Джон Милтън
Изгубеният рай (10)

Книга X

След като прегрешението на човека става известно, ангелите — пазители изоставят Рая, възвръщат се горе на небето, за да засвидетелствуват бдителността си, и са оправдани — Бог обявява, че нахлуването на Сатаната не е могло да бъде предотвратено от тях. Той провожда Сина си да съди провинилите се. Синът се спуща и ги осъжда в съответствие с греха им; после от милосърдие облича и двамата и възлиза пак на небесата. Грях и Смърт, които дотогава седят при дверите на ада, посредством някакво чудно съчувствие усетили успеха на Сатаната в този нов свят и греха, извършен там от човека, решават вече да не седят затворени в ада, а да последват своя баща Сатаната до жилището на човека. За да направят по-леко пътуването напред-назад между ада и този свят, те настилат широк път или мост над хаоса по проправената от Сатаната пътека; след това, готвейки се за земята, го срещат да се връща към ада горд от постигнатото. Техните взаимни поздравления. Сатаната пристига в Пандемониум, пред пълното събрание разказва самохвално за тържеството си над човека; наместо с овации той е посрещнат с всеобщо съскане от слушателите си, внезапно преобразени заедно с него в змии, съгласно произнесената в Рая присъда. След това, подмамени от изникналото пред тях призрачно видение на запретното дърво, те се протягат жадно да откъснат от плода, но дъвчат прах и горчива пепел. Деянията на Грях и Смърт. Бог предсказва крайната победа на своя Син над тях и възобновлението на всички неща, но засега повелява на ангелите си да извършат различни изменения в небето и стихиите. Адам, осъзнавайки все по-ясно своето падение, горестно се оплаква, отхвърля утешенията на Ева; тя постоянствува и най-сетне го успокоява; после, за да избягнат проклятието, което може да сполети потомството им, предлага на Адам насилствени пътища, които той не одобрява, а осенен от по-добра надежда, й напомня дадения им недавна обет за това, че нейното потомство ще трябва да си отмъсти на змията и я увещава заедно с него да се постарае да умилостиви оскърбеното Божество посредством покаяние и молитва.

Между това ненавистното и проклето дело,

извършено от Сатаната в Рая, и това

как той в обличието змийско Ева съврати,

а тя — съпруга си, да вкуси от плода съдбовен,

за небесата стана знайно — не убягва нищо

от взора на всезрящия и нищо не измамва

вееведущия, който, мъдър и правдив във всичко,

на Сатаната не попречи да изпита сам

ума човешки, с пълна сила и свободна воля

въоръжен, за да открие и отблъсне всяко

коварство на противник зъл или другар лъжлив.

Че длъжни бяха те да знаят и да не забравят

върховния запрет от този плод да не ядат,

дори и да ги изкушават, който нарушили,

навлякоха си, както бе им отредено, казън

и в многократния си грях^[1] заслужиха да паднат.

Сега от Рая към небето ангелската стража

възлезе устремно, смълчана и опечалена

от съдбините на човека, известена вече

за всичко и учудена, че този враг лукав

се е промъкнал несъзрян. Щом новината скръбна

до дверите небесни стигна, всеки, който там

я чу, посърна; мъката мъглява този път

не пощади небесните лица, но съчетана

със жал, все пак не наруши блаженството им свято.

Покрай новопристигналите множества ефирни

се стичаха отвсякъде, да чуят и узнаят

как всичко се е случило; пред Божия престол

те бързаха да се явят, пред него отговорни,

с отчет правдив, за да докажат крайната си зоркост,

и с лекота я потвърдиха. Вечният Отец,

най-висшият от висшите из своя тайнствен облак

сред гръмотевици така сега им проговори:

        „Събрани ангели, и вие, власти, с неуспех

от поста свой завърнали се, в смут или тревога

не впадайте поради тези вести от земята,

които ревността бе слаба да предотврати;

че всичко бе предсказано от онзи час, когато

за пръв път изкусителят от ада долетя.

Тогава аз ви доверих, че в козните си той

ще преуспее, че човекът ще се съблазни

и ще изгуби всичко в миг, повярвал на лъжите

срещу твореца си, при все че никакъв закон

падението му не ще направи неизбежно

и даже с тласък най-невинен няма да досегне

свободната му воля, тъй че равните везни

да наклони. Но падна той и нищо не остава

сега, освен да се изпълни смъртната присъда

за престъплението му, издадена веднага —

смъртта, в която той побърза да се усъмни,

понеже тя не го събори, както се боеше,

с внезапен удар, ала както скоро още днес

ще разбере, отсрочката не означава прошка.

И справедливостта, презряна като милостта,

не ще се върне. Но кого да пратя да ги съди,

освен Сина си съпрестолен? Съдник ти бъди

над небеса, земя и ад наместо мене, Сине.

Така ще проличи, че милост готвя аз ведно

с това си правосъдие, като изпращам теб,

приятел и посредник верен на човека, негов

нарочен откуп и спасител доброволен, сам

човек по орис, сам да съдиш ти човека паднал.“

        Така говореше Отецът и като разгърна

отдясно лъчезарната си слава, над Сина

безоблачна божественост излъчи; в пълен блясък

тогава грейна той, Отеца цял изобрази

наяве и с божествена смиреност отговори:

        „Всевечни Отче, ти си този, който повелява,

а аз съм длъжен да изпълня волята ти висша

върху небето и земята, та в Сина си ти

доволен да се отмориш. Сега отивам там

да съдя нарушителите, ала ти разбираш,

че който и да е осъден, като дойде време,

най-злото мен ще сполети; защото тъй пред теб

се врекох и не се разкайвам, а ще потвърдя

обета си, за да смекча суровата им казън,

приел я върху себе си; но с милост аз така

ще смеся правосъдието, та и те да бъдат

доволни от присъдата, и ти да се смириш.

Без придружители ще тръгна, тъй като в съда

не ще участва друг освен подсъдните, онези

двамина; третият^[2] самичък вече се осъди

чрез бягството си като враг на всякакъв закон,

а неразумната змия не подлежи на съд.“

        Тъй рече и въстана той от бляскавия трон

на двойната върховна слава; власти и престоли,

господства и царства, в покорна свита построени,

го следваха до дверите небесни, откъдето

пред взора се откри Едем и цялата земя.

Той долу начаса се спусна. Времето не мери

на боговете скоростта, макар и окрилено

с минути бързи. Ниско вече в западния спад

бе слязло слънцето и ето нежни ветрове

сега повяха над земята, вечерта прохладна

да възвестят, додето той, поохладен в гнева си,

пристигна, едновременно и съдник, и застъпник,

човека да осъди. Чуха те гласа на Бога,

тъй както ходеше из Рая, с повеите леки

достигнал до ушите им по заник, те го чуха

и от лицето му сега сред дървесата гъсти

укриха се и двамата, додето Господ — Бог^[3]

се приближи и на Адам извика и му рече:

        „Адаме, где си? С радост ти ме срещаше преди,

съзираше ме отдалеч. Защо сега те няма?

