Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Paradise Lost, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и начална корекция
essop (2011)
Корекция и форматиране
maskara (2011)

Издание:

Джон Милтън. Изгубеният рай

ДИ „Народна култура“, 1981

Редактор: Пенчо Симов

Коректор: Йорданка Киркова

Технически редактор: Олга Стоянова

Художествено оформление: Иван Кьосев

Художник: Николай Пекарев

Художник-редактор: Ясен Васев

Редакционна колегия: Александър Муратов, Богомил Райнов, Божидар Божилов, Вера Ганчева, Владимир Филипов, Димитър Методиев, Емил Георгиев, Ефрем Каранфилов, Здравко Петров, Иван Цветков, Леда Милева, Любомир Тенев, Людмила Стефанова, Петър Динеков, Светозар Златаров, Стефан Дичев, Стефан Станчев

История

  1. — Добавяне

Книга II

Започва съвещанието. Сатаната обсъжда дали трябва да се дръзне нова битка за възвръщане на небесата. Някои са за, други — против. Приема се трето предложение, изказано по-преди от Сатаната — да се провери истинността на онова прорицание или предание небесно относно един нов свят и нов род твари, равни или не много по-низши от тях, които трябва да бъдат създадени по това време. Недоумението им кой трябва да бъде изпратен за тази трудна проверка. Сатаната, техният водач, предприема пътешествието сам. Прославят го и го приветствуват. Завършили така съвета, останалите се пръсват на различни страни и се залавят с разни начинания според склонностите си, за да запълнят времето до завръщането на Сатаната. Той поема на път, стига до дверите на ада, намира ги затворени и охранявани от стража, която накрая ги отваря и пред него се открива великата пропаст между ада и небето. Мъката, с която я прекосява, напътствуван от Хаоса, владетеля на тази област, додето се открие пред очите ми новият свят, който той дири.

Високо върху царствения си престол, далеч

по-бляскав от богатствата на Инд и на Ормуз[1]

или на разточителния Изток, който сипе

над варварските си монарси бисери и злато,

седеше Сатаната, по заслуги извисен

до тази адска чест и от самото отчаяние

издигнат тъй високо над надеждите си, пак

нагоре с ненаситна жар напираше да следва

безсмислената бран с небето и невразумен,

високомерния си блян така провъзгласи:

        „Господства, власти и началства, божества небесни,

понеже няма бездна, що могла би да заключи

безсмъртна мощ, съборена макар и угнетена,

небето за изгубено не считам. От провала

сияйните достойнства[2] ще се вдигнат и ще бляснат

по-ярки и по-яростни, отколкото без него,

и няма да изпитват страх от втора горка участ.

А мен, когото на небето вечните закони

ваш вожд направиха отпървом, изборът — подир

и онова, което в битка или на съвет

бе придобито по заслуга, загубата даже

и досега не съкруши, а закрепи по-здраво

на този сигурен, от други неоспорван трон,

признат единодушно. По-честитата съдба

там, на небето, следваща честта, би породила

наоколо си завист; ала кой завистник тук

ще възжелае мястото на оногова, който,

изправен най-високо, като крепост ви огражда

от гръмовержеца[3] и носи най-голяма част

от вечното терзание? Там, дето няма благо

да се ревнува, там раздорът няма да прерасне

в борба; защото никой няма да се бори в ада

за първенство и никои своя дял в скръбта сегашна

не смята толкоз малък чак, че с ум честолюбив

за още да ламти. И тъй, с това предимство наше

постигнали съгласие и вярност, и единство,

каквито няма на небето, да се върнем там,

за да потърсим своите извечни правдини,

с по-сигурна сполука оттогава, ако бяхме

сполучили; и кой ще бъде най-добрият път —

в открита бран или с потайна хитрост, — туй сега

ще се обсъжда. Който знае, пека да говори.“

        Той свърши и след него скиптроносецът Молох[4]

се вдигна — най-свиреп и як сред тези, що се биха

на небесата; по-свиреп сега от отчаяние.

Той вярваше, че с вечния ще бъде изравнен

по сила и преди с по-малко да се примири,

би предпочел докрай да бъде изличен — и тъй,

страхът му се стопи съвсем — от Бог, от ад, от нищо

не се боеше той. Това бе неговата реч:

        „Аз давам своя глас за бран открита — в хитрините

неопитен, не ще се хваля с тях — да ги кроят

които и когато имат нужда — не сега!

Защото, докато седят, кроейки, всички други

милиони, що стоят въоръжени и очакват

сигнала за възход, нима да се изтягат тук —

небесни бегълци — и да приемат за обител

туй мрачно място, пещера на вечния позор,

зандан на произвола, който ще цари, додето

се бавим? Не, елате по-добре да се сберем

с оръжия от адски бяс и пламък и завчас

в небесната висока крепост силом да нахлуем

и мъките си да обърнем в страховита мъст

срещу мъчителя, та преко грохота всесилен

на своята машина[5] той да чуе грозен гръм

от ада, срещу всяка своя мълния да види

чер плам и ужас, не по-малко яростно изстрелян

сред ангелите му, и даже трона си да зърне

със сяра пъклена облян и с непозната жар[6]

мъчения, измислени от него. Може би

изглежда труден този път и стръмен за атака

с разперени крила срещу такъв висок противник.

Които мислят тъй, да си припомнят, ако в дрямка

безпаметното езеро[7] не ги сковава още,

че нашето движение присъщо ни издига

към изначалния ни връх. Падение и крах

за нас са чужди. Мигар всеки не изпита сам,

когато злият враг се впи в разбития ни тил

с обидите си и ни гони чак до пропастта,

с какво усилие, с какъв отруден полет ние

потънахме дотук? Тогаз възходът ще е лек.

Боите ли се? Страх ви е, че може да подбудим

по-силния с по-страшна гибел да ни съкруши

в яда си? Та нима и в ада трябва да се плашим

от гибел по-ужасна? Мигар има дял по-чер

от този да сме тук — далеч от вечното блаженство,

осъдени да се терзаем в тази грозна глъб,

където болката от негасимата жарава

ще ни убива без надежда да настъпи край —

васали[8] на беса му, колчем неговият бич,

безжалостен на изтезанията, в злия час

ще ни зове за покаяние? По-страшна гибел

от тази значи да ни изличат, да ни изтребят.

Тогава от какво се плашим? И защо докрай

не разгорим гнева му, който, разгорян докрая,

или ще ни изпепели и тъй ще доведе

до нищо същността ни (колко по-щастлива участ

от тази, да сме вечно живи, за да се терзаем!),

или ако наистина сме от божествен дъх,

и затова не можем да умрем, по-лошо нищо

не ще ни сполети, а пък от опит знаем вече:

мощта ни е достатъчна небето да разтърсим

и с постоянни нападения да устрашим,

макар недостижим за нас, съдбовния му трон,

което, ако не победа, е попе възмездие.“

Той свърши, смръщил вежди, и във взора му гореше

отчаяно желание за мъст и бран, опасна

всеки, който не е бог. От другата страна

се вдигна Велиал, по-кротък, а и по-любезен;

по-личен дух не бе изгубвал раят — сякаш той

за подвизи създаден бе и за дела достойни —

но всичко бе неистинско и кухо. Чиста манна

валеше от езика му и в словото му злото

изглеждаше добро, за да смути и да разбие

дори най-зрели помисли — той беше с низък ум,

в пороците усърден, но в делата по-високи

ленив и боязлив. Речта му галеше ухото

и с увещание в гласа така започна той:

        „О, перове, аз също бих бил за открита бран

поради своята омраза, ако този довод,

изтъкван да ни убеди за незабавна битка,

не ме разубеждаваше с това, че хвърля сянка

на гибелно съмнение връз нашия успех:

щом онзи, който е прославен в подвизите ратни,

на туй, в което вярва и с което е прославен,

не се осланя, а от отчаянието само,

от изтреблението черпи храброст като цел

заветна и за някаква зловеща мъст зове.

Каква е тази мъст? Небесните стени са пълни

с въоръжена стража, тъй че всеки пробив там

е немислим; и често пъти в пропастта съседна

на стан излизат техни легиони или в мрака

владенията на нощта невидими облитат,

за да предварят изненадата. А може би

със сила да нахлуем там и с нас да повлечем

разбунения черен ад, та светлината чиста

на небесата да сразим? Но нашият велик

противник ще остане пак неомърсен на своя

непокварим престол и скоро пламъкът ефирен,

комуто скверността е чужда, ще прогони тази

проклета напаст, ще прочисти тази долна жар

и ще възтържествува. Тъй надеждата ни сетна

ще стане отчаянието. Трябва да разпалим

гнева на своя победител всемогъщ докрай,

за да ни изличи. Това ще бъде лек за нас —

да ни унищожат. Печален лек! Кой би склонил

дори сред мъките това духовно битие

и тези мисли, дето бродят пряко вечността,

да свършат в гибел, да потънат и да се изгубят

в обширната утроба на нощта несътворена,

без чувство и движение? И мигар някой знае,

дори това да е добро, ще може ли врагът ни

да го даде, ще иска ли? Ще може ли? — това

е неизвестно, но че няма да поиска — няма.

