Джон Милтън
Изгубеният рай (5)

Книга V

Наближава утрото. Ева разказва на Адам тревожния си сън. Той е смутен от разказа й, но я утешава. Двамата поемат към вседневния си труд. Утринният им химн на прага на тяхното жилище. Бог, за да не остави на човека извинение, изпраща Рафаила да го поучи за покорството му, за свободното му състояние, за близостта на неговия враг, за това кой е той и защо му е враг и за всичко останало, което Адам трябва да знае. Рафаил се спуска в Рая (описва се изгледът му), забелязан още отдалече от Адам, който седи на прага на своята обител. Адам излиза да го посрещне, довежда го в своите покои, угощава го с най-отбрани райски плодове, донесени от Ева. Беседата им на трапезата. Рафаил изпълнява своята заръка, напомня на Адам за неговото положение и за врага му, разказва по молба на Адам кой е този враг и как е станал такъв, начевайки от първия му бунт на небето, и от какво е бил предизвикан, как е повел своите легиони към северните области и там ги е подсторил да въстанат с него, като е уговорил всички с изключение единствено на серафима Авдиил, който в спор се мъчи да го разубеди и да се противопостави, а после го напуска.

Сега със стъпки розови от източния край

напредна утринта, осея с бисери земята

и както всеки ден, Адам пробуди се — сънят му

тогава бе въздушно — лек от чистата храна

и нежни изпарения^[1], та ромонът на лист

и ручей, туй раздиплено ветрило на Аврора^[2]

го пръсваше — и тъничките птичи гласове

от всяка вейка озарена. Затова сега

се удиви, като видя, че Ева още спи

с така разрошени къдрици и страни пламтящи

като след неспокоен отдих. Той се понадигна,

на хълбок се опря и с поглед на сърдечна обич

надвесен над любимата си, взе да се любува

на красотата й, която — будна или спяща —

струеше чудна благодат, а после с глас тъй благ,

като кога Зефир над Флора влюбено въздиша,

докосна я едва-едва и промълви: „Стани,

съпруго моя, прелест моя, мой небесен дар

последен и най-хубав, моя вечно нова радост,

стани — зората е изгряла, росното поле

ни вика — да не я изпуснем и да видим как

растат посевите ни, как лимоните цъфтят,

от мирти и тръстики как пречист балсам сълзи,

как естеството се обагря, как пчелата слиза

върху цвета, за да изпие сладката му влага.“

Събудена от шепота, тя стреснато погледна

Адам, притисна се до него и му заговори:

„О ти, единствен чист покой на всички мои мисли,

ти, моя слава и блаженство, радвам се да зърна

лика ти и зората пак, защото тази нощ — такава нощ

до днес не помня — аз сънувах сън,

ако това бе сън — не както други път — за теб,

за стореното през деня, за утрешния труд,

а за простъпка и беда, каквито моят ум

до тази страшна нощ не бе познал. Като че ли

наблизо до ухото ми глас нежен ме повика

да тръгна — мислех, че е твоят — и ми промълви

— Защо спиш, Ево? Та сега е хубавото време,

прохладата и тишината, нарушена само

от нощем пеещата птица^[3] — тя сега е будна

и сипе своите любовни трели; пълнокълба,

луната вред сега цари и с по-приятен зрак

лика на всичките неща изрязва; но напразно,

щом няма зрители, небето бди с безброй очи

да зърне теб, разбира се, мечта на естеството,

чиято прелест омагьосва всяка земна твар

отдадено и неотлъчно да те съзерцава. —

Като по твой зов станах аз, ала не те намерих —

тогава тръгнах да те диря, без да знам къде,

и тъй сама изминах сякаш някакви пътеки,

които ме изведоха внезапно до дървото

на знанието запретено — о, то бе прекрасно,

далеч по-хубаво сега, отколкото е денем,

и както гледах смаяна, до него се изправи

един крилат и снажен — сякаш някой от ония,

небесните; от росните му къдри се цедеше

амброзия — и той, загледан в същото дърво,

възкликна: — О, прекрасен ствол, от плодове приведен,

нима от благия товар не ще те отърве

ни Господ, ни човек? Нима е толкова презряно

познанието? Кой го брани — ревността ли, кой ли?

Да забранява, който ще — от мене никой вече

не ще опази твоя дар — че инак той защо е? —

И без да чака повече, с ръка одързостена

откъсна и опита — мене ужас ме скова

при тази нагла реч, скрепена с дваж по-нагло дело.

Но той тогава възликува: — О, божествен плод,

сам сладък, но далеч по-сладък, щом си тъй набран,

изглежда, забранен, затуй че си достоен само

за богове, но и човека в бог ти би превърнал.

Човека — бог! Защо пък не? Нали доброто става

все по-обилно, колкото по-щедро се споделя,

и благодетелят не губи, а множи честта си?

Вземи, о ангелски прекрасна твар, блажена Ево,

и ти се причести. Блажена, може по-блажена

да станеш, но не би могла да станеш по-достойна.

