристигат най-накрай. Но дълго

за многобройните им битки трябва да разказвам,

за толкова царе разбити и царства превзети,

или за туй как сред небето слънцето ще спре

цял ден недвижно, а нощта отсрочена ще чака,

щом глас човешки повели: — Ти, Слънце, в Гаваон,

а ти, Луна, над долината Айалонска, стойте,

додето Израил надвие! — Тъй ще се нарича

от Авраама третият, на Исаака син,

а и родът му, който ще завземе Ханаан.“

        Сега Адам възкликна: „О, посланико небесен,

о, просветителю на мрака, благодатни тайни

разкри ми ти, неща, които се отнасят главно

до праведния Авраам и неговото семе.

За пръв път се отвориха очите ми, олекна

на моето сърце, преди угрижено за мен

и за рода ми; но сега аз виждам оногова,

в когото са благословени всички племена —

утеха, незаслужена от мене, който дирех

запретното познание по пътища запретни.

Едно не проумявам още — по каква причина

на тези, сред които Господ ще благоволи

да се засели, той налага толкова закони.

Законите са много там, където греховете

са много. Как ще може Бог с такива да живее?“

        И рече Михаил: „Грехът без друго ще се шири

сред тях, понеже са от теб родени; затова

законът им се дава, тъй че да се прояви

природната им извратеност, като се подбуди

грехът на бой срещу закона; та когато видят,

че техният закон[25] разкрива, ала не премахва

греха, освен чрез призрачните жалки изкупления[26]

е кръв на телци или козли, най-сетне да заключат,

че за човека трябва с кръв по-свидна да се плаща,

неправедната с праведната да се оправдае,

та праведни чрез вярата си, те да се сдобият

пред Бога с оправдание и със спокойна съвест,

която с церемонии законът им не ще

успокои, пък и човекът нравствената част

не ще изпълни, а без нея той не ще живее.

И тъй, законът е наглед несъвършен и даден,

щом времето им се изпълни, да ги преведе

към по-добър завет, от първообразните сенки[27]

подготвени за истината, от плътта към дух,

от строгите наложени закони към свободно

приемане на благодат, от робска към синовна

боязън, от закон към вяра в мисли и дела.

Така че не с Мойсей, макар и толкова обичан

от Господа, бидейки само на закона негов

служител, Божият народ ще встъпи в Ханаан,

а с Йошуа[28], от другите наречен Иисус,

взел името и службата на онзи, който после

змията вража ще срази и клетия човек

след дългото му лутане в световната пустиня

ще върне пак на отдиха към рая вековечен.

Но дотогава те сред своя земен Ханаан

ще благоденстват Дълги дни, освен когато грях

народен гражданския мир прекъсне и така

подбуди Бог насреща им да вдигне врагове,

макар след туй, покаяни, от тях да ги избавя

в началото със съдии, а после със царе,

между които вторият[29], прославен и с набожност,

и с доблестни деяния, ще се удостои

с обет ненарушим за туй, че царският му трон

ще бъде вечен; също тъй пророчествата вещи

ще пеят, че от царствения корен на Давид

(така наричам този цар) ще се възземе син,

на теб предречен като семе на жената, после

предречен и на Авраама като упование

на всички племена, предречен на царете — цар

последен, че безкрай ще бъде неговото царство.

Но отначало ще премине дълга върволица

и първият му син[30], прочут и с мъдрост, и с богатство,

забуленият свят ковчег, разнасян дотогава

от шатра в шатра, ще положи в храм великолепен.

След него се редят такива, дето са отчасти

добри, отчасти зли и все пак повечето зли,

чиито идолопоклонства и какви ли не

общонародни грехове ще възмутят твореца

така, че той ще ги остави, а земята тяхна,

града им, даже своя храм и своя свят ковчег

със всичките светини в него за грабеж и гавра

ще предаде на онзи град надменен, който ти

видя захвърлен в смут, наречен после Вавилон.

Там в пленничество[31] ги оставя той да пребивават

седемдесет лета, а сетне връща ги обратно,

припомнил си за милостта и за завета, даден

на цар Давид, безкраен както дните на небето.

