Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise Lost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
essop (2011)
Корекция и форматиране
maskara (2011)

Издание:

Джон Милтън. Изгубеният рай

ДИ „Народна култура“, 1981

Редактор: Пенчо Симов

Коректор: Йорданка Киркова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художествено оформление: Иван Кьосев

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Ясен Васев

Редакционна колегия: Александър Муратов, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Вера Ганчева, Владимир Филипов, Димитър Методиев, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Леда Милева, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Петър Динеков, Светозар Златаров, Стефан Дичев, Стефан Станчев

История

  1. — Добавяне

Книга VI

Рафаил продължава разказа си за това, как Михаил и Гавриил са били изпратени на бран със Сатаната и ангелите му. Описание на първата битка. Сатаната и войските му се оттеглят през нощта, той свиква съвет и изобретява дяволски машини. В схватката на втория ден те донякъде объркват Михаила и неговите ангели, които накрая, изтръгвайки планини, все пак смазват и войнствата, и машините на Сатаната. Но тъй като безредието не е спряно, на третия ден Бог провожда Месия, своя Син, за когото е запазил славата на тази победа. Явил се там в могъществото на Отца и повелил на всички свои легиони да останат по местата си от двете му страни, той се врязва с колесницата и гръмотевицата си сред своите врази, неспособни за отпор, и ги преследва до небесните стени, които се разтварят, и те се хвърлят долу в смут и ужас към мястото на страшното наказание, приготвено за тях в бездната. Тържествуващият Месия се завръща при своя Отец.

На път прекара ангелът безстрашен[1] цяла нощ

през пустата небесна шир, додето утринта,

разбудена от кръговия ход на часовете[2],

отключи дверите на зрака с розова ръка.

Високо до престола Божи чак е пещерата,

където светлина и мрак в безкрайно колело

на свой ред влизат и излизат, тъй че на небето

настъпва благодатна смяна — като ден и нощ:

едва си тръгне светлината, мракът услужлив

през другата врата пристъпва, та до своя час

небето да стъмни, макар че онзи мрак прилича

ма сумрака ви; и сега се вдигна утринта,

каквато тя на горното небе е — пременена

със златен, емпирей; пред нея се стопи нощта,

пронизана от пурпурни лъчи, и в този миг

полето цяло се откри пред взора му, застлано

с блестяща рат, пламтящи брони, ярки колесници

и огнени жребци в безброй отблясъци слепящи.

За бран готови бяха тук, за бран и тази вест,

с която идеше при тях, без друго бе им вече

добре известна; радостен, тогава той се смеси

със своите побратими, които го приеха

с възторг и с гръмки възгласи, честити, че един

от падналите мириади, че поне един

се е завърнал непогубен — до светия връх

заведоха го сред възхвали, за да го представят

пред височайшия престол, от който кротък глас

из златната мъглявина тогава се зачу:

        — Хвала, служителю Господен[3], ти спечели вече

най-славната война, защото устоя самин

срещу метежните пълчища, делото свещено

на истината с реч над злите мечове надвил,

и в името на истината доблестно понесе

всеобщо порицание, по-тежко поносимо

от грубото насилие, с едничка мисъл само —

да бъдеш оправдан пред Бога, ако ще цял свят

престъпник да те нарече; сега за теб остава

по-леката победа — с тази твоя братска рат

да се завърнеш при вразите с по-голяма слава,

отколкото като си тръгна поруган, и силом

да смажеш тези, за които разумът не е

добър закон и за които Божият Месия,

с достойнствата си възцарен, не е законен цар.

Поемай, Михаиле, княз на войнствата небесни,

и ти, по ратната си доблест втори подир него,

о, Гаврииле, тръгвай с тези мои синове

непобедими, поведи светците всеоръжни,

за бран събрани в хиляден и в милионен строй

и равни по число на тази паплач нечестива

и непокорна, с меч и огън ги сметете вие

без страх, преследвайте ги чак до края на небето

и там от Бог и от блаженство ги сринете долу,

в юдолите на вечната им казън, в пропастта

на Тартара, която вече зее там, готова

да срещне в огнения хаос техния провал[4].

        Тъй рече царственият глас и облаците взеха

да замрачават планината, дим се закълби

на сумрачни венци, огньове неохотни — белег

на гняв пробуден, и с угроза гръмка изведнъж

от висините проеча ефирната тръба,

по чийто знак върховен всички бойни опълчения

на небесата, построени в мощния квадрат

на непоколебим съюз, поеха мълчаливо

със своите блестящи легиони под звука

на сладкогласни инструменти — музика, която

разпалва свято рвение към подвизи геройски

под вождове богоподобни в името на Бога

и на Месията. Така напредва тази рат,

неразтрогваемо споена — нито планина,

ни тясна долина, ни лес, ни ручей не разделя

безупречните редове, защото те летяха

високо над земята, тъй че въздухът недвижен

ги носеше като когато цялата природа

на птиците по призива Господен долетя

в Едем, строена в безпогрешен ред, за да получи

от тебе имената си — така по не един

небесен друм те минаха, през не една страна,

но площ стократ като земята, докато накрая

на северния хоризонт далече се яви

шир огнена, от край до край простряна, с войнствен изглед,

която, като приближиха още, се показа

настръхнала с безбройните изправени лъчи

на копията, с множеството шлемове стълпени

и всевъзможни щитове, за да представи гордо

на Сатаната войнствата строени, в боен поход

поели с бясна бързина, защото те ламтяха

през този същи ден със схватка или с изненада

да завоюват трона Божи и да възцарят

на него злия му завистник и честолюбив

съперник, ала сметката им се оказа крива

насред път; въпреки че чудно първом ни се стори

това, че ангел срещу ангел трябва да воюва,

че в гневна бран се срещат тези, дето досега

тъй често са се срещали на празници честити

в любов и радост, за да славят вечния Отец

в синовни благодарни химни, ала боен вик

отекна вече и след туй припряния тътнеж

на пристъпа удави бързо всяка мирна мисъл.

Високо между тях седеше като същи Бог

на слънцеярка колесница супостатът — идол

на царственост божествена сред лъчезарна свита

от херувими пламенни и щитове от злато.