Вкуси това и отсега бъди сред боговете

богиня съща, не върху земята прикована,

а като нас — понякога във въздуха и даже

до небесата стигнала заслужено, да видиш

как там живеят боговете, а и ти — сред тях. —

Тъй рече той и приближи до мен и ми поднесе,

до устните ми чак поднесе част от онзи плод,

що бе откъснал. Вкусната приятна миризма

събуди в мен такава жад, че аз невям не можех

да не опитам. Начаса към облаците горе

излитнах с него и видях под себе си простряна

огромната земя — пространна и разнообразна,

давейки се на този свой невероятен полет,

в тъй шеметна височина зареян. Изведнъж

водачът ми изчезна сякаш — аз се спуснах долу

и пак заспах. Но, о, с такава радост се събудих,

разбрала, че това е сън!“ Така за свойта нощ

разказа Ева и Адам тъй скръбно й отвърна:

        „Мой образ и подобие, полвинке моя скъпа,

обърканите твои мисли в снощния ти сън

и мен смутиха. Този сън, така необичаен,

не ми се нрави — сякаш той от злото е дошъл,

но откъде туй зло? То в теб, тъй чиста сътворена,

не може да се подслони. Но знай, в душата има

и множество по-низши сили — всички подчинени

на главатаря разум. Първа между тях по сан

фантазията там стон — от външните неща,

които от петте ни чувства се изобразяват,

небивалици вае тя, създания въздушни,

та разумът, като ги слепва и разлепва, пръква

туй, що твърдим, отричаме и въобще зовем

познание и мнение, а после се оттегля,

доде природата почива, в своята килия.

В туй време лицедейната фантазия будува,

на него подражава тя, но всички форми слепва

в нелепи съчетания, особено насън,

със смес от думи и дела, отколешни и нови.

И в твоя сън като че ли откривам аз сега

със снощния ни разговор такива странни сходства,

ала с прибавка непонятна. Но не падай духом.

В ума божествен и човешки злото може тъй

да влезе и излезе чуждо и да не остави

следа от грях след себе си, а туй ми дава вяра,

че онова, което страх насън ти е навяло,

ти никога не ще склониш наяве да го сториш.

Не се обезсърчавай впрочем, не заоблачавай

тъй приветливия си взор, по-ведър от зората,

когато тя за първи път се смее на света;

и нека се заемем пак с приятния си труд

сред дървеса и ручеи, и цветове, които

сега разтварят своите ухания най-свидни,

опазени и скътани за тебе през нощта.“

Тъй нежно ободри я той и тя се ободри,

но мълком по една сълза пророниха очите

и тя с коси ги изсуши; веднага подир тях

две други драгоценни капки вирчетата бистри

препълниха и той, преди да паднат, ги целуна

подобно знаци праведни на сладко разкаяние

и на набожен страх, че грях е сторен може би.

Тъй прояснени, към полето двамата поемат.

Но първо, изпод сенчестия покрив на листака

веднага щом пристъпиха в открития простор

на утринта и слънцето, което още сънно,

едва възлязло над самия ръб на океана,

изстреля над земята росен успореден лъч,

разкривайки пред погледа им източния край

на Рая и блажените едемски долини,

благоговейно преклонени, те подеха дружно

молитвите, повтаряни усърдно всяка утрин

в различен строй — не липсваше тогаз различен строй,

ни свят възторг, за да възхвалят техния създател

в съзвучни гласове, било то с говор или с песен

несъчинявана — такова леко красноречие

се лееше от устните им — в проза или стих,

тъй сладко, че не искаше ни лютия, нито арфа,

да го подслаждат повече. Те почнаха така:

„Това са твоите дела, бащице на доброто,

всесилни повелителю, това е твоят свят,

тъй чудно хубав — колко хубав ще си ти тогава! —

неописуем, възцарен над небесата там,

незрим за нас или съзиран само през мъглата

на тези ти дела по-низши, но и те разгласят

вред твоята непостижима доброта и мощ.

Но, о чеда на светлината, ангели честити,

вий говорете, вий, които гледате лика му

и с песни, с хорове съгласни в този ден без нощ

ликувате край неговия трон на небесата.

И на земята всички вие твари, него само

славете, него — пръв, последен, среден и безкрай.

Звезда най-дивна^[4], в шествието на нощта последна,

ако по право на зората не принадлежиш,

залог най-верен на деня, усмихнатата утрин

пепчала с ясния си кръг, хвали го в своя шар,

доде денят възлезе, в този сладък първи час.

Ти, слънце, на света велик окото и душата^[5],

за по-велик от себе си признай го, прослави го

по вековечния си път, когато се изкачваш,

когато стигаш до зенита и когато падаш.

Луна, която ту пресрещаш слънцето, ту бягащ

с недвижните звезди, недвижни в бягащата сфера,

и вие, пет блуждаещи огньове^[6], закръжили

в тъй тайнствен танц и не без песен^[7], с песен възхвалете

тогова, който призова из мрака светлина.

Ти, въздух, вий, стихии древни, челяд първородна

на естеството, слели се в един кватернион^[8],

които в своя вечен кръг размесвате, плодите

и храните нещата, нека вашите промени

на нашия велик творец безспир да носят слава.

Мъгли и изпарения, възхождащи сега

от планини или димящи езера, беззрачни,

додето слънцето обагри руното ви в злато,

в чест на великия създател на света възлезте

да украсите с облаци безцветното небе

или пък жадната земя напойте с падащ дъжд,

възхождайки и падайки, хвалата му множете.

Хвалата му вий, ветрове от четири страни,

надуйте тихо или гръмко; люшкайте върхари

вий, борове и всички други дървеса след тях.

Вий, извори, и вие, дето ромолите звънко,

доде течете, с ромол пейте неговата слава.

Запейте дружно вие, всички живи твари, птици,

които с песен стигате до дверите небесни,

носете на крила и в трели неговата слава;

вий, плъзгащи се във водите, вие, по земята

наперено пристъпващи или пълзящи ниско,

бъдете ми свидетели как от зори до здрач

ще пея тъй, че хълм и дол, поток и сенчест лее

да екнат и да се научат как да го прославят.

