Джон Милтън
Изгубеният рай (4)

Книга IV

Сатаната сега пред гледката на Едем и близо до мястото, където ще трябва скоро да опита дръзкото си начинание; което е предприел сам срещу Бога и човека, изпада в множество съмнения и страсти — страх, завист и отчаяние, но накрая се утвърждава в злото, продължава пътя си към Рая, чийто външен изглед и разположение са описани, прескача границите му и се спуска в образа на морски гарван върху дървото на живота, най-високото в градината, за да се огледа. Описание на градината. Сатаната вижда за пръв път Адам и Ева. Удивлението му пред превъзходния им вид и пред блаженото им състояние, но и решимостта му да ги срине. Той подслушва беседата им, от която научава, че под страх от смъртно наказание им е запретено да ядат от дървото на познанието и възнамерява върху това да изгради изкушението си, като ги съблазни да престъпят забраната, а после ги оставя временно, за да се осведоми по-нататък по други пътища за положението им. През това време Уриил, спуснал се по слънчев лъч, предупреждава Гавриила, комуто е поверена стражата на райските врати, че някой зъл дух е избягал от преизподнята и в образа на добър ангел е преминал по пладне край неговата сфера надолу към Рая, разобличен по-късно от яростните си движения на планината. Гавраил обещава да го открие до утрото. Настъпва нощ. Адам и Ева решават да се отдадат на покой. Описание на тяхната обител. Вечерната им молитва. Гавриил, изтеглил своя нощен обход около Рая, провожда двама силна ангела към жилището на Адама, за да не би злият дух да е там и да напакости на Адам или Ева, додето спят. Откриват го до ухото на Ева да я изкушава в съня й и го докарват, макар и насила, при Гавриил. Разпитан от него, той ми отговаря презрително, приготвя се за съпротива, но възпрян от небесно знамение, излита вън от Рая.

О, ако би могъл гласът, що онзи мъж, видял

Апокалипсиса^[1], бе чул да тътне от небето,

когато змеят в своето повторно поражение

се спусна на човеците със стръв да отмъсти:

„Горко ви, земни жители!“ — сега, додето още

бе време, да предизвести предните ни нещастни

за идването на врага им таен, та да бягат

и да избягнат смъртната му клопка! Че сега

за пръв път разярен, над тях връхлита Сатаната,

преди да стане обвинител — като изкусител,

върху невинния и слаб човек да си излее

злостта за своя пръв разгром и бягството си в ада,

но от напредъка си незарадван, па макар

и тъй безстрашен, а и без причина за хвалба,

той почва делото си зло, което, наближило

да се роди, бушува в неспокойната му гръд

и като дяволска машина^[2] връща се с откат

към себе си. Съмнение и ужас разпиляват

смутените му мисли и от дъното повдигат

стаилия се в него ад, защото в него адът

е вредом, както и край него, и от ада той,

тъй както и от себе си, не може да избяга

със смяната на мястото. В миг съвестта събужда

и отчаянието пак, и спомена горчив

за туй какво е бил, какво е и какво ще бъде

по-злото — че по-зли дела до по-зли мъки водят.

Печалният му взор сега се устремява тъжно

ту към прекрасния Едем, открит пред него цял,

ту към самите небеса, към слънцето блестящо,

възседнало високо чак в зенитната си кула^[3].

И тъй след дълъг размисъл с въздишка той начена:

„О ти, което, увенчано с превъзходен блясък,

от своето едничко царство гледаш като Бог

на този нов свят; и пред чийто взор звездите скриват

главите си смалени — тебе призовавам аз,

но не със дружелюбен глас, и вметвам твойто име,

о, слънце, за да чуеш колко мразя твоя зрак,

че той ми спомня от каква сияйна висота

пропаднах, как блестях преди далеч над твойта сфера,

додето горделиво честолюбие ме хвърли

и небесна бран с непобедимия небесен цар.

И за какво! С какво заслужи той такава плата

от мен, когото сътвори такъв, какъвто бях

в блестящата си слава, без със свойта добрина

да ме упрекне, а не бе и службата ми тежка.

Какво по-малко от възхвала можех да му дам!

Какъв по-лесен дълг — да плащам само с благодарност,

и то така заслужена! Но тази доброта

събуди в мене само злост. Издигнат тъй високо,

презрях покорството, реших, че стъпка по-нагоре

най-горе ще ме изведе и в миг ще изличи

дълга огромен на една признателност безкрайна,

тъй тежък с туй, че плащан вечно, вечно ще е жив;

забравил, че от него вечно нещо получавах

и не разбрал, че истински признателният ум,

приел дълга, не задлъжнява, а изплаща вечно —

и задължен, и издължен. Какво тегло е туй?

О, ако властната съдба ме беше сътворила

по-низш сред ангелите, щях до днес да си остана

честит — безмерната надежда нямаше така

да ме разпали. Но защо пък? Някой друг навярно,

пак тъй велик, тогаз би дръзнал, и след него аз

бих дръзнал пак. Но другите велики като мен

не паднаха — стояха непоклатени отвътре

или отвън, и в броня срещу всякакви съблазни.

Нима ти нямаше свободна воля като тях

и сила, за да устоиш? Кого виниш тогава —

небесната любов, на всички дадена поравно?

Проклета да е любовта му, щом любов и злост

едно и също ми отреждат — само вечна мъка.

Не, ти бъди проклет — че воля срещу воля с него

избра свободно туй, което с право днес оплакваш.

Горко ми! Накъде сега да бягам аз от този

безкраен гняв и от това безкрайно отчаяние?

Където и да бягам, вред е ад; аз сам съм адът

и в най-дълбоката му бездна бездна по-дълбока

с угрозата да ме погълне тъй ужасно зейва,

че адът, в който днес се пържа, ми изглежда рай.

О, щом е тъй, смири се! Мигар не остана място

за разкаяние, за прошка мигар не остана?

Остана — в подчинението. Ала тази дума

отхвърлят гордостта ми и страхът ми от позора

пред духовете долу там, които съблазних

с по-други обещания и с подтици към друго,

а не към подчинение, с хвалби, че ще надвия

и всемогъщия. О гордост! Те не подозират

как скъпо ми излезе туй суетно самохвалство,

в какви терзания нечути стона си сподавям,

додето ме боготворят на пъкления трон;

с короната и скиптъра издигнат тъй високо,

все по-дълбоко падам аз, най-висш от всички само

в бедата — честолюбието тъй се награждава.