Подир от пищния си трон той слезе; че сега

от рат до рат оставаше не много място вече —

опасно разстояние — и те лице в лице

внезапно се изправиха в страхотния си строй

с ужасна дължина; и тъй пред облачното чело

върху ръба на битката[5] преди да прогърми,

с огромни и надменни крачки Сатаната мина

в грамадния си ръст, брониран с адамант и злато.

Тогава Авдиил оттам, където бе застанал

сред най-могъщите, готови за дела най-славни,

не изтърпя и своето сърце така разкри:

        — О, небеса! Нима тъй много прилика остава

с най-висшите, където нито вярност, нито същност

не са останали? Нима могъщество и сила

не падат, дето доблестта е паднала — най-слаби

там, дето са най-дързостни и уж непобедими?

Мощта му с помощта на всемогъщия сега

аз ще изпитам, щом изпитан, разумът му беше

така неверен и нездрав. Не е ли справедливо,

когато в спор за истината някой победи,

да победи и в бой — еднакво победител в двете

сражения, макар борбата да е недостойна,

когато разумът използва сила, затова пък

победата на разума е двойно по-разумна.

        Така, измежду своите въоръжени братя

изстъпил се напред, той срещна сам очи в очи

врага си дързък, от това опълчване напълно

освирепял, и без боязън тъй го предизвика:

        — Е, горделивецо, добра ти среща! Ти ламтеше

да стигнеш безпрепятствено високата си цел

и да превземеш Божия престол неохраняван,

на произвола на мощта и на езика твой

оставен. О, какъв глупец — да не помислиш колко

е тщетно всемогъщия за бран да предизвикваш —

тогова, който би повдигнал войнства безконечни

дори от най-невзрачните неща, за да срази

безумството ти, или пък ако протегне само

ръката си, през всякакъв предел с един замах

без чужда помощ би те свършил сам и би погребал

в мрак всички твои легиони. Ала както виждаш,

не всички тръгнаха след тебе — някои дълга си

и верността към Бога предпочетоха, макар

тогаз невидими за теб, когато сякаш аз

единствен в твоя грешен свят се отделих от всички.

Виж моя стан сега и, твърде късно, научи,

че дето хиляди грешат, един е често прав.

        Сега врагът ни горделив с презрителна насмешка

отвърна му: — Зла чест за тебе — в този чакан час

на моята разплата ти, когото първи търсих,

от бягството си да се връщаш, ангеле размирен,

за да получиш своето от моята десница

при опита й пръв, защото пръв езикът твой,

надъхан с прекословие, посмя да се опълчи

срещу третината от всички богове, събрани

да бранят божествеността си; че додето те

божествената мощ усещат своя, за всесилен

не ще признаят никого. Добре е, че излизаш

пред своите съратници с надежда да спечелиш

от мене няколко пера[6] — та в теб разгрома свой

да видят те, и ако още го отлагам, то е

(за да не сметнеш, че ответ съм нямал) да ти кажа:

аз отначало мислех, че небе и свобода

са за небесните души едно и също нещо,

но виждам — от безволие мнозина предпочитат

да са слуги, обучени за пиршества и песни.

Такива си въоръжил — лакеи на небето

за бран на раболепието срещу свободата,

които в своите дела сега ще проличат[7].

                Тогава Авдиил накратко строго му отвърна:

— Отстъпнико, ти пак грешиш и ще грешиш така

завинаги, на истината друма изоставил.

Несправедливо поругаваш ти като слуги

онези, дето служат на повелите на Бога

или на естеството[8] — Бог и естеството искат

едно и също, щом управникът е най-достоен

и превъзхожда управляваните. Да слугуваш

е на безумния да служиш или на бунтаря

срещу достойния му цар — тъй служат те сега

на тебе — несвободен сам, от себе си поробен

и все пак в наглостта си нас упрекнал в раболепност.

Царувай в своя ад, а мене остави да служа

на Бога и да изпълнявам тук, на небесата

заветите му, най-достойни да се изпълняват.

Но не престол — окови чакай в ада, а сега

от мен, завърналия се от бягство, както казваш,

на шлема си безбожен този поздрав приеми.

                При тези думи удара си доблестен високо

издигна той и като буря вихром го стовари

връз шлема горд на Сатаната, тъй че нито взор,

ни мисъл, ни движение, ни здравият му щит

не можеха да го преварят — десет страшни крачки

назад се люшна той тогава и превил коляно,

на копието се опря, като че в този свят

изпод земята ветрове или води, избили

изкосо, бяха разлюлели цяла планина,

полупотънала със всички борове. Почуда

обзе метежните престоли[9], ала гняв най-вече,

че най-могъщият сред тях е повален, а нас —

ликуване, предвестник на победата и стръв

за битка. Михаил тогаз извика да надуят

архангеловата тръба — огромното небе

отекна цяло и войските предани запяха

осанна на всевишния; ала и враговете

не чакаха в захлас, сплотени с по-голяма злост

след удара ужасен — дива ярост се надигна

и глъч, каквато на небето никой досега

не беше чул — оръжия по броните дрънчаха

в разлад противен и ревяха бесни колела

на медни колесници — страшен беше този вой

на сблъсъка им, над главите с ужасяващ съсък

летяха жарки снопове от огнени стрели

и вдигаха над двете войнства свод от жива жар.