Хвала, всемирни Господарю, все тъй милостиво

с добро ти само ни дарявай и ако нощта

е сбрала или притаила нещо зло, пръсни го,

тъй както твоя зрак сега разсейва тъмнината!“

        Невинни, тъй се молеха и в мислите им скоро

се върна крепкият покой и ведростта предишна.

Към утринния полски труд сега поеха те

сред росните цветя — нататък, дето ред по ред

овошки бухнали, прострели твърде нашироко

клонак разперен, чакаха ръце да усмирят

безплодните прегръдки; или трябваше лозата

за бряста да обручат — в брака тя да го обвие

с невестински обятия и да му донесе

осиновени гроздове за зестра — да окичат

листата му бездетни. Тъй заети ги видя

високият небесен цар, смили се и повика

общителния Рафаил, дух, който изволи

да придружава Товия на път и да закриля

женитбата му със седмообручената дева.

        „Ти чуваш, Рафанле — рече той, — какъв метеж

повдигна в Рая дяволът, от пъкъла избягал

през мрака непрогледен, колко обезпокоена

е тази людска двойка днес, как той крои сега

с един замах да порази рода човешки в нея.

Затуй върви, полвината от този ден с Адам

поговори като с другар под сянката, в която

от жегата на пладнето го видиш притаен

да си отдъхва след труда вседневен със забава

или с покой — тогава ти го въвлечи в беседа

такава, че в блаженството му да го посветиш,

блаженството, оставено на неговата воля,

свободната му воля, воля, истински свободна,

но изменима; затова кажи му да внимава

да не сгреши от сигурност и за опасността

предупреди го — от кого, какъв коварен враг,

недавна сам от небесата паднал, днес чертае

за други падане от жребий също тъй честит —

с насилие ли, не, защото то ще бъде спряно,

но чрез измама и лъжа — в това го посвети,

та своеволно сбъркал, после да не се представя

за изненадан, неподготвен, непредупреден.“

        Тъй рече му всевечният Отец и всяка правда

изпълни, а крилатият светец не закъсня

да литне по заръката му и между хиляда

небесни ревности^[9], където досега стоеше,

забулен от крилата си великолепни, леко

през небесата се издигна — ангелският хор

се раздвои от край до край, за да му стори път

през бляскавия Емпирей, додето той достигна

до дверите небесни — те на златните си оси

самички се разтвориха широко, сътворени

от височайшия строител по божествен план.

Оттук пред погледа му нито облак не застана,

нито звезда, та колкото и малка да е тя

и сходна с другите сияйни сфери, той съзира

Земята и градината на Бога на върха

с венеца си от кедри, както през нощта стъклото

на Галилео^[10], не така уверено, открива

въображаеми земи и области в луната

или посред Цикладите мореплавател някой

съглежда Делос или Самос^[11], отдалеч подобни

на облачно петно. Натам, надолу устремен,

полита той и през ширта огромна на ефира

сред светове безбройни плава, ту опрял крила

връз ветрите полярни, ту чевръсто с тях загребал

непротивящия се въздух, докато снишен

до реещите се орли, на простите хвъркати

напомня смайващия феникс^[12] — тази дивна птица,

която, за да погребе праха си в храма светъл

на слънцето, отлита към египетската Тива.

Внезапно върху източната канара на Рая

се спуща той и връща се в същинския си образ

на серафим крилат, чертите ангелски забулил

със шест крила^[13] — едната двойка като царствен плащ

от силните му рамена се диплеше надолу

върху гръдта му с пищен блясък; втората в средата

през кръста го опасваше със звездния си пояс,

загърнала бедрата му със златен пух и с багри,

извлечени от небесата; третата бе скрила

нозете му до стъпалата с броня от пера

в неземен цвят. Като сина на Мая^[14] той стоеше

и от крилата му трептящи благовонен дъх

изпълваше окръжността. Веднага го узнаха

пазителите — ангели и станаха за почест

пред сана му и неговата мисия висока —

те чувстваха, че с мисия висока е изпратен.

Край шатрите им бляскави премина той и стигна

онази долина блажена през гори от мирти

и цъфнали ухания — нард, касия, балсам^[15] —

море от сладки лъхове: тук младата природа

лудуваше в разцвета си, отдала се докрай

на девствени приумици, и лееше по-сладко —

над норми и изкуства — диво щастие без мяра.

Така, додето идеше през дъхавия лес,

Адам го зърна, както си почиваше на прага

на своя хладен дом, когато, слънцето възлязло

изстрелваше лъчи от плам надолу, за да сгрее

недрата земни с топлина, ненужна на Адам;

а вътре Ева начаса приготвяше за обед

уханни вкусни плодове, които да възбудят

приятен глад, неутолили сладостната жажда

помежду тях за глътките нектар от млечен ручей,

малина или грозде — ней Адам така извика:

        „Побързай, Ево, тук ела и виж сред онзи лес

на изток колко дивен лик, за твоя взор достоен,

се приближава — като че по пладне се издига

зора повторна, — някакъв велик завет навярно

ни носи от небето той и ще благоволи

на този ден да ни гостува. Но върви завчас

и приготви запасите си в пълния им блясък

и в изобилие, та с чест и почит да приемем

небесния си посетител — с даровете техни

дарителите си да срещнем, щедро да дадем

от щедро даденото нам, защото своя приплод

множи природата, така че с раждането става

по-плодна и с това ни учи да не се скъпим.“

        А Ева каза му: „Адаме, земен образец,

одушевен от Бог, запаси много ни не трябват

тук, где запасите висят готови по стъблата,

освен което здравина хранителна добива

в запаса или пресушава лишната си влажност.