Но да речем, че се разкая и по милостта му

възвърна прежния си сан — тогава тази вие

високи мисли ще ми вдъхне пак и ще отхвърля

престореното си покорство, новият покой

от дадените в мъки клетви ще се отрече.

Че там, където раните на смъртната омраза

са тъй дълбоки, истинският мир е немислим.

Така до провинение по-лошо ще достигна

и до разгром по-тежък — твърде скъпо бих платил

за този краткотраен отдих, купен с двойна болка.

Мъчителят ми знае туй и затова не бърза

да ме дарява с мир, за който аз не го и моля.

И тъй, лишил ни от надежда, ето го създал

наместо нас, прокудени в изгнание, човека —

за себе си утеха нова, и света — за него.

Тогаз, надеждо, сбогом! Сбогом, страх и угризение!

Доброто е загубено завинаги за мен.

Зло, ти си моето добро! Посредством тебе аз

поне поравно царството с небесния владетел

деля, а моят дял навярно скоро ще порасне,

тъй както и човекът ще узнае, и светът.“

Доде говореше, ликът му трижди побледня,

мъгляв от разни страсти — гневен, завистлив, отчаян, —

които разкривяваха несвойствения образ

и го издаваха за всеки, който би го зърнал.

Че за небесните души недъзи като тези

са непознати. Сетил се навреме за това,

вълненията той заглади с привиден покой

и — на измамата прамайстор — пръв се изхитри

под свята външност да прикрива своето лукавство,

стаил дълбоката си злоба и мъстта снишена.

Ала не бе дотам изкусен, та да заблуди

и Уриила — усъмнен, той с взор го изпроводи

надолу до самата Асирийска планина^[4]

и обезобразен видя го там — такъв, какъвто

не бива никой дух блажен — с движения свирепи

и с бясно изражение, додето онзи сам

се мислеше незабелязан и ненаблюдаван.

Тъй продължил по пътя си, той стигна до предела

на чутния Едем, където сладостният Рай,

наблизо вече, увенчава с кичеста градина

като могила сред полето стръмното чело

на тази пустош, по чиито хълбоци космати,

обрасли с избуял преплетен гъсталак, нагоре

пътека няма, а над тях се вдигат на възбог

недостижими дървеса с корони непреклонни:

и кедър, и ела, и бор, и многолиста палма —

картина горска — сякаш възходящи стъпала

на някакъв листат театър с превъзходен изглед.

Ала дори от техните върхари по-висока,

зелената стена на Рая се издигна там,

отдето праотецът ни е можел да обзира

околовръст просторите на долното си царство.

А по-висок и от стената, равен кръгъл низ

от най-красиви дървеса с най-дивни плодове —

и цветове, и плодове ведно — се появиха —

златисти с примес и от други искрометни багри,

върху които слънцето отливаше лъчи,

по-радостни, отколкото по залез в светъл облак

или във влажната дъга, когато Бог окъпе

земята; тъй прекрасна беше гледката и въздух

от чист по-чист облъхва го и вдъхва му в сърцето

наслада пролетна, способна да прокуди всяка

тъга (без отчаянието); нежни ветрове,

размахали крилата си благоуханни, пръскат

природни лъхове и шепнат откъде са крали

балсамите си. Също както към онези, дето

завиват край Добра Надежда и от Мозамбик

отплават вече, ветровете от североизток

донасят Савски^[5] аромати на подправки редки

от плодната Арабия, така че те, блажени,

пътуването см забавят и на много левги

се смее Океанът стар, от мирис упоен;

тъй тези сладки лъхове посрещаха врага,

дошъл да ги срази, макар за него по-любезни,

отколкото за Асмодей бе онзи рибен лъх,

отвлякъл го, при все че беше влюбен, от жената

на хитрия Товитов син и пратил го завчас

от Мидия в Египет, дето беше окован^[6].

И тъй сега по този див и стръмен склон донейде

се изкатери Сатаната, бавен и умислен,

но по-нагоре не намери път — така заплетен

като един безкраен храст пред него гъсталакът

от тръне и осукани шубраци бе препречил

бодливия си плет пред всеки — звяр или човек.

Една-единствена врата се виждаше на изток,

от другата страна, но ето, злият архидявол,

презрял високомерно входа, отреден за всички,

с един изкусен скок надскочи всякакви черти

на склон или стена висока и направо вътре

се приземява на крака. Тъй както дебнещ вълк,

подгонен от глада да дири ново лобно място

и привечер видял къде пастирите безгрижни

затварят сънните стада в кошари сред полето,

без мъка се прехвърля през оградата по мрак;

тъй както и крадецът, тръгнал да ограби някой

заможен гражданин, чиито укрепени порти,

масивни и залостени, не се разбиват лесно,

пролазва през прозореца му или през комина —

тъй този пръв крадец^[7] впълзя в кошарата на Бога,

тъй по-подир и в храма му наемници^[8] впълзяха.

Оттам нагоре литна той и като морски гарван

върху дървото на живота кацна^[9] — посред Рая

най-снажното дърво; и все пак истински живот

не си възвърна, а седеше и кроеше смърт

за живите; не се замисли даже за мощта

на животворното това растение, а само

за наблюдателница взе онуй, що би могло

да стори мъдрия безсмъртен. Колко малко всички,

освен самия Бог, познават истинската стойност

на благото пред себе си и затова доброто

превръщат в зло или го ползват с недостойна цел!

Под себе си с почуда нова той сега съглежда,

открити за насладата на всички сетива,

богатствата на естеството, сбрани там — небе

върху земята. Да, защото този Рай блажен

бе Божия градина: Господ сам го посади

на изток в чутния Едем; Едем се бе прострял

на изток от Харан дори до царствените кули

на славната Селевкия, от гърците строена,

или където синовете на Едем отколе

живяха в Таласар — на тази благодатна пръст

градината си Бог пося далеч по-благодатна^[10].