Така под жаркия покров се сблъскаха сега,

събрани в гибелния пристъп с бяс неутолим

и двете опълчения, и цялото небе

отекна, а земята, ако имаше земя,

до центъра си би се тресла; та нима е чудно —

в свирепото сражение летяха милиони,

най-малкият, между които би могъл да вдигне

стихиите[10] от разните им области и с тях

да се въоръжи, а колко по-голяма беше

мощта на толкова безбройни войнства да разпалят

пожара на страхотна бран и с него да смутят,

макар и не да разрушат, честития си дом,

ако от своя трон небесен царят всемогъщ

не беше се намесил властно, за да обуздае

и да ограничи мощта им, въпреки че всеки

отделен техен легион приличаше по-скоро

на цяла многобройна рат, а в него всеки воин —

на легион и тъй, макар и под команда, сам

главнокомандващ сякаш беше, знаеше кога

да тръгне в настъпление, да спре, да отклони

сражението, да отвори или да затвори

веригите на грозна бран, не мислеше дори

за бягство, отстъпление, ни друго срамно дело,

показващо боязън; всеки в собствените сили

се уповаваше, на своя щит понесъл сякаш

победата и подвизи на вековечна слава

множаха се безкрай, защото битката се ширна

навред и всякаква на вид: било върху земята

пешком, било сред полета с разперени крила

върху измъчения въздух — въздухът тогава

бе като бесен огън; дълго бранните везни

висяха в равновесие, додето Сатаната,

през този ден показал дивна мощ и равен в боя

не срещнал, носейки се пряко схватката свирепа

на разлютени серафими, най-накрай видя

как Михаиловият меч сразява и коси

с един замах дружини цели — острието грозно,

в грамадните му две ръце издигнато, от вие

опустошително летеше; за да спре погрома,

натам побърза той и вдигна каменния кръг

от десеторен адамант[11] — огромния си щит

с окръжност необятна; щом го зърна, че приижда,

великият архангел своя войнствен труд възпря,

зарадван от надеждата сега да сложи край

на тази бран междуособна, като повали

и окове архиврага, навъси се враждебно

и цял възпламенен от гняв, така му заговори:

        — Създателю на злото, непознато и без име

до твоя бунт, но днес обилно, както виждаш сам

от тази сеч ненавистна, ненавистна за всички,

макар най-тежка в справедлива мяра върху теб

и твоите съучастници, как дръзна да смутиш

блажения небесен мир и да внесеш в света

проклетото злочестие, до бунта ти престъпен

несътворено? Как можа да вдъхнеш свойта злост

у хиляди, които бяха праведни и верни,

а станаха изменници? Но не мисли, че тук

покоя свят ще възмутиш — небето те низвергва

от всеки свой предел. Небето — този трон блажен

насилието и войната няма да търпи.

Та махай се оттук и злото — твоето потомство

да те сподири, гдето е и мястото му — в ада.

Там слез със злостната си сган, метежи там разпалвай,

додето този меч мъстящ не те е връхлетял

или додето Божие възмездие крилато

не те е сринало внезапно в по-горчива скръб.

        Тъй рече князът ангелски и тъй му отговори

противникът: — Но не мисли и ти, че с този вятър

от заканителни слова ще сплашиш мен, когото

с дела не сплаши. Мигар смогна да обърнеш в бягство

най-малкия от тези тук или да го сразиш

така, че да не стане пак? Нима тогава вярваш,

че с повече успех ще можеш да прогониш мен

с угроза или заповед? Не се лъжи, че тъй

ще свърши тази бран, която ти наричаш зла,

а ние — славна и която ние ще спечелим

или пък цялото небе ще преобърнем в ад,

какъвто съчиняваш ти, но тук ще сме свободни,

ако ли не царе. А ни с мощта си дотогава,

ни с помощта на онзи, който уж е всемогъщ,

не ме плаши — теб диря аз наблизо и далеч.

Тъй свърши прекословието и захвана схватка

неописуема; че кой, дори да е с език

на ангел, може да разкаже и с какви неща

земепонятни да сравни това, та да повдигне

човешката фантазия до тази висота

на богоравна мощ — защото като богове

те бяха по осанка, устрем и въоръжение,

способно да предопределя царството небесно.

Размахаха се огнените мечове сега

в страхотни кръгове и сякаш две слънца насрещни,

пламтяха щитовете им, додето ужасено

стоеше ожиданието; ангелският сонм

отстъпи незабавно от широкото поле,

където се сражаваше, пред гибелния вихър

на този грозен смут, подобен, ако се представи

великото чрез дребното, на някой див разлад

на естеството, някоя междусъзвездна бран,

в която биха се сразили в злонамерен час

на противостояние[12] в небесната среда

две шеметни планети с трясък на враждебни сфери.

Тъй двамата, отстъпващи по силата си само

на всемогъщия, единен удар извисиха

един връз друг — да свършат всичко, без да го повтарят,

безсилни да повторят, в миг — и двамата еднакви

по мощ и по пъргавина; но ангелският меч

на Михаил от Божията оръжейна беше

му даден, закален така, че нито острие,

ни здравина не можеха да го възпрат — и меча

на Сатаната той с такава сила връхлетя,

че го разполови на две и без да спре дотук,

светкавично се извъртя и в дясното му рамо

се впи дълбоко; Сатаната болката позна

за първи път и се загърчи цял — така жестоко

разсичащият меч се вряза в неговия стан

с разделна рана; но плътта ефирна се затвори,

неразтрогваема за дълго и от този прорез

избликна пурпурна нектарна влага — от оная,

с която само дух небесен може да кърви,

и начаса доспехите му бляскави обагри.

Тогаз от всичките страни се стекоха на помощ

мнозина силни ангели, за да го заслонят,

додето други върху своите щитове го върнат

на колесницата, която чакаше далеч

зад ратните редици — там положиха го те

настръхнал цял от болка, озлобление и срам,

че несравним не е и с гордост люто уязвена

от поражението му, така несъответно

на вярата, че с Бог по сила ще се изравни.

И все пак той се вдигна скоро — жизнената мощ

у духовете е навред, не както у човека —

във вътрешностите, в сърце, глава, далак и дроб,

и те умират само ако ги унищожат.

Ни може в течната им тъкан смъртоносна рана

да се прореже повече, отколкото в ефира.

Те цели са сърце, глава, очи или уши,

те цели са и ум, и чувство, и каквито искат

снаги, размери, цветове и членове сами

приемат, както им харесва — гъсти или редки.

        В туй време подвизи подобни ставаха и там,

където се сражаваше мощта на Гавриила

и с гневни пряпорци се вряза в плътните кохорти

на побеснелия Молох, додето той редеше

закани — с колесницата си вързан да го влачи

и в словоблудието си не спираше дори

пред святия на небесата, ала изведнъж

разсечен чак до пояса, с оръжие сломено

и в непонятна болка хукна с рев. А Уриил

и Рафаил на двата фланга своите врази,

макар и толкова огромни и с елмазна броня,

надвиха доблестно — Адрамелех и Асмодей,

престоли, дето смятаха, че са достойни само

за богове, но търтиха на бяг с по-скромни мисли,

осакатени пагубно през ризници и брони[13].