Но ще побързам аз от всяка клонка или храст,

от всеки стрък или пълзун най-хубавия плод

да набера за ангелския гостенин, та той,

като ги види, да реши, че Бог и на земята,

тъй както на небето, свойта щедрост е прострял.“

        Тъй рекла, със загрижен лик тя бързо се обръща

нататък, водена от гостолюбните си мисли —

какво да отбере за най-приятно угощение

и по какъв изкусен ред, така че да не смеси

несходни вкусове неблаговидно, а да сменя

вкус подир вкус, редуващи се по изкусен начин,

а после тръгва и от всяко нежно стъбълце,

каквото майката Земя всераждаща предлага

от Индия до Индия и на брега междинен

на Понта, на Пуническия край и там, където

царува Алкиной^[16], различни плодове — и с груба,

и с гладка кожа, и с кора брадата, и с черупка —

събира тя — обширна дан и цялата трапеза

великодушно с тях отрупва; за напитка грозде

изцежда на шира безвредна и на меден сок,

какви не ягоди и ядки сладостни изстисква

на вкусен крем, и всичко туй изсипва най-накрай

в съсъди чисти, а подир настила по земята

и рози, и ухания от храст неокаден^[17].

В туй време праотецът ни излиза да посрещне

богоподобния си гост, непридружен от свита,

освен от собствените свои пълни съвършенства,

защото достолепието беше вътре в него —

по-гордо от досадната тържественост, кръжаща

край венценосците, когато техните кортежи

с безбройни впрягове и позлатени кочияши

слепят тълпата, изумено зяпнала след тях.

Към него приближил сега, Адам без страх, но с почит

и със благоговение, каквото се полага

на висше естество, пред него ниско се склони

и рече: „Жителю небесен — че извън небето

такъв великолепен образ никъде не грее, —

понеже си благоволил от горните престоли

да слезеш тук и временно от онзи край блажен

да се лишиш заради този, направи ни чест,

с нас двамата, които тази долина просторна

по божи дар владеем, в онзи сенчест наш покой

да си отдъхнеш и от най-отбрания ни плод

да седнеш и да се гостиш, доде туй знойно пладне

отмине и поохладняло, слънцето се спусне.“

        Тогава ангелската сила^[18] кротко му отвърна:

„Адаме, аз затуй дойдох и ти затуй такъв

си сътворен, затуй такова място обитаваш,

за да приемаш гости, даже духове небесни

да те споходят. Затова води ме в твоя сенчест

покой, защото с тези средни часове до здрач

аз разполагам.“ И така към горската обител

поеха те — като дома усмихнат на Помона,

окичен с цветове и билки дъхави; но Ева

без накити, със свойта гола хубост по-прекрасна

от горска нимфа или най-прекрасната от трите

измислени богини^[19], дето бродили по Ида,

посрещна права госта си небесен — и без було,

че в чистата й добродетел помисъл нездрав

лика й не смрачи. Към нея ангелът с привет

обърна се — приветствие, отправено по-сетне

към девата благословена, тази втора Ева^[20]:

        „Ликувай, людска майко, ти, чието плодно лоно

света ще преизпълни с челяд по-неизброима

от всички тези плодове на Божи дървеса,

отрупали трапезата ти.“ Тяхната трапеза

бе злачен чим, обиколен със столчета от мъх^[21],

и на квадрата^[22] и широк от край до край лежеше

разкошна есен, въпреки че пролет с есен тук

ръка в ръка танцуваха. След кратка разговорка

(не ще изстине обедът им) ето как започна

родителят ни: „Страннико небесен, облажи се

със щедростта на нашия хранител, от когото

безукорни блага без мяра сипят се над нас

и който, за да бъдем сити и доволни, стори

земята да ни угощава — тази ни храна

за духовете може би е груба, но нали

един и същ Отец небесен всички ни дарява.“

        И ангелът отвърна му: „Затуй каквото той

дарява (вечна слава нему!) на човека, който

е плът и дух, за духовете чисти ще е също

храна невредна — от храна еднаква се нуждаят

и тези същности, изцяло интелектуални,

и вие, тварите разумни — както и у вас,

така и в тях заложена е низшата способност

на сетивата — слушат, гледат, душат, пипат, вкусват,

а после преваряват, смилат, усвояват всичко

и тъй накрая тленното в нетленно претворяват.

Защото знай, за всички твари е необходима

подкрепа и прехрана; от нечистите стихии

се препитават чистите: морето — от земята,

от тях пък въздухът, от него — всичките огньове

в ефира, ала най-напред най-низшият — луната;

оттам — по пълния й лик петната — тежки пари,

непретопени досега в по-висшата й същност^[23].

Луната пък на своя ред от мократа си твърд

излъхва препитание за по-високи сфери.