Нима, тъй мъдър, той гнева си ще излее в миг

като по невнимание или в минутна слабост,

за да зарадва своите врази и да ги свърши

в яда си, след като яда му ги е пощадил,

за да се мъчат вечно? За какво стоим тогава —

ще кажат тези, дето са за бран, — щом всички ние

сме отредени и оставени за скръб безкрайна?

Каквото и да сторим, мигар можем от това

по-лошо да пострадаме? Но туй ли е най-злото

така да спорим, да седим така въоръжени?

А като бягахме без ред, преследвани и бити,

под град от мълнии небесни, как се устремихме

към бездната като към завет! Адът ни се стори

убежище от ударите. А като лежахме

връз огненото езеро? Туй вече бе по-лошо.

Ами ако дъхът запалил този мрачен жупел,

разбуден, го раздуха пак — и със седморен бяс —

и пи събори в пламъците? Или пък отгоре

ако прекъснатата мъст въоръжи отново

десницата му пурпурна[9] над нас? Ами ако

разкрила тъмните си пазви тази адска твърд

изригне огнените си отприщени грамади,

развърже всички ужаси, надвиснали с угроза

над нашите глави, додето ние може би

замисляйки или разпалвайки голямата война,

попаднем в огнения вихър и се озовем

по канарите приковани — плячка и забава

на гибелните ветрове, или потънем там,

под онзи кипнал океан, с вериги омотани,

за да беседваме посредством вековечни вопли,

лишени и от отдих, и от милост, и от прошка,

и от надеждата за край[10]? Туй би било по-лошо.

Така че аз издигам своя глас против войната —

открита или не, — защото можем ли с оръжие

или с коварство да надвием онзи, чийто взор

обзира всичко наведнъж? Той вижда от небето

кроежите ни празни — вижда и ни подиграва,

не по-всесилен да отблъсне ратната ни сила,

отколкото всемъдър да разстрои всички козни.

Нима тогава тъй позорно ще живеем — ние,

небесният народ, потъпкан и прокуден тук

в окови и терзания? Да, по-добре това,

отколкото по-лошото! Съдбата неизбежна

пи подчинява — тя и всемогъщият закон

на победителя. Нали в страдание и в дело

еднаква ни е силата и нашата присъда

не е несправедлива — тя бе ясна отнапред,

по мигар бяхме мъдри ний с такъв велик противник

да влезем в бран при толкова несигурен успех?

За мен са смешни тези, що са с копието храбри

и дързостни, но щом загубят, свиват се и тръпнат

пред туй, което знаят, че ги чака — да търпят

изгнание или позор, окови или мъки —

присъдата на победителя. Това сега е

съдбата ни — ако успеем да я понесем,

върховният ни враг след време може да отслаби

шева си и отблъснал ни така далече, може

да ни остави в мир, щом ний мируваме, доволен

от изтърпяното дотук — тогава тази жар

ще стихне, ако неговият дъх не я раздухва.

Тъй нашата по-чиста същина ще превъзмогне

досадните й кадове или ще свикне с тях,

или преобразена според новото си място

по нрав или природа, ще приеме като свой

убийствения пек и болка няма да усети.

И ужасът ще се смекчи, ще просветлее мракът,

неспиращият, вечен бяг на дните ще ни носи

по-ново упование, надежда за промяна,

каквато бихме искали — че днешният ни жребий

изглежда в щастието зъл, но в злото не най-лош,

ако сами не си спечелим по-голяма скръб.“

Тъй, със слова, предрешени в премъдрост, Велиал

напътстваше към срамна леност, към смирен застой,

но не към мир — и ето тъй Мамон поде след него:

        „Или за да свалим от трона царя на небето,

ще влезем в бран, ако решим, или за да си върнем

изгубените правдиви. Добре — да го свалим

ще можем само ако вечната съдба отстъпи

пред случая менлив и ако Хаосът ги съди.

Надеждата за първото е празна, значи, празна

е и за второто, защото где ще има място

за нас на небесата, ако техния владетел

не победим? Да предположим, че ще се смили

и ще помилва всички, ако му дадем обет

за ново подчинение — с какви очи ще можем

пред него да застанем кротки, мълком да приемем

повелите му строги и престола му да славим

със звънки химни и на светостта му по принуда

да пеем алилуя — нему, който ще седи

като самодържавен цар, додето от олтара

ухаят на амброзия[11] амброзийиите наши

покорни приношения? Такава служба горе

ни чака — и такава радост. Колко неприветна

ще бъде вечността, прекарана в богослужение

пред тоз, когото мразим. Нека впрочем да не дирим

чрез сила невъзможна или с милост придобита

неприемливо, па макар и на небето, ново

великолепно робство, а вместо това да търсим

доброто си от себе си, така че да живеем

от своето за себе си, макар и в тази бездна,

свободни и пред никой неподвластни, предпочели

суровата си волност пред удобния ярем

на рабския разкош[12]. Тогава нашето величие

ще блесне истински, когато създадем сами

от малките неща велики, от вредата полза,

от бедствието благо и където и да бъдем,

код злото да цъфтим, скръбта да претворим в покой

чрез труд и издръжливост. Мигар ние се боим

от този безпросветен свят? Нима самият цар

на небесата между гъсти облаци и мрачни

не обитава често, без да бъде помрачен,

и не загръща ли с величието на тъмата

престола си висок, отдето тътнат гръм след гръм

с растяща ярост и небето става същи ад?

Той мрака ни наподобява — ний пък ще повторим

зарите му, ако потрябва. Тази пуста твърд

не е без блясък скрит, без бисери и злато; нито

нам липсва вещина, да извлечем великолепие

от нея — а какво по-славно има на небето?

И нашите терзания невям ще може с време

да станат нам насъщни, тези режещи огньове —

тъй благи, както са сега сурови, същността ни —

еднаква с тяхната, което трябва да премахне

сетивността на болката ни[13]. Всичко ни подканва

към мирни съвещания по ред установен

относно туй как без опасност можем най-добре

да се оправим с настоящите злини, но с оглед

какво сме и къде сме днес, без помисли за бран.

Това, което препоръчвам, и сега е ваше.“

        Едва бе свършил той и ето — грохот глух

                                изпълни

събранието — както кухите скали задържат

рева на бурята, която цяла нощ бушува

над океана, а в зори с прегракнал ропот люшка

осъмналите мореходци, чийто члън случайно —

или пък ладия — на котва в залива зъбат

след вихрите отдъхва, тъй сега с възторжен громол

изпратен бе Мамон — съветът му, вещаещ мир,

им се поправи; че от ада те не се бояха

тъй както от подобна втора полебран — страхът

от гръмотевицата и от меча Михайлов

в тях още беше жив — и не по-малкият копнеж

да основат това си долно царство, та да може

чрез хитроумна политика[14] то да се изправи

в съперничество с небесата, като дойде време.

Видял това, Веелзевул, по-горен, от когото,

освен самия Сатана, не беше никой, с мрачно

лице се вдигна и така се извиси, подобно

държавен стълб; дълбоко в неговия лоб вдълбана

бе мисълта и грижата за общото добро,

а в образа му грееше все още царствен ум,

величествен, макар в разруха. Той застана — мъдър,

с Атлантови плещи, тъй крепки, че да понесат

товара на най-мощните монархии[15]; с очи

в миг въдвори мълчание, по-мъртво от нощта,

от въздуха на лятно пладне — и така започна:

                „Престоли, власти и царства, издънки на небето,

ефирни сили — или всички тези титли трябва

сега да изоставим и да се зовем от днес

князе на ада? Че натам, изглежда, мнозинството

клони — да си останем тук и тук да построим

растящо царство — несъмнено, — докато мечтаем

и не разбираме, че висшият е отредил

туй място за тъмница, не убежище спокойно,

далече от пестника му, където да живеем

извън небесния закон, срещу престола негов

сплотени в нов съюз, а да останем тук навеки

в най-строго заключение, макар и тъй далеч,

под неизбежния ярем, държани под охрана

като пленено множество: защото той без друго

във висини и в дълбини ще бъде пръв и сетен,

единствен цар завинаги, и няма да загуби

от царството си нито педя, а ще разпростре

властта си и над ада и с железен жезъл тук

ще управлява безразделно, както там — със златен[16].