И Абдиил не се забави да зашемети

безбожната метежна сган, а с удар удвоен

в миг Ариил и Ариох, и буйството безумно

на Рамиил обжари и без милост разгроми[14].

Аз бих могъл за хиляди да ви разкажа тук

и да ги увековеча сред вас, но на онези,

които са избрани, стига славата небесна —

похвала людска те не дирят; другите, макар

чутовни по могъщество, а и по храброст в бран

и не по-малко петимни за слава, но проклети

с изгнание от небесата и от паметта им,

безименни, в забрава тъмна нека обитават.

Че силата, откъсната от истина и право,

хвалебствия не заслужава, а позор и срам,

но въпреки това отново се стреми към слава

от славолюбие и чест в безчестието дири —

затуй безмълвието вечно да е техен дял.

        Сега (най-силните — сразени) битката се люшна,

пронизана от набези; безредна суматоха

нахлу и безобразен смут; земята бе настлана

с разпръснати оръжия, един връз друг накуп

катурнатата колесница и колесничарят

лежаха с огнения впряг; останалите морно

отстъпваха през смазаната рат на Сатаната,

незащитени или пък замаяни от страх,

за първи път замаяни от страх и остра болка,

позорно бягаха, дотам доведени накрая

от непокорството си — те, които досега

не знаеха какво е страх, ни бягство, нито болка.

С неуязвимите светци съвсем не бе така —

в кубически фаланги[15] те напредваха сплотени

с непроницаеми доспехи и ненакърними —

такава преднина им даде тяхната невинност

над враговете им, че с грях не бяха се покрили

в непослушание; затуй непоклатими в боя,

стояха те неизтощими, болката на рана

не сетили, макар за миг отместени със сила.

        Сега нощта захвана своя път и по небето

разстели милосърден мрак, примирие наложи

и тишина над тътена противен на войната.

Под облачния й покров без ропот се оттегли

и победен, и победител; бранното поле

заел с надмощие, по него Михаил разгърна

обширния си стан, със зорка стража ограден

от херувимските огньове, а далеч отвъд

дълбоко в гъстата тъма потъна Сатаната

с бунтовниците си и ето, от покой лишен,

той свика на съвет среднощен своите князе

и неразколебан подхвана дръзкото си слово:

        — О, проверени вече в бран, доказали, че с меч

не могат да ви повалят, приятели любезни,

оказали се годни не за свободата само —

цел твърде скромна, — но за по-желаните от нас

величие, владичество, прослава и възхвала

с това, че цял ден издържахте в уклончив двубой

(а издържали ден, и вечни дни ще издържите!)

на пагубната мощ, която царят на небето

от трона си връз нас изпрати, преценил, че тя е

достатъчна на волята му да ни подчини,

ала излезе, че не е; и тъй, непогрешим

не можем да го мислим вече, па макар до днес

да бе всеведущ. Вярно е, по-зле въоръжени,

понесохме ний загуби и болка, непозната

до днес, ала веднъж позната, начаса презряна;

че емпирейната ни тъкан, както знаем вече,

недосегаема за смъртен удар, се оказа

неизтребима и дори пронизана от рана,

веднага самоизцелена се затваря пак.

За зло тъй дребно няма да е прекалено труден

и цярът. Може би по-яки някои доспехи,

по-яростни оръжия, когато пак се срещнем,

ще ни помогнат да надраснем своите врази

или ще изравнят докрай различията наши,

дошли отвън; и ако скрита някаква причина

ги е направила по-силни, докато запазим

ума си тъй ненакърнен, разсъдъка си — здрав,

беседата и размисълът ще ни я разкрият.

        Той седна и в събранието първи се изправи

Нисрох[16], самият първенец на княжествата горди.

Като воител, изнурен подир жестока бран,

застана той с разсечени отвсякъде доспехи

и с образ като тежък облак тъй му отговори:

        — Спасителю от ново иго и водачо наш

към волните ни правдини на богове, сурова

за богове, а и неравна работа е тази,

срещу оръжия неравни в болка да се бием

със защитените от болка; от такова зло

не може да не следва гибел; че каква ли полза

от мощ и храброст несравними даже, щом срази ги

такава болка, че и най-могъщите ръце

омекват. От насладата навярно ние можем

да се лишим безропотно и да живеем пак

доволни; че животът най-спокоен е тогава;

но бодната е съвършена мъка, най-злочеста

злина и с прекомерния си пристъп преобръща

търпението. Тъй че онзи, който науми

по-мощно средство, та чрез него вече да усилим

ненаранения си враг, или защита сходна,

за да се превъоръжим, за мене заслужава

туй, що за избавлението свое ще дължим.

        Тогава със спокоен вид отвърна Сатаната:

— Изобретено вече туй, което с право считаш

тъй важно за успеха ни, донесъл съм ви аз.

Та кой от нас, като е виждал ясната повърхност

на този материк ефирен, дето ний стоим,

обширната небесна твърд, богато украсена

с амброзийни цветя, овошки, бисери и злато,

така непроницателно е гледал всички тези

неща, та да не се замисли откъде израстват

из земните недра — сурови, тъмни вещества

от пяната на дух и огън, докато ги стигне

небесен лъч и ги пречисти, та да изкълнат

тъй чутни и да се разтворят в ясните зари.

Тях в мрачното им раждане безжизнената глъб

ще ни даде обременени с пъклена жарава

и в кухотата на машини длъгнести и обли

натъпкани, от другия им отвор с огниво

раздути и възпламенени, те ще пратят с гръм

изотдалеч сред войнството на нашите врази

снарядите на зло такова, че да раздробят

на късчета и да сразят каквото се изпречи

на пътя му, та да помислят в страх, че сме превзели

от гръмовержеца самата мълния страхотна.

И няма да се трудим дълго — още до зори

ще се изпълни блянът ни. Сега се съживете

и забравете за страха. Където са в съюз

умът и силата, там всичко леко се постига.

        Той млъкна и речта му бодра мигом разведри

унинието, съживи отслабената вяра.