Завърнали се най-подир от Вавилон, когато

царете им се съгласят по Божи подтик, първо

дома Господен те изграждат пак и заживяват

в началото умерено и скромно, но расте

богатството и броят им, и плъзва пак раздор,

и то между свещениците най-напред — онези,

които над олтара бдят и трябва най-горещо

да се стремят към мир; враждата тяхна[32] осквернява

самия храм; накрая те монаршеския скиптър[33]

заграбват, не зачитайки чедата на Давид,

отстъпват го на чужденеца[34] после, та Месия,

действително помазаният цар, да се роди

лишен от своите права; но непозната още

звезда пришествието му от свода възвестява

и води източните влъхви, тръгнали със дар

от злато, смирна и ливан да дирят младенеца;

тържествен ангел сочи път към неговата люлка

на простите пастири, бдящи над стадата нощем,

и те натам поемат с радост начаса, и чуват

как ангелски безчислен хор възпява рождеството.

Пречиста дева му е майка, а баща — мощта

на височайшия; сам той на трона си наследствен

ще се качи и царството му цялата земя,

а славата му цялото небе ще завладее.“

        Сега той спря, видял Адам да се изпълва

                                с радост,

която, като скръб, със сълзи би се оросила,

ако не бе й дал отдушник в тези си слова:

        „О, прорицателю на вести сладостни, свършител

на най-добрата ми надежда! Чак сега разбирам

това, което мислите ми диреха напразно —

защо за най-великото човешко упование

се казва: семе на жената. Непорочна майко,

тъй висша в любовта небесна, ти ще се явиш

от моите чресла, а той, самият Божи Син —

от твоята утроба; Бог така ще се сдвои

с човека. Отсега главата змийска да се готви

за смъртен удар. Но кога и где ще е двубоят?

Как победителят ще бъде уязвен в петата?“

        И рече Михаил: „Не си представяй тази битка

като обикновен двубой с ограничени рани

в глава или в пета — Синът не затова събира

човешкото с божественото, та да повали

врага ти с по-велика мощ; и не тъй победен

е Сатаната, който, паднал от небето — удар

по-смъртен, — все пак ти нанесе смъртоносна рана,

а нея твоят избавител ще цели, но не

като погуби дявола, а злите му дела

у тебе и у семето ти; ала и за туй

ще трябва нещо, дето бе ти липсвало преди —

покорство пред закона Божи, върху теб наложен

под смъртна казън, и смиреност пред самата смърт,

с която ти наказан си за своята вина,

а те след теб — за тяхната, от твоята израсла;

тъй само ще се укроти възмездието висше.

Той Божия закон докрая ще изпълни точно

с покорство и с любов, макар че само любовта

би преизпълнила закона; твоята присъда

ще понесе, като приеме плът и дойде тук

за пълен е укори живот и за проклета смърт,

провъзвестил живот за всички, дето ще повярват

в спасението и в това, че неговата кротост

чрез вярата им става тяхна, та да се спасят

чрез него, не о делата си, дори да са законни[35].

Поради туй ще го намразят, ще го обругаят,

със сила ще го заловят, на смърт ще го осъдят,

на смърт позорна е проклета — прикован на кръста

от своите, убит затуй, че им е дал живот;

но той ще прикове на кръста твоите врази,

насочения срещу теб закон и греховете

на целия човешки род, там разпнати със него,

та да не мъчат никога онези, дето вярват

в това му изкупление; така умира той,

но за да оживее пак — смъртта над него дълго

не ще се възцари; додето третата зора

зори, звездите утринни[36] ще видят как възкръсва

из гроба свеж като зората, откупа платил

заради теб, та да спаси човека от смъртта,

приел смъртта заради тези, дето ще приемат

живот от него — жертвен дар за хората, прегърнат

чрез вяра, но и чрез дела[37]; божественият подвиг

отменя твоята присъда — тази смърт, която

в греха живота ти навеки щеше да погуби.

На дявола главата той ще стъпче, Грях и Смърт

надвил и впил жилата им далече по-дълбоко

в главата му, отколкото привременната смърт[38]

ще уязви петата на самия победител

или спасените от него — смърт, на сън подобна,

безбурно възнесение в безсмъртния живот.

А и след възкресението на земята той

не дълго ще остане — само за да се яви

на учениците си, тези, дето неотстъпно

го следваха в живота му; на тях ще завещае

да учат всички племена на неговата мъдрост

и на спасението в него, като всеки вярващ

покръстят в пълноводния поток[39], за да покажат,

че е измит от своята вина в греха за чист

живот и духом е готов, когато му се случи,

за смърт, с каквато е умрял самият му спасител.