Защо е впрочем този спор за мир или война?

Войната ни довърши — тази загуба е вече

непоправима, а до днес не ни предложи никой

условия за мир. Какъв ще бъде този мир

за нас, поробените клетници, освен затвор

най-строг и произволни изтезания, и бои

с камшици? И с какъв ли мир ще отговорим ние

освен с враждебност според силите си и с ненавист,

с непокорена съпротива, с мъст, макар и бавна,

но все крояща как от своята победа той

по-малко да пожъне, как по-малко да ликува

от мъките, с които най-жестоко ни терзае?

А случай няма да ни липсва и не ще потрябва

да тръгнем на опасен поход срещу небесата,

чиито зидове не ще смутим ни с нападение,

ни с пъклена обсада. Ами ако изнамерим

по-лесно предприятие? Такова място има

(ако преданията и пророчествата висши

не бъркат), има втори свят, престолнина честита

на нов род, назован Човек, когото тон сега

би трябвало да сътвори — подобен нам, макар

по-низш по мощ и блясък, ала по-любим на онзи,

що горе управлява; тъй бе неговата воля

провъзгласена между всички богове и с клетва,

която люшна цялата небесна твърд, скрепена.

Там да насочим всички свои мисли, да научим

какви са тварите, които обитават там,

каква е формата и същността им и в какво

са силни или слаби, как най-лесно се сломяват —

чрез мощ или коварство. Нека да държат под ключ

небето, нека висшият му съдник там царува

невъзмутим — туй място може да е уязвимо

като покрайнина на царството му, щом го бранят

онези, на които е дарено. Тук невям

ще можем да постигнем свойто тържество с внезапна

атака, тъй че с адски огън да опустошим

творението му докрай или да го превземем

и да изхвърлим жалките му жители оттам,

тъй както нас изхвърлиха, или пък ако не,

да ги спечелим чрез съблазън, та да ги смразим

със този техен Бог и той с разкаяна ръка

творението си да срути. Туй ще превиши

кое да е възмездие, ще свергне радостта му

в метежа ни, а нашата пък радост ще издигне

сред неговия смут, доде чедата му любезни,

низ бездната запратени при нас, не прокълнат

началото си крехко и блаженството, смрачено

без време. Помислете си дали това си струва

да се опита, или ще клечите в този мрак

да мътите царства напразни.“ Тъй Веелзевул

изложи дяволския си кроеж, предначертан

от Сатаната и подсказан нему — че отде,

ако ли не от извора на злото, би се взела

такава злоба, та рода човешки да погуби

от корена му още и така земя и ад

да смеси и обърка само за да унизи

великия творец? Но даже тази тяхна низост

ще умножава славата му. Тази дръзка козна

бе по сърце на пъклените княжества и с радост

в очите гласовете си на него всички те

отдадоха. Тогава той речта си продължи:

        „Добре отсъдихте, добре завърши този спор,

синод на богове, достойни за това си име;

решение велико взехте — то от дълбините

отново ще ни възвиси, напук на злата участ,

по-близо до престола ни прастар и може би

ще видим светлите предели, а оттам с оръжие

приятелско при сгода може би ще се завърнем

на небесата или в някой по-любезен край

ще се заселим, навестявани от зрак небесен,

в покой и под изгряващите източни лъчи

от този мрак ще се пречистим и като балсам

ще пием сладостния въздух, за да изцелим

следите на жаравата. Но кой ще тръгне пръв

да търси този свят новосъздаден, кой е годен

за подвига — със скитнически стъпки да изпита

бездънната и безконечна тъмна празнота

и да налучка пряко осезаемия мрак[17]

незнайния си друм или въздушния си полет

върху крила неуморими храбро да простре

над пелия огромен срив, додето долети

до острова честит[18]? Какво изкуство, колко мощ

ще му е нужна или колко хитрост, за да мине

през строгата охрана и през тази гъста стража

от бдящи ангели! Тогава нему ще потрябва

велика зоркост, а на нас сега — нима по-малко —

разумен избор? Че на онзи, който бъде пратен,

ний всичко до последната надежда ще възложим.“

        Тъй рече той и седна и внимание надвисна

и очите му, очакващи да видят кой подкрепя

или оспорва неговия план, или се готви

за гибелния подвиг, ала всички бяха неми,

погълнати от мислите си за опасността,

и всеки, стреснат, своя смут откриваше в чертите

на другия — не се намери ни един сред тия

отбрани ратници, воюващи срещу небето,

тъй дързостен, че да предложи или да приеме

това страхотно пътешествие; доде най-сетне

самият Сатана, когото славата върховна

Над всички беше извисила, преизпълнен с гордост

и царствено достойнство, тъй спокойно заговори:

        „Чада на небесата, тронове империални,

това мълчание и тази колебливост с право

ни сграбчиха, макар неразгромени — дълъг път

и труден чака ни от този ад до светлината.

Затворът ни е здрав, огромният му огнен свод

със кръвожадна ярост в девет обръча ни стяга

и нажежените му адамантени врати[19],

залостени пред нас, предвардват всеки таен излаз.

По даже ако някой се провре през тях, отвъд е

бездънното пространство на безсъщностната нощ,

раззинато широко — там го чака вече краят

на битието, в бездната безплодна потопено.

Ако избяга и оттам в друг някакъв си свят

или предел неведом, то какво ли ще спечели

освен неведоми тегла и ново трудно бягство?

Но аз за този трон достоен нямаше да бъда,

о перове, нито за тази царственост блестяща

с разкоша си, въоръжена с мощ, ако опасност

или пък трудност в някое съдбовно начинание

за общата изгода можеше да ме възпре,

преди да съм опитал. Как бих дръзнал да приема

монаршеските почести и как бих управлявал,

когато сам не съм поел поне такава част

и премеждието, както и в честта, каквато царят

поравно носи, пък дори и толкоз по-голяма

в премеждието, колкото по-възвисен над всички

в честта е седнал? Затова вървете си сега,

могъщи власти, ужас за небето даже тук,

дерзайте у дома, додето този е домът ни

как днешното тегло да облекчим, да сторим ада

по-поносим; как, ако може, с лек или магия

да уталожим болката на този зъл приют

или да я прогоним; бдете винаги на поста

срещу безсънния ни враг, додето аз отвън

по всички брегове на тъмната разруха диря

спасение за всинца ни — това си предприятие

със никого не ще деля.“ Така монархът рече

и стана и с това разумно всякакъв ответ

предварди — да не би, повдигнат от решимостта му,

и друг от първенците да предложи (като знае,

че ще му се откаже) туй, що първом ги скова,

и тъй, получил отказа, пред другите да стане

съперник негов, да спечели леко почитта,

която той ще извоюва с мъка. Ала те

не само от премеждието, но и от гласа му

уплашени, като един се вдигнаха след него

и дружното им ставане отекна като тътен

на гръм далечен. Ето всички скланят се към него

със страхопочитание и ничком като бог

го славят, сякаш той е равен с царя на небето.

А не пропуснаха и за това да го възхвалят,

задето собственото си спокойствие презря

заради общото — че духовете даже в ада

не губят всичката си доблест (нека злите люде

не се гордеят впрочем с гиздави дела, родени

от скрито честолюбие, замазано с набожност).

Тъй тъмното метежно съвещание завърши

с прослава радостна на несравнимия властител:

тъй от планинските била мъглите здрачни пъплят

нагоре, колчем северният вятър спи, дордето

забулят приветливия ефир и лик навъсил,

той сипе над смрачената земя и сняг, и дъжд;

но ако слънцето сияйно на раздяла с благост

протегне лъч вечерен, в миг полята оживяват

и птиците запяват пак, и блеещи стада

показват радостта си тъй, че рид и дол ехтят.

О, срам за людете! И дявол с дявола проклет

живеят в сговор — хората единствени от всички

разумни твари са в разлад, макар че се надяват

на Божа милост и макар че Бог отсъди мир,

безспир се лутат във вражди, размирици и свади

помежду тях си и разпалват яростни войни,

опустошавайки земята, за да се изтребят,

като че ли (вместо това да ни сплоти) не са

достатъчни човеку тези адски врагове,

които ден и нощ ожидат неговата гибел.

        Така Стигийският съвет[20] се пръсна и поред

князете пъклени поеха, а помежду тях

могъщият им главатар вървеше — сякаш

сам излязъл в бой срещу небето и на вид същински

самодържавен цар на ада, в царственост облечен

като небесния владетел и обвит отвред

в огромно огнено кълбо[21] от светли серафими

с блестящи гербове и страшни ангелски доспехи.