Самото слънце, пращащо на всички светлина,

от всички получава пак хранителна отплата

във влажни изпарения, а вечер се гощава

от океана^[24]. Вярно, дървесата на живота

там, на небето, носят плод амброзиен, нектар^[25]

тече в лозите, от листата медена роса

пий роним сутрин и край нас земята е покрита

със ситен бисер^[26] — вярно е, но щедростта си тук

създателят е умножил със сладости, които

приличат на небесните, и не мисли, че аз

ще се гнуся да ги опитам.“ Седнаха тогава

и се гостиха, и не бе гощавката привидна

или забулена от облак, както се тълкува

от богословите — напротив, с неподправен глад

се впусна в нея ангелът и в преваряващ плам

я преовеществяваше — излишното избликва

от духовете с лекота^[27]. В туй няма нищо чудно,

щом в жар от въглища саждиви алхимикът прост

превръща или се теши, че може да превърне

метали от нечиста руда в злато съвършено,

като че ли е самородно. Ева, все тъй гола,

стоеше край трапезата и чашите им често

наливаше със сладостни напитки. О, невинност,

достойна за Едем! Тогава синовете Божи^[28],

ако се влюбеха във тази гледка, може би

простено щеше да им бъде, но любов без лъст

цареше в техните сърца и непонятна тям

бе ревността — на влюбените унизени адът.

        Тъй с ястия и питиета удовлетворили,

но не и претоварили природата, Адам

реши да не изпуща този случай превъзходен,

представен му от висшата беседа, да проникне

в неща над неговия свят, в живота на ония

небесни жители, чието съвършенство явно

стократ надхвърля неговото, чийто блясък чист,

божествено сияние, чиято славна мощ

над людската се тъй виши и с осторожна реч

така към емпирейския посланик се обърна:

        „Съжителю на Бога, вече опознах доволно

великата ти към човека милост в тази чест,

която му оказа ти, като склони глава

под ниския му свод и вкуси земни плодове —

храна за ангел недостойна, но така приета,

че даже на небесен пир с охота по-голяма

едва ли би гулял, а що е нашият пред него?“

        На туй крилатият йерарх отвърна: „О, Адаме,

един е всемогъщият създател, от когото

излиза всичко и при него се завръща пак,

ако не се е отклонило от доброто, всичко

еднакво съвършено, всичко от една първична

материя в различни форми, на различна степен

на вещество или живот при живите неща,

но по-духовно и по-чисто, колкото по-близо

до него се намира или се стреми да бъде

в чертите на предписаната нему дейна сфера,

доде плътта се извиси до дух, според предела,

определен за всеки вид. От корена така

кълни по-лекото зелено стръкче, а от него

листата още по-ефирни и накрай — цветът

прекрасен и благоуханен; от цвета пък — плод,

храната людска, постепенно бива сублимиран

през духовете — жизнени, а после животворни

и най-накрая умствени, в живот, сетивни чувства,

въображение и мисъл, та от тях душата

да се сдобие с разума — самата нейна същност —

разсъдъчен и непосредствен — първият е ваш,

а вторият — най-често наш, макар и не по вид

те двата да се различават, а по степен само^[29].

Не се диви тогава, ако туй, що Бог видя,

че е добро за теб, и аз приемам и превръщам

във своя същност. Може би ще дойде ден човек

да се гощава с ангелите и да не намира

храната им неподходяща или твърде лека.

И може би от тези тленни ястия тогава

телата ви ще се обърнат към духа изцяло,

усъвършенствувани с време, и в ефира с нас

крилати ще се възнесат или по своя воля

тук или в някой рай небесен ще се настанят,

ако останете покорни и непроменена

успеете да съхраните любовта на този,

чието лоно ви създаде. Дотогаз черпете

без мяра от блаженството, което се полага

на туй блажено битие, достатъчно за вас.“

        Тогава патриархът на човеците му рече:

„О, милосърден дух, всеблаг и благосклонен гост,

ти ясно ни посочи пътя, който да поеме

познанието ни, и тази стълба на нещата

от центъра до външната окръжност^[30], по която

чрез съзерцание на всичко сътворено можем

до Бога чак да се възземем. Но кажи сега

какво ти беше на ума, та ме предупреди:

«ако останете покорни»? Мигар ще откажем

покорство и ще изменим на любовта на онзи,

що ни извая от праха и ни постави тук,

изпълнени в най-висша мяра с всяка благодат,

която можем да желаем или да обхванем?“

        А ангелът в ответ: „Чуй, сине земен и небесен

ако сега си тъй честит, на Бога го дължиш;

ако си тъй и занапред, на себе си тогава

ще го дължиш, на своето покорство — в него стой.

За туй съм те предупредил — внимателен бъди.

Бог те направи съвършен, но не и неизменен,

добър направи те, но туй, дали да постоянстваш,

остави в твоя власт и твойта воля сътвори

свободна по природа, не подвластна на съдба

неумолима или на необходимост строга.

Той доброволната ни служба иска да получи,

а не необходимата — такава не намира

при него прием и не би могла, защото как

ще разбереш дали сърцата несвободни служат

охотно, или не, щом те желаят само туй,

което им е отредено, без да имат избор?

Самият аз и ангелският сонм, обиколил

престола Божи, ние също своето блаженство

опазваме, доколкото покорството си пазим —

без друг залог; свободно служим, както и свободно

го любим, тъй като това е само в наша воля —

да любим или не — да паднем или устоим.

Мнозина вече паднаха поради непокорство

от небесата в ада чак. О гибелен провал

от най-честити висоти в най-безизходна скръб!“

        И рече чутният ни праотец: „Словата твои

с внимание и с многократно по-възрадван слух,

божествени наставнико, изслушах от онези

ефирни херувимски песни, що долитат нощем

от хълмите наоколо. Та аз до днес не знаех,

че сътворени сме и с воля, и с дела свободни,

ала че никога не ще забравим обичта си

към нашия творец и тази негова повеля

единствена и справедлива, верните ми мисли

ме уверяваха и все така ме уверяват.