Те всички племена ще учат; че от този ден

не само сред чадата от кръвта на Авраам

спасение ще проповядват, а и сред чадата

от вярата на Авраам навред в света, и тъй

блажени ще са в семето му всички племена[40].

Тогава в небеса небесни ще възлезе той

с победа, тържествувайки през целия ефир

над свои врагове и твои; там ще разгроми

змията — княз на въздуха, през цялото й царство

в окови ще я повлече и там ще я заточи.

И тъй ще встъпи в славата сияйна, и отново

отдясно редом с Господа ще седне, извисен

над всички имена небесни, та оттам да дойде,

узрее ли светът за тлей, с могъщество и слава,

и живите и мъртвите да съди, да осъди

неверните сред мъртвите, но верните души

да награди и на небето или на земята

в блаженство да ги въведе; че цялата земя

тогава ще е рай, обител много по-честита

от тази на Едем и с много по-честити дни.“

        Така архангел Михаил му рече и прекъсна

с прекъсването на света, а нашият баща,

препълнен с радост и почуда, тъй му отговори:

        „О, безгранична доброта, о, доброта безкрайна,

която толкова добро ще извлече от злото

и злото ще пресътвори в добро; по-дивна даже

от тази, дето произведе светлина от мрака

при сътворението! Аз сега дори не знам

дали да се разкайвам още за греха, извършен

и причинен от мен самия, или да ликувам,

че много повече добро ще покълни от него,

за Бога по-велика слава, по-велика милост

за людете и благодат обилна след гнева.

Но ако нашият спасител на небето пак

ще се завърне, то какво ще сполети ония

малцина верни сам-сами сред паплачта невярна

от врагове на истината? Кой ще поведе

народа му, кой ще го брани? С неговите хора

не ще ли бъдат пак тъй зли, каквито бяха с него?“

        „Ще бъдат — каза ангелът, — но от небето той

ще изпроводи Утешител на чадата свои,

тъй както обеща Отецът, който ще живее

в тях чрез Духа си и закона на светата вяра

посредством любовта ще впише в техните сърца,

за да ги води в истинния път, въоръжени

с духовна броня и така на Сатаната годни

да устоят, да угасят стрелите му пламтящи.

Какво ще устраши онези, дето нямат страх

дори до прага на смъртта от зверските безчинства,

с утехи вътрешни за всички мъки възмездени

и често подкрепени тъй могъщо, че да слисат

най-злите си палачи, щом Духът му, осенил

апостолите най-напред, изпратени от него

да просветят народите, а подир тях и всички

покръстени, с най-дивни дарби ще ги надари

да проговорят всякакви езици и да вършат

от Господа извършените чудеса? Така

от всяко племе скланят те мнозина да приемат

с охота благите небесни вести; най-накрая,

изпълнили свещената си служба на земята,

оставили записано учение и разказ,

умират; но след тях, тъй както те предупреждават,

ще дойдат не учители, а вълци, люти вълци[41],

които всичките свещени тайнства на небето

за своя користна изгода ще преиначат

в печалба и тщеславие, а истината чиста

ще омърсят с предания и басни суеверни

и тя в писанията само ще се съхрани,

за никого, освен Духа свети, непостижима.

Ще търсят те да се сдобият с гръмки имена,

с места и звания, така че с тях да се домогнат

до мирска власт, макар да се преструват пак, че действат

все още чрез духовната, обсебили докрай

Духа Господен, обетован и дарен еднакво

на всички вярващи; и ето под такъв предлог

духовните закони с плътска сила ще наложат

на всяка съвест, при това закони, дето никой

не ще намери писани или върху сърцето

вдълбани от Светия Дух[42]. Духа на милостта

ще искат да насилят впрочем те и да пленят

присъщата му свобода, да разградят накрай

и живите му храмове[43], от вярата градени,

от собствената тяхна вяра; че на този свят

кой може срещу вярата и съвестта да бъде

непогрешим[44]? А за такива ще се считат много

и от това гонения сурови ще наченат

за всички постоянстващи в набожната си почит

към истината и духа[45]; останалите, доста

по-многобройни, в обредите външни ще намерят

достатъчна религия; простреляна от хули,

ще се отдръпне истината и ще оредеят

постъпките на вярата[46]; тъй ще върви светът,

зъл към добрите и добър единствено към злите,

от собствения си товар измъчен, до деня,

когато праведните пак ще си поемат дъх,

а подлите възмездие ще вкусят от тогова,

чието връщане недавна бе ти обещано

в мъглявото пророчество за семе на жена,

сега представено по-ясно като твой спасител

и Господ, който най-накрай сред облаците горе

ще грейне в бащината слава, за да разгроми

и Сатаната, и света му извратен, та после

да извиси из огнената маса обновени,

пречистени небе, земя и вечни времена,

опрени върху праведност, любов и мир, донесли

обилни плодове на радост и блаженство вечно.“

        Той свърши и Адам така накрая отговори:

„Блажени ясновидецо, пророчеството твое

с чутовна бързина измери този бренен свят

до свършека на времето[47]; отвъд е пропастта

на вечност, необгърната от ничий смъртен взор.

С велико поучение оттук ще тръгна аз,

с велик покой на мисълта, получил пълна мяра

познание, каквото може да се побере

в съсъда[48], свръх което бе безумно да ламтя.

Сега аз зная, че е най-добре да съм покорен

и да обичам Господа в боязън, да пристъпвам

като пред неговия взор, да съблюдавам хода

на провидението му, да вярвам само в него;

че милостив към всичко свое, той надвива злото

с добро, посредством малкото постига често пъти

великото, чрез туй, което смятаме за слабост,

събаря всяка мирска сила, всяка мирска мъдрост

чрез кротост; че страданието за светата правда

е доблестният път към най-високата победа

и че смъртта набожна е вратата на живота;

научил тази истина от примера на онзи,

когото аз приех за мой спасител всеблажен.“

        И ангелът накрая също тъй му отговори:

„Щом си научил и това, ти вече си постигнал

премъдростта; на повече не се надявай, даже

да знаеш всичките звезди по име, всички сили

ефирни, всички тайни, скрити в глъбината, всички

природни или Божи твари — земни и небесни,

и да опиташ всичките богатства на света

и всичката му власт в едно единно царство; само

дела към знанието свое прибави, и вяра,

и търпелива доброта, и сдържаност, и обич,

която Милосърдие ще се зове — душата

на всички добродетели; тогава този Рай

без мъка ще напуснеш ти, защото ще добиеш

в самия себе си друг рай, далече по-честит.

Затуй ела сега да слезем с тебе от върха

на съзерцанието; този точен час[49] изисква

да отпътуваме оттук; виж стражите, от мен

по онзи хълм оставени на стан, готови вече

да тръгнат, пред чиято рат меч пламенен сега

кръжи свирепо като знак за вашата прокуда[50];

ще трябва да вървим; побързай да събудиш Ева;

и нея аз успокоих със сънища, които

вещаят благоденствие, и утеших духа й

за кротко примирение; когато дойде време,

ти с нея сподели това, което чу от мен,

което тя за вярата си трябва да узнае —

че славното спасение за хората ще дойде

чрез нейно семе, тъй като е семе на жена.

Живейте още много дни[51] с една единна вяра

и двамата, в съгласие, дори и да сте скръбни

заради прежните злини, и все пак ободрени

от размисъла си за края толкова честит.“

        Тъй свърши той и двамата се спуснаха от хълма,

и спуснал се, Адам избърза към чертога, Ева

където спеше по-преди, но я намери будна[52],

и тя с такива непечални думи го посрещна:

        „Аз зная откъде се връщаш и къде си ходил;

че Бог е и в съня — той води сънищата вещи,

с които ми предзнаменува някакво велико

благополучие, откак, от горест и тревога

измъчена, заспах тогава. Но сега води ме —

не ще се бавя нито миг; да тръгна с тебе значи

тук да остана, а без тебе да остана тук

е все едно в изгнание да тръгна; ти за мен

си всичко под небето, всички краища са в тебе,

прокуден сам заради моя своеволен грях.

И друга сигурна утеха аз ще отнеса

оттук: макар че всичко е погубено чрез мен,

аз, недостойната, получих тази висша милост,

чрез мене семето блажено да възвърне всичко.“

        Тъй рече нашата прамайка Ева и възрадван,

Адам я чу, но замълча; че твърде близко вече

стоеше светлият архангел, а от онзи хълм

към поста си определен се спущаше надолу

сияен херувимски строй — рояк от метеори,

върху земята плъзнал, както вечерна мъгла,

издигнала се от реката, над мочури плъзва

и се събира край нозете на селяка морен,

потеглил към дома. Високо някъде пред тях

размаханият Божи меч пламтеше в небесата

като комета яростна, която с огнен зной

и с маранята на либийски въздух нажежен

започна райския ефир да лепели; тогава

забързаният ангел хвана мудните ни предци

от двете си страни и с тях към източните двери

пое направо, а оттам — надолу по скалата

в полето, проснато под нея; след това изчезна.