Не ми харесва този прием в самота наместо

предишната ти преданост, свободно изявена.

Нима съм станал по-невзрачен аз? Каква промяна,

каква случайност ти попречи да си тук? Излез!“

И той излезе, а след него — Ева, не пред него —

като в греха, и двамата — посърнали, смутени;

и нямаше във взорите им ни любов към Бога,

ни помежду им, а виновност очевидна само

и срам, и смут безизходен, и черно отчаяние,

и зло упорство, и омраза, и коварство подло.

След дълго колебание Адам така отвърна:

        „Чух твоя глас в градината ти и ме достраша,

защото гол съм, и се скрих.“ На тази кратка реч

великодушният му съдник кротко отговори:

        „Ти често чуваше гласа ми и не се боеше,

а му се радваше. Как стана тъй сега, че той

те устрашава? Кой ти каза, че си гол? Не си ли

ял от дървото, от което аз ти запретих

да късаш и ядеш под страх от най-сурова казън?“

        Адам, от мъка обладан, така му отговори:

„О, небеса! Изправен съм на грозно изпитание

пред своя съдник — или сам ще трябва да приема

изцяло престъплението, или да виня

за него спътницата своя, втората си същност^[4],

чиято слабост, тъй като тя още ми е вярна,

би трябвало да не разкривам и да не излагам

със жалбата си; но, уви, необходимостта

ме принуждава да го сторя с явната угроза,

че върху моята глава ще се стовари всичко

с непоносимата си тежест — грях и наказание;

макар че и да премълча за нейната вина,

укритото от мене ти без мъка ще откриеш.

Жената, същата онази, дето за отмяна

ми прати като дар най-дивен, толкова добра,

така уместна и желана, тъй богоподобна,

че от ръката й не можех да очаквам зло,

и всичко сторено от нея сякаш беше право,

каквото и да бе, щом беше сторено от нея —

тя ми донесе от дървото плод и аз го ядох.“

        Тогава Вседържителят така го укори:

„Нима тя беше твоя Бог, та ти послуша нея

наместо него, или бе ти дадена за вожд,

за твой глава, или поне за равна с теб, та ти

й преотстъпи мъжеството, сана, в който Бог

те възвиси над тази твар, създадена от теб

за теб^[5], чието съвършенство в истинската доблест

далеч надхвърля нейното; действително, тя бе

и гиздава, и хубава, но за да породи

любов, а не покорство в теб, и дарбите й бяха

такива, че да процъфтят, когато са подвластни,

а не когато са на власт, което би било

твой жребий, ако знаеше цената си добре.“

                Тъй рече и накратко после тъй попита Ева:

„Кажи ми, жено, що е туй, което стори ти?“

                Тогава Ева с тъжен лик, от срам почти сломена,

веднага си призна и без многоречива дързост

в смущение се изповяда тъй пред своя съдник:

        „Змията прелъсти ме — аз се изкуших и ядох.“

        Когато Господ чу това, немедлено пристъпи

към съд над обвинената змия, макар и гад

без глас и разум, неспособна впрочем да прехвърли

вината върху онзи, който я направи свое

оръдие за зло и тъй навеки оскверни

природата й — значи с право бе проклета тя

за същността си съвратена. Повече да знае

не беше нужно на човека (който сетнината

не знаеше), а и греха му туй не би смалило.

Но Бог, макар и в тайнствени слова, накрая пак

стовари своята присъда върху Сатаната,

първопрестъпника, и тъй змията прокълна:

        „Задето туй си сторила, проклета ще си ти

между животните и всички полски зверове;

и ще се влачиш по корем в прахта и ще ядеш

през всички дни в живота си докрая само прах.

И между тебе и жената, между твойто семе

и нейното вражда ще всея — то ще поразява

главата ти, затуй пък ти в петата ще го жилиш.“

        Тъй рече висшият оракул, потвърден, когато

Христос, на тази втора Ева, на Мария син,

видя като светкавица да пада от небето^[6]

самият княз на въздуха^[7], и възкресен из гроба,

началствата и властите разтлени победил,

на всепозор изложи ги и в ясна вие възлезе

с пленения от него плен през царството въздушно,

обсебено от Сатаната — същия, когото

след време сам ще съкруши под нашите нозе

той, който поражение предрече му сега

и към жената своя съд подир така обърна:

        „Скръбта ти аз ще умножа и ще преумножа,

кога си бременна; със болки своите деца

ще раждаш и към волята изрична на мъжа си

ще тегнеш, а пък той над тебе ще господарува.“

                И най-накрая над Адам присъда произнесе:

„Задето на жена си ти послушал си гласа

и ял си с нея от дървото, за което аз

ти заповядах, като казах тъй: не яж от него —

проклета ще е зарад теб земята; с мъка ти

през всички дни в живота си от нея ще се храниш;

тя тръне и бодили само ще ти ражда вече

и с полски злак оттук нататък ще се препитаваш,

и с пот на чело хляба си насъщен ще ядеш,

доде се върнеш най-накрай в земята, че от нея

си взет — произхода си знай и запомни добре,

защото пръст си ти и в пръст отново ще се върнеш.“

        Така осъди той човека — съдник и спасител —

и възвестената през онзи ден внезапна смърт

отдалечи; подир от жал, че те стояха голи

пред него в този въздух, който трябваше сега

да бъде променен, не се поколеба да почне

обличието на слуга да придобива вече —

тъй както на слугите си нозете ми, сега

като баща на своето семейство голотата

под кожите на зверове прикри — или убити,

или като змията с нова дреха възмездени,

и тъй с великодушие вразите си облече^[8],

и при това не външността им само с тези кожи

на зверове, а вътрешната голота, далеч

по-срамна, с чистата одежда на праведността

загърна и така укри от взора на Отеца.

При него с мигновен възход сега се върна той

и на сияйната му слава в лоното блажено

приет като преди, пред него, вече помирен,

макар и тъй всеведущ, всичко станало с човека

разкри и със застъпничество благо го примеси.

Доде се свърши на земята този грях и съд,

зад адските врати отвътре Грях и Смърт седяха,

лице в лице зад адските врати, сега докрай

раззинати и бълващи безумния си пламък,

откакто Грях разтвори ги, та дяволът да мине

през тях; и ето как сега към Смърт се тя обърна:

        „О, сине мой, защо седим и гледаме се тъй,

доде великият ни автор^[9], Сатаната, шества

из други светове и дири място по-честито

за нас, потомците му скъпи? Неговият поход

не може да не е успешен; ако беше инак,

той би се върнал вече тук, подгонен с дива ярост

от своите мъстители, защото няма друг

по-подходящ от този край за казън или мъст.