Сега присъдата на туй събрание закрито

тържествено те наредиха да се разтръби

и ето, четири чевръсти херувима вдигат

звучащата алхимия[22] до своите уста

на четири посоки — чува кухата бездънност

херолдите нашир и длъж и адът цял отвръща

с рева си оглушителен на гръмоглас възторг.

И с умове успокоени или ободрени

от глупава надежда, построените войски

разпуснати се разпиляват — всеки своя път

поема, според както склонност или скръбен избор

го водят в неговия смут да дири сгодно място

за отдих от тревожни мисли — да прекара там

мъчителния срок, додето вождът им се върне.

Едни из долината, други през ефира лек,

разперили крила, препускат в бърза надпревара

като в игрите олимпийски или пък питийски[23].

Тук укротяват огнени жребци, там с колесници

летят или в колони пак нагъсто се редят:

така над горди градове небето неспокойно

вещае битка — армии се втурват в грозна бран

през облаците и пред всеки строй напред се носят

копиеносците, доде най-гъстите кохорти

се счепкат в ръкопашен бой и меч о меч трещи,

доде от блясъците пламне цялото небе.

А трети, още по-свирепи, зли като Тифон,

раздират канари и хълми и пришпорват вихри

във въздуха (от врява сякаш адът ще се срути),

тъй както от Ехалия, с победи увенчан,

Алкид, усетил ризата отровена, от болка

изтръгваше из корен тесалийските ели

и Лихас от върха на Ета запокити вдън

Евбейското море[24]. Четвърти, с по-спокоен нрав,

уединени в дол притихнал, пеят и възпяват

в напеви ангелски на звънки арфи в съпровод

геройските си подвизи и страшния погром

по зла съдба, оплакват се, че участта предала

на силата и жребия свободното достойнство.

Пристрастни бяха песните, но благозвучността

(нима е чудно, щом безсмъртни духове ги пеят!)

стъписа преизподнята и сякаш омагьоса

тълпата от слушатели. В беседа по-приятна

(че песента лъсти слуха, витийството — духа)

встрани седяха други, върху хълм усамотени

в съждения възвишени и в размисли сублимни

за провидение, прозрение, за воля и съдба,

неизменяема съдба, свободна воля, пълно

прозрение — и тъй сновяха в омагьосан кръг[25].

Надълго разсъждаваха за злото и доброто,

за щастието и непоправимата несрета,

страстта и равнодушието, славата, срама —

все празни мъдрости и философии фалшиви,

но те с магия сладостна упойваха ума,

доде забрави болката си, будеха в сърцето

измамлива надежда и бронираха гръдта

с трикатната стомана на търпение упорно.

А други в ескадрони и дружини многобройни,

в безстрашни начинания поели да проучат

докрая този мрачен свят — да найдат може би

друг, по-удобен дом, поемат в поход хвърковат

на четири посоки — по четирите реки

на преизподнята, които до една изливат

във езерото жарко своите пагубни води:

чудовищния Стикс — поток на смъртната омраза;

безрадостния Ахерон — потокът на скръбта,

дълбок и чер; Коцит — наречен тъй за плачовете,

които го огласят; яростния Флегетон,

чиито кипнали вълни пламтят от буен бяс.

Далеч от всички тях — ленива и безшумна — Лета,

реката на забравата се плъзга и плете

Воднистия си лабиринт, отдето щом отпиеш,

забравяш мигом прежното си битие и сан,

забравяш радост и печал, наслада и тегло[26].

Оттатък мудната река замръзнал материк се

шири — див и тъмен, шибан от неспирни бури

с фъртуни и градушки, чийто напад по твърдта

не се разтапя, а се трупа и наподобява

руини древни; другото е сняг дълбок и лед,

бездънна пропаст като туй тресавище Сербонско[27],

разлято между планината Касий и Дамята,

където цели войнства са потъвали — студът

изгаря по-жестоко там и от самия огън[28].

От фурии харпиеноги[29] влачени дотук,

и повтарящи се срокове душите прокълнати

пристигат и подлагат се на яростната смяна

на страшни крайности, поради смяната по-страшни:

от ложето на огъня бушуващ — в мъртъв лед,

доде ефирният им жар измръзне и недвижни,

отвред сковани, вкочанени, мъчат се така

до отреденото им време, сетне — в огън пак.

И тъй през Лета непрестанно се прехвърлят те

напред-назад, скръбта си само за да умножат

и докато минават, все копнеят да достигнат

струите изкусителни — с една-едничка капка

в забрава сладка да стопят и болка, и печал

в едничък миг — и как е близко влагата целебна;

ала съдбата ги възпира, за да им попречи,

Медуза, грозната горгона[30], охранява брода,

а и вълшебната вода самичка се отдръпва

от устните на живите души, тъй както нявга

от устните Танталови[31]. По този вечен път

залутани и изтерзани, дързостните орди,

изтръпнали от ужас, бледи и с изцъклен взор,

за първи път прозряха своя кобен дял и мир

не найдоха — през много мрачни, страшни долини

се скитаха те, прекосиха горестни предели

и планини, покрити с лед или чревати с огън,

скали, бърлоги, пещери, тресавища, блата —

юдоли на смъртта, проклети от самия Бог,

за зло създадени, добри единствено за злите —

животът мре, смъртта живее там и естеството

твори неща чудовищни, зловещи, уродливи,

непоносими, безобразни, по-противни даже

от тези, дето басните измислят и страхът

плоди — горгони, хидри и химери[32] страховити.

В туй време неприятелят на Бога и човека,

наречен Сатана, със ум, възпламенен от дързост,

крила разперва и без страх към адските врати

цели самотния си полет; ниско префучава

над дясното крайбрежие, над лявото подир,

докосва бездната с крило, а после се понася

към огнедишащия свод над пъклената глъб.

Тъй както някога в ширта флотилия далечна

виси сред облаците, с равноденствените ветри

обратно от Бенгалия на път или от остров

Тернат или Тидор[33], отдето своите подправки

търговците докарват (те по своя южен път

през Етиопското море към Нос Добра Надежда[34]

с насрещни ветрове се борят всяка нощ), така

изглеждаше летящият противник отдалече.

И ето адските стени, опрени в свода страшен

и трижди тройните врати (три створи яка мед,

три други от желязо, трети три от адамант),

непроходими, оградени с вихрен кръг от огън

нетлеещ. Пред вратите — и оттатък, И отсам,

чудовища с ужасен вид седяха отстрани:

едното бе до пояса жена, и то красива,

но свършваше надолу в скверни люспести извивки —

грамадни и разплути — зла змия, въоръжена

със смъртно жило; средният й обръч бе обвит

с гъмжило[35] псета пъклени, които вечно лаят,

разкрили церберски гърла, така че адът цял

ехтеше, но като поискат, мушваха се всички,

щом нещо стресне тази врява, в нейната утроба

и там се криеха, но пак не спираха да лаят и

вият. Тъй противни чак не бяха и онези;

които мъчеха горката Сцила във водите

между Калабрия и тринакрийските скали[36],

или онези, дето следват вещицата нощна,

по нечий таен зов дошла с въздушния си впряг,

подмамена от мириса на детска кръв[37], за танци

с лапландските магьосници[38], които помрачават

отрудената[39] месечина. Другата пък твар,

ако е твар това, което няма очертания,

разграничими на отделни членове и стави,

или ако е същество туй, що е като сянка

(че всичко в нея бе мъгляво), черна като нощ,

свирепа като фурия, ужасна като ад,

страхотно копие[40] тресеше; на това, което

би трябвало да е глава, бе сложена корона.

Щом Сатаната наближи, чудовището стана

от мястото си и с огромни крачки се насочи

към него, а под стъпките му адът потрепери.

Какво е туй, дивеше се сам дързостният дявол

(дивеше се, не се боеше — вън от Бог й Син

пред никое създание не би отстъпил той)

и с поглед омерзителен сега така подхвана:

        „Отде си и какво си ти, проклето същество,

което дръзваш — мрачно и ужасно — да препречваш

тъй отвратителна снага напреки моя друм

към тези двери? Аз през тях се готвя да премина

и ще го сторя, без да искам твоя благослов.

Дръпни се или ще се каеш — ражданите в ада

не могат да съперничат на духове небесни.“

        Тогава призракът, изпълнен с гняв, му отговори:

„Нима не ти си ангелът — предател, който пръв

е нарушил мира небесен, дотогава още

ненарушен, и с горделива буна е подмамил

след себе си третина[41] от небесните чеда

срещу всевишния владетел, заради което

и ти, и те, отхвърлени от Бога, в скръб и мъка

осъдени сте вечни дни да креете мърцина?