От тази плодна почва той накара да израснат

най-прелестни на вид, на вкус и мирис дървеса,

а по средата между тях дървото на живота

се вдигаше, цъфтящо с плод амброзиен от злато

растително^[11] и там стоеше до сами живота

смъртта ни — на познанието кобното дърво,

познанието на доброто, заплатено скъпо

с познание на злото^[12]. Пряко през Едем на юг

протичаше река — пробила рунтавия склон,

под него тя минаваше, че Господ беше струпал

нарочно тази планина в градината си точно

над бързия поток, така че той през всички жили

на порестата твърд, засмукан от природна жажда,

възлизаше в прохладен извор, за да напои

градината, и многото му ручейчета, елени

надолу по поляната, се срещаха с потока,

излязъл пак из мрачния си проход под земята

и разделен оттук нататък в четири русла,

на четири страни поел през толкова държави

прославени, които може да не се описват,

ако изкуството успее да разкаже друго:

как от сапфирния си извор палавите струи

подскачаха по дивни перли и по златен пясък,

блуждаеха в безброй извивки под листак надвиснал

и лееха навсякъде нектар, за да нахранят

цветя, за Рая годни, не с изкуство подредени

в лехи и сложни плетеници, а в природен дар

обилно пръснати навред — по хълм и дол, и рът —

там, дето утринното слънце най-напред огрява

полето чисто и където сенки непрозирни

здрачават обедните дебри — кът благословен

на толкова разнообразна дива красота;

гори, чиито дървеса сълзят балсам уханен

или надвесват златокори чудни плодове,

сияйни и с вълшебен вкус (ако онези басни

за Хесперидите са верни, то е само тук);

помежду тях — поляни, плоски хълми и стада,

разпръснати из злака млад — такава тучна паша

или купчинка китни палми, или цветен скут

на многоводна долина, навред осяна щедро

със всякакви цветя и с дивни рози без бодли^[13];

а татък — сенчести скали и пещери прохладни,

върху които като плащ пълзящата лоза

провесва гроздове от пурпур и оплита всичко

с разкоша си; доде на склона полегат се спущат

бълбукащи води, роят се или се събират

в прозрачно езеро, което като чист кристал

оглежда увенчаните си с мирти брегове.

Запява птичи хор и повей подир повей с лъх

на свежи цъфнали поля и лесове засвирват

в трептящите листа, доде самият Пан вселенски

танцува с всички Грации и Часове, повел

невехнещата пролет^[14]. Ни поляните на Ена,

където Прозерпина, както късала цветя —

самата тя по-дивен цвят, — от свъсения Дис

била откъсната, та после трябвало Церера

по цял свят да я дири^[15]; нито прелестният лес

на Дафна край Оронт и онзи одухотворен

Касталски извор^[16] с чутния Едемски Рай не може

да се сравни — ни острова Нисийски, окръжен

от пълноводната река Тритон, където Хам,

познат сред иноверните като Либийски Зевс

или Амон, крил Амалтея и сина й Бакхус,

руменоликия отрок, от мащехата Рея^[17];

нито Амара, гдето абисинските царе

чедата си държат под стража, считана погрешно

от някои за Рай — под Етиопската черта^[18]

край извора на Нил, с блестящи канари отвред

опасана и цял ден път висока, но далече

от Асирийската градина, гдето Сатаната

неусладен видя сега безчет наслади — всички

невиждани и непознати живи същества,

а две от тях със станове по-благородни — прави

и снажни — като боговете прави — с чест природна

облечени във величава голота, над всички

господствуваха — в техните божествени черти

сияеше лицето на създателя им славен,

премъдрост, истина и святост чиста и сурова,

сурова, ала в истинска синовна свобода —

оттам и истинската тяхна власт, макар неравни

един на друг, понеже бяха от различен пол:

за съзерцание създаден и за доблест той,

а тя за нежност и за сладка примамлива прелест,

единствено за Бога той, а тя за Бога в него;

в широкия му лоб, във взора извисен личеше

безпрекословна власт, а хиацинтените власи^[19]

над челото му разделени, падаха по мъжки

на гроздове, но само до широките плещи;

тя като було пущаше до тънкия си кръст

косите си с цвета на злато, но неукрасени,

несресани, а разпилени в палави къдрици

като ластари на лоза, което означава

покорство, но изискано, без грубост, с нежна сила,

от нея дадено, от него най-добре прието,

със скромна гордост дадено и със свенлива кротост,

със сладкото и неохотно бавене любовно.

Не криеха тогава те и тайните си части;

тогава този гузен срам, безчестен срам, не беше

между природните неща. О, нечестива чест,

от грях родена, как измъчи ти рода човешки

с привидна чистота и от живота му прокуди

навеки неговия най-честит и свят живот —

първичната му простота и чистата невинност.

Така те голи минаха, открити пред очите

на Бог и ангел, с мисъл чиста, непознала злото,

тъй минаха ръка в ръка — най-прелестната двойка,

която се е срещала в обятие любовно:

Адам, по-хубав мъж от всички свои синове,

с по-превъзходната от всички свои щерки Ева.

Върху зеления килим под кичестата сянка

на шумолящи дървеса до извор бистроструй

те двамата приседнаха и след труда блажен

в градината — не повече, отколкото да стори

прохладния Зефир^[20] приятен, отдиха им сладък —

по-сладък, благотворната им жажда и глада —

по-благодатни, с плодовете взеха да вечерят —

нектарни плодове, които клоните склонени

им спущаха, додето те излегнати седяха

на пухестия слог, извезан с пъстри цветове,

и вкусвайки сърцевината сочна, пак и пак

с кората жадни черпеха от бликащите струи

и нито мили думи, нито ласкави усмивки

не липсваха, ни негата, която се полага

на двама млади, в брак честит събрани и така

усамотени. Покрай тях лудуваха безгрижно

различни земни зверове, по-късно вече диви,

в пустини и гори ловени, в дебри и бърлоги:

игриво скачаше лъвът и в силните си лапи

люлееше козлето; мечки, тигри, леопарди

край тях подрипваха и даже тромавият слон

се мъчеше да ги развлича, на венец извил

хобота си увивен; там и хитрата змия

кръжеше, лъкатушеше и в Гордиеви възли^[21]

се вплиташе, но този знак на нейното коварство

съдбовно им убягваше; а други на тревата

полягаха след пашата и гледаха доволни

или преживяха преди спане — на залез вече

клонеше слънцето, сега забързано надолу

към Океана, докато небесната везна^[22]

на другото си блюдо вдигна първите звезди.

А Сатаната все така стоеше там загледан.

Едва сега се сепна той и скръбно проговори:

        „О, ад! Какво съзират тук очите ми печални!