Аз нова мощ усещам сякаш в мен да се надига,

крила ми никнат и обширно царство ми се дава

оттатък бездната, и нещо ме влече натам —

съчувствие^[10] ли, някаква ли съприродна сила,

от разстояния огромни годна да сбере

нещата сродни в някакви приятелства потайни

по тайни пътища. Понеже ти си моя сянка,

съпътстваща ме неотлъчно, трябва с мен да дойдеш-

защото нищо Смърт от Грях не може да разлъчи.

Но все пак в затруднение, за да не впадне той,

когато тръгне да се връща пак през тази бездна

непроходима, непристъпна, нека предприемем

едно деяние безстрашно, ала не безумно

при твоята и моя сила — да проложим друм

над пропастта от ада чак до онзи свят, където

възтържествува Сатаната — паметник достоен

на пъкленото войнство, който ще го сподоби

с по-лек и по-удобен преход, за да се сношава

или да се пресели там, съгласно своя жребий.

А пътя ще намеря лесно, докато ме води

това влечение могъщо, този порив мой.“

        Сега така й отговори призракът безплътен:

        „Върви, където участта и силната ти склонност

те водят. Аз не ще се бавя и не ще объркам

посоката, щом ти ме водиш — вече сещам лъх

на тление, на леш безбройна и чудесен вкус

на смърт от всичките неща, които там живеят.

Пък и от делото, което предприемаш ти,

не ще страня, а ще помогна с равностоен дял.“

        При тези думи той с наслада от земята всмукна

дъха на смъртната промяна. Както хищно ято

преди деня на битката, макар на много левги

отдалечено, към онази полебран, където

стануват войнствата, лети привлечено натам

от мириса на жива мърша, предопределена

за смърт в кръвопролитен бой през следващия ден;

тъй привидението мрачно плячката подуши

и вдигна разширени ноздри в дрезгавия въздух,

предвкусило изотдалече кървавия пир.

И двамата от адските врати през тази пуста

анархия на хаоса от мокрота и мрак

се спуснаха на две страни и с мощ (велика мощ

е тяхната) кръжейки над водите, всичко твърдо

и всичко слузесто, като в бушуващо море

подмятано, събираха и смитаха накуп

като пасажи рибни — право в пъклената паст:

тъй два насрещни вихъра в полярните предели

върху Кронийското море събират планини

от лед и с тях заприщват онзи път въображаем

на изток от река Пецора към брега богат

на чутния Катай^[11]. Сега натрупаната почва

със своя вкаменяващ сух и хладен жезъл Смърт

като с тризъбец порази и прикова, подобно

отколе плаващия Делос^[12]; всичко друго той

с горгонски поглед^[13] вцепени, та вече да не мръдне,

а и с асфалтен клей. Обширен колкото вратите,

дълбок до корена на ада, скупчения бряг

те укрепиха и високо вълнолом огромен

издигнаха над пенестата бездна като мост

чутовно дълъг, закрепен накрая към стената

недвижима на този свят, неограден сега,

на Смърт предаден — друм широк, лек, равен и удобен

от него, та надолу чак до адските черти.

Така, ако великото с по-дребното сравним,

Ксеркс, волята на Гърция намислил да пороби,

от Суза, от високите палати мемнонийски^[14]

морето стигна и прехвърлил мост през Хелеспонт,

Европа с Азия ведно съедини, а после

бичува с много удари вълните възмутени.

Но ето, понтифическото чудо^[15] — този хребет

от канари, надвиснали над пропастта враждебна,

докараха те, следвайки метежната пъртина

на Сатаната, точно там, където кацна той

за първи път след полета си, за да стъпи здраво

след хаоса връз голата околовръстна външност

на този кръгъл свят; подир с игли от адамант

скрепиха всичко и с вериги яки — твърде яки

и трайни; и така сега в пространство неголямо

пределите си срещнаха небето емпирейно

и този свят, а пък отляво пъкълът се вмъкна,

разстлан надлъж, и три отделни друма се простряха

на три страни пред погледа към тези три места.

Те, към земята пътя си съзрели, най-напред

към Рая се насочиха и гледат — Сатаната

в обличие на ангел ясен се възнася горе

и стига вече до зенита свой — между Стрелец

и Скорпион^[16], доде в Овена слънцето възлиза.

Така преобразен бе той, но милите чеда

родителя си в миг познаха даже в този образ.

Когато Ева изкуши, той тайно бе се пъхнал

в съседен лес и след като смени вида си там,

последствията, за да види, подлото си дело

съзря, макар без умисъл, повторено от Ева

върху съпруга й, съзря срама й, който всуе

се мъчеше да се покрие, но като съгледа

Сина Господен да се спуща като съдник, в ужас

побягна, не с надеждата да се спаси, а само

да се изскубне засега поради гузен страх

от съдбоносния му гняв; а после през нощта

се върна и подслушвайки нещастните съпрузи

в беседата им горестна и скръбните им жалби,

узна за своята присъда и разбра, че тя е

отсрочена за бъдещето. Преизпълнен с радост

и благи вести, той назад към пъкъла пое

и на брега на хаоса, до яките устои

на новия чудесен мост внезапно срещна тези,

що идеха да го посрещнат, рожбите му мили.

Велика беше радостта от срещата, но скоро

порасна при вида на този величав строеж.

Той дълго възхитен стоя, но дивната му щерка

на име Грях мълчанието наруши накрай:

        „Бащице наш, това е твой великолепен подвиг,

твой паметник, и въпреки че като чужд го гледаш,

самият ти си негов автор и първостроител.

Щом моето сърце прозря — сърцето ми, което

по някаква си тайнствена хармония несменно

съзвучно с твоето тупти, в съюз благословен, —

че на земята си успял, което проличава

сега от изгледа ти, аз усетих начаса,

макар да бях на светове далеч от теб, усетих,

че длъжна съм да те последвам с този тук твой син —

такава съдбоносна връзка трима ни сплотява,

че нито адът можеше да ни удържа вече

в чертите си, ни тази мрачна неизбродна бездна —

да ни попречи да вървим по славния ти път.

Ти извоюва свобода за нас, закрепостени

зад адските врати до днес, ти сила ни дари,

за да се укрепим дотам и за да извисим

такъв невероятен мост над пропастта беззрачна.

Днес този свят е вече твой. Мощта ти придоби

непостроеното от теб, с излишък мъдростта ти

загубеното в бран отзе и отмъсти докрай

за нашия разгром небесен. Тук ти цар ще бъдеш,

а там не бе. Там нека той навеки да царува,

тъй както битката реши, от новия си свят

отстъпил, отчужден съгласно своята присъда,

с теб царството си отсега нататък да дели

във всичко, с емпирейните предели ограден

в квадрата си от твоя кръгъл свят^[17], или в двубой

да те изпита, по-опасен за престола вече.“

        На туй зарадваният княз на мрака отговори:

„Прекрасна дъще, а и ти, мой син и внук ведно^[18]

днес вие засвидетелствахте, че сте от рода

на Сатаната (аз съм горд с това си славно име —

на всемогъщия небесен цар антагонист);

безмерно отличихте се пред мене и пред всички

от пъкленото царство с туй, че до самите двери

на небесата срещнахте триумфа ми с триумф,

с велико дело, и събрахте ада с този свят

в едно владение, в един — единен материк,

удобен за пътуване. Затуй, додето аз

по пътя ваш през тъмнината с лекота низхождам

към съюзените си войнства, да ги посветя

в това ни тържество, та с тях и да го отпразнувам

вий двамата по този път, сред сферите безбройни,

които до една са ваши, право в Рая слезте —

и там царувайте, оттам над цялата земя,

а и над въздуха прострете своето господство,

но главно над човека, този господар на всичко —

отпървом заробете го, а после го убийте.