И мигар ти, заточен в ада, за небесен дух

се мислиш още и се перчиш тук, където аз съм

единствен цар, и то — за да те разяря докрай —

твой цар и господар? Върни се в мъките отново,

беглецо подъл, и крила размахай по-чевръсто,

ако не искаш да пришпоря с бич от скорпиони[42]

бавежа ти или с това си копие завчас

в нов смъртен ужас да те хвърля, в болки непознати.“

Така страшилището грозно рече и на вид,

додето го заплашваше, порасна десеторно

по-безобразно и ужасно; ала Сатаната,

пламтящ от възмущение, от другата страна

неустрашим гореше като огнена комета,

която озарява Змееносеца огромен

в Арктическия свод[43] и от жестоката си грива

изтърсва чуми и войни. Главата на врага си

на смъртен прицел всеки взе, така че втори удар

би бил излишен и така се гледаха под вежди,

като кога два градоносни облака, повлекли

небесна артилерия, пристигнат с грозен грохот

над Каспия[44] и се поспрат гърди в гърди за миг

или за два, доде надуе вятърът тръбата

и почне тъмната им битка в средищния въздух:

тъй смръщени се гледаха могъщите врази,

та мракът в ада се сгъсти, тъй равни бяха те,

че само по един път още щяха да се срещнат

с такъв велик противник[45] — и сега дела велики

там биха станали — такива, че да екне адът,

ако змиеопашатата магьосница, която

седеше до вратите му и пазеше ключа,

не бе се втурнала с неистов крясък помежду им:

        „Бащице мой[46] — извика тя, — нима ръка ще вдигнеш

срещу едничкия си син? О, сине, що за бяс

навежда смъртоносното ти копие така

над челото на татка ти? И за кого е туй?

За оногова, що стои отгоре и се смее

над тебе — верния му роб, заел се да последва

гласа на неговия гняв, наречен справедливост,

глас, който някой ден и теб, и него ще погуби!“

        Тъй рече тя — при тези думи пъкленият мор

притихна — и тогава Сатаната й отвърна:

        „Така ме изненадва твоя вик и тази реч,

с която се намеси, че десницата ми бърза,

възпряна, още не превръща в дело туй, което

възнамерява — най-напред от тебе нека чуя

какво си ти, с тъй двойнствен изглед и подир защо

от първа среща в тази адска долина наричаш

мен свой баща, а този призрак — мой единствен син?

Не те познавам аз, а и до днес не бях съзирал

по-отвратителни неща от него и от теб.“

        На туй вратарката на ада тъй му отговори!

„Нима си ме забравил ти и в твоите очи

нима съм толкова противна, нявга на небето

така прекрасна — в онова събрание, когато

пред всички серафими, с тебе тайно съюзени

за дръзко съзаклятие срещу самия цар

на небесата, изведнъж непоносима болка

те сполетя и замъгли се взора ти, и в мрак

се люшна всичко, и тогаз от твоята глава

изригна огън, лявата страна широко зина

и съща като теб на вид, с обличие сияйно,

искрящо с райска красота, богиня всеоръжна,

аз от главата ти се пръкнах[47] — цялото небе

замря в почуда, първом те се дръпнаха от мен,

нарекоха ме Грях и за злокобен знак ме взеха,

но после, като свикнаха, поправих им се аз

и с примамливи милости за себе си спечелих

най-озлобените и главно тебе, който често

в мен своя образ съвършен съзираше и тъй

се влюби в мене; оттогава толкова наслади

от мене скришом вкуси ти, че моята утроба

зачена непознато бреме. Между туй война

на небесата се поде — война, която даде

на всемогъщия ни враг (туй беше неизбежно)

безспорно тържество, на нас пък — гибелен разгром

навред по Емпирея — всички полетяха долу,

пометени от връх небето — долу в пропастта

бездънна, и тогава с всички полетях и аз

към пъкъла; по него време този властен ключ

бе даден в моите ръце, за да държа навеки

заключен прохода, през който, без да го отворя,

не може никой да премине. Тук седях сама,

умислена, но не след дълго моята утроба,

заченала от теб, безмерно сетне наедряла,

усети страшни гърчове и напъни родилни.

Накрай това изчадие, което виждаш тук,

създадено от теб, с такава ярост се изтръгна

от моите чресла, че от уплаха и от болка

превита, цялата ми долна половина стана

неузнаваема — но той, врагът ми, в мен роден,

се пръкна и размаха свойто копие злокобно

и гибелно, а аз побягнах и завиках: «Смърт!»

При туй омразно име адът трепна и застена

с безбройните си пещери и пак отекна: «Смърт!»

Аз бягах, ала той след мен завтече се (макар че не

бяс, а похот го гореше) и далеч по-бърз,

без мъка мене, майка си объркана, настигна,

в прегръдки скверни и насилствени ме облада

и в мене похитителят така зачена тези

вопиещи чудовища, които с вой неспирен

ме обкръжават, както сам се увери, всечасно

заплождани и раждани всечасно — вечен гнет

за мен, че щом им се поиска, те се връщат пак

в утробата, която ги отгледа, с бесен лай

я ръфат за забава, а подир отново хукват

навън и мъчат съвестта ми с ужаси безчет,

така че ни покой, ни отдих не намирам аз.

Насреща ми пред моите очи седи навъсен

Смърт, моят син и враг, и ги насъсква върху мен.

Той и самичък би разкъсал родната си майка

по липсата на друга плячка, ако моят край

не бе обвързан с неговия и ако не бе му

известно, че това ще бъде неговата гибел,

когато и да стане — тъй е казала съдбата.

Но ти, бащице, чуй съвета ми и се пази

от смъртното му копие — не се надявай всуе,

че си неуязвим под тези бляскави доспехи,

макар и от небесна сплав — туй кобно острие,

освен всевишния, не може никой да отбие.“

Тя млъкна — хитростният дявол, вразумен сега

от думите й, отговори хрисимо и кротко:

„Любезна дъще (тъй като ти за баща ме смяташ

и ми показваш този мой прекрасен син — плода

на радостите, що изпитах с тебе на небето,

на негите, тогава сладки, а сега прескръбни

поради страшния поврат, дошъл нечакан), знай,

че аз не идвам като враг, а за да отърва

от този тъмен, тъжен дом на мъки и печали

и теб, и него, пък и цял един небесен сонм

от духове, които в бран за нашите права

с нас паднаха от светла вие — от тях сега поех

самин към този грозен подвиг и един за всички

излагам само себе си, решил да прекося

бездънната геена и през пустата безкрайност

да диря мястото, което оттогава бе

предсказано и вече според толкова поличби

е сътворено — обло и огромно, свят блажен

в предполието на небето, свят, заселен с племе

от твар новоизлюпена, която ще запълни

от нас опразненото лоно, ала не тъй близо,

за да не би от многото могъщества там горе

да пламнат нови разпри. Но дали ще е това,

или пък нещо по-потайно, бързам да науча

и щом науча, незабавно ще се върна пак,

за да ви изпроводя там, където ти и Смърт

ще найдете покой и вред ще бродите незрими

с крила безшумни в ласкавия въздух, напоен

с ухания — там ще ядете и ще се гоите

безмерно, всяко нещо там ще бъде ваша плячка.“

Той спря — и двамата изглеждаха доволни; Смърт

се хилеше ужасно с грозната си паст, усетил,

че ще засити своя глад и взе да благославя

търбуха си за този хубав час; но не по-малко

обрадвана, тъй майка му продума на баща си:

„Ключа от преизподнята по неотменно право

и по повеля на всесилния небесен цар

е поверен на мен с възбраната да не отварям

вратите адамантени, а срещу всяка сила

готов със свойто копие стои изправен Смърт,

когото жива мощ не може нивга да надвие.

Ала какво съм длъжна аз на оногова, който

ме ненавижда и отгоре ме е запокитил

сред този мрак дълбок на ада да седя така

в омразната си длъжност, вечно прикована — аз,

небесна обитателка, родена на небето,

сега в агония да чезна, в мъка безконечна,

опасана от воя див на своите чада,

които в мен се угощават с моята утроба?

Ти мой баща си, мой създател и родител, ти

ми даде битие — защо да слушам друг тогава,

защо да следвам друг? Ти скоро ще ме доведеш

до този нов прекрасен свят на светлина и радост,

между блажени богове, за да царувам там

в разгул до твоята десница[48], както се полага

на дъщеря и галеница твоя — до безкрай.“

        Тъй рече и от пояса си взе ключа съдбовен —

оръдието горестно на всяка наша скръб,

след туй към дверите повлече зверската си свита

и вдигна в миг чудовищната крепостна решетка,

която даже съюзените стигийски власти

не биха мръднали; подир в ключалката превърта

зъбците сложни и тогава пречки и резета

стоманени или гранитни с чудна лекота

отмества тя и отведнъж широко се разтварят

с неудържимо друсане и стържене вратите

на преизподнята, додето осите им скърцат

с такива гръмотевици, че целият Ереб[49]

потръпна. Дверите отвори тя, но да затвори

бе свръх мощта й — те така останаха да зеят,

че знаменосно войнство със разперени криле

под вдигнати хоругви би могло да мине с марш

в разтегнат строй със всички конници и колесници;

така се ширеха вратите и като от пещ

от тях изригваха и дим, и кад, и кървав плам.

