Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Derringer Danger, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2011)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2011)

Издание:

Кит Далтон. Опасния Деринджър

 

Превод: Лора Димитрова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Юлия Бързакова

Издателство „Калпазанов“ — Габрово

Оформление на корицата: PolyPress — гр. Габрово

PRINTED BY ABAGAR OOD — V. TARNOVO

ISBN 954–19–0024–0

История

  1. — Добавяне

Глава 9

Когато Бъкскин се събуди рано сутринта, Тили си беше отишла. Той се протегна, изми се, обръсна се със студена вода и се облече в другите си градски дрехи. Нови панталони, синя риза и жълтеникавата кожена жилетка.

Закуси в кафенето „Големите тетони“ и каза на Джош Бейнс за връзката на брат му със служителите от жп управлението.

— Мисля, че за да осигури прекарването на релсите през цялата област до града, Бейнс е щял да получи много пари в брой и земя — каза Бъкскин. — Това донякъде ми изглежда основателна причина за убийство. Естествено, още някой трябва да е бил замесен, и то така, че да поеме работния договор тук.

— Изглежда, че Адлер Пикъринг вече го е направил — каза Джош, докато чупеше яйца. — Той се срещна с него три дена преди убийството и прекараха почти целия ден в неговия офис. Вечеряха там насаме и отидоха в хотела отсреща. Предполагам, че там са осъмнали.

— Говорих с четирима души в офиса на Пикъринг — каза Бъкскин. — Господата от Чикаго не ми приличаха на убийци.

Джош сложи пред него три чинии с яйца, наденица, палачинки и дреболии.

Бъкскин каза, че е приключил със закуската и че ще пропусне това пиршество. Излезе и се отправи към градската конюшня. Трябваше му кон, за да стигне до ранчото „Бокс Б“.

Първо трябваше да се види с Мидж и да поговори с нея като обвинител. Ако трябва да я сплаши, да се опита да изясни цялата злощастна случка във вестника на Джаксън, за да стане достояние на хората. Едва беше стигнал до края на конюшнята, когато един изстрел наруши утринната тишина и Бъкскин усети пареща болка в левия си крак. Залитна, но не падна.

Видя бял дим в другия край на конюшнята и изпрати натам два куршума. Беше извадил пистолета и беше стрелял, без да се замисли, така както беше правил винаги когато го нападнеха. Зави зад ъгъла и видя един сив кон да набира преднина през ограденото пасище към откритото пространство извън града.

Кракът го заболя силно. Не беше сигурен колко дълбока е раната, но все още можеше да върви, дори да тича. Бъкскин измина разстоянието обратно до конюшнята, видя, че там чака един оседлан кон, и скочи върху него. Собственикът на конюшнята изскочи отвътре и се развика, че конят не е за него, но Бъкскин нямаше време да преговаря. Дръпна юздите и рязко пришпори животното по следите на сивия кон. Видя го да изчезва в една малка падина.

Почувства как кръвта блика от крака му и пълни ботуша. Трябваше непременно да превърже раната, ако не искаше кръвта му да изтече, преди да е настигнал нападателя.

Яздеше внимателно, докато не видя сивия кон на четвърт миля пред себе си. Пред другия ездач се откриваше широка равнина. Бъкскин изправи своя кон и спря, после вдигна нагоре левия си крак и го сложи на високата част на седлото.

Кървавото петно беше високо отзад на бедрото му. Скочи от коня. Прималя му от болката. Седна и разкъса панталоните. Куршумът се беше врязал някъде в средата на бедрото, почти инч навътре, и в обгореното и парещо място имаше отвратителна дупка, от която бликаше кръв. Извади две носни кърпи от джоба си и завърза краищата им.

Отряза с ножа ъглите на ризата, за да ги използва за тампони. Сложи ги на мястото и завърза здраво кърпите около крака си, така че парчетата да запушат дупките от куршума. Това щеше да спре кървенето.