Аз ви изпращам на земята — мои пълномощни

наместници, дарявам ви със сила несравнима

от своето могъщество. От двама ви сега

зависи цялата ми власт над новото ни царство,

чрез Грях на Смърт отдадено след моята победа.

Ако съвместната ви мощ успее, нищо вече

не ще ни устраши. Вървете и бъдете твърди!“

С такава реч проводи ги. Те с бързина веднага

през гъстите съзвездия се спуснаха нататък

и пръскаха яда си вред — звездите побледняха

и като че под зла звезда планетите стъмени

наистина помръкнаха. А Сатаната слезе

по моста чак до дверите на ада. Раздвоен

от надстроеното над него, хаосът със рев

връхлиташе от две страни преградите, които

го срещаха с презрение. През портите широко

разтворени и безохранни Сатаната мина

и всичко опустяло там намери — че ония^[19],

поставени за стражници, от поста изоставен

към горния си свят летяха, а пък всички други

навътре бяха се стълпнли около стените

на Пандемониум, града, престолнината горда

на Луцифер, наричан тъй по името, с което

зовяха ясната звезда, на Сатаната знак.

Там бдяха легионите, додето големците

се съвещаваха в двореца, обезпокоени,

че императорът се бави още. Той така

бе наредил на тръгване и те се подчиниха.

Тъй както пред противника си руски се оттеглят

татарите през снежните обширни равнини

на Астрахан и както гордият бактрийски софи

пред полумесеца двурог на турците, оставил

опустошено царството на Аладул, отстъпва

в Тавриз или Казвин^[20], така и тези тук небесни

изгнаници, на много мрачни левги ада цял

опразнили и обкръжили като зорка стража

престолнината, всеки час очакваха сега

великият им съгледвач да се завърне с вести

за чужди светове; сред тях незабелязан той

премина с изглед на плебейски ангел, на войник

с най-ниско звание, а после от самите двери

на пищните Плутонови палати^[21] се въззе

незрим на трона си висок под пищен балдахин

от най-богата тъкан, в царски блясък извисен

над всичко друго. Седна там и се огледа първо

наоколо, но засега оставаше невидим.

А после като иззад облак с огнена глава

и стан като звездите светъл се яви, дори

по-светъл може би, облечен в жалкия остатък

от славата си или в блясък празен. Поразени

от ослепителния зрак, стигийските пълчища

склониха взор и зърнаха могъщия си вожд,

когото чакаха. Възторжен поздрав прогърмя.

Натам се стекоха и всички перове велики

от пъкления си диван^[22] и с радост не по-малка

приветствено го приближиха. Той с ръка наложи

безмълвие, а с реч така вниманието грабна:

        „Престоли, княжества, господства, сили, власти — вече

според владенията ви, а не по право само

така ви титулувам аз, завърнал се с успех

над всякакво очакване, за да ви изведа

победно от юдолите на тази преизподня

противна и проклета, зла обител на скръбта,

тъмница на тиранина! От днес във ваша власт е

обширен свят, чието лоно не отстъпва много

на родните ни небеса, в премеждия велики

от мене завладян. Но дълго трябва да разказвам

за своите дела и мъки. Трудно се пътува

през невеществената, пуста, безпределна бездна

на страховитата безреда, над която днес

от Грях и Смърт прокаран е широк удобен друм

за вашия чутовен поход; ала аз тогава

проправях неизвестен път, принуден да се лутам

в безпътна пропаст, гмурнал се в бездънната утроба

на черната безродна Нощ и Хаоса неистов,

които, скътали ревниво тайните си, бясно

се мъчеха да ме възпрат и с гръмките си вопли

зовяха висшата съдба. Не ще разказвам как

открих света новосъздаден, който бе предсказан

отдавна от небесната мълва — направа дивна

и абсолютно съвършена. Там човекът в рай

заселен е, от нашето изгнание спечелил

честита участ. Него аз със хитрост прелъстих

срещу твореца му, и то за да ви удивя

съвсем, посредством ябълка. Той, оскърбен дълбоко

(обида за смеха ви предостойна), и човека,

любимеца си нов, и този свят предаде в плячка

на Грях и Смърт, което значи и на нас — подарък,

получен без опасности, без труд и без тревога,

за да се ширим там на воля, над човека властни,

тъй както той над всичко щеше да е властен сам,

Наистина, и мене той осъди, впрочем не

самия мене, а змията, в чийто образ аз

човека прелъстих — на мен от този съд се падна

вражда, която между мене и рода човешки

ще всее той, така че аз в петата ще го жиля,

а семето му пък в главата ще ме поразява.

Цял свят срещу такава елата кой не би приел,

дори да бе и по-сурова? За делата мои

отчета чухте. Да не губим време, богове!

Сега на крак и нека встъпим в пълното блаженство!“

        Когато свърши тази реч, той млъкна и зачака

всеобщо възхищение и гръмовит възторг

слуха му да изпълни с глъч, но чу вместо това

отвсякъде, подзето от безчислени езици

всеобщо страшно съскане — звук, който означава

обществено презрение. И той се удиви,

но скоро сам на себе си се удиви стократно;

усети как ликът му се изостри и стесни,

ръцете към ребрата му прилепнаха, нозете

се сплетоха, доде накрай се повали препънат

и се изтегна по корем — чудовищна змия.

Възнегодува, но напразно — по-велика сила

го управляваше, наказан в онзи образ, в който

бе съгрешил, според съда; понечи да говори,

но сам сред съсъка засъска с раздвоен език

към раздвоените езици — всички вече бяха

за съучастничеството си в дръзкия метеж

превърнати в змии; страхотно съскане ечеше

сега из адския чертог над гъстото гъмжило

чудовища със сплетени опашки и глави —

безброй аспиди, скорпиони, грозни амфисбени^[23],

керасти рогоносни, хидри пъклени, елопи

и дипси (чак такава гмеж не плъзна от пръстта,

напръскана с горгонината кръв^[24], или дори

на остров Офиуза^[25]); той, сред всички най-велик,

сега бе дракон, по-гол ям от снажния Питон,

когото слънцето зачева в тинята питийска^[26],

и очевидно бе запазил цялата си власт

над другите наоколо си — всички те след него

излязоха сега навън в откритото поле,

където в строй или на стан останалите воини.