Те се обърнаха — пред тях бе източният склон

на Рая, но над прежната им радостна обител

сега кръжеше огнен меч, а дверите гъмжаха

от страховити образи[53] с оръжия пламтящи;

и сълзи те пророниха, но скоро ги изтриха —

пред тях светът лежеше цял, сами да си избират

приют, а провидението беше им водач;

и двамата ръка в ръка, със стъпки колебливи

поеха бавно през Едем самотния си път.

Бележки

[1] Оттук започва историята на библейския злодей Нимрод. Библейските коментатори превърнали Нимрод в архетип на политическия тиранин, нарушил природния закон (типично републиканско обвинение срещу монархическия деспотизъм). Някои библейски тълкуватели извеждали етимологически името Нимрод от староеврейската дума «марад», означаваща бунт. — Б.пр.

[2] «Като се дигнаха от Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там» («Битие» 11, 2). Оттук започва библейската история за строителството на Вавилонската кула. — Б.пр.

[3] Строителните материали, използувани при издигането на Вавилонската кула, са уточнени в Библията: «И тухлите им служеха вместо камъни, а земната смола — вместо вар». Земната смола (асфалтът) по традиция се свързва с ада. — Б.пр.

[4] «И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя» («Битие» 11, 4). — Б.пр.

[5] Смешение (староевр. „Вавилон“) — вж. „Битие“ 11, 9: „Затова му е дадено име Вавилон, понеже там Господ смеси езика на цялата земя, и оттам ги пръсна Господ по цялата земя.“ — Б.пр.

[6] Тъй като Ноевият син Хам видял голотата на баща си и обадил на братята си за това, неговият син Ханаан бил проклет да бъде «роб на робите у братята си» («Битие» 9, 25). — Б.пр.

[7] Единственият праведен човек, от който възниква народът на Израил, е Авраам. За него в Библията се казва следното: «И рече Иисус на целия народ: тъй говори Господ, Бог Израилев: „вашите отци, Тара, баща Авраамов и баща Нахоров, в старо време живееха отвъд реката и служеха на други богове.“» («Иисус Навин» 24, 2). — Б.пр.

[8] Патриархът, който оцеля в потопа, е Ной. Според Библията Ной живял след потопа триста и петдесет години. — Б.пр.

[9] Адам не може да види библейското събитие, защото то е прекалено божествено за него в сегашното му състояние. — Б.пр.

[10] «И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; и аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен. Аз ще благословя ония, които те благославят, и ще прокълна ония, които те злословят; и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена» («Битие» 12, 1—3). Това обещание се свързва е факта, че от Аврамовото потомство ще се роди новозаветният спасител Христос. — Б.пр.

[11] «И рече Господ на Аврама: излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си (та иди) в земята, която ще ти покажа; и аз ще произведа от тебе голям народ, ще те благословя и ще възвелича името ти, и ти ще бъдеш благословен. Аз ще благословя ония, които те благославят, и ще прокълна ония, които те злословят; и в тебе ще бъдат благословени всички земни племена» («Битие» 12, 1—3). Това обещание се свързва е факта, че от Аврамовото потомство ще се роди новозаветният спасител Христос. — Б.пр.

[12] «И няма вече да се наричаш Аврам, а ще бъде името ти Авраам, защото ще те направя баща на много народи» («Битие» 17, 5). — Б.пр.

[13] Синът на Авраам е Исаак, а внукът му — Йаков. — Б.пр.

[14] Библейската книга «Битие» (45 и 46) разказва как Йаков отишъл в Египет, повикан от сина си Йосиф през седемте гладни години. Следващият цар е фараонът Бузирис, който преследва евреите с конницата си по морското дъно, след като им е разрешил да се преселят (вж. I 307—9 по-горе). — Б.пр.

[15] Печалба — египтяните се съгласили да дадат на израилтяните поисканите от тях «сребърни и златни вещи и дрехи», за да се отърват от тях (вж. «Изход» 12, 35—6). — Б.пр.