В освободеното от нас блаженство извисени,

по-други същества, земеродени може би,

не духове, но с ясните небесни духове

тъй сходни, та след тях поемат всички мои мисли

в почуда и почти с любов — така сияе в тях

божественият облик жив и толкоз благодат

изваялата ги ръка в снагите им е вляла.

О, нежна двойка, ти не знаеш колко е наблизо

промяната, когато тези истински наслади

ще се стопят и двама ви ще предадат на скръб,

така велика скръб, каквато днес е радостта ви;

честити, но за тъй честити слабо укрепени,

за да се задържите тук, а и небето ваше

с ограда слаба защитено срещу враг такъв,

какъвто е дошъл сега — уви, неволен враг

на вас, които бих могъл дори да съжаля,

макар и сам несъжален — съюз аз търся с вас

и споделена дружба, тъй ненарушимо — тясна,

че аз да заживея вече с вас, а вие с мен

оттук нататък. Моят дом след този чуден Рай

едва ли ще ви се понрави, но го приемете

заради вашия творец — на мен великодушно

го даде той, а аз — на вас; за да ви приюти,

широко своите врати ще ви разтвори адът

и своите царе ще прати да ви срещнат — там,

не като в този тесен край, ще има много място

за многобройния ви род. Ако не сте доволни,

благодарете се на онзи, който ме накара

за злото, сторено от него, да мъстя на вас.

И въпреки че вашата безпомощна невинност

ме трогва, справедливостта на разума обществен,

честта и царският ми дълг с приумножена мъст

заставя ме сега света ви нов да завоювам

и да извърша туй, което инак бих презрял.“

        Тъй — като всеки друг сатрап — с необходимостта

и дяволът се оправда за дяволското дело

и след това от висотата на дървото снажно

се спусна ниско долу сред игривите стада

на разните четириноги, сам преобразен

ту в този звяр, ту в друг, така че да се доближи,

за да огледа жертвите си, и незабелязан,

за тях каквото е възможно още да научи

от дума или действие; наоколо сега

пристъпва с дебнеща походка, с огнен взор на лъв,

а после като тигър, който е видял случайно

накрай гората две сърни, залисани в игра,

и се снишава, а след туй примъква по-наблизо

потайния си пост — тъй сякаш място си избира,

отдето би могъл със скок и двамата да сграбчи

във лапите си; и на слух се е превърнал цял —

да чуе как Адам, мъжът между мъжете пръв,

на Ева, първата жена, тогава заговори:

„Единствена участнице в насладите ми, част

най-драгоценна между тях, без друго тази сила,

която е създала нас и този свят — за нас,

е неговата доброта, безкрайна доброта,

тъй щедра и великодушна, както и безкрайна,

която от прахта ни вдигна и ни извиси

в това блаженство — нас, които с нищо този дар

не сме заслужили и няма с нищо да услужим

на своя благодетел — онзи, който друга служба

от нас не иска вън от туй, послушно да изпълним

единствената му заръка — между всички райски

дървета с плодове вълшебни да не вкусим само

едно дърво — дървото на познанието, дето

е посадено до сами дървото на живота.

Тъй близо до живота — смърт! Какво ли е смъртта?

Навярно е ужасно нещо! Господ сам ни каза,

че вкусването на дървото означава смърт —

единствено свидетелство за нашето покорство

след толкова свидетелства за сила и за власт,

дарени нам с господството, което ни се даде

над всички твари по земята, въздуха, водата —

навсякъде. Така че нека да не ни тежи

единственият лек запрет при тази свобода

на всички други радости, при този щедър избор,

от нищо неограничен, на всякакви наслади.

И нека вечно да го славим, нека да възхвалим

това великодушие с охотната си грижа

за всяко цвете и дръвче — труд, който редом с теб,

дори да беше тежък, щеше сладък да е пак.“

А Ева му отвърна тъй: „О ти, зарад когото

и от когото аз се пръкнах — плът от твойта плът,

и без когото губя всяка цел, водачо мой

и мой глава, което каза, вярно е и право,

защото нему ний дължим наистина възхвали

и благодарности вседневни — преди всичко аз

с далече по-добрата участ да съм редом с тебе,

така безмерно извисен над мен, додето ти

другар за себе си достоен няма да намериш.

Аз често спомням си деня, когато се събудих

за първи път от сън, видях се в сянката уханна

на цветни храсти и в почуда питах се къде съм,

какво съм, откъде и как съм се явила тук.

Отблизо някъде до мене ромол на води,

от хладна пещера дошъл, на воля се разля

в безбрежна течна равнина и после спря недвижен

и чист като небесна шир — натам отидох аз

с неопитната своя мисъл, на брега зелен

полегнах и поисках с поглед да прозра в туй бистро

и гладко езеро — същински втори небосвод.

Когато се склоних над него, точно срещу мен

сред волните отблясъци изплува нечий образ,

склонен и взрян оттам към мене — дръпнах се назад,

назад се дръпна той, но скоро върнах се доволна,

доволен върна се и той и ми отвърна с израз

на обич и съчувствие; там втренчена до днес

навярно щях да чезна в туй желание нелепо,

ако не бе ме сепнал глас: — Това, което виждаш,

това, което виждаш там, прекрасна твар, си ти —

то идва с теб и си отива. Но ела след мен

и ще те заведа, където не безплътна сянка

очаква твоите прегръдки галещи, а този,

на чийто лик подобие си ти, за да ликуваш,

от него неразделна и на него да родиш

безброй себеподобни, та да бъдеш назована

Прамайка на човеците. — Какво да сторя друго —

последвах още начаса незримия си вожд,

додето зърнах теб — красив наистина и снажен,

под сянка на платан, но все пак не така красив,

по-малко примамливо — нежен и смирено — мил

от онзи гладък воден образ; и назад поех,

но ти след мен се втурна с вик: — Върни се, чутна Ево

Кому убягваш ти? Комуто бягаш, ти от него

си плът и кост. От себе си аз битие ти дадох,

като откъснах от гръдта си близо до сърцето

живот веществен, за да бъдеш ти до мойта гръд

от днес нататък неразделна радостна утеха.