Дивяха се на чудното откритие и как

не го е всеки сам открил — веднъж изобретено,

тъй лесно им се стори туй, което неоткрито,

за невъзможно биха счели, ала е възможно

в грядущи дни, ако обилства злото, някой мъж

от твоя род, към пакост склонен или вдъхновен

от дяволско коварство, да изобрети подобно

оръдие, за да терзае грешните човеци,

жадуващи за грозна бран и за братоубийство.

Подир съвета с работа захванаха се те

веднага, без излишен спор, с ръце неизброими,

готови начаса, завчас обърнаха до дъно

богатата небесна почва и видяха там

природните правещества в суровото им още

зачатие; мътилката от сяра и азот[17]

намериха, размесиха, изкусно ги сгъстиха

и изсушиха до такава степен, че да станат

зърна най-черни и на склад прибраха ги тогава;

там скрити жили ровеха едни (такива има

и в земните недра) от минерали и скали,

за да излеят своите машини и кълба[18]

за шеметна разруха; други сбираха тръстика,

която от една искрица се възпламенява.

Така, преди да дойде ден, под нощния покров

потайно всичко свършиха и подредиха те

в благоразумна тишина, далеч от вражи взор.

Сега, когато ясната зора огря небето,

въстана ангелската рат победна, затръби

тръбата утринна за бой и в боен строй веднага

със златно снаряжение сияйната войска

се подреди; от хълмовете озарени други

обзираха ширта и вредом леки съгледвачи

препускаха, далечния противник да открият —

станува ли, отстъпва ли, за битка ли се готви,

в движение или в покой е — скоро го съзряха

под пряпорците си развени да приижда в бавен,

но плътен ред и Зофиил[19], от всички херувими

най-бързокрилият, назад веднага полетя

и гръмко се провикна тъй през средищния въздух:

        — Станете, воини! На бой! Наблизо е врагът —

не е избягал и така преследването дълго

ще ни спести. Не бойте се! Подобно тъмен облак

насам приижда той и виждам в неговия лик

решителност и сигурност сурова. Нека всеки

доспехите си адамантни да препаше здраво,

да стегне шлема си, да стисне кръглия си щит

пред чело или гръд, защото днес ще се изсипе,

ако умея да предвиждам, не дъждец ръмящ,

а буря грохотна от огнезъбести стрели.

        Така предупреди ги той да са нащрек и скоро,

отхвърлили ненужния товар, да се строят,

а те тревогата без смут приеха на часа

и в боен ред потеглиха — и ето че пред тях

се появи противникът — огромна черна рат,

прииждаща със тежка стъпка, в кухия си куб

повлякла своите машини дяволски, отвред

обточени от плътните засланящи редици,

прикриващи измамата. И тъй очи в очи

за миг се спряха двете войнства, ала Сатаната

изстъпи се отпред и гръмна властният му глас:

        — Преден отряд, разгръщай се надясно и наляво,

та на когото се зловидим, да се увери,

че дирим тишина и мир и че с открита гръд

заставаме да го посрещнем, ако му се нрави

прегръдката ни и ако не ни обърне гръб,

в което се съмнявам, ала нека небесата

са ми свидетел подир миг, когато им изпратим

великодушния си поздрав. Да докоснем с плам

това, което имаме из нашата среда

да им предложим, но така, че всички да ни чуят.

        Едва изрекъл своите хапливи и двузначни

слова, надясно и наляво челната редица

се раздвои, по фланговете, за да се оттегли.

И ето пред очите ни откри се троен ред

от чудновати стълбове, на колела качени

(защото те напомняха на стълбове най-вече

или на кухи стволове от дъб или ела,

окастрени от клоните си), от изляна мед,

желязо или камък сечен, ала срещу нас

раззинали дулата си противни — знак зловещ

за кухо помирение; до всеки стълб отзад

се бе изправил серафим, размахал тънка тръст

със огън на върха; додето ние удивени

в недоумение стояхме, ала не за дълго,

защото всички изведнъж протегнаха сега

тръстиките и ги допряха леко до един

по-малък отвор. Начаса, от бесен плам огряно,

но скоро с дим забулено, бе цялото небе

от тези бълващи гърла дълбоки, чийто рев

с неистов грохот нагнети търбуха на ефира,

доде го пръсна и разплиска дяволската гнус —

верижни гръмотевици с градушка от железни

кълба, които срещу тържествуващата рат

изстреляни, политаха с такава дива ярост,

че поразените, макар по-яки от скали,

не можеха да устоят и с хиляди под тях

се свличаха — архангели и ангели накуп;

доспехите им бяха само спънка — без доспехи,

бидейки духове, те леко биха се спасили,

като се свият или отстранят, ала сега

последва принудително разпръсване и смут,

но даже и в разпръснат строй те нямаха успех.

Какво да сторят? Да се втурнат в пристъп? Но нали

ще ги отблъснат и така, позорно разгромени

повторно, на презрение сами ще се подхвърлят

и на насмешки вражески; че точно срещу тях

стоеше вече друг отряд строени серафими,

готови да взривят върху им новия си залп

от гръмотевици. Назад пък да се завтекат,

ще бъде още по-безславен край. И Сатаната,

разбрал това, към своите глумливо се провикна:

        — Приятели, къде са победителите горди?

Доскоро те настъпваха свирепо, а сега,

когато ги посрещнахме с открита гръд и чело

и щедро ги обсипахме с горещи предложения

за мир, внезапно промениха своята посока,

побягнаха и впаднаха в чудати лудории,

като че щяха да танцуват, но ако това

са танци, те са твърде странни — може би от радост,

че им е бил предложен мир, но мене ми се струва,

че ако ги накараме сега да чуят пак

условията ни, набързо ще се съгласят.

        Подир което Белиал, и той им се присмя:

— Водачо, предложенията наши бяха с тежко

и твърдо съдържание — те стигнаха до тях

и им направиха, изглежда, силно впечатление,

а пък мнозина толкова дълбоко поразиха,

та от главата до петите бяха пълни с тях,

додето други, усвоили същността отчасти,

разбраха, че не са тъй прави и затуй пълзят.

        Така развеселени, те с врага си се глумяха,

издигнали се в мислите си надалеч от всяко

съмнение в победата — божествената мощ

с изобретенията свои сметнаха, че леко

ще повалят, шегуваха се с грозния й гръм

и с опълчението й, додето то стоеше

объркано в бедата си, но не за дълъг срок —

гневът най-сетне ги повдигна и въоръжени,

те срещу тази напаст адска станаха на бой.