от разгромената небесна сбирщина стояха

във въодушевление, очаквайки да зърнат

появата тържествена на славния си вожд;

и зърнаха, но нещо друго — уродлива сган

от съскащи змии; тогава ужас ги обзе

и съучастие ужасно; че при тази гледка

и те сами се промениха — паднаха доспехи

и копия, и щитове, а пък и те след тях,

и съсъка им зъл подеха, и вида им зъл

прихванаха, сравнени във възмездието, както

и в престъплението. Тъй възторженият поздрав

се бе превърнал в съскане, ликуването — в срам,

собственоустно изразен. Там имаше наблизо

една гора, поникнала след тази им промяна

по Божията висша воля, за да утежни

терзанията им, с такива дивни плодове

като едемските, с които злият изкусител

подмами Ева — в тази чудна гледка те сега

се втренчиха с тревожните си погледи, решили,

че забраненото дърво е вече не едно,

а множество, та да множи връз тях и скръб, и срам,

При все това, измъчени от глад и жажда страшна,

изпратени да ги подмамят, те неудържимо

сега нататък навалиха, вред по дървесата

пролазиха, по-сплетени от змийските къдрици

върху главата на Мегера^[27], и със стръв обраха

плода наглед тъй дивен, както онзи, що растеше

край смолното море^[28], където изгоря Содом,

но по-коварен, че наместо допира вкуса

подлъгваше; повярвали напразно, че с наслада

копнежа си ще утолят, не плод, а пепел те

задъвкаха — така горчива, че вкусът с хриптене

изригна я; опитаха отново и отново,

от жаждата и от глада принудени, но пак

с отврата мерзка всеки път си гърчеха устата,

набита с прах и пепел; тъй все в същата заблуда

те впадаха нееднократно — не като човека,

един път само изкушен от тях. Така и глад

ги мъчеше, и съска не протяжно и безспирно,

доде им бе възстановен изгубеният образ,

проклети, според някои, да носят ежегодно

това си унижение в определени дни,

та гордостта им да сломи и злото им ехидство

над прелъстения човек. Ала за тази дан

между езичниците те поверие такова

разпространиха — че змията с име Офион

и Евринома, може би самата Ева ширно-

властителна, в началото царували високо

върху Олимп, доде оттам прогонил ги Сатурн

и Опс, преди да се е пръкнал Юпитер Диктийски^[29].

В туй време — прекалено скоро — пъклената двойка

пристигна в Рая, гдето Грях, преди като възможност,

но след деянието в плът, приета вече бе

на постоянно жителство; току след нея Смърт

вървеше по петите й, все още невъзседнал

на сивия си кон^[30] — към него се обърна Грях:

        „О, Смърт, на Сатаната второ чедо^[31] всепобедно,

какво ще кажеш ти сега за царството ни, с труд

макар спечелено? Не е ли много по-добре

да бъдем тук, вместо на страж пред адските врати

без име и без власт, а ти — полуумрял от глад?“

        И нейното изчадие завчас й отговори:

        „За мен, от вечно постене жестоко изнурен,

едно и също са и ад, и Рай, и небеса,

и само там ми е добре, където има леш,

а тя, макар и тъй обилна, тук е твърде малко,

за да натъпче тази паст и този труп разплут.“

        Кръвосмесителната майка в отговор му рече:

        „Затуй с треви и с плодове, и с цветове сега

храни се тя, а после — с риби, птици, зверове —

нелоши мръвки, и каквото покоси косата

на времето, поглъщай бързо, нищо не щади,

додето аз, заселена в човека и рода му,

ум, поглед, реч и дело — всичко в него заразя

и ти го сготвя за последно, най-отбрано блюдо.“

        След тези думи двамата по два различни пътя

поеха да погубват всички твари, в небезсмъртни

да ги превръщат и за гибел рано или късно

да ги приготвят. Щом видя това от своя трон

трансцендентален, гласно всемогъщият продума

на обкръжилите го кръгом чинове сияйни:

        „Погледайте как бясно тичат тези адски псета —

да сринат и опустошат света, от мен създаден

така прекрасен и добър, и годен да пребъде

такъв, ако безумството човешко там не бе

въвело тези фурии, приписващи на мене

безумството — тъй впрочем прави и самият княз

на ада, а и свитата му, поради това,

че ги търпя без труд да влязат и да присвоят

такъв небесен край; наглед като че ли помагам

дори на своите злоради врагове, които

се смеят до припадък, сякаш от несвястна страс

са обладани, че на тях съм изоставил всичко,

захвърлено на техния зловластен произвол;

не знаят те, че аз самият ги докарах тук,

за да излижат като мои адски хрътки тази

нечистота, с която всичко чисто оскверни

грехът човешки, чак доде, до пръсване подути

от гнусни извержения, с един могъщ замах

на своята ръка победна ти достойни Сине,

и Грях, и Смърт, и зиналия гроб не запокитиш

през хаоса, за да затъкнеш пъклената паст

и запечаташ хищните и челюсти навеки.

Тогаз небето и земята ще се обновят

за свята и неосквернима вече чистота,

но дотогаз проклятието мое^[32] ще е в сила.“

        Той свърши и небесното събрание отекна

с хилядогласно „алилуя“ като морски рев

през хоровото: „Праведни са пътищата твои,

повелите ти прави са над всички твои твари —

кой може да ги унизи?“ Сина възпяха после,

възобновителя човешки, който ще издигне

нов свят с небе и със земя, или от небесата

във вековете ще го спусне. Пяха те така,

доде творецът призова по име всички свои

могъщи ангели и даде всекиму поръка

какво да бъде отсега^[33]. На слънцето бе първо

предписано тъй да се движи и така да грее,

че да извиква на земята студове и жеги

непоносими, да докарва грохналата зима

от севера, а пък от юга — зноя нетърпим

на лятното слънцестоене. На луната бледа

те очертаха службата, и на петте планети —

движенията свойствени, аспектите различни:

шестина, четвъртина, трета, противостоене

вредително^[34], вмениха им кога да се събират

в синод злокобен, както и звездите неподвижни

кога да пръскат пагубно влияние, кои

в изгряващото и кои в захождащото слънце

да бъдат буреносни^[35], всички ветри отделиха

по ъглите им, дадоха им срок кога да смесят?

море, ефир и суша, гръм кога да проечи

с ужасен грохот в мрака на въздушния чертог.