Кракът щеше да го боли и да му пречи, но той трябваше да настигне мъжа, който беше стрелял по него. Погледна напред. Сивият кон беше взел още половин миля преднина. Беше намалил скоростта и се беше запътил към Флат Крик и широката долина. Скоро ездачът зави на изток и пое към гористия хълм, който се гънеше по посока на високите планини отзад. Накъде беше тръгнал?

Бъкскин пришпори животното в лек галоп и препусна, за да намали разстоянието помежду им на четиристотин ярда. Тогава поотпусна юздите и продължи в бърз ход.

Мислеше да го смуши отново и да препусне, докато залови другия ездач, но ако го подкараше толкова жестоко, конят можеше да се изтощи. По-добре беше да не го пришпорва много и да се движи, като спазва една допустима дистанция, а после да препусне.

Това можеше да накара другия също да мине в галоп. Накрая можеше да се стигне до дълго преследване, в което един от двата коня да е по-добър и по-бърз от другия. Като си помисли това, Бъкскин осъзна, че другият ездач бавно му се изплъзваше.

Той отново смуши коня и препусна в галоп, за да скъси разстоянието, но ездачът пред него използва същата тактика и запази мястото си значително напред.

След половинчасово препускане шокът премина и кракът започна да го боли, като че бяха сипали сол в раната. Опита се да не мисли за това.

Внезапно ездачът свърна и промени посоката си. Бяха в малка долина между хълмовете, които се издигаха от другата страна на осемстотин фута височина от дъното на долината. Хълмовете от двете страни бяха тежко отрупани с едри борове, тук-там с високопланински смърчове. По края на долината имаше групички от трепетликови храсти и струпан дървен материал. Нападателят зави зад един храст и изчезна. Бъкскин спря. Мястото беше идеално за засада. Не трябваше да се приближава до там, където беше изчезнал ездачът, защото той можеше да го чака скрит и да го надупчи на пет места с едрокалибрения си пистолет.

Бъкскин беше минавал вече по този маршрут и местността му бе позната. Приближи се на петдесет ярда от мястото, където беше изчезнал нападателят. Беше добре прикрит срещу евентуална стрелба. Препусна към дърветата и камънака, отмина трепетликите и се спусна към боровата горичка. От тук можеше да гледа на петдесет ярда наоколо.

Бъкскин спря животното си и се ослуша. Успя да долови пръхтенето на кон. Звукът дойде отдясно по нанагорнището по посока на планината. Смуши жребеца си и препусна бързо по планинския склон.

След петдесет ярда спря и се ослуша. Този път не чу нищо. Изчака. След две дълги минути дочу тропот от копита по скалистата почва. Сега шумът дойде отляво.

Използва момента и се смъкна надолу и вляво, като се провираше през тънките стебла и се снишаваше край дърветата. Отпред се мярна кон, който изчезна зад трепетликов храст. Лий измъкна едрокалибрения си пистолет и тръгна с него напред. Като заобиколи следващата групичка храсти видя нападателя. Беше на не повече от трийсет ярда.

Бъкскин стреля, но не улучи. Мъжът се обърна с уплашено лице, пришпори коня си в хълбоците и се хвърли надолу по склона. Лий продължи преследването, но след малко чу пред себе си вик, а после пронизително цвилене на ранен кон.

Намали и се насочи към друга преграда от храсти и малки трепетлики. Сърцето му прескочи, той спря животното и рязко дръпна юздите: точно под него земята пропадаше в четирийсет фута дълбок каньон. Изглеждаше така, сякаш просто се беше отдръпнала и беше свършила. Той изви коня и го овладя точно на ръба на пропастта. Погледна надолу и видя на дъното на пролома агонизиращото сред прах и камъни животно да рие пръстта със задните си крака. Конят изцвили отново остро и пронизително и остана неподвижен.

Къде беше ездачът?

Бъкскин огледа стените на пролома. Падаха почти косо надолу. По сипея не се виждаше човешко тяло. Огледа стената на ската под себе си и видя една прегъната на две трепетлика. Дървото беше дебело около четири инча и трябва да е било огънато от много силен натиск, може би от тежестта на падащия кон.