Част от душата ми, аз търся теб и теб обричам

за своя втора половина. — С ласкава ръка

ти хвана моята ръка и аз склоних, разбрала,

че красотата следва кротко мъжкото достойнство

и ум, защото само той е истински красив.“

        Тъй рече нашата Прамайка обща и с очи,

изпълнени с невинна брачна нега и с покорно

отдаване, на праотеца ни в полупрегръдка

облегна се и с обла гръд, наполовина гола,

о неговата се допря, наполовина скрита

под златоструйните й къдри; той, опиянен

от чудната й красота и примамлива кротост,

усмихна се с любов по-висша — както на Юнона

се смее Юпитер, когато с майски цветове

запложда облаците^[23], тъй с целувки непорочни

притисна устните й той, а дяволът от завист

извърна се, но косо пак с ревнива зла насмешка

ги гледаше и в себе си горчиво възропта:

        „Омразна гледка, нетърпима гледка! Тези двама

в прегръдките един на друг открили рай, по-сладък

и от честития Едем, ще пият с пълна мяра

блаженството, докато аз съм запокитен в ада,

где вместо радост и любов желанието стръвно —

сред другите мъчения не на последен ред —

като неутолим копнеж навеки ни терзае.

Но нека не забравям туй, което аз научих

от тяхната уста. Не всичко е, изглежда, тяхно.

Едно дърво съдбовно — на познанието — тям

е забранено. Как познанието — забранено?

Нелепо, подозрително! Защо пък от това

ще ги ревнува Богът им? Та грях ли е да знаеш,

и смърт ли е? Нима те прави ще пребъдат само

с невежество? Нима това е тяхното блаженство,

свидетелството им за вярност и за послушание,

прекрасната основа, на която ще градят

разрухата си! Щом е тъй, аз в тях ще подстрекавам

по-остро жаждата да знаят и да се отвърнат

от завистливите повели, съчинени с цел

да се потискат тези, дето знанието може

да извиси до боговете. В този си копнеж

ще вкусят те и ще умрат — това е неизбежно.

Но нека първо да пребродя и да претършувам

градината, във всеки неин ъгъл да надникна —

случайно сгоден случай може да ме доведе

при някой странствуващ небесен дух, край бистър извор

уединен или под хладна сянка, та от него

каквото има да науча още. Поживей,

честита двойка, потеши се, докато се върна,

с наслади кратки, че след тях те чака дълга скръб.“

        След тези думи горделиво се извърна той,

ала с лукава осторожност, и започна своя

обход през лесове, пустини, хълми, долини.

В туй време в своята последна дължина^[24], където

небе, земя и океан се срещат, бавно слезе

на заник слънцето и с поглед, изравнен докрай,

направо срещу източните двери на Едем

лъчи вечерни устрели; огромна канара

от алабастър до небето вдигаше се там

с едничък достъп от земята, виещ се нагоре

по склона и с единствен вход високо към върха —

останалото бе скала, надвесена над него,

която ничий крак не би могъл да изкачи.

Сред тези каменни колони Гавриил^[25] — главата

на ангелската стража — седнал чакаше нощта.

Край него юношеството небесно се тешеше

сред героически игри, но под ръка наблизо

висяха щитове неземни, шлемове, доспехи

и копия разискрени — от злато и елмаз.

Натам сега през вечерта се плъзна Уриил

по слънчев лъч, със скоростта на падаща звезда,

която в есенната нощ във въздуха оставя

пламтящи изпарения и на моряка сочи

онази точка на компаса, откъдето трябва

да чака бури^[26] — и така припряно почна той:

        „О, Гаврииле, жребият на тебе отреди

да браниш и да охраняваш този край блажен,

така че нищо зло до него да не се промъкне.

На този ден по пладне в мойта сфера се яви

дух, видимо усърден да узнае по-отблизо

делата на всевишния и най-напред човека,

последното подобие на Бога^[27]. Тъй забързан,

аз проследих от край до край въздушния му полет

и щом се спусна на онази планина, която

лежи на север от Едем, ликът му стана чужд

на небесата, помрачен от страсти нечестиви.

Не го изпуснах аз от поглед, ала скоро той

потъна в сянка. Някой от прокудената паплач,

боя се, е проникнал тук от бездната, да сее

отново смут — сега ще трябва ти да го откриеш.“

        Подир което воинът крилат така отвърна:

„Знам, Урииле, твоят поглед е непогрешим;

от слънчевия светъл кръг всемира виждаш ти

нашир и длъж. През тези двери никой не минава

край бдителния пост, освен онези, дето идват

добре познати от небето, а подир зенита

не са пристигали такива. Ако някой дух

от другаде през земните прегради е прескочил

умишлено, ти знаеш сам, че трудно е да спреш

духовна същност с някакви веществени прегради.

Но ако е в кръга на тези поприща, тогаз

каквито и черти да е приел той, за когото

говориш ти, до утре сутрин аз ще зная всичко.“

        След тези думи Уриил на поста си се върна

по онзи ясен лъч, с повдигнат вече връх, по който

се спусна в миг до слънцето, потънало сега

отвъд Азорите — или сияйното кълбо

с невероятна бързина^[28] се беше търколило

по дневния си път, или по-мудната земя

в по-краткия си ход на изток там го изостави

да озарява с пурпурни и златни отражения

около трона му на запад облачната свита.

А вечерта настъпваше и полумракът сив

облече в строгите си дрехи всичките неща.

Съпътстваше го тишина, защото звяр и птица

в леговищата си тревисти или по гнездата

се свряха — само славеят безсънен не заспа

и цяла нощ разливаше любовните си трели,

а тишината бе доволна. Небосводът пламна

с разискрените си сапфири — Хеспер^[29] пръв поведе

войската звездна, най-сияен, докато луната,

във облачно величие възлязла, в миг разбули —

царица съща — свойта несравнима светлина

и мантията си сребриста върху мрака метна.

        Тогаз Адам на Ева рече: „Прелестна съпруго,

и този нощен час, и този общ покой край нас

към отдих ни зоват, защото Господ — Бог отсъди

труд и покой за хората, подобно ден и нощ

да се редуват, и росата на съня навреме

сега се спуща и притиска с меката си тежест

клепачите ни. Другите създания цял ден

се скитаха бездейни — тям не е тъй нужен отдих.

Но на човека труд вседневен — тялом или духом —

е отреден като залог за по-висока чест

и уважение към всички негови дела,

додето другите животни бродят безучастно

и Господ не държи отчет за техните постъпки.