И ето (за да разбереш каква чутовна сила

в могъщите си ангели заложи Господ — Бог!)

те хвърлиха оръжието и към планините

(че туй разнообразие от долини и хълми

земята е получила от дивното небе)

се втурнаха, политнаха от мълния по-бързи,

заседналите хребети из дъно разлюляха,

изтръгнаха ги заедно с товара им велик

от канари, води, гори и сграбчили ги здраво

за рунтавите върхове, ги вдигнаха; почуда

и ужас над метежните войски се разпростря,

когато зърнаха към тях тъй страшно да прииждат

нагоре преобърнати планинските основи,

доде над онзи троен ред от дяволски дула

се строполиха и така погребали дълбоко

под тежестта на планините цялата им вяра,

връз тях се спуснаха сега и пратиха връз тях

от материка късове огромни, с черна сянка

връхлитащи бронираните здраво легиони,

чиято броня се превърна в бедствие, набита

в пленената от нея плът, така че с грозна болка

ги изтерза и със страдални стонове безчет

те дълго гърчеха се там, додето се измъкнат,

макар да бяха духове от чиста светлина,

тогава чисти, но сега в греха си омърсени.

Останалите, за да се въоръжат с подобни

оръжия, изтръгнаха съседните била,

та планините с планини във въздуха разтърсен

се сблъскаха, запратени в такъв страхотен рои,

че под земята битката потъна в черна сянка

и адски грохот. Пред такъв тътнеж дори войната

прилича на игра вежлива. Смут връз грозен смут

се трупаше и цялото небе сега навярно

би рухнало в руините на тази обща сеч,

ако всесилният Отец от своя трон висок

в недосегаемото си светилище небесно,

обмислил всичките неща докрай, не бе предвидил

безредието и не бе го разрешил нарочно,

за да постигне чрез това великата си цел —

да превъздигне своя Син помазан, отмъстил

на неговите врагове, и цялата си власт

тържествено да му прехвърли. И така сега

към съпрестолния си Син Отецът се обърна:

        — Сияние на славата ми, Сине мой възлюбен,

на чийто лик незрим се вижда зримо онова,

което в божествеността си съм самият аз

и чрез когото се извършва висшата ми воля,

повторно всемогъщество! Изминаха два дни

(два дни, тъй както ний броим на небесата дните),

откак потегли Михаил с войските да смири

метежниците; страшен беше този техен бой,

а инак и не би могло при врагове такива,

защото аз оставих ги съвсем сами, а знаеш,

че в сътворението равни всички съм създал

освен в това, което им отне грехът, но то

ще проличи едва в часа на грозната им казън;

така че тази тяхна битка трябва до безкрай

да продължава, без да може нищо да реши —

войната вече свърши туй, което тя умее,

на безразборен гняв юздите из ръце изпусна,

въоръжи се с планини и ето че доведе

до суматоха на небето, пагубна за всички.

И тъй, два дни изминаха, но третият е твой;

за тебе отредих го аз и затова дотук

търпях, та ти да се прославиш, като сложиш край

на тази чутна бран, която никой друг не може

да доведе до края. Втеб такава благодат

необозрима аз прелях, та всеки на небето

и в ада да се увери в мощта ти несравнима

и като овладееш този извратен метеж,

да се покажеш, че си най-достоен за наследник

на всичките неща, наследник и помазан цар,

заслужил с доблестта си туй неотменимо право.

Върви сега, о най-могъщ в могъществото мое,

качи се в колесницата ми бърза, под която

небето тръпне, изнеси доспехите ми бранни,

всесилните оръжия, дъгата и гърма

и меча ми връз хълбока си снажен препаши;

преследвай тези синове на мрака, прокуди ги

извън небесните предели, в пропастта бездънна —

там да научат, щом желаят, как се предизвиква

Бог и Месията, от него прогласен за цар.

        Тъй рече той и с целия си блясък озари

Сина си, който пък прие Отеца, отразен

със цялата му пълнота в лика си неизказан,

и ето как синовното му божество отвърна:

        — О, Татко мой, водачо на небесните престоли,

най-пръв, най-висш, най-свят, най-благ, ти винаги се

                                        грижиш

да ме прославиш, аз пък — теб; че справедливостта

изисква тъй, а и за мен в това се крие слава

и поспешение — и друга радост нямам аз

над тази, волята ти в мене да възтържествува,

защото в тържеството й е моето блаженство.

И власт, и скиптър в дар от теб сега приемам аз,

но още по-щастлив накрая ще ти ги отстъпя,

когато ти ще си у всички всичко, а пък аз —

у теб и в мене — всичките, които ти обичаш;

но щом намразиш ти, и аз намразвам и в гнева ти,

тъй както в кротостта ти, мога да се облека —

във всичко образ твой; и скоро, с цялата ти мощ

въоръжен, от небесата тази сган метежна

ще свергна в злото жилище, приготвено за нея,

в оковите на мрака чер, при червея безсмъртен,

затуй че възропта срещу покорството към теб,

комуто висша благодат е да се покориш.

Тогава твоите светци, от ордите нечисти

разграничени, твоята свещена планина

с осанна непресторена ще заобиколят

и с алилуя, а сред всички пръв ще бъда аз.

        Тъй рекъл, върху скиптъра опрян, въстана той

от дясната страна на Бога, дето беше седнал,

и третата благословена утрин засия

над небесата. И сега с фученето на сприя

яви се колесницата на Бога, с гъста жар

пламтяща, с колела едно във друго и без впряг,

самата пълна с дух подвижен, ала в съпровод

от четворица херувими с образи четворни,

с крила и със снаги, осяти — сякаш със звезди —

с безброй очи, с безброй очи и върху колелата

берилови със шеметни огньове помежду им[20],

а пък над тях — кристален свод и върху него — трон,

изсечен от сапфир, изпъстрен цял с небесно — чист

янтар и с всички багри на дъждовната дъга.