Той, някои твърдят, накарал ангелите свои

с над две по десет градуса да извъртят земята

от слънчевата ос и с труд централното кълбо

навели те; а други казват, че самото слънце

от равноденствения път накарано било

да свърне също толкова нагоре през Телеца,

Атлантовите дъщери, Спартанските Близнаци,

та до тропическия Рак, а после да се спусне

стремглаво пак през Лъв, през Дева и Везни надолу

до Козирога^[36], та така във всеки край промяна

на времената да донася; инак пролет свежа

безспирно щеше да цъфти по цялата земя

с еднакво дълги дни и нощи вред, освен отвъд

полярните й кръгове — там щеше вечен ден,

непомрачен от нощ, да грее, слънцето снишено,

макар и тъй далечно, щеше винаги пред тях

да обикаля хоризонта, без дори да знае

какво са изток или запад, сняг не би валял

отсам Естотиландия^[37] на север, а на юг —

под Магелан^[38]. Когато бе отхапан онзи плод,

като от пир Тиестов^[39] мигом слънцето извърна

предначертания си ход — ако не беше тъй,

как щеше този свят заселен, даже и безгрешен,

да се спаси от хапещ мраз или от палещ зной?

Промените на небесата породиха скоро

промени сходни по море и суша, звездни бури,

зловредни пари и мъгли, миазми нажежени,

прогнили и болестотворни; ето че на север

от бреговете Самоедски и от Норумбега,

разбили медния си плен, въоръжени с лед

и сняг, и град, и ураганни пристъпи, и сприи,

Борей и Кекий заедно с гръмливия Аргест

и Траский скубят лесове, морета преобръщат,

доде насреща им от юг налита бясно Нот

и Афер с черна облачна грамада от Сиера

Леоне, а пък отстрани със не по-малка стръв

Левант се втурва заедно със залезните ветри

Зефир и Еврий с напречно фучене, а след тях

Сироко и Либекио^[40] — тъй буйството започна

между неживите неща, ала Кавгата, щерка

на Грях^[41], сред безсловесните създания тогава

въведе Смърт посредством антипатията^[42] стръвна

и звяр със звяр война захвана, сби се птица с птица

и риба с риба — всички, вместо злака да пасат,

се хвърляха един връз друг, и пред човека в почит

не спираха, а бягаха от него или мрачно

се втрнячваха в лицето му. Така отвън сега

множаха се несретите; Адам отчасти вече

ги виждаше, макар и скрит под непрогледна сянка,

на скръб отдал се, но отвътре беше дваж по-страшно

и от тревожното море на страстите подмятан,

така понечи мъката си в жалба да излее:

        „О злополучно щастие! Нима това е краят

на този нов преславен свят! Нима, доскоро слава

на славата му бляскава, вместо блажен сега

проклет съм аз, и ужасен се крия от лика

на Господа, чиято гледка бе тогава връх

на щастието! И да беше свършила дотук

неволята заслужена, бих изтърпял без ропот

каквото съм заслужил сам; ала това не стига,

та с всичко, дето ям и пия или ще зачена,

проклятието се разстила и расте. О, глас

тъй сладък някога: — Плодете се и се множете — днес

тъй гибелен! Какво ли мога аз да наплодя

и умножа, освен това проклятие над мене?

Кой в бъдещите векове, веднъж почувствал злото,

което съм му завещал, не ще ме прокълне

отново: — Зло да те слети, предтечо нечестив!

Да се благодарим за всичко на Адам! — Но клетва

ще бъде тази благодарност и така наред

с онази, първата, връз мен стоварена, от мен

към мен ще се завръщат всички със свиреп откат

и като в средоточие природно ще се трупат

където им е мястото — връз мен. О кратка радост

на Рая, скъпо заплатена с дълготрайна скръб!

Нима, Създателю, съм искал от пръстта човек

да ме изваеш, мигар аз самият съм те молил

от мрака да ме извлечеш и да ме сложиш тук,

в градината си прелестна? Щом волята ми не е

причастна в битието ми, то би било правдиво

и безпристрастно да ме върнеш пак в прахта, където

безпрекословно бих останал, за да ти отдам,

което съм добил от теб, понеже наруших

условията ти сурови и така изгубих

непожеланото. Към тази загуба, за казън

достатъчна, защо е нужно да прибавяш чувство

за мъки нескончаеми. Присъдата изглежда

необяснима. Ала честно казано, за жалби

е късно — трябваше тогава да отхвърлиш тези

условия, когато ги предложиха. Но ти ги

прие — обсебваш благото, а после се оплакваш

срещу условията. Даже да си сътворен,

без да си дал съгласие, какво? Ако синът ти

за своята разхайтеност упрекнат, възрази:

— Защо си ме родил? Не съм те молил за това —

за незачитане такова мигар ще приемеш

туй гордо извинение? И все пак той се ражда

от неизбежността природна, не по твоя избор,

додето Господ сам поиска да те сътвори,

за да му служиш — в милостта си награди те той,

затуй е в неговата воля и да те накаже.

Така да е. Присъдата му е без друго права,

защото прах съм аз и в прах отново ще се върна.

О час, добре дошъл, когато и да е! Защо

ръката му не изпълнява туй, което той

определи за този ден? Защо съм още жив?

Защо смъртта се гаври с мен така и се проточва

в безсмъртна мъка? Как охотно смъртната си казън

посрещнал бих и как охотно, пак превърнат в пръст

безчувствена, в пръстта рождена като в майчин скут

бих легнал аз! Там бих намерил отдиха желан

на безметежен сън — в слуха ми грозният му глас

би спрял да тътне и страхът от по-голямо зло

за мене и чадата ми не би ме мъчил вече

с очакването си жестоко. Но една боязън

гризе ме още — да не би аз цял да не умра

и да не би диханието чисто на живота,

духа, от Бога вдъхнат в мен, да не загине редом

със тази тленна плът — тогава в гроба може би

или на друго (кой знай где!) неприветливо място

ще трябва в жива смърт да мра. О мисъл страховита,

ако е вярна! Но защо? Кой съгреши, освен

диханието на живота? Мре, което има

живот и грях. Плътта сама по себе си ги няма.

Тогава ще умра аз цял — туй нека усмири

Съмнението — повече човек не ще узнае.

Защото Господ е безкраен, но нима такъв е

гневът му? А и тъй да е, човек не е безкраен,

а смъртен. Как безкраен гняв ще упражнява той

върху човека, на когото край смъртта ще сложи?

Смъртта безсмъртна ли ще стори? Но това ще бъде

противоречие, което даже и за Бог

се смята, че е невъзможно като верен знак

за слабост, не за мощ. Нима заради яростта си

той крайното ще удължи в безкрайно у човека

обречен, за да утоли суровостта си вечно

неутолима? Той така присъдата си би

прострял отвъд прахта, отвъд природния закон,

съгласно който всичките останали причини

не действат според обсега на собствените сфери,

а според възприетата материя. Но може

смъртта да не е, както смятах, удар, който в миг

ще ни лиши от чувството, а безконечна мъка,

която отсега усещам вече как започва

отвътре в мене и отвън, и тъй ще продължи

във вечността безмерна. О, горко ми! Този страх

се връща гръмотевично в размаха си ужасен

връз моята глава открита; със смъртта и аз

съм вечен — значи, съвкупно с нея въплътен,

и аз самият сам не съм, а в мене прокълнато

е вече цялото потомство. Хубаво наследство

ще ви оставя, синове! О, ако можех сам

да го прахосам, та на вас да не оставя нищо!