Той се намръщи и се вгледа в короната на дървото. Някои клонки помръднаха, а след това затрептя цялата корона. Сега разбра защо ги наричат трепетлики. Всяка клонка се вълнуваше като под буреносен вятър.

Една ръка сграбчваше листата и си проправяше път през короната. От дървото до дъното на каньона имаше сигурно петдесет фуга.

Бъкскин изпрати един куршум над дървото и извика:

— Повече от достатъчно. Още една крачка надолу и ще те надупча с едрокалибрени патрони.

Вместо да спре, мъжът се извърна и стреля по Бъкскин, който скочи на земята и припълзя зад една скала. Когато погледна отново, мъжът беше в края на клоните на дървото, скочи и започна да се спуска и да се търкаля още десет фута надолу към дъното.

Дий стреля отново и видя, че куршумът улучи непознатия в крака, преди той да, е успял да се скрие зад един голям скален блок, зад който изчезна целият.

Бъкскин прецени ситуацията. Нападателят беше ранен. Той самият също беше ранен, но все още беше на коня си, значи имаше предимство. Всичко, което трябваше да направи, беше да язди по края на този каньон и да следва нападателя. Трябваше да приеме състезанието.

Взе преднина от двеста ярда. Планинският склон се спускаше още по-надълбоко, като се сливаше с нанадолнището. Там, където склонът опираше до по-малките хълмове в откритата долина, ставаше по-плитък и достигаше нивото й.

Това беше пътят, който трябваше да следва. На петдесет ярда надолу проломът се разделяше и втората падина се отклоняваше вляво, встрани от Бъкскин. Той наблюдаваше как мъжът се придвижва по ниското дере. Реши да не го убива, а да разбере кой е и защо се беше опитал да го убие. Сега мъжът хвърли един поглед назад, където за последен път беше видял Бъкскин, и забърза по склона към левия завой на пролома.

Скоро щеше да се скрие от погледа му. Бъкскин изпсува, пришпори коня, изпъна юздите назад към седлото. Трябваше някак си да слезе долу. Склонът беше рязко скосен, но не завършваше със стръмен откос. Разбра, че щеше да е чудо, ако успее да слезе, но трябваше да опита.

Тръгна по най-полегатата част, за да сведе до минимум опасността от падане. Мина лесно първата една трета от склона, но си изкълчи глезена на една скала, усети крака си да се подгъва и загуби равновесие.

Хвърли се наляво, после се плъзна право към дъното, надолу с краката. Единият му ботуш се закачи в скала и това го извъртя на една страна. Завъртя се и се затъркаля. Все още държеше в една ръка револвера, притиснат до таза си и присвил глава, за да не си разбие черепа в някоя стърчаща скала.

След двайсет секунди се спря на дъното. Изкашля се, за да изхвърли праха от носа и устата си, после се изпъна и огледа тялото си. Усети пареща болка в левия крак. Все още държеше 45-калибровия револвер в силната си дясна ръка. Високо на лявата имаше кървящ разрез, но раната не беше опасна.

С голямо усилие се изправи на колене, а после стана.

Добре, нямаше счупени кости. Изтупа праха от дрехите си, откри на десетина крачки по-надолу шапката си и я нахлупи. Зареди револвера и прибяга петдесетина крачки надолу към пътя.

Едва се беше добрал до разклонението на прохода, когато нападателят стреля два пъти по него някъде от скалите отпред. Той залегна на земята и се придвижи до един голям скален блок.

Не последваха други изстрели. Бъкскин погледна и видя един мъж с кафяво яке да се отдалечава от него.

Бъкскин скочи на крака, зареди револвера си и хукна след мъжа. Сега нападателят беше на около четирийсет ярда пред него. По дъното на дерето нямаше много камъни. Това явно беше корито на река, по чиито склонове водата от поройните дъждове в планините се е стичала към Змийската река.