Туй, дето казваш, на небето станало, ме хвърля

в съмнение, но повече в желание да чуя,

ако склониш, по-пълен разказ, па макар и странен,

достоен в свята тишина да бъде само чут.

Денят ни още е голям, че слънцето едва

е минало полвината си път, едва начева

и втората полвина по небесните предели.“

        Така примоли се Адам и Рафаил тогава,

склонил след кратък размисъл, така му отговори:

        „Висок предмет възлагаш ми, о, първи сред мъжете,

задача тежка и нелесна — как да се опишат

пред разума човешки тези подвизи незрими

на бранни духове, без жалост как да се разкаже

погромът на такава рат, сияйна дотогаз

и съвършена до преди да падне, как най-сетне

да се разкрият тайните на друг свят, може би

с възбрана скрити? И все пак за твоето добро

ще нарушим възбраната и всичко, що надхвърля

ума човешки, аз пред теб така ще обрисувам,

сравнявайки духовното с телесното, което

го изразява най-добре — нали земята, казват,

е просто сянка на небето, тъй че между тях

и сходствата са повече, отколкото се смята^[31].“

        Не бе създаден още този свят и Хаос див

цареше, дето този свод сега се извисява

и тази земна твърд на своя център се крепи,

кога един ден (времето дори във вечността

приложно към движението, мери всичко трайно

в сегашно, минало и бъдно^[32]), та на ден такъв,

небесната година^[33] дето ражда, онзи сонм

от емпирейни ангели на всеимперски сбор

безчислени пред трона на всесилния съзвани,

от всички краища на небесата се явиха

след своите йерархи^[34] в лъчезарни опълчения,

хиляда хиляди сияйни флага извисили —

багрянци, пряпорци, хоругви между фронт и тил

плющят във въздуха и служат, за да означат

йерархиите, степените, чиновете разни,

и носят в светлата си тъкан везания образ

на паметни деяния и подвизи високи

на ревност и любов. И тъй, когато кръг след кръг

престола обкръжиха те в неописуем строй

от вписани окръжности, безкрайният Отец,

с когото беше възцарен в блаженство и Синът,

като от планина пламтяща, чийто връх е станал

от лъчезария незрим, така им заговори:

        — О, чуйте вие, ангели, чеда на светлината,

престоли, власти, княжества, могъщества и сили,

изслушайте повелята ми, дето ще пребъде.

Днес аз родих тогова, който ще се нарече

мой Син единствен, и на тази свята планина

помазах го, и ето го сега до мойто дясно

коляно. За върховен ваш глава го назначавам

и се заклевам в мен си всички колена небесни

пред него да се преклонят като пред Господ — Бог.

Под неговата пълномощна власт живейте всички

в съгласно единение като една душа,

завинаги честити. Който не послуша него,

не слуша мен, руши съюза, тъй че начаса

от Бога и блаженството отвергнат, ще пропадне

в най-черен мрак, в бездънна пропаст, място, отредено

за него без спасение, без отдих и предел.

        Тъй рече всемогъщият и тази реч наглед

зарадва всички, но наглед, а иначе — не всички.

И този ден, тъй както всеки друг тържествен ден,

те пяха и танцуваха из святата гора

свой тайнствен танц, какъвто хей онази звездна сфера^[35]

със всичките си колела с планети и звезди

наподобява най-добре, с извивки завъртени,

преплетени и причудливи, но при все туй стройни,

и то най-стройни, гдето най-нестройни са наглед,

и в техните движения хармонията висша^[36]

се лее толкова омайно, че и Бог дори

доволен сам заслушва се. Но иде вечерта

(че вечери и утрини си имаме и ние,

макар и за разтуха само, не поради нужда)

и начаса от танца те минават към гощавка

желана; както бяха всички в кръгове строени,

трапези слагат се и мигом върху тях се струпва

храна за ангели, нектар рубинен се прелива

в елмази, бисери и чисто самородно злато —

плода на сладостни лози, растения небесни.

Полегнали върху цветя и увенчани с цвят,

ядат и пият те и в туй общение любезно

блаженство и безсмъртие поглъщат без боязън

от зла пресита там, където с пълна мяра само

огражда се излишъкът, пред онзи щедър цар,

що радостен от радостта им, сипе с пълни шепи.

И тъй, когато на нощта амброзийният дъх

се закълби над онзи връх Господен, откъдето

извира всяка светлина и сянка, небесата

забулиха се с нежен здрач (че там нощта не знае

по-тъмно було) и росите розови слепиха,

освен безсънното око на Бога, всички други,

нашир из равнината цяла, много по-обширна

от земното кълбо, простряно върху равнина

(такъв е Божият чертог), там ангелският сонм,

разбит в дружини и колони, пръсва своя стан

сред дървесата на живота край реките живи —

с безбройни шатри и над тях издигнати завчас

небесни скинии, където те заспаха мирно

под повеи прохладни — всички без онези само,

които по реда си с химни Божия престол

обграждаха; но не затуй не спеше Сатаната

(преименуван тъй, че вече прежното му име

не се изрича на небето), този пръв навярно

сред първите архангели, дарен с велика власт

и с височайша благосклонност, ала преизпълнен

със завист към Сина Господен, който беше днес

почетен от великия Отец и за Месия

провъзгласен, за цар помазан^[37] — в гордостта си той

бе наранен и нямаше да понесе това.