Как, обезнаследени, мен, проклятието ваше,

тогаз благословили бихте! О, цял род човешки

защо заради едного е без вина осъден,

ако е без вина? Но мигар всичко, произлязло

от мен, не е покварено, с разложен ум и воля,

не само същото да върши, но и да ламти

за него? Как тогава те ще бъдат оправдани

пред Господа? Премислил всичко, трябва да приема

че той е прав; напразно се опитвам да увъртам

и да хитрувам — всички тези кривулици водят

към самообвинението; върху мен и само

връз мене — първи и последен източник и корен

на цялата поквара, пада цялата вина,

а може би и яростта му. О безумен блян!

Та как ще носиш бремето по-тежко от земята,

по-тежко от света дори, макар и споделено

със скверната жена? Така и блянът, и страхът

се съюзяват, за да сринат всякаква надежда

за избавление, а теб обричат на беда

по-зла от всички примери — и прежни, и грядущи,

със Сатаната само сходен в своята простъпка

и наказание. О съвест! В колко грозна бездна

на страхове и ужаси ме хвърляш, от която

не виждам излаз и затъвам още по-дълбоко.“

        Така на себе си Адам оплакваше се гласно

сред тази глуха нощ, не както до преди греха

прохладна, кротка и целебна, а от въздух черен

съпътствана, от влажни пари и страхотен мрак,

способни да представят всичко двойно по-ужасно

пред омърсената му съвест. Проснат на земята,

на мразовитата земя лежеше той и често

рождението си кълнеше, хулеше смъртта,

че бави неговата казън, възвестена още

в деня на провинението. „О, защо смъртта —

възкликваше — не дойде с удар трижди въжделен

да ме довърши? Истината истина ли каза?

Нима правдивостта не бърза да се оправдае?

Ала смъртта по зов не идва, справедливостта

не ускорява своя ход за вопли и молитви.

О, лесове, потоци, хълми, долини, градини,

доскоро сенките ви учех аз да ми отвръщат

с по-друго ехо, да отгласят по-различна песен.“

Щом Ева в своята печал го зърна тъй унил,

от своя кът усамотен до него приближи,

да уталожи с блага реч свирепите му страсти,

но със сурови взори той отвергна я така:

        „Далеч от погледа ми, змийо^[43]; че такова име

ти най-подхожда, съюзена с нея, като нея

сама коварна и противна; не остава друго,

освен в снагата и в цвета си змийски да покажеш

лукавството си вътрешно, та всички твари вече

да те избягват и видът ти тъй небесен, скрил

измама адска, да не ги опримчи. Ако ти

не беше, аз бих бил честит докрай, ако не бе

отхвърлила предупреждението ми от гордост

и блудна суета в гнева си, че не ти оказват

доверие, зажаждала да бъдеш лицезряна,

макар и от самия дявол, с празната надежда,

че ще го надхитриш, сама обаче от змията

излъгана — от нея ти, а пък от тебе аз,

да те оставя без надзор, повярвал, че си мъдра,

надеждна, зряла, срещу всички клопки укрепена,

и неразбрал, че всичко е привидност, а не е

действително достойнство — само някакво ребро

превито по природа, склонно, както пролича,

към скверната страна^[44], отдето той го взе от мен

(да бе го по-добре изхвърлил като надчислено

свръх вярното число тогава^[45]!). О, защо ли Бог,

творецът мъдър, що насели горното небе

все с духове мъжествени, накрая сътвори

върху земята тази новост, този дивен пропуск

на естеството, вместо в миг света да преизпълни

с мъже — същински ангели, без женски между тях,

или по други начини да размножи рода

човешки? Нямаше тогаз да ни слети ни тази,

ни следващите пакости безчислени, които

ще плъпнат по земята ни посредством женски козия

и общността ни с този пол; защото-той, мъжът,

не ще намери никога съпруга подходяща,

а някоя за зла прокоба, или ще сгреши,

или пък най-желаната не ще спечели само

поради вироглавството й, за да я спечели

далеч по-недостойният, или ако го люби,

родителите ще я спрат, или ще срещне късно

честития си избор, вече свързан и обручен

с врага си зъл, със своята омраза или срам;

което ще обремени човешкия живот

с безкрайна скръб и ще смути домашния покой.“

        Тъй, без да каже друго, той отвърна се, но Ева

не си отиде, а със сълзи, рукнали безспир,

и с разпилени къдри падна начаса смирена

в нозете му, прегърна ги и почна да го моли

за мир, а после жалбата си продължи така:

        „Не ме оставяй тъй, Адаме. Бог ми е свидетел

каква любов и колко почит искрена към теб

тая в сърцето си и как неволно съгреших,

нещастно заблудена. Днес като молител хрисим

обвивам коленете ти; не ми отнемай туй,

което е живот за мене — твоя нежен взор,

подкрепа и съвет, сред тази най-голяма горест

единствената ми опора; ако ме оставиш,

къде ще ида аз сама, къде ще преживявам?

Доде сме живи още — някой кратък час невям, —

мир нека има помежду ни, за да ни събира,

събрани от бедата обща, за една вражда

срещу противника, изрично отреден за нас —

жестоката змия; връз мене не изливай ти

ненавист за несретата, която ни постигна —

връз мен, и тъй погубена, връз мен, от теб самия

по-клета; ние съгрешихме заедно, но ти —

пред Бога само, а пък аз — пред Бога и пред теб,

и затова пред страшния му съд ще се завърна

да у вещая с плач небето цялата присъда,

от твоята глава отзета, да стовари само

връз моята, виновница за цялата ти мъка,

единствена заслужила гнева му справедлив.“

        Тя замълча разплакана и тази кротка скръб,

неутешима, докато не бъде опростен

грехът признат и осъзнат, събуди у Адам

съчувствие; сърцето му смекчено се смили

над нея, и живот, и радост негова доскоро,

сега в нозете му простряна — твар така прекрасна

в бедата помирение да проси и съвет,

а и подкрепа от мъжа, когото разгневи;

като разоръжен тогаз яда си той загуби

и скоро я повдигна тъй с миролюбива реч:

        „Непредпазлива и ламтяща, както и преди,

за туй, което не познаваш, ти сега ламтиш

за цялото възмездие. Уви, и твоя дял

е предостатъчен за теб, негодна за товара

на пълния му гняв, от който тази малка част

и моят укор те сломи. Да можеше с молитви

заветите да се променят, аз пред него бих

се върнал пръв, по-гръмогласно бих го увещавал

да струпа цялата си мъст връз моята глава,

а да помилва твоя крехък и безсилен пол,

на мен възложен и от мен изложен на беда.