И ето пред очите им внезапно се явяват

потайностите на извечната бездънност — тъмен

и безграничен океан, без бряг, без измерение,

където дължина, височина и ширина,

и време, и пространство чезнат — там Нощта прастара

и Хаосът, предни на Естеството, управляват

изконната анархия сред тътена нестихващ

на вечна бран — безредието само ги крепи.

Че Жар, Хлад, Влага, Суша[50] — тези воини свирепи

тук за надмощие се борят и повеждат в бой

зачатъчните атоми; а те край знамената

на четирте враждебни клики — всеки в своя клан:

по-лек, по-тежък, остър, гладък, бавен или бърз,

роят се като хилядните пясъци ронливи

по нажежената земя на Барка и Кирена[51],

повдигнати от ветрите воюващи — баласт

за техните криле. Към който се стълпят най-много,

той властвува за миг. Над тях седи самият Хаос

и съди тъй, че повече разпалва този смут,

чрез който царствува. До него Случаят — арбитър

над всички управлява строг. Към тази дива бездна —

утроба за природата, а може би и гроб, —

где няма ни море, ни суша, ни ефир, ни огън,

а всички те са в трудните си извори, без ред

размесени и хвърлени във вековечна бран,

освен ако всесилният творец не ги превърне

във тъмно градиво за нови светли светове —

към тази дива бездна дяволът недоверчив,

изправен на ръба на ада, бе отправил взор,

обмисляйки пътуването — не през тесен залив

се канеше да мине той. В ушите му гърмяха

тътнежи не по-слаби от ония (да поставим

великото до дребното), с каквито неведнъж

Белона[52] е събаряла с машини стенобитни

престолни градове; или каквито бихме чули,

ако се срутеше небето и ако в метежа

стихиите изтръгнеха земята устойчива

от вечната й ос. Накрая своите крила —

огромни корабни платна — разперва той и литва

в изригващия дим нагоре, после много левги

като на облачен престол през него се възнася

неустрашим, но скоро, този трон изгубил, среща

огромна пустота: преди да се е окопитил,

напразно махайки криле, той в миг се сгромолясва

хиляда разтега надолу и до този час

би падал още, да не бе злочестият му сблъсък

със някакъв боботещ облак, пълен с плам и сяра[53],

чиято сила го запрати по обратен ред,

отдето бе дошъл, един път стихнал този бяс,

в недрата на тресавищния Сиртис[54] — ни море,

ни истинска земя, — и ето той се мъкне пак

по неоформената още твърд — полуспешен,

полулетящ: платна, весла — от всичко има нужда.

Тъй както из пустинята крилатият Грифон[55]

през планини високи и блатисти долини

преследва Аримаспите, които с хитрина

успели да си присвоят под зорката му стража

укриваното злато, тъй и Дяволът сега

през хребет и мочур, по равно, стръмно, твърдо, рядко

с глава, ръце, крила, нозе проправя своя път —

ту плува, ту потъва тъпче, лази и лети;

но ето най-накрая дива безпределна врява

от страшни крясъци й вопли в разногласен хор,

понесена през мрака кух, с гръмовното си буйство

слуха му поразява — той поема път нататък

без страх, за да се срещне там с неведомата сила

или духа от дъното на пропастта, заселен

в такъв невероятен грохот, и да го попита

къде най-близо е брегът на този мрак, зад който

е светлината, и — поглеж, открива се престолът

на Хаоса и тъмният му шатър, разпрострян

широко над бездънната пустиня; редом с него

Нощта със черния си плащ — най-древната от всичко,

е седнала като царица; а край тях стоят

Аид и Орк, и още онзи с името зловещо

Демогоргон[56], а по-нататък — Случаят, Мълвата,

Метежът и обърканият, неспокоен Смут,

а и Раздорът с хиляди уста разноезични.

        Тям дръзко рече Сатаната: „Чуйте вие, власти,

и вие, духове на тази най-дълбока бездна,

ти, Хаосе, и ти, прастара Нощ! Не съм дошъл

с коварна цел да разузнавам или да тревожа

потайното ви царство, а заскитан по принуда

из тази пустота и мрак, понеже моя друм

през вашите владения обширни преминава

към светлината, без водач се лутам сам и

диря пряк път към мястото, където мрачният ви край

граничи с небесата или някой друг предел,

от вас отнет и присвоен от царя на ефира

съвсем недавна — там отивам аз и затова

пресичам пропастта и търся вярната посока.

Упътите ли ме, това и вам ще донесе

не малка полза, ако аз изгубената област

очистя от нашествието и я върна пак

към изначалната тъма под вашето господство

(което впрочем е целта ми крайна) и отново

над нея вдигна древната хоругва на Нощта.

        Тогаз мъстта ще е за мен, изгодата — за вас.“

Тъй рече Сатаната и така анархът[57] стар

с оплетени слова и с образ неопределен

отвърна: „Знам те, чужденецо, зная кой си ти —

могъщ водач на ангелите, който неотдавна

срещу небето вдигна бунт, макар да бе надвит.

Видях и чух — това безчетно войнство не премина

без шум оттук: изплашената пропаст проехтя

от громол подир громол и погром подир погром;

проклятието бе проклето; дверите небесни

изляха своите победоносни милиони

след вас. Аз вдигнах своя шатър тук, където свършват

владенията ми — каквото мога, се старая

да задържа от малкото, което ми остава,

орязвано от вечните междуособни разпри

в ущърб на трона древен на Нощта: отпървом адът —

затворът ваш, се появи там долу разпрострян,

сега небето[58] и земята — свят новороден,

провесен върху мойто царство на верига златна

от онзи край на небесата, дето падна ти.

Ако натам си тръгнал, значи, вече си наблизо —

опасността не е далеч. Върви и се справи.

Погром, разруха и метеж — от тях живея аз.“

        Той спря дотук и Сатаната, без да губи врече,

зарадван, че морето му ще стигне скоро бряг,

със съживени сили, с дух, отново ободрен,

се стрелва като пирамида[59] огнена нагоре

сред дивата безбрежност и от бурния раздор

на разгневените стихии обкръжен отпред,

през тях самите си пробива път — далеч по-труден

и по-опасен от когато Аргос[60] се провря

през Босфора между почти сдвоените скали

или когато Одисеи се плъзна помежду

Харибда и оттатъшния гибелен въртоп[61].

Тъй с много труд и мъка той се движеше напред,

пътуването бе за него пълно с труд и мъка,

ала веднъж преминал той, веднъж човекът паднал —

каква нечакана промяна! Грях и Смърт завчас

след него тръгнали (така небето пожела),

проложиха нататък друм отъпкан и широк

над гъстия бездънен мрак, чиято вряща глъб

безропотно понесе моста с чудна дължина,

от пъкъла проточен чак до сферата, гранична

на този крехък свят — по него духовете зли

напред-назад минават лесно, за да прелъстяват

и да наказват смъртните, освен онези, дето

Бог и добрите ангели закрилят милостиво.

Но ето най-накрай сега блаженото влияние

на светлината от стените на небето чак

изстрелва през сърцевината на Нощта невзрачна

искрящо зазоряване — тук Естеството[62] стъпва

за първи път и Хаосът объркан се оттегля

(врагът разбит така оставя предния си насип)

с присъщата си суматоха и враждебна глъч,

така че Сатаната с все по-малък труд, по-плавно

по усмирените вълни се носи в полузрак

и като члън обуреваем радостно захожда

към пристана с разкъсани въжета и платна;

или в по-празния простор, на въздуха подобен,

с разперени крила увисва, за да съзерцава

изотдалече емпирейното небе с огромен

обхват, квадратно или кръгло[63] — неопределено,

със кули, цели от опал, и зидове, покрити

с блещукащи сапфири[64] — нявга негов роден дом;

а пък под него, на верига златна[65] окачен —

и този свят провесен[66], не по-едър от звездите

от малките величини в съседство със луната.

Натам сега, препълнен цял от пакостната мъст,

прокобен и в злокобен час на път поема той.

Бележки

[1] Ормуз, град на един остров в Персийския залив, е бил известен като пазар на скъпоценности. — Б.пр.

[2] Сияйните достойнства са един от ангелските чинове. — Б.пр.