Стаил дълбоко в себе си и злоба, и омраза,

когато в полунощ настана сумрачния час —

на тишината и съня побратим, той реши

със всички свои легиони да се изнесе,

да изостави своеволно висшия престол

с презрение и своя първи подчинен събудил,

със следната потайна реч към него се обърна:

        — Заспа ли, мили друже мой? Нима сънят склопи очите ти?

Не помниш ли повелята, която

едва на вчерашния ден през устните премина

на всемогъщия? Ти с мене всички свои мисли

и аз със тебе моите делил съм неизменно.

В будуването тъй единни, може ли сега

сънят да ни дели? Закони нови ни налагат,

но новият закон на царя може да подбуди

в нас, поданите, нова воля да обсъдим дружно

възможните последици. Тук повече за туй

не е разумно да говорим. Събери сега

водачите на всички нам подвластни мириади,

кажи им, че по заповед преди нощта невзрачна

да вдигне своята мъглива сянка, аз, а с мен

и тези, дето свеждат флаг пред мен, ще се отправни

с хвърката стъпка към дома, към нашите предели

на север^[38], за да можем там добре да се подготвим

да срещнем, както се полага, нашия монарх,

великия Месия, който със повели нови

през всичките йерархии се кани триумфално

да мине и законите си да провъзвести.

        Тъй рече нечестивият архангел и преля

вредително влияние в гръдта непредпазлива

на своя пръв съратник; онзи вкупом призовава

или поединично всички възцарени власти,

под него възцарени, казва, както е научен,

че сам главнокомандващия до преди нощта,

преди нощта да смъкне свойто бреме от небето,

великия си йерархически щандарт ще вдигне,

намеква за причината и вметва между туй

двусмислия и недомлъвки, за да провери

или да разврати честта им; но по навик всички

на призива се подчиниха, на гласа върховен

на своя властелин велик — наистина велико

бе името му и висок чинът му на небето;

ликът му, както призори денницата подкарва

стадата звездни, ги примами и с лъжи коварни

от войнството небесно цяла трета част повлече.

В туй време вечното око^[39], което вижда ясно

най-скрити помисли, от свойта свята висота

сред златните светилници, които всяка нощ

горят пред него, различи зад тази светлина

надигащия се метеж, видя в кого и в колко

от утринните синове е той, какви пълчища

са се събрали за отпор на висшата му воля

и на едничкия си Син усмихнат тъй продума:

        — О, Сине, ти, в когото виждам славата си чутна

в разцвета й, наследнико на цялата ми мощ,

сега за нас е твърде важно да се уверим

във всемогъществото си и в силите, с които

възнамеряваме да браним древната си власт

божествена и царска. Този, който се надига

срещу ни, е намислил своя трон да извиси

наравно с нашия навред над Севера обширен,

но недоволен и от туй, се кани да изпита

в единоборство нашето могъщество и право.

Да се решим сега, да хвърлим в тази изпития

каквото е останало от нашите войски,

за да се защитим, преди несетно да загубим

това високо място, тази свята планина.

                На туй Синът Господен с ясен и спокоен лик —

светкавица божествена, невъзмутим, сияен,

отвърна: — Всемогъщи Отче, прав си да презираш

вразите си и да посрещнеш със безгрижен смях

суетните им замисли и смутове суетни —

материя за славата ми с блясък, умножен

от тяхната омраза, като видят тази власт,

дарена ми, за да премажа горделивостта им

и да покажа годен ли съм бунта да сломя,

или съм най-последният от всички на небето.

                Така — Синът, но Сатаната с цялата си рат

с крилата скорост бе напреднал надалече — с войнство

неизброимо, както са звездите на нощта

или на утринта росата — този бисер, пръснат

от слънцето по всяко цвете и по всеки лист.

Страни обширни прекосиха те, царства могъщи

на серафими, княжества на власти и престоли

от трите степени^[40], страни такива, пред които

владението ти, Адаме, не е по-голямо,

отколкото е този кът пред цялата земя

и цялото море, когато тяхното кълбо

се разпростре на дължина^[41], и щом ги прекосиха

най-сетне, до пределите на Севера далечен

те стигнаха, а Сатаната — до престола свой

върху висока планина, подобно огнен връх,

връз връх издигнат, с пирамиди, с укрепени кули,

изсечени от диамант и златни канари —

палатите на Луцифер (така да назовем

това строение сега, на людския език

преведено), която не след дълго той самият,

ламтейки да се изравни с всевишния докрай,

за да уподоби онази планина, където

пред всички взори на небето бе провъзгласен

Месията, Гора Съборна я наименува;

защото той събра на нея всички свои сили,

преструвайки се, че ги свиква там, за да обмислят

как по-тържествено да срещнат своя суверен,

когато дойде в този край, и с вероломна реч

на праведност престорена така превзе слуха им:

        — Престоли, власти, княжества, могъщества и сили

ако величествените ви звания все още

не са названия без смисъл след заповедта,

с която друг един обсеби цялостната власт,

като засенчи всички нас под новото си име

на цар помазан, заради когото е и този

среднощен поход, и така припряният ни сбор

с една цел само — да обмислим как е най-добре,

с каквито нови почести успеем да измислим,

да срещнем този, който иде, за да бъде срещнат

с коленопреклонение, невиждано до днес,

несъразмерно за един, но двойно по-несносно

за него и за образа му нововъзвестен

(но може би решения по-мъдри ще повдигнат

ума ни, тъй че да отхвърлим игото обидно),

нима ще приведете врат и кротко ще склоните

покорни колена? О не, ако добре ви знам

и ако вие знаете кои сте — синове

и жители на небесата, досега от друг

непритежавани и даже и неравни, равно

свободни, че различието в чин и сан не е

в разрез, а в съответствие със тази свобода.