Преди зората свежа утре да обагри свода,

с разсъмването още ние трябва да се вдигнем

и с работа да се захванем с радост, да поправим

чертозите, покрити с цвят, зелените алеи,

пътеката ни обедна под бухналите клони,

които се глумят с труда ни — за да се окастри

такъв гъстак, ще бъдат нужни повече ръце.

А пък и падналия цвят, и капките смола,

поръсени навсякъде неугледно и грубо,

за да се стъпва там удобно, трябва да се чистят.

Но дотогава към покой приканва ни нощта.“

        А Ева в съвършената си красота отвърна:

„Творецо и владико мой, каквото повелиш,

безпрекословно ще го сторя — тъй нарежда Бог.

За теб закон е Бог, за мен си ти — това е всичко,

което трябва да се знае от една жена.

Като общувам с тебе, аз за времето забравям

и всяка негова промяна е еднакво мила.

Дъхът на утринта е сладък, нейният възход

омайва с ранните си птици, слънцето ме радва,

когато разпростре от изток своите лъчи

по тази прелестна земя и всеки стрък и цвят

засвети от роса; а как уханна е пръстта

след благи дъждове и колко сладък е приходът

на меката спокойна вечер и нощта смълчана

с тържествената нейна птица^[30], с ясната луна

и тези бисери небесни — звездната й свита.

Но ни дъхът на утринта, когато се въззема

с най-ранните си птици, ни изгряващото слънце

над тази прелестна земя, ни светлата роса

по цветовете, ни пръстта, ухаеща след дъжд,

ни меката спокойна вечер, ни нощта смълчана

с тържествената птица, ни разходка по луна,

ни зрака звезден — нищо тук без тебе не е сладко.

Но за какво е този нощен блясък, за кого

е тази славна гледка, щом сънят затваря взора?“

        Тогава общият ни праотец така отвърна:

„О, чутна Ево, дъщеря на Бога и човека,

те имат път предначертан — до утре вечер трябва

земята да обиколят — и от страна в страна

поред, макар и на народи още неродени,

приготвената светлина да носят всяка нощ,

така че цялостният мрак да не възобнови

предишната си власт и да не изличи живота

в природата, където тези пламъчета меки

не само греят, но и сгряват с блага топлина

различните неща, та тъй подбуждат, усмиряват,

подхранват или приласкават — силата си звездна

разделят между всички живи твари, що растат

върху земята, за да бъдат годни да приемат

от слънчевия мощен лъч самото съвършенство^[31].

Така че те, дори несъзерцавани в нощта,

не греят всуе — и човек да нямаше, небето

не би било без зрители, а Господ — без хвала;

милиони безтелесни твари бродят по земята

незрими и кога сме будни, и когато спим,

те всички негови дела с възхвали съзерцават

и ден, и нощ — нали тъй често от височината

на екнещ хълм или дъбрава чували сме ние

небесни гласове навред из въздуха среднощен —

поединично или в хор, един на друг съзвучни,

създателя си да възпяват — тъй додето бдят

на своя пост или в кръга на нощния обход

неземните им инструменти зазвъняват дружно

под ангелските им милувки, песните им режат

нощта и вдигат мислите ни до сами небето.“

        Така ръка в ръка сами в беседа те вървяха

към жилището си блажено — онзи кът, избран

от градинаря всемогъщ, когато той създаде

за сладка полза на човека всичките неща.

За покрив служеха им гъсто сплетените клони

на лаври, мирти и различни снажни дървеса

с листа широки и уханни, а пък отстрани

акант^[32] и множество бухлати благовонни храсти

растяха като два зелени зида и цветя

от всеки род — жасмини, рози, пъстри перуники

издигаха глави цъфтящи между тях, споени

в мозайка чудна; под краката нежни теменуги

и минзухари, и зюмбюли във везба богата

нзпъстряха земята с багри по-разнообразни

от някой плочник драгоценен — други твари тук

(звяр, птица, насекомо, гад) не смееха да влязат —

страхуваха се от човека. В сенчести покои

по-святи и уединени — в басните макар —

не е почивал ни Силван, ни Пан, не е живял

ни фавън^[33], нито нимфа. Тук, в това укромно място

с цветя, венци и дъхащи на благодат треви,

застла обручената Ева брачното си ложе

и хорове небесни пяха сватбения химн

в деня, когато ангелът венчален я доведе

при нашия родител, в свойта гола красота

по-хубава и от Пандора^[34], щедро надарена

от боговете и — уви, на нея тъй подобна

по скръбния си край, когато при сина Яфетов

доведена от Хермеса, омая с прелестта си

човечеството, та така да отмъсти на онзи,

що Зевсовия изначален огън похити.

        До сенчестата си обител стигнали, сега

извърнаха се двамата и възблагодариха

Бог, който сътвори небето, въздуха, земята

и небесата, на луната бляскавата сфера

и звездосвода: „Ти създаде всичко — и нощта,

Творецо всемогъществен, създаде и деня,

изпълнен с отредената ни работа и свършил

така честито в помощта ни, дружно поделена

и в споделената любов — цвета на туй блаженство

което ни дари, и този благодатен край,

така голям за нас, където твоето обилие,

небрано и невкусено, се сипе по пръстта.

Но ти си дал обет от нас заченатото племе

земята да напълни — то ще възхвалява с нас

безкрайната ти доброта и в час, кога се будим,

и в час, кога копнеем пак за твоя дар — съня.“

        С така единодушна реч, без обреди излишни,

с едно благоговение, което Бог обича

най-много, в съкровеното си жилище сега

ръка в ръка те влязоха и нямайки да свалят

досадното преоблекло, в което ний се крием,

полегнаха един до друг. Адам не се отвърна

от хубавата си съпруга, мисля, а и Ева

не му отказа тайнствата на брачната любов,

каквото и да бъбрят разни строги лицемери

за благочестие, винейки в неблагочестивост

туй, що благочестиво Господ сам е назовал

и е наложил на едни, а разрешил — на всички^[35].

Творецът ни е повелил да се множим — кон иска

да се въздържаме, освен злокобният ни враг?

Привет, съпружеска любов, велико тайнство, извор

на целия човешки род, едничко притежание

сред Рая, дето всичко друго е всеобщ имот.