Но изправи се. Да не спорим, да не се виним

взаимно, обвинени вече там, а да се мъчим

с любовните си обреди да облекчим сега

взаимно поделения товар на горестта си,

че ако не греша, смъртта, провъзвестена днес,

не ще ни сполети завчас, а ще пролазва бавно

към нас, за да ни изнури с умиране протяжно

и в семето ни (клето семе!) ще се пренесе.“

        Тогава Ева насърчена тъй му отговори:

„Адаме, аз от скръбния си опит вече зная,

че тежест не придаваш ти на жалките ми думи,

излезли грешни, а оттук, тъй както се полага,

излезли толкова злощастни; въпреки това,

дори и недостойна, все пак върната от теб

в благоволението ти, с надежда да си върна

и любовта ти, на сърцето мое радостта

едничка — жива или мъртва, — няма да стая

от теб какви тревожни мисли се надигат в мен,

насочени към някаква утеха на скръбта ни

или към край, суров и рязък, ала поносим

при днешните злини, а не тъй труден и за избор.

Ако над всичко грижата за нашето потомство

ни мъчи — че за скръб родено, на смъртта накрая

ще стане плячка (а нещастен жребий е без друго

причина за нещастие да бъдем на ония,

които сме заченали, от своите чресла

да пръкнем в този свят проклет многострадален род,

след клетническия живот орисан за храна

на туй чудовище противно), само в твоя власт е

преди зачатието още да предотвратиш

рода злочест, за битието още незаченат.

Бездетен си и остани бездетен; тъй смъртта

напразно ще се лакоми и с двама ни тогава

неутолимата си стръв ще трябва да насити.

Но ако ти се струва твърде трудно и несносно

в общуването ни любовно да се въздържиш

от правото на любовта, от брачните прегръдки

и да гориш в желание без никаква надежда,

доде желаният човек изгаря редом с теб

от същото желание, което би било

зло не по-малко от онези, пред които тръпнем —

и себе си, и семето си, за да отървем

от туй, което ни грози, да съкратим скръбта,

сами смъртта си да подирим и ако не смогнем

да я открием, да извършим делото сами.

Защо да чакаме сред тези страхове, които

ще свършат само със смъртта, ако е в наша власт

най-краткия от множеството друми към смъртта

да изберем — разрухата да разрушим с разруха!“

        Тя спря дотук или дотук речта й прекрати

неистовата й покруса. В мислите й тъй

се бе заселила смъртта, че побледня ликът й.

Ала Адам, неповлиян от нейния съвет,

ума си по-внимателен към по-добри надежди

бе възвисил с дерзание и тъй на Ева рече:

        „Презрението към живота и към сладостта му

явява в тебе нещо сякаш по-достопочтено

и по-възвишено от туй, което си презряла.

Но търсената затова саморазруха сочи

отсъствието на достойнство в теб и предполага

не омерзение, а страшна болка и тъга

за загубата на живот и сладост съкровена.

Или ако смъртта те блазни като верен край

на мъката и ако смяташ тъй да се спасиш

от обявената присъда, не мисли, че Бог

ще позволи в мъстящата си ярост да остане

преварен — страх ме е, че тъй заграбена, смъртта

не ще ни отърве от туй терзание, което

обречени сме да търпим; по-скоро ще принудим

с презрителните си дела всевишния да стори

смъртта да оживее в нас; така че нека търсим

по-безопасен път, какъвто, струва ми се, имам

наум сега, замисляйки се над онези думи

в присъдата, че семето ти змийската глава

ще порази — отплата жалка, ако не подсеща,

тъй както подозирам аз, за Сатаната, онзи

велик противник, който, скрит в змията, срещу нас

скрои такива коз ми — нему смажем ли главата,

наистина ще отмъстим, но ако се погубим

сами или ако решим да сме бездетни, както

предлагаш ти, мъстта ни е загубена — врагът ни

от наказанието си ще се спаси, а ние

ще удвоим пък своето връз своите глави.

Така че за насилие над себе си недей

да мислиш вече, нито за безплодност своеволна,

която от надеждата откъсва ни и дъха

на свада, нетърпение, презрение, надменност,

бунт срещу Бог и неговото справедливо иго,

превило вратовете ни. Спомни си колко кротко

и милостиво ни изслуша, как ни съди той

без омерзение, без хули; ние се бояхме,

че ще изтлеем начаса, решили, че това

се подразбира под смъртта, но ето че на теб

предрекоха се само болки, докато износиш

и докато родиш, веднага с радост възмездена,

плода на своята утроба; клетвата от мен пък

върху земята падна — с мъка хляба си ще трябва

да вадя, но какво от туй? Лентяйството по-зло е.

Нали трудът ми ще ме храни? И за да не могат

ни мраз, ни жега да ни стигнат, той навреме сам

погрижи се с ръцете си, макар и недостойни,

облече ни и жалеше ни, докато ни съди.

А колко по-охотно би ни чул, ако помолим

за милост, как с омекнало към нас сърце тогава

той би ни учил и чрез други средства да избегнем

безмилостните времена — дъжда, града, снега,

които с лик менлив небето вече ни изпраща

сега на тази планина, додето ветровете

разтърсват, влажни и студени, нежните къдрици

на тези дивни дървеса; което ни заставя

да дирим по-добър покров, та по-добре да сгреем

премръзналите си снаги, и докато остави

нощта студена дневната звезда, да отразим

лъчите й, събрани, тъй че сухото да лумне,

или чрез стълкновение на две тела да стрием

до огън въздуха протрит, тъй както облак

с облак, ударени от груби вихри, в миг възпламеняват

светкавицата коса, чийто плам, запратен долу,

запалва смолната кора на бор или ела

и отдалече изпровожда топлина уютна,

за да замести слънцето — как можем с този огън

или пък с друго да оправим или да смекчим

злините, за които ний самички сме виновни,

ще ни научи той, за милост ако го помолим,

в молитвите си, и така ще можем без боязън

в удобство да прекараме живота си, крепени

от него с множество утехи, докато завършим

в прахта, последния ни пристан и дома ни роден.

Сега ще сторим най-добре, ако се върнем там,

където бяхме съдени, за да се проснем ничком

в нозете му и да признаем хрисимо пред него

простъпките си, та да молим прошка, напоили

пръстта със сълзи, въздуха изпълнили с въздишки,

изтръгнати от дън сърцата освестени — белег

на неподправена печал и на смиреност кротка.

Без друго той ще се смили и ще обърне гръб

на недоволството си, щом във ведрия му образ,

когато ни изглеждаше най-гневен и суров,

блестяха само благосклонност, благодат и милост.“

        Тъй нашият разкаян преден рече, Ева също

се каеше, и двамата завърнаха се там,

където бяха съдени, и проснаха се ничком

в нозете му, и хрисимо признаха си пред него

простъпките, и молеха за прошка, напоили

пръстта със сълзи, въздуха изпълнили с въздишки,

изтръгнати от дън сърцата освестени — белег

на неподправена печал и на смиреност кротка.