[3] Гръмовержеца — както и в I 92 по-горе, Сатаната отъждествява Яхве с Юпитер, за да го смали дотолкова, че да го превърне в обикновен олимпийски тиранин. — Б.пр.

[4] Молох е скиптроносец, защото така титулуват царете в древногръцкия епос. — Б.пр.

[5] Машина — вероятно се отнася за бойната колесница на Месията, която се явява «с фученето на сприя» в VI 749—50 по-долу. — Б.пр.

[6] Непозната жар — има се пред вид библейската книга «Левит» (10, 1—2): «Надав и Авиуд, синове Ааронови, взеха всеки своята кадилница и туриха в тях огън, и на него посипаха кадиво, и донесоха пред Господа чужд огън, за, който той не бе им заповядал; и излезе огън от Господа и ги изгори, и те умряха пред лицето Господне.» — Б.пр.

[7] Безпаметното езеро — вж. I 266 по-горе. За разлика от митологичната река Лета в класическото подземно царство и в Милтъновия ад (ст. 582—614 по-долу) това езеро няма способността да измие напълно спомена и скръбта, защото, както виждаме в същия пасаж, падналите ангели се терзаят от това, че не могат да пият от Лета — нещо, от което не биха се нуждаели, ако езерото наистина имаше нейните свойства. — Б.пр.

[8] Васали — в случая идеята за феодална зависимост, вложена в тази дума, е синонимна на «робство». — Б.пр.

[9] Десницата му пурпурна — Хораций в своите «Оди» (I, II, 1—4), спомняйки си ужасите на гражданската война, пише: «Достатъчно… Отецът, громейки с мълнията от Пурпурната си десница, вся паника в Рим.» — Б.пр.

[10] Този пасаж в общи линии съответствува на древните описания на участта на гигантите, особено на Тифон. — Б.пр.

[11] Амброзията е митологичната храна или напитка на олимпийските божества. Някои автори обаче я отъждествяват с конкретни земни растения. — Б.пр.

[12] Антитезата между суровата волност и удобния ярем на рабския разкош е заимствувана от римския историк Салустий, който приписва подобно изявление на Емилий Лепид, противник на диктатора Сула. Аналогична мисъл се среща и в «Евангелие от Матей» (11, 28—30), където Исус казва: «Елате при мене… защото игото ми е благо и бремето ми леко.» — Б.пр.

[13] Сетивността на болката — онази част от страданието, която прониква през сетивата, т.е. физическата болка. — Б.пр.

[14] Хитроумна политика — в Милтъновата епоха думата „политика“ често има отрицателно значение и се свързва с макиавелизма. — Б.пр.

[15] Държавниците, обременени от товара на държавните дела, често са били сравнявани с митологическия Атлас, който бил наказан от Юпитер да крепи небето на раменете си заради участието си в метежа срещу олимпиадите (вж. напр. Шекспир, „Антоний и Клеопатра“ I, V). Тук обаче Атлантовите плещи са част от поредицата алюзии към бунта на титаните като алегория на ангелския бунт (ср. бел. към I 197—200 по-горе). — Б.пр.

[16] Навярно Веелзевул има предвид златния и железния жезъл, които по традиция символизират съответно милосърдна справедливост и сурово правосъдие, но и аналогията с «Псалтир» (2, 9) е очевидна: «Ти ще ги поразиш с железен жезъл…» (Ср. V 886—8 по-долу.) — Б.пр.

[17] Осезаемия мрак (Ср. XII 188 по-долу) — алюзията е към следния библейски стих: «И рече Господ на Мойсей: простри ръката си към небето, и ще настане мрак по Египетската земя, такъв мрак, че дори да се пипа» («Изход» 10,21). — Б.пр.

[18] Острова честит — земята преди грехопадението се уподобява на Островите на блажените от древните описания, от които Милтън черпи до голяма степен своя образ на Рая (ср. 111 567—70 по-долу). — Б.пр.

[19] В девет обръча е обграден от адската река Стикс Вергилиевият подземен свят («Енеида» VI 439), а колоните при вратите на неговия Тартар са адамантени (пак там. VI 552). — Б.пр.

[20] Стигийският съвет — адският съвет (от името на подземната река Стикс, която според древната митология душите на мъртвите пресичали, за да се заселят в ада). — Б.пр.

[21] Огнено кълбо — думата „серафим“ означава „пламтящ“ — от староеврейския глагол „сараф“ (горя). — Б.пр.

[22] Алхимия — алхимическо злато. — Б.пр.

[23] Питийските игри в Делфи са били на второ място по важност в древна Гърция след олимпийските. — Б.пр.

[24] Алкид (Херкулес), завръщайки се с победа от Ехалия (Овидий, „Метаморфози“ IX 136), облякъл обредната си дреха, която жена му по невнимание била напоила с разяждаща отрова. Побеснял от болка, той обвинил в измяна приятеля си Лихас, който му бил донесъл дрехата, и от планината Ета го хвърлил далече в Евбейското море. Историята е предадена не само от Овидий, но и от Сенека и Софокъл. — Б.пр.

[25] В омагьосан кръг — дяволите, които не притежават откровението на светото писание, са безпомощни сред тези мисловни лабиринти на средновековната и реформационна схоластика. Изгубили интуитивното познание, което разграничава ангелите от хората, те са принудени да го заменят с несигурните и объркани съждения на безсилния без божествената благодат разум. — Б.пр.

[26] Това описание на четирите адски реки е почерпано от „Енеида“ на Вергилий, „Божествена комедия“ на Данте, „Кралицата на феите“ на Спенсър, а може би и от други древни и съвременни на Милтън автори. От себе си поетът добавя идеята за вливането на тези реки в огненото езеро, описано за пръв път в кн. I на поемата и споменато в Библията („Откровение на св. Йоан Богослов“ 19, 20). — Б.пр.

[27] Сербонското тресавище е езеро, обградено от плаващи пясъци, на египетското крайбрежие. Древните историци свидетелствуват, че в него са потъвали цели армии. Дамята (съвременният египетски град Дамиета, източно от Нил) и планината Касий често се споменават в италианските епически поеми. Данте превръща в символ на далечното минало на човечеството („Ад“ XVI 104). Милтън навярно въвежда Сербонското тресавище, защото според едно предание гигантът Тифон след неуспешния си бунт срещу небесата бил заточен на дъното му. Така географското название се превръща в злокобно пророчество за предприятието на Сатаната. — Б.пр.

[28] Представата за адските мъки като съчетание на студ и пек води началото си от старозаветните апокрифни писания (напр. „Книга на Енох“) и е била широко разпространена през Средновековието. Тя лежи и в основата на Песен XXXII от Дантевия „Ад“. — Б.пр.

[29] Харпиите с орловите нокти се появяват в Дантевия „Ад“ (XIII 10) като заемка от Вергилиевата „Енеида“ (III 211—8). Милтън ги смесва с фуриите или евменидите, дъщери на Ахерон и Нощта и оръдия на божественото възмездие. У Омир харпиите изтръгват човешките души и ги предават на ериниите или фуриите за адски изтезания („Одисея“ XX, 77). — Б.пр.

[30] Медуза е едно от древногръцките митични същества горгони. По време на посещението си в царството на мъртвите Омировият Одисей е ужасен от нейния вкаменяващ поглед („Одисея“ XI 634). — Б.пр.

[31] Тантал е мъченик в Омировия ад, терзан от нечовешка жажда. Той трябва да стои в един вир, чиято вода се отдръпва от устните му всеки път, щом понечи да пие („Одисея“ XI 634). — Б.пр.

[32] Горгоните, хидрите и химерите са митични същества, изтезаващи душите на мъртвите в античния свят. Първите имат на главите си змии вместо коса, вторите са многоглави, а третите, които са с лъвски глави, кози тела и змийски опашки, издишват огън. — Б.пр.

[33] Бенгалия, както и два от Молукските острови на подправките — Тернат и Тидор, са били особено важни обекти на западноевропейската търговска експанзия по времето на Милтън. — Б.пр.

[34] През епохата на Милтън натоварените с подправки европейски търговски кораби пресичали Етиопското море (древното название на Индийския океан), преди да заобиколят нос Добра Надежда на южния край на Африка по пътя към къщи. — Б.пр.

[35] Пъклените псета са цяло гъмжило, защото всеки грях поражда множество последици. Въобще образът на Грях, обрисуван в тази част на поемата, е изпълнен с алегорически детайли: предната и горна част на нейната фигура е красива и привлекателна, защото грехът започва със съблазън; по-надолу следват „скверните люспести извивки“ — фаталното вплитане в греха; а най-накрая е „смъртното жило“ — гибелните последствия на греха. Пъклените псета имат церберски гърла, защото Цербер е многоглавият пес — пазач на античния Ад. — Б.пр.