Лъстта прелюбодейна ти от людете прокуди

сред зверските стада да броди, ти за първи път,

на разума опряна, мъдро утвърди онези

правдиви, чисти, верни, свидни близости и сродства

между баща и син и брат. Далеч да е от мен

грехът да те наричам грях или да те виня,

или негодна да те мисля за най-свято място,

на всички сладости домашни ручей непресъхващ,

чието ложе е невинно и неосквернено

до днес, почетено от патриарси и светци.

Тук със стрели от злато^[36] стреля Купидон, тук пали

светилника си неизменен и с крила от пурпур

царува тук и се теши — не в купения смях

на блудници — безрадостни, немили, нелюбими

небрежни наслаждения, ни в дворцовия флирт

на смесен танц, на маскарад или на бал среднощен,

ни в серенадата пред тази горделива хубост,

която да се изостави ще е най-добре.

Заспаха те прегърнати, от славеи приспани,

и върху голите снаги от цветния покров

валяха рози, до зори възобновени. Спи,

блажена двойко, най-честита, ако не ламтиш

за по-честит живот и знаеш друго да не знаеш.

        Сега нощта със своя сенчест конус преполви

възхода си към купола на този свод подлунен

и от слоновокостните врати, въоръжени

и построени в боен ред, в уречения час

поеха херувимите към нощната си стража^[37].

Тогаз на следния по сила рече Гавриил:

        „Ти, Узииле, изтегли полвината от тези

на юг, а другите в обход на север ще потеглят;

кръгът ще се затвори там — на запад^[38].“ Като пламък

към копието и към щита те се раздвояват.

От приближените до него духове той викна

двамина силни и изкусни и им нареди:

        „Итурииле и Цефоне, с бързина крилата

от край до край вий цялата градина претърсете,

но главно там, където тези две прекрасни твари

живеят, а сега навярно спят невъзмутимо.

От слънчевия залез тук един пристигна снощи

с вестта, че някакъв си пъклен дух е бил видян

насам да иде (немислима дързост!), превалил

оградите на ада, с цел злокобна несъмнено —

щом видите такъв, под стража го водете тук.“

        Изрекъл туй, поведе той сияйната си рат,

от месеца по-бляскава, а пък онези — право

към райската обител — там намериха крадеца,

приклекнал като жаба близко до слуха на Ева

да се опитва с дяволско изкуство да достигне

до органа на нейната фантазия и с него

да изкове илюзии, видения, фантоми

или надъхал я с отрова, да опорочи

живителните духове^[39], които от кръвта й

като от ручей чист се вдигат, и да извлече

оттам поне объркани и недоволни мисли,

напразни въжделения, стремежи непомерни,

раздути от надменността в безумна горделивост.

Така вглъбен, Итуриил със копието свое

докосна го — нито една измама не издържа,

небесният метал кога докосне я и мигом

присъщия си лик възвръща. Дяволът се сепна

разкрит и изненадан. Както някоя искра

кога подпали ненадейно купчина барут,

приготвен, за да се насипе в погребното буре

в очакване на близка бран, саждивите зърна

се пръсват и възпламеняват целия ефир,

тъй в образа си истински се сепна Сатаната.

В миг двата светли ангела отстъпиха назад,

полусмутени от вида на този грозен цар,

но без да впаднат в страх, след малко тъй го заговарят:

        „Кой от онези духове метежни долу в ада

си ти, избягал от плена си и преобразен;

защо клечеше, притаил се като дебнещ враг,

и бдете над главата на онези, дето спят?“

        „Нима не ме познавате? — изсъска Сатаната

с презрение. — О, вие ме познавахте преди,

когато не припарвахте до трона ми висок.

Щом мене не познавате, сами сте непознати,

най-низши сред тълпата ви. Ако пък ме познахте,

защо ме питате, защо започвате с излишък

това послание, комай до края си излишно?“

Но тук Цефон с презрение презрението срещна:

„Не се лъжи, бунтовнико, че твоят лик блести

непроменен и неразмътен, както и тогава,

когато на небето горе чист и прав стоеше.

Тогавашният славен блясък заедно с доброто

напусна те и ти сега си сам уподобен

на своя грях, на своя плен — така смрачен и грозен.

Но да вървим — сега ще трябва да дадеш отчет

пред оногова, който тук ни прати със заръка

да пазим този край от зло, а тези — от беда.“

        Така му рече херувимът и неотразим

при младата му красота бе неговият укор

суров. Посрамен, дяволът се стресна и усети

как страшна добротата е и доблестта видя

как прелестна е в своя лик — видя и участта му

го жегна, ала главно туй, че неговият блясък

е накърнен; но видимо неустрашим остана.

„Ако ще трябва да се боря — рече — с изпращача,

не с пратеници, с първите най-първо нека почна

или пък с всички. Тъй по-много слава ще спечеля

или по-малко ще загубя.“ А Цефон му каза:

„Страхът ти ще те съхрани от туй, що всеки тук

сам би ти причинил — че ти си зъл и значи — слаб.“

        От дива злоба обладан, врагът не отговори,

а като горделив жребец, желязната юздечка

загризал, втурна се напред — да бяга, да се тегли

реши, че е излишно. Свише ужас бе сковал

сърцето му, безстрашно инак. Те дойдоха вече

до западната точка, гдето двата полукръга

на стражата се срещнаха и сбрани в ескадрон,

команда нова чакаха. Тогава Гавриил,

военачалникът им, с гръмък глас ги призова:

        „Приятели, аз чувам стъпки на нозе чевръсти,

забързани насам, и ето, с поглед виждам вече

през сянката Итуриил да иде и Цефон,

а с тях и трети някой си със царствена осанка,

ала с помръкнал блясък, който с тази си походка

и вид свиреп, изглежда, е самият принц на ада,

а той о добро и за добро оттам не би излязъл.

Нащрек бъдете — взорът му издава дръзка злост!“

        Несвършил още той, онези двама приближиха,

кого довеждат казаха и где са го открили,

с какво е бил зает, в какво обличие и стойка.

        Тогава с изглед строг така му рече Гавриил:

„Защо предела, начертан за твоите простъпки,

ти, Сатана, си нарушил и затрудняваш поста

на другите, които твоя пример неразумен

не са последвали, но имат тази власт и право

да ти подирят сметка тук за наглия ти взлом,

целящ, изглежда, да смути съня и тези двама,

чието жилище сам Господ тук е посадил?“

        Тогава тъй с презрение му рече Сатаната:

„Ти, Гаврииле, на небето за мъдрец минаваш

и аз те мислех за такъв, но този ти въпрос

ме кара да се усъмня. Кой мъката обича?