Опита се да увеличи скоростта си, но кракът му го заболя така, сякаш го бяха опарили с горещ ръжен. Всяка стъпка му причиняваше болка, но той трябваше да тича, трябваше да хване този мъж, който сигурно знаеше кой е убил Бейнс. Беше стигнал до този извод по време на преследването. Нямаше никакви врагове в града, освен убиеца на Елууд Бейнс. Този мъж, който днес стреля по него, трябва някак си да е замесен в убийството. Просто не можеше да го остави да му се изплъзне.

От раната му отново започна да тече кръв. Изглежда, при падането превръзката се беше смъкнала. Сега нямаше време да я затяга.

Стисна зъби, за да преодолее болката. Присви очи и се втурна напред в очакване на нова възможност да стреля по мъжа и да го повали. Присви се с усилие, извади револвера и стреля. Не улучи.

Нападателят едва изкачи наклона и продължи да тича, но вече накуцваше лошо.

Бъкскин забеляза това и отново се впусна напред. Бързо го настигаше. Мъжът не погледна назад. Когато вече беше на двайсет ярда от беглеца, Бъкскин спря да тича и стреля. Този път куршумът му не отиде напусто — уцели мъжа в левия крак. Беглецът се просна в праха, а пистолетът му издрънча на три крачки от изпънатата ръка.

Бъкскин се придвижи предпазливо нагоре. Нападателят можеше да има скрит деринджър.

— Не мърдай или си мъртъв! — изрева Бъкскин.

Качи се внимателно, изрита надалеч револвера и обърна беглеца с лице нагоре.

Беше адвокатът Адлер Пикъринг, човекът, който явно е искал да измести Елууд Бейнс от неговото място сред мъжете от Чикаго.

— Пикъринг? Трябваше да се досетя. Защо уби Елууд Бейнс?

— Не знам за какво говориш.

— О, но аз знам. Открил си го в каруцата, когато е идвал по главната улица. Видял си, че краката му кървят. Обърнал си впряга и си го изкарал извън града, долепил си собствения му деринджър до тила и си дал фаталния изстрел.

— Трябват ти преки доказателства или показания, за да подкрепиш подобно твърдение. Не забравяй, че съм адвокат.

— Не ми трябва друго, освен твоето самопризнание.

Пикъринг се разсмя, но трепна, като раздвижи крака си. Това подсети Бъкскин за собствената му рана. Дръпна надолу панталона си и видя, че парчетата, които запушваха дупките от куршумите, се бяха разместили, но все още бяха там. Само една от дупките беше открита. Той нагласи превръзката, стегна носните кърпи и вдигна обратно панталоните си.

— Хайде, Морган. Къде са ти доказателствата? Какво ще покажеш на съдията или на районния прокурор?

— Твоето самопризнание. Виждам, че си с градски обувки. Не са подходящи за край като този. Свали ги.

— Какво?

— Казах да си свалиш обувките и чорапите.

— Нищо подобно няма да направя.

Куршумът от колта на Бъкскин се заби в пясъка на един инч от дясната обувка на Пикъринг. Гърмът от изстрела отекна в цялата котловина.

— Какво, по дяволите, беше това?

— Следващият ще е за крака ти. Искаш ли в него да има три дупки, от които да шурти кръв?

Адвокатът бавно свали обувките си и чорапите.

— Хвърли ги тук.

Мъжът изпълни нареждането.

— А сега, ако ще си играем игрички, трябва да ми превържеш раните, защото кървят много.

— Направи си го сам — каза Бъкскин.

— Какво? Не мога. Не знам как.

— Свали си якето — каза Бъкскин.

— Защо?

Бъкскин вдигна пистолета си. Пикъринг изхлузи кафявото яке и го хвърли при обувките.

— И така, ти ли уби Бейнс, за да се свържеш с мъжете от жп линията?

— Не съм длъжен да отговарям на никакви въпроси.

— Вярно. Сваляй панталоните.

— Какво?

Бъкскин насочи колта към десния глезен на Пикъринг. Слабият мъж въздъхна и си разкопча колана. Надигна се колкото да си свали панталоните до бедрата, после седна, изхлузи ги и ги метна върху купчината дрехи.