[36] Според Овидий, Цирцея, подтикната от ревност, превърнала долната половина на нимфата Сцила в плетеница от зинали кучешки глави, подобни на Церберовата („Метаморфози“ XIV 50—69). По-късно Сцила отново била преобразена — този път в опасна канара между Калабрия и Тринакрия (Сицилия). В морализаторското тълкувание на Овидий през Средновековието тази нимфа е станала постоянен символ на похотта и греховността. Вещицата нощна е митологичната Хеката, чиито магии били използувани от Цирцея срещу нимфата Сцила. Тук Милтън вероятно намеква за адските псета, които според народното суеверие следвали царицата на мрака, додето тя гонела прокълнатите души през нощния небосвод. — Б.пр.

[37] През Средновековието и Ренесанса се вярвало, че магьосниците убивали деца както от сатанинска кръвожадност, така и по чисто практически съображения — техните вълшебни мехлеми се приготвяли от детска кръв. — Б.пр.

[38] Лапландските магьосници се споменават и в Шекспировата „Комедия от грешки“. В онази епоха Лапландия се считала за център на магьосничеството. — Б.пр.

[39] Широко разпространено по онова време било поверието, че вещиците имат власт над луната. Месечината е отрудена от заклинанията на магьосниците — на това са се отдавали и лунните затъмнения, които са се считали за заболявания на луната. — Б.пр.

[40] Страхотното копие (или стрела) е традиционен атрибут на Смъртта, символизиращ нейната неочакваност и остротата на удара й. — Б.пр.

[41] Сатаната се хвали, че почти половината от ангелите са на негова страна (вж. IX 141 по-долу), но Смърт, Рафаил (V 710) и самият Сатана, додето е още на небесата (VI 156), освен ако това не се дължи на Рафаиловата редакция, говорят само за една третина. Тази преценка съответствува и на библейския текст: «Опашката му повлече третината от небесните звезди и ги свали на земята» («Откровение на св. Йоан Богослов» 12, 4). — Б.пр.

[42] Алюзията тук е за следния библейски стих: «Баща ми ви наказваше с бичове, аз пък ще ви наказвам със скорпиони» («Трета книга Царства» 12, 11). — Б.пр.

[43] В Арктическия свод — не само защото кометите по традиция са били свързвани със Севера, или защото Северът е обиталището на Сатаната (вж. напр. V 689 по-долу), но и защото змията, която държи Змееносецът (според митологическия образ на това съзвездие у Овидий) се намира най-близо до ледения полюс („Метаморфози“ II 173). Сравнението, както повечето тропи в поемата, е многозначително, но неговият основен смисъл е внушението за мимолетен блясък (блясък на комета) и злокобност (отново приписвана по традиция на кометите) като характерни черти на Сатаната, както и отъждествяването на последния с космическата змия — един вид предзнаменование за неговото по-сетнешно превращение. — Б.пр.

[44] Каспия (Каспийско море) е свързано с бури в класическата и ренесансовата поезия (у Хораций, Тасо, Спенсър и пр.). — Б.пр.

[45] Великият противник, с когото ще се срещнат Сатаната и неговото изчадие Смърт, е Христос, който чрез смъртта си ще порази „оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола“ („Послание на св. ап. Павел до евреите“ 2, 14). „А най-последен враг, който ще бъде унищожен, е смъртта.“ („Първо послание на св. ап. Павел до коринтяни“ 15, 26), както и Грях предсказва малко по-късно (II 734). — Б.пр.

[46] Алегорическото представяне на Грях като дъщеря на Сатаната и майка на Смъртта е заимствувано от средновековната християнска традиция, която вероятно води началото си от следния библейски текст: «След това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт.» («Съборно послание на св. ап. Йаков» 1, 15). — Б.пр.

[47] Рождението на Грях напомня древния мит за появяването на богинята Атина от главата на Зевс. Така то се превръща в пародия на раждането на Божия Син, тъй като възникването на Минерва по традиция се приема за алегория на този акт. — Б.пр.

[48] Грях, възцарена отдясно на Сатаната, е пародиен образ на Христос, възцарен отдясно на Бог — Отец (ср. III 62—4 по-долу). Сатаната, Грях и Смърт в същност съставят цяла антитроица. В зачеването на Смърт от Сатаната и неговата дъщеря Грях е пародирана християнската доктрина за произлизането на Светия Дух от Отеца чрез Сина. — Б.пр.

[49] Ереб е едно от имената на ада в класическата литература. — Б.пр.

[50] Както Овидий в своите „Метаморфози“ (I 19), така и Милтън тук описва борбата на четирите противоположни свойства — жар, хлад, влага, суша, които определят четирите съставни елемента (стихии) на бъдещия свят — огън, въздух, вода, земя. — Б.пр.

[51] Барка е град в древната Киренайка, чиято столица е Кирена. Той е широко известен благодарение на Вергилиевата „Енеида“ (IV 42). — Б.пр.

[52] Белона е древната богиня на войната. В случая това е метонимия за войната. — Б.пр.

[53] Гръмотевицата и светкавицата обикновено са се обяснявали като последствия от възпламеняването на серни и азотни пари, както при барута. — Б.пр.

[54] Сиртис е названието на прочутите плаващи плитчини до крайбрежието на Северна Африка. — Б.пр.

[55] Легендата за грифоните (фантастични митологически същества — наполовина орли, наполовина лъвове), които пазят скитското злато от грабливите еднооки аримаспи, е разказана в античността от Херодот и Плиний, а след това многократно преповтаряна от други автори. Тук Грифонът е особено подходящ като аналогия на Сатаната, тъй като съгласно мита той е бил покорен от бога на слънцето Аполон, често третиран като алегоричен образ на Христос — победителя на злия ангел. — Б.пр.

[56] В общи линии този двор на олицетворенията напомня Плутоновите палати в „Енеида“ на Вергилий (VI 268—81), макар че единствената обща за двете поеми фигура е Раздорът. Демогоргон е заимствуван от Бокачо, който го споменава в едно от своите съчинения като пръв от тъмните богове. Сред неговата челяд се явяват още Нощта, Тартар, Ереб, змията Питон, Литигиум (ср. Метежът, Раздорът) и Фама (Мълвата). Аид и Орк са две от имената на класическия бог на подземното царство — ада. — Б.пр.

[57] Анархът е Хаосът, владетелят (или безвластникът) на „изконната анархия“. Думата е изкована от Милтън като производна от „анархия“ по аналогия на „монарх“, владетеля на монархията. — Б.пр.

[58] Небето тук е долното, «земното небе», а не вечното горно небе на Господа и неговите ангели, което се споменава почти непосредствено след него, в ст. 1006, като «небесата». — Б.пр.

[59] С думата пирамида често се е означавала удължена като обелиск фигура. Освен това смятало се е, че като производна от гръцкото „пир“ (огън) тази дума означава „форма, подобна на пламък“. За да се уловят допълнителните символични значения на сравнението, интересно би било да се припомни, че в едно от своите полемични съчинения Милтън пише, че прелатската пирамида „се извисява и източва в честолюбие… тя е най-разделящата и схизматична форма, която познават геометриците“ („Основа на църковното управление“ I 6). — Б.пр.

[60] Когато Язон и аргонавтите минавали през Босфора на път за Колхида, според древната митология, техният кораб „Аргос“ едва се спасил от крушение между скалите на пролива. — Б.пр.

[61] Омир разказва как Одисей, следвайки съвета на Цирцея, по пътя си през пролива Месина между Сицилия и Италия, внимателно се проврял между Харибда и Сцила („оттатъшния гибелен въртоп“). — Б.пр.

[62] Естеството е прекият изпълнител на божието сътворение. — Б.пр.

[63] Емпирейното небе е неопределено по форма — квадратно или кръгло, тъй като то е толкова обширно, че е невъзможно да се определи. — Б.пр.

[64] Според Библията една от основите на небесния Йерусалим е от сапфир („Откровение на св. Йоан Богослов“ 21, 19). — Б.пр.

[65] Омировият Зевс заявява, че ако от небето се спусне златна верига, той би могъл да вдигне на нея всички други богове заедно със земята и морето и да ги окачи на Олимп („Илиада“ VIII 18—27). В своите съчинения Милтън тълкува тази митологична верига като „всемирното съгласие и любезния съюз на всички неща“, които Питагор представя фигуративно като „хармония“ („Въведение“ II), като по този начин продължава една многовековна философско — литературна традиция, преминаваща през Платон, Боеций, Чосър, Спенсър. — Б.пр.

[66] Този свят провесен е цялата сътворена вселена, която изглежда нищожна в сравнение с небесата, „твърдия и непрозирен шар“ от III 418, все още непронизан от полета на Сатаната. — Б.пр.