Кой, ако има как, не би се отървал от ада,

макар да е заточен там? Самият ти без друго

не би пропуснал да побегнеш, накъдето можеш,

но по-далеч от мъката, с надежда да смениш

терзанията си с покой, да възмездиш по-скоро

досадата с наслада — ето, за това дойдох —

причина недостатъчна за теб, познал доброто,

но злото неизпитал. Зная, ще ми възразиш,

че волята му е закон! Тогава да залости

по-здраво дверите железни, щом ще ни държи

в тъмницата си. Толкова по туй, което питаш.

Останалото е така — намериха ме там,

където казват, но това не е ни бунт, ни пакост.“

        Тъй рече той високомерно. Ангелът-воител

с презрителна полуусмивка тъй му отговори:

„О, небеса, та вие съдник на премъдростта

загубили сте с този, който от безумство падна

и се завръща днес, избягал от затвора свой

с дълбокото съмнение да счита ли за мъдри

или пък не онези, що го питат как е дръзнал

без позволение от ада тук да се пресели.

Той мисли, че е много мъдро да се отърве

от свойто наказание, каквото и да става.

Мисли все тъй, безумецо, додето яростта,

която с бягството си сам навличаш, те застигне

седморно и натика с бича тази мъдрост в ада,

от който ти не си научил досега, за жалост,

че няма мъка, равна на безкрайния му гняв.

Ала защо си сам? Защо не идат с тебе всички

от пъкъла отприщен? Мигар мъката за тях

не е тъй мъчна, та да бягат, или да търпиш

ти по-негоден си от тях? Юначен главатар —

от мъката побягнал първи! Ако бе разкрил

причината за бягството пред клетото си войнство,

навярно нямаше самичък да се довлечеш!“

        Подир което дяволът навъсен му отвърна:

„Не че не мога да търпя, от мъката избягах,

ехидни ангеле. Ти знаеш, че посрещнах с гръд

и най-свирепия ти гняв, когато в боя лют

стократен гръм на твоя помощ се притече с грохот

и копието ти — безсилно инак — подкрепи.

Но своеволните ти речи, както и тогава,

издават липсата на опит — верният водач

след тежки изпитания и минали погроми

не бива на опасност нова да излага всички

по пътища, които първо сам не е изпитал.

Затуй аз най-напред, затуй самичък се заех

да прелетя през бездната пустинна и да видя

новосъздадения свят, за който в ада даже

мълвата не мълчи, с надежда да открия тук

обител по-добра и на земята да заселя

или във въздуха поне войските си сразени,

дори ако за туй потрябва пак да меря сили

и с теб, и с твоите великолепни легиони,

чиято по-удобна служба бе да служат вярно

на своя господар небесен, химни да му пеят,

с поклони да го обкръжават вместо със заплахи.“

        Тогава този ангел — воин тъй му възрази:

„Да кажеш нещо и веднага да го отречеш,

твърдейки, че от мъката е мъдро да избягаш,

а сетне — че на оглед си дошъл, това издава

лъжец, а не водач, и верен при това. О, слово,

свещено слово — вярност, колко зле си осквернено!

Кому си верен ти? На свойта непокорна сган?

Войска от дяволи — достойна рат за вожд достоен!

Това ли беше верността ти, с клетва подкрепена,

военната ти дисциплина — от дълга си свят

към всепризнатата върховна власт да се отметнеш?

И ти, двуличнико коварен, който днес си станал

борец за свобода, кажи кой повече от теб

угодничеше по-преди с поклони раболепни

пред страшния небесен цар? И за какво, освен

да го свалиш от трона му и ти да седнеш там?

Но чуй сега и ме послушай! Махай се веднага!

Върни се, откъдето си дошъл! Ако от днес

край тези святи граници посмееш да се мернеш,

обратно до геената в окови ще те влача

и ще те запечатам тъй, че да не дръзнеш вече

със слабите врати на ада да се гавриш пак.“

        Тъй сплаши го, но Сатаната никакви заплахи

не чуваше и му отвърна още по-свирепо:

        „Когато ме плениш, тогаз приказвай за окови,

гранични горделивецо, ала преди това

се приготви далеч по-тежко бреме да опиташ

от моята десница, даже царят на небето

да седне на крилата ти и ти със своите братя,

привикнали с ярема си, каляската му бойна

да повлечеш тържествено по пътя звездостлан^[40].“

        При тези хули ангелският бляскав ескадрон

в червено лумна и изострил като лунен сърп

редиците си, взе от вси страни да го обгражда

със копия нацелени — като узряла нива

от житниците на Церера, тежко залюляла

брадатите си класове в посоката, в която

ги гъне вятърът, доде орачът ги оглежда

загрижен, на хармана тези снопове надеждни

да не излязат плява. Цял настръхнал, Сатаната,

сбрал всичката си мощ, изду огромния си ръст

и непоколебим застана като Тенериф^[41]

или Атлас, небето стигнал, с ужас увенчан

вместо с пера, въоръжен с оръжия, които

приличаха на копия и щит. Дела страхотни

навярно щяха да последват и не само Раят

в безредието, но самият звезден небосвод

или поне първичните стихии, разпилени

и разбушувани от този буен сблъсък, биха

погинали завинаги, ако за да предварди

такава яростна разправа, вечният не бе

провесил златните везни^[42] в небето от Астрея

до Скорпион, които там се виждат досега

и на който той претегли всичко сътворено —

провесената обла твърд с ефира изравнен

в противовес, а днес на тях събития, войни,

царства измерва. В тях сега две тежести той сложи —

в едното блюдо бе отбой, а в другото — двубой.

Последното изхвръкна в миг и рамото удари,

а Гавриил, видял това, тъй рече на врага:

                „Знам твойта сила, Сатана, и ти познаваш мойта —

тя не е наша, а дарена. Що за бяс е туй —

оръжията си да хвалим! Твоите не могат

да сторят нищо без небето, моите — и те,

макар и удвоени днес, за да те смажат — гледай,

съдбата ти е начертана в онзи знак небесен,

където ти, претеглен, се оказваш лек и слаб,

ако се противиш.“ Врагът погледна и позна

там блюдото си вдигнато и с ропот глух побягна,

а с него хукнаха и всички сенки на нощта.