Кой може с повод или с право да се възцари

върху онези прочее, които нему с право

са равни, може би по блясък и по власт по-низши,

ала по свободата равни? Или да наложи

закон и указ върху нас, които без закон

не сме грешили, и затуй да става Господ наш

и за прославата си сам да злоупотреби

с онези царски звания, които ни отреждат

да бъдем повелители, а не слуги на друг?

        Дотук речта му дързостна безпрекословно бе

изслушана, но ето, серафимът Авдиил^[42],

чиято ревностна любов и примерно покорство

към Божиите заповеди бяха несравними,

се вдигна, пламнал от сурова ревност^[43], и така

на прилива на яростта му се възпротиви:

        — О, богохулствена, коварна и надменна реч!

Слова, които ничий слух да чуе на небето

не е очаквал, при това от теб, неблагодарник,

над равните си извисен по сан така далеч.

Как смееш непочтително да черниш и скверниш

завета справедлив на Бога, с клетва закрепен,

че пред единствения негов син, дарен по право

със царствения скиптър, всеки дух на небесата

коляно ще склони и е тази почест подходяща

ще го признае за законен цар? Несправедлив

зовеш го ти, свободните в закони да сковава

и равния над равните така да възцари,

едни над всички с власт, която е ненаследима^[44].

На Бога ли закон ще даваш, с него ли ще спориш

по темата на свободата, с този, който сам

такъв те сътвори, създаде силите небесни

по своя вкус и битието сам им начерта?

И все пак всички знаем как добър е тон към нас

и как за нашето добро, за нашето достойнство

милее, колко е далеч от него мисълта

да ни снижава, петимен по-скоро да издига

блаженството ни, под една глава обединени

по-близко. Но дори да сметнем за несправедливо

над равните си равния да бъде възцарен,

нима ти смяташ себе си, макар велик и славен,

или пък всички ангели, тук наедно събрани,

за равни на Сина му роден, онзи, чрез когото,

като че ли чрез Словото си, вечният Отец

създаде всичко, даже теб и всички на небето,

в сияйните си степени от него сътворени,

със слава ги венча и пак за слава ги нарече

престоли, власти, княжества, могъщества и сили —

същински, незасенчени от неговото царство,

а с блясък умножен от туй, че нашият глава

в един от нас, така смален, се е превърнал сам^[45]?

Законът му е наш закон и почитта към него

към нас се връща. Спри тогава този бяс проклет,

не изкушавай другите, а бързай да смилиш

Отеца, вече разгневен, и гневния му Син,

додето още не е късно прошка да подириш.

        Тъй рече пламенният ангел, ала ревността му

там никой друг не подкрепи, че тя им се видя

несвоевременна и странна, а това възрадва

отстъпника и той отвърна още по-надменно:

— Създадени били сме, казваш, при това от втора

ръка, по пълномощие, което бил прехвърлил

Отецът на Сина си! Странно гледище и ново!

Чия доктрина е това и кой е бил свидетел

на сътворението? Ти нима си спомняш как

си бил направен, как творецът ти е дал живот?

Не знаем ний да сме били различни в друго време

и друг пред себе си не знаем — самосътворени

от силата си животворна, щом кръга съдбовен

докрая се е извъртял, ний зрялата сме челяд

на тези небеса, ефирни техни синове.

Могъществото ни е наше, нашата десница

ще ни научи на дела високи, за да видим

кой на кого е равен тук. Тогава ще узнаеш

дали възнамеряваме да приближим с молби

престола на всесилния и да го обкръжим

в уплаха или със заплаха. Тази новина,

това известие носи на царя си помазан

и бягай, докато не те е сполетяло зло.

        Тъй рече той и като ропот на води дълбоки

отекна одобрителната многогласа глъч

на войнството безчислено, но въпреки това

възпламналият серафим без страх, макар и сам

сред толкова врази, така сърцато му отвърна:

        — О, отчужден от Господа отстъпник, дух

                                проклет,

отречен от доброто, виждам как пропадаш вече

неотвратимо заедно с нещастната ти сган,

въвлечена в измяната — злокобната зараза

на твойто престъпление и казън; отсега

как да избегнеш игото на Божия Месия

не се грижи — на тези му закони непреклонни

не ще разчиташ вече — други укази от днес

издадени са срещу тебе с неотменна сила.

И този златен скиптър, който ти отхвърли сам,

сега ще е железен жезъл, за да преломи

метежа ти. Добър съвет ми даде ти, но не

заради твоите съвети и заплахи бягам

от този твой обречен стан, а да не би гневът

прелял, когато ненадейно лумне в див пожар,

да смита без подбор — защото скоро върху теб

ще се стовари неговият грозен гръм и плам.

Тогава кой те е създал разкаян ще научиш,

като узнаеш кой е властен и да те погуби.

        Така му рече Авдиил, докрай останал верен,

измежду всичките неверни верен само той,

между измамните души единствен неподмамен,

непоклатим, непрелъстен, неустрашим от нищо,

опазил свойта преданост и ревност, и любов.

Ни броят, нито примерът им зъл не го накара

да изостави истината, да се отрече,

макар и сам. Измежду тях така премина той

по дългия си път под присмех злостен, извисен

над него, без да се бои от тяхното безчинство,

и с доблестно презрение обърна гръб на тези

надменни кули — пленници на скорошна разруха.