[16] Описанието на божиите поличби и наказания, изсипани върху Египет и неговия самовластник, фараона Бузирис, е основано върху библейската история («Изход» 7—11). — Б.пр.

[17] Змеят речен е египетският фараон. В Библията са записани божиите думи: «Аз съм против тебе, фараоне, египетски царю, големи крокодиле, който лежиш всред реките си и казваш: „моя е реката, и аз я създадох заради себе си.“» («Книга на пророк Иезекиил» 29, 3). — Б.пр.

[18] Леда — по-твърд след първото топене е планинският кристал, който според някои автори от Милтъновата епоха се образувал при повторното замръзване на водата от разтопените снегове по върховете. — Б.пр.

[19] Светеца е Мойсей. Тази титла е често приписвана на централните образи от Стария завет в европейските протестантски среди през XVII век. — Б.пр.

[20] Описанието на бягството на израилтяните от Египет следва библейския текст в «Изход» (14). — Б.пр.

[21] «А когато фараон пусна народа, Бог го не поведе по пътя на Филистимската земя, понеже е близък; защото Бог рече: да не би народът да се разкае, като види война, и да се върне в Египет. И Бог поведе народа по околен път през пустинята към Червено море» («Изход» 13, 17—8). — Б.пр.

[22] Великият сенат на дванайсетте еврейски племена са седемдесетте стареи, за които се говори в «Изход» (24) и «Числа» (11, 16—25). — Б.пр.

[23] В този стих е предадено накратко пророчеството на Мойсей от Второзаконие 18, 15—9, което се тълкува като предсказание за появата на великия Месия, Христос. Мойсей като посредник между божеството и човеците по традиция се считал за предобраз на спасителя. — Б.пр.

[24] Свещената скиния тук е описана в съгласие с «Изход» 25—6 и «Послание на св. ап. Павел до евреите» 9, Небесните огньове са седемте планети или зодиакалните съзвездия — обичайно било да се тълкуват детайлите на светилището като космологични символи. — Б.пр.

[25] «Законът, като има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата, никога не може с едни и същи жертви, принасяни постоянно всяка година, да направи съвършени ония, които дохождат с тях» («Послание на св. ап. Павел до евреите» 10, 1). — Б.пр.

[26] «Не с тленни неща — сребро или злато, сте изкупени от суетния живот, предаден вам от бащите, но с драгоценната кръв на непорочния и чист като агнец Христос.» («Първо съборно послание на св. ап. Петър» 1, 18—9). — Б.пр.

[27] Първообразните сенки — Ср.: «Законът, като има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата, никога не може с едни и същи жертви, принасяни постоянно всяка година, да направи съвършени ония, които дохождат с тях» («Послание на св. ап. Павел до евреите» 10, 1). — Б.пр.

[28] Йошуа е староеврейското име, което на гръцки се предава като Иисус. Според Библията след смъртта на Мойсей израилтяните са поверени от Господа на «Навиновия син Иисуса, служител Мойсеев», който успява да ги преведе до обетованата земя, Ханаан. Така Иисус Навин става старозаветен предобраз на Иисус Христос, превел целия човешки род към спасението. — Б.пр.

[29] Вторият от великите библейски царе, Давид, бил удостоен със следното пророчество от Натан: «И ще бъде непоколебим твоят дом и твоето царство довека пред лицето Ми, и престолът ти ще бъде довека» («Втора книга Царства» 7, 16). Родословието на божия син Христос се извежда направо от цар Давид и така пророчеството добива своя мистичен смисъл. — Б.пр.

[30] Първият му син е библейският цар Соломон, който построил първия постоянен храм за свещения ковчег на завета. — Б.пр.

[31] За вавилонското робство вж. «Книга на пророк Йеремия» 25, 12 и 33, 20—6, където освобождението на израилтяните се свързва с обета, даден на цар Давид. За този обет се казва, че е така неизменен, както редуването на деня и нощта. — Б.пр.

[32] Библейската неканонична «Втора книга Макавейска» разказва за раздора между свещениците Иасон (Йошуа), Ония (Менелай) и Симон, който довел косвено до ограбването на Йерусалим от Антиох и оскверняването на храма, в който отново започнал да се почита олимпиецът Зевс. — Б.пр.