Бъкскин стана и огледа чакълестата почва. Покрай ската имаше малки камъчета, по които блестеше тънка ивица влага. Дий започна да отмества широките един фут плоски скални късове. На петия камък намери това, което търсеше.

Една гърмяща змия с диамантена окраска по гърба се беше изтегнала равнодушно под блесналото слънце. Влечугото започна да се навива, но се отказа и се плъзна вляво. Бъкскин подхвана с една пръчка змията на инч от главата, после я улови за опашката и понесе дългата три фута гърмяща змия към мястото, където беше Пикъринг.

— Хей, открих един твой малък приятел, Пикъринг. Бил е използван от индианците по много интересен начин, когато са раздавали справедливост. От моите приятели чайените знам, че се прави така. Връзват една змия за опашката и й остават достатъчно дължина, за да може да допълзи до осъдения човек. Ако гърмящата змия го убие, значи е бил виновен. Ако гърмящата змия не прояви интерес към завързания мъж и тръгне в друга посока, значи мъжът е невинен и го освобождават. Не мога да кажа със сигурност дали в действителност са използвали този метод, но си струва да опитам. Случайно имам една връв, която ще ми свърши работа.

Бъкскин заби пръчката, с която беше донесъл змията в песъчливата почва. После завърза опашката на змията с дългата три фута връв и свърза другия край с пръчката, след това очерта кръг от най-далечните точки, до които змията можеше да стигне.

Тогава отиде при Пикъринг.

— Ставай и тръгвай към змията! По дяволите, сега ще видим дали ще хареса палците и глезените ти. Това ще е достатъчно, за да установим дали трябва да бъдеш оправдан или обявен за виновен.

— Хиляда дяволи! Мразя змии. Каквото ще да става, няма да ти позволя да го направиш.

— Ей, не се притеснявай! Ако змията тръгне в друга посока, сам ще те закарам при доктор Ралстън и дори ще платя таксата за това, че ще те зашие. Не губиш нищо. Хайде ставай, да не се налага да те мъкна.

Пикъринг се отдалечи заднешком по пясъка на десет фута от гърмящата змия.

— Казах не!

Бъкскин сграбчи слабия мъж и го изправи на крака. Леко го подритна в глезените, за да тръгне напред. Завлече го до кръга, в който беше завързана змията. Изтика го един фут навътре, така че да има достатъчно място влечугото да се извие и да го ухапе.

Изминаха десет минути, докато змията подуши ранения мъж в кръга. Тя се изви и прешлените й зловещо затракаха, после се изправи и се хлъзна право към Пикъринг.

Адвокатът изписка и отстъпи назад. Бъкскин го подпря и той се върна обратно. Гърмящата змия приближаваше. Спря на три фута и провери въздуха с раздвоения си език. Остана доволна и продължи напред.

— Боже, не! Оставете ме да изляза от тук.

Пикъринг се извъртя бясно и връхлетя върху Бъкскин. Двамата паднаха недалече от змията. Бъкскин се претърколи върху адвоката, опря коляно в гърдите му и сложи дулото на колта си под брадичката му.

— Слушай добре: гърмящата змия може да те нахапе около десетина пъти. Кажи ми сега едно нещо: ти си знаел, че Бейнс ще дойде в града онази вечер, за да вземе писмата от Чикаго, защото си изпратил съобщение до ранчото, нали така? — Пикъринг кимна. — Изчакал си впряга му, който закъснявал. Бил си изненадан от разкървавените крака и кървавите долни дрехи. Боляло го е и почти не е бил в съзнание, нали? В безсъзнание ли беше?

— Не, но бръщолевеше като идиот. Нищо не му се разбираше.

— И така, ти си открил собствения му деринджър на дъното на каруцата и си го застрелял с него.

— Да, да! Само не ме карай да се връщам при тази змия!

— Знаел си колко ще вземе Бейнс срещу това, че ще помогне за жп линията, прав ли съм?

— Да. Щеше да вземе петдесет хиляди в брой и нотариален акт за двеста ярда земя покрай жп релсите, която щяха да му отпуснат близо до града, при това хубава земя. Сега можем ли да отидем при доктора?