На него той, въоръжен с доспехи от урим

сияен, изработени в божествена направа,

се изкачи, от дясната страна до него седна

Победата орловокрила[21], а лъкът висеше

на хълбока му и колчанът с мълнии тризъби,

и яростно около него се кълбеше дим,

изригваха безброй огньове и искри страхотни.

От десет хиляди по десет хиляди светци

последван, той напредваше в сияние огромно

с по десет хиляди пламтящи Божи колесници

(такъв е броят, който чух) от двете му страни.

Върху крила на херувими се понесе той

в сапфирения си престол над свода кристалинен[22]

и озари на шир и длъж небето, ала първом

от своите съзрян, с неждана радост ги изпълни,

когато на Месията великият багрянец,

от ангелски ръце подет, високо заблестя,

и скоро Михаил доведе цялото си войнство

под него, като сля крилата и ги въплъти

в единно тяло, увенчано от една глава.

Пред него Божията сила му разчисти път —

изтръгнатите планини по висшата му воля

се връщаха на прежното си място, на гласа му

покорни, своя лик небето си възвърна пак

и с росни цветове засмя се всеки рид и дол.

Вразите виждаха това, ала закоравели,

застягаха редиците си за метежна бран

безумни, отчаянието взели за надежда.

Отде такава слепота у духове небесни?

Но горделивия с поличби кой ще вразуми

и кой закоравелия ще трогне с чудеса?

Ожесточаваха се те наместо да се каят,

измъчени от гледката на неговата слава,

със завист се изпълниха към трона му висок

и се строиха пак със стръв, та с храброст или с хитрост

да преуспеят най-накрая и да се наложат

над Бога и Месията му или да пропаднат

в погром последен и всеобщ — и тъй за сетен бой

изтеглиха се там, презрели бягството позорно

и отстъплението срамно, а Синът на Бога

пред цялата си рат наляво и надясно рече:

        — В строй бляскав стойте тук, светци, на място

                                стойте в строй,

вий, бранни ангели, от бран си отдъхнете днес.

Докрая верни бяхте вие в битката, угодна

на Господа, неустрашими в правото му дело

и доблестно посрещнали вразите, бяхте в бой

непобедими, ала не на вашите ръце

принадлежи разплатата над тази клета сган —

мъстта е само негова или на този, който

е назначен от него. Днес не ще е ден на броя

или на множеството. Стойте само и следете

как над безбожниците Божи гняв ще се излее

посредством мен — нали не вас, а мен презряха те,

но и на мен завидиха; бесът им е връз мене,

защото височайшият, небесният Отец,

чиито са от памтивека царство, власт и слава,

в съгласие със святата си воля ме почете.

Затуй на мене той възложи страшната им казън,

та както искаха, така да стане — в битка с мен

да видят кой е по-могъщ — те всички или аз

сам срещу всички тях, защото те със сила само

измерват всичко, в другите неща към превъзходство

не се стремят, а и нехаят кой ги превъзхожда.

Самият аз не ще ги с друг двубой удостоя.

                Така Синът сега им рече с образ променен

дотолкова, че страшно беше да го гледаш даже

и пълен с ярост, над врага си грозно се надвеси.

Веднага четиримата[23] простряха многозвездни

крила в единна страховита сянка, всички сфери

на колесницата свирепа закръжиха с грохот

на гръмотевичен порой или безбройна рат.

Връз нечестивите направо мрачен като нощ

се спусна той; под неговите колела пламтящи

изтръпна цялата недвижна твърд на Емпирея

освен самият Божи трон; и начаса сред тях

се озова, в десницата си стиснал огнен сноп

от десет хиляди гърмящи мълнии, които

в душите им сега запрати и ги порази

със смъртна болка; смаяни, те смелост и отпор

изгубиха, изпуснаха оръжията жалки

и той прегази щитове и шлемове, а с тях —

и рухналите тронове, и мощни серафими,

които жаждаха сега отново планините

да ги затрупат, от гнева му да ги заслонят.

Но върху тях като порой се сипеха отвред

стрелите на четирите четирилики духа,

осеяни с очи, а също и на колелата,

осеяни в еднаква степен с множество очи.

Единна воля бе във всички тях и всеки взор

изригваше светкавица, за да посее гибел

сред прокълнатите — под този огън се топеше

и якостта, и бодростта им, докато накрая

те падаха без дъх, без дух, без вяра и надежда.

А при това той бе спестил полвината си мощ,

насред път бе възпрял гърма; че не да ги погуби

целеше, а от небесата да ги помете.

И тъй, сразените повдигнал, също като стадо

кози[24], като страхлива паплач, сбита и стълпена,

подкара ги пред себе си, замаяни от гръм,

подгонени от страх и ужас до зида кристален

на небесата, който в миг разтворен се изви

навътре, а отвъд раззина ширната си паст

бездънна пустота; сега чудовищната гледка

ги стресна и стъписа там, но по-голямо зло

ги тласкаше отзад и те се хвърлиха стремглаво

от стръмния небесен ръб, ала гневът всевечен

до дъното на пропастта пламтеше подир тях.

Чу адът този грозен грохот, чу го и видя

от небесата небеса да рухват и уплашен

побягнал би, ала дълбоко тъмните устои

на строгата съдба лежат и стягат в здрава

                                хватка.

Тъй девет дена падаха, а Хаосът ревеше,

стъписан в десеторен смут от техния провал

през дивото безвластие — такъв погром огромен

с разруха вярна го грозеше; адът най-подир

прие ги в страшния си зев и се затвори адът —

достойната за тях обител, заредена с огън

неугасим, приют злочест на болка и печал.

Освободеното небе сега възтържествува,

отново се съедини зидът разединен

и ето че Месията, единствен победител,

извърна триумфалната си бранна колесница.

За среща всичките светци — безмълвни очевидци

на неговите всемогъщи подвизи — напред

пристъпиха с ликуване и в шествието свое,

от палми осенено, всички чинове пресветли

на него пееха хвала като на цар победен,

като на син, наследник, Господ, с власт

                        удостоен

и най-достоен за владетел. В слава и триумф

през средното небе преминал, встъпи той

                        в чертога

и храма на всесилния. От трона си висок

Отецът го прие тогаз в безсмъртната си слава

и той в блаженството отдясно досега седи.