[33] Монаршеският скиптър, т.е. държавната власт, е заграбен от Ашмонийците, които са върховни свещеници през II в. пр. н. е. Един от тях се възцарява като Аристобул I и по този начин прекратява израилтянската теокрация. Чедата на Давид са потомците на цар Давид, чието родословие е проследено в евангелията от Матей и Лука. — Б.пр.

[34] Чужденеца е бащата на йудейския цар Ирод, Антипатер, който бил назначен за прокуратор на Йудея от Юлий Цезар през 47 г. пр. н. е. — Б.пр.

[35] Милтън става изразител на основната протестантска доктрина за духовното спасение чрез Христа и вярата в него, а не чрез праведните (законни) дела, на които набляга католическата църква. — Б.пр.

[36] Звездите утринни е обичайна перифраза за небесните ангели (ср. «Книга на Иов» 38, 7). — Б.пр.

[37] Чрез вяра, но и чрез дела (ср. и XI 64 по-горе) — протестантът Милтън проповядва спасение преди всичко чрез вярата, а не чрез праведните дела, но «делата на вярата» са също необходими. С други думи, протестантската доктрина, към която се придържа поетът, отхвърля автоматичното спасение на душата чрез добрите дела и утвърждава ценността на добрите дела само като израз на вярата. — Б.пр.

[38] Привременната смърт… на сън подобна — в християнския контекст смъртта на тялото са счита за временна смърт на човека, която ще бъде превъзмогната чрез възкресението. В английския превод на Библията смъртта се оприличава на сън, от който мъртвите ще се събудят. — Б.пр.

[39] В пълноводния поток — в своите теологични съчинения Милтън развива мисълта, че светото кръщение трябва да се извършва в течаща вода, за да стане символ на единение с Христос, преминал през смърт, погребение и възкресение. — Б.пр.

[40] В разпространението на християнството обещанието, дадено на Авраам (вж. ст. 147—8 по-горе), добива по-определен духовен смисъл. — Б.пр.

[41] «Защото аз зная, че след заминаването ми ще се втурнат помежду ви люти вълци, които няма да щадят стадото» («Деяния на св. апостоли» 20, 29). Както в тази поема, така и изобщо в своите съчинения Милтън неведнъж остро бичува користолюбието в официалната християнска църква. — Б.пр.

[42] Едно от основните положения на протестантското учение е, че последната дума по въпросите на богословието има съвестта на индивида, а не църковната власт, която се стреми към светско надмощие. — Б.пр.

[43] Живите му храмове са хората. (В «Първо послание на св. ап, Павел до коринтяни» 3, 17 се казва: «Защото Божият храм е свят; а тоя храм сте вие.») — Б.пр.

[44] За непогрешим се е считал преди всичко главата на римокатолическата църква, папата, и в такъв смисъл атаката на Милтън е насочена срещу римокатолицизма. За непогрешими са били обявявани и декретите на вселенските църковни събори, също критикувани от протестантите. — Б.пр.

[45] Истината и духа — вж.: «Но иде час, и дошъл е вече, когато истинските поклонници ще се поклонят на Отца и дух и с истина, защото Отец иска такива да бъдат, които му се по кланят»(«Евангелие от Йоан» 4, 23). — Б.пр.

[46] Постъпките на вярата — делата на вярата. — Б.пр.

[47] До свършеха на времето — в «Откровение на св. Йоан Богослов» 10, 6 ангелът се заклева, «че не ще вече да има време». — Б.пр.

[48] Съсъда е библейска метафора, подсказваща ограничените възможности на човешката природа. — Б.пр.

[49] Този точен час е пладнето, което завършва 24-часовия срок, започнал да тече от момента на грехопадението и когато трябва да се изпълни божията присъда. — Б.пр.

[50] Вж. също ст. 643 по-долу. В «Битие» 3, 24 се казва: «И (Бог) изгони Адама, и постави на изток при Едемската градина Херувим и пламенен меч, що се обръщаше, за да пазят пътя към дървото на живота.» — Б.пр.

[51] Много дни — «А всички дни на Адамовия живот бяха деветстотин и трийсет години; и той умря» («Битие» 5, 5). — Б.пр.

[52] Но я намери будна — тук Милтън влиза в явно противоречие със Съдържание на Книга XII, където пише, че Адам „разбужда Ева“. Вероятно това различие се дължи на недоглеждане. — Б.пр.

[53] Страховитите образи са навярно стражите — херувими. — Б.пр.