— Защо го мразеше толкова много?

— Защото за моето участие в жп сделката щях да взема само пет хиляди долара, а свърших сам почти цялата работа. Аз се свързах с хората. Той даде само името си. Парите трябваше да са за мен.

— И така, ти си замислил да го убиеш. Срещнал си го, откарал си го извън града и си го убил.

— Не знам кой друг е използвал деринджъра. Не можах да си обясня защо така бръщолевеше. Не можеше да говори свързано. Очите му се бяха обърнали назад и дишаше особено.

Бъкскин се дръпна от убиеца.

— Час преди да го застреляш, някой го е отровил. Изглежда, много хора са искали смъртта на Елууд Бейнс.

— Отровили са го? Искаш да кажеш, че ако не го бях застрелял, той пак щеше да умре?

— Точно така. И ти вече щеше да си поел железопътната сделка. Сега ми се струва, че няма да живееш достатъчно дълго, за да дочакаш идването на релсите до Джаксън. Чух, че в този край има експедитивно правораздаване и добър палач.

— Не, не. Не ме предавай на властта! Пусни ме да избягам. Ако не го направиш, ще трябва да ме застреляш, за да ме спреш.

— Ти си без дрехи и обувки, Пикъринг.

— Не си в състояние да ме спреш!

Адвокатът се изправи срещу Бъкскин и отстъпи две крачки назад, после още една. Бъкскин погледна лицето му. Беше сериозно. Мъжът отстъпи още една стъпка назад, после се изхили истерично. Погледна надолу и видя, че е стъпил на опашката на гърмящата змия. Тя се изви и захапа крака му, преди той да успее да мръдне. Ухапа го пак, после още един път. Пикъринг извика и падна.

Бъкскин извади револвера си и след като разбеснялата се змия заби зъбите си в голото бедро на Пикъринг и изля смъртоносната отрова в кръвта му, той стреля два пъти.

Гърмящата змия отскочи на една страна, тъй като един от едрокалибрените куршуми разцепи на две главата й я блъсна назад към пръчката, където беше останала завързаната опашка. Бъкскин коленичи до пребледнелия адвокат, който дишаше на пресекулки.

— Помогни ми, Морган! Помогни ми! Проклетата змия ме захапа. Помогни ми!

Последният вик беше като скимтене и главата на Пикъринг клюмна, тялото му се отпусна и белите му дробове изпуснаха една предсмъртна въздишка.

Бъкскин провери пулса, после дишането. Адвокатът на Джаксън беше мъртъв. Не беше убит от змийската отрова. Тя не беше задействала. Умрял бе от страх и от шока от ухапванията на гърмящата змия. Сърцето му не бе издържало на напрежението. Бъкскин развърза връзката за обувки и змийската опашка, изтегли пръчката от пясъка и я метна върху чакъла, но остави мъртвата змия, където си беше. Нямаше смисъл да кара шерифа да задава въпроси.

Късно следобед Бъкскин стигна до изхода на пролома и се изкачи до мястото, където беше оставил коня си. Животното беше намерило свежа трева и дъвчеше доволно, когато Бъкскин се метна отгоре му.

Подкара го и препусна към града. Каза на шерифа, че е бил нападнат и ранен, както и за преследването и за смъртта на адвоката. Шериф Джеферсън изпрати двама свои помощници и три коня да приберат тялото му.

— Допускам, че той има нещо общо с убийството на Бейнс — каза шериф Джеферсън.

— Има. Пикъринг призна, че е застрелял Бейнс, за да сключи сам сделката с мъжете от жп управлението, които вчера бяха в града. Не бих могъл да го докажа в съда, но след смъртта му това вече губи смисъл. Веднага щом мога, ще напиша подробен доклад. А сега ми се полага една богата вечеря и после трябва да се обадя…

Шерифът се намръщи.

— Да се обадите? На кого?

— Първо на доктора, за да ми превърже раните. А след това ще се обадя на една дама, шерифе, на една млада дама.