                „Тъй, мерейки небесните със земните неща,

съгласно твоята молба и за да те предвардя

чрез туй, което е било, открих ти онова,

което инак за човека щеше да е скрито —

раздора, сполетял небето, яростната бран

помежду ангелските сили и провала низък

на тези, що се устремиха твърде нависоко

със Сатаната, който днес на твоя сан завижда,

крои да изкуши и теб с лукавите си козни

от твоето покорство, тъй че наедно със него,

прокуден от блаженството си, ти да споделиш

присъдата му незавидна, вечната печал.

Това за него би било единствена утеха

и мъст срещу всевишния, ако успее теб

за свой другар в безкрайната си горест

                        да спечели

Но на съблазните не давай слух, предупреди

по-слабата от тебе[25] — нека този страшен пример

да ти послужи за урок, да знаеш как се плаща

за непокорството. Наместо твърдо да стоят,

те паднаха — помни това и се пази от грях.“

Бележки

[1] Ангелът безстрашен е Авдиил. — Б.пр.

[2] Кръговият ход на часовете е видимото въртене на часовите деления на небосвода около земята. — Б.пр.

[3] Служител Господен е буквално значение на Авдииловото име. — Б.пр.

[4] Милтън, както много други писатели от онази епоха, отъждествява християнския ад с подземното царство в класическата митология и по-специално с онази негова част, където са се мъчила грешниците — Тартара. — Б.пр.

[5] Ръба на битката — фронтовата линия. — Б.пр.

[6] Перата, за които става дума, са традиционното рицарско украшение, носено върху шлема и символизиращо воинска доблест. — Б.пр.

[7] За ангелите е казано в „Послание на св. ап. Павел до евреите“: „Нали те всички са духове служебни, проваждани да служат на ония, които ще наследят спасение?“ (1, 14). — Б.пр.

[8] Пълната съгласуваност между природните закони (повелите на естеството) и вечния божи закон е основен постулат на християнския хуманизъм през ренесансовата епоха. Природата се разглежда вече като оръдие на божията воля. — Б.пр.

[9] Престоли, един от ангелските чинове, тук се използува като синекдоха, предполагаща цялата небесна йерархия. — Б.пр.

[10] Стихиите — първичните елементи, от които ще бъде създаден светът и на които при сътворението се определят неизменни, точно разграничени области. — Б.пр.

[11] През XVII в. адамантът най-често бил отъждествяван с диаманта, най-якия камък. — Б.пр.

[12] Според астрологията противостоянието на небесните тела (т.е. онова тяхно разположение, при което се намират в два противоположни зодиакални знака) било неблагоприятно за човека. Небесната среда е буквален превод на астрономическия термин medium coeli и означава зенита. — Б.пр.

[13] Рафаил с ангелска обективност говори за себе си в трето лице. Освен това Адам и Ева не познават своя събеседник по име. Адрамелех, противникът на Уриил, е езически бог на слънцето. — Б.пр.

[14] Ариил („Лъв Божи“) се споменава в Библията очевидно като название на град Йерусалим. Но в апокрифната „Книга на Енох“ той се явява като въплъщение на Марс и в кабалистичната е земният дух. Еласарският цар Ариох е един от тези, срещу които воюва Авраам („Битие“ 14, 1). В ренесансовата демонология той се превръща в дух на отмъщението. Името означава „подобен на лъв“. Рамиил също води началото си от „Книга на Енох“, където е назован като един от ангелите, паднали поради прелюбодеяние с човешките дъщери. — Б.пр.

[15] Праведните ангели са построени в кубически фаланги, защото кубическата форма в традиционната емблематика означава добродетел и постоянство. Фигурата може да е съставена от хоризонтални и вертикални колони ангели, ако се приеме, че те не ходят, а летят в пространството. Но дори ако стъпват по небесната твърд, с вдигнатите си копия ангелската дружина би оформила доста правилен куб, както можем да се убедим от баталните картини на XVII век. — Б.пр.

[16] Нисрох е асирийският идол, на който се кланял цар Сенахирим, преди да бъде убит от синовете си. — Б.пр.

[17] Сярата се споменава като правещество не само защото е съставка на барута, а и защото в алхимията се е считала за баща на минералите и металите, чиято майка е живакът. В състава на калиевия нитрат (селитрата) азотът е също част от барута. — Б.пр.

[18] Машини — артилерийски оръдия, кълба — гюлета, снаряди. — Б.пр.

[19] Произходът на името Зофиил е все още неясен. Предполага се, че води началото си от кабалистиката. Значението на думата е „съгледвач божи“. — Б.пр.

[20] Основният източник на описанието на Христовата победоносна колесница е апокалиптичното видение на Иезекиил в „Книга на пророк Иезекиил“ 1, 4—6; 1, 26—8 и 10, 9—17. — Б.пр.

[21] Победата орловокрила — Милтън кондензира в едно два алегорични образа, водещи началото си още от древността: крилатата женска фигура на победата и орела, Зевсовата птица, символ на царствено величие, който често бил изобразяван в нозете й. — Б.пр.

[22] В сапфирения си престол е заимствувано от видението на Иезекиил: „А над свода над главите им имаше подобие на престол, наглед като от камък — сапфир; а над подобието на престола имаше нещо като подобие на човек отгоре му“ („Книга на пророк Иезекиил“ 1, 26). За свода кристалинен, т.е. „кристалинената сфера“ в традиционната астрономия, вж. бел. към III 481—3 по-горе. — Б.пр.

[23] Четиримата са очевидно херувимите, описани в ст. 753—5 по-горе. — Б.пр.

[24] Оприличаването на метежните ангели на стадо кози е намек за текста: „А кога дойде Син Човеческий в славата Си, и всички свети Ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи; и ще отдели едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите — от лявата. Тогава Царят ще каже на ония, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание — мира… Тогава ще каже и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечний, приготвен за дявола и неговите ангели…“ („Евангелие от Матей“ 25, 31—41). — Б.пр.

[25] По-слабата от тебе — ср. напътствието на апостол Петър: «Също и вие, мъжете, живейте благоразумно с жените си, и отдавайте чест на женския пол като на по-слаб съсъд…» («Първо съборно послание на св. ап. Петър» 3, 7). — Б.пр.