Кит Далтон
Опасния Деринджър (6)

Глава 6

На прозореца на лекарския кабинет се появи усмихнато лице: кръгло, с гъсти вежди, цялото в лунички.

— Така, вие сте детективът. Най-сетне дойдохте да ме видите. Чух, че първо сте говорили с погребалния агент. Това малко ме обиди, но ми мина. Идвам веднага.

Лицето от квадратния прозорец се стопи и се отвори една врата, близо до стената, където стоеше Дий. Човекът, който се показа, беше малък, слаб, стегнат, жив. Носеше петносана бяла риза, без вратовръзка, и кафяви работни панталони. Протегна ръката си.

Поздравиха се и седнаха на твърдите дървени скамейки в чакалнята.

— Аз съм доктор Ралстън, известен в града като Нют. Хиляда дяволи! Сигурно аз съм израждал половината народ тук. Не се опитвайте да отгатнете възрастта ми, за мен е чест да ви я кажа сам. Следващия месец навършвам шейсет и шест, но не смятам да си сядам на лаврите и да се оплаквам от целия свят. Луд съм по работата си. През повечето дни работя по дванайсет, петнайсет часа и само в неделя до обяд. Ще продължа да практикувам, докато не стана на деветдесет и две. Тогава ще дам на някое нахакано хлапе с докторски ценз да заеме мястото ми тук, да ме изтърколи в канавката и да ме остави да умра. — Доктор Ралстън прихна. — Ставам малко словоохотлив, когато срещна нов човек или нов пациент, така че те дяволски добре да разберат с кого си имат работа. Ти трябва да си Бъкскин Морган. Защо не носиш дрехи от еленова кожа?

Бъкскин се изхили.

— Защото с тях през лятото е адски горещо, а през зимата стават много твърди. Щях да замръзна в снежните преспи заради ботушите си от еленова кожа. Те се втвърдиха и не можех да мръдна. Когато ме откриха, решиха, че съм хвърлил петалата, и ме закачиха на две кучета да ме влачат като шейна. Три дена не можах да се стопля.

Доктор Ралстън се изсмя под мустак.

— Хей, такива неща ми допадат. Мъж с въображение и дарба да разправя, да му сече пипето. Какво е твоето предположение за убийството на Елууд Бейнс?

— Ти си докторът, ти ще ми кажеш какво му се е случило.

— Повечето неща вече ги знаеш: стрелецът се е целил ниско и му е осакатил краката, но явно е бил изненадан и го е натоварил в каруцата. Малко по-късно някой го е спипал в това безпомощно състояние и му е откъснал и двете топки. Но той не е умрял от това. Дори раната е спряла да кърви, когато някой му е пръснал черепа с едрокалибрен куршум. По кожата и по косата му имаше три инча изгаряния, така че дулото не е било на повече от шест инча от главата, когато убиецът е стрелял.

— Това ли е всичко?

— Какво друго имаш предвид?

— Сините устни.

Доктор Ралстън пак се подсмихна. Бъкскин явно беше умен и съобразителен.

— Знаеш значи. Мислех, че това е малката ми тайна с гробаря. Е, доколкото мога да го определя, Елууд Бейнс е бил отровен със стрихнин. Нямал е големи шансове да оживее след такава доза. Куршумът само е ускорил края.

— Стрихнин. Трудно ли е да се намери в Джаксън?

— Колкото е трудно да се отиде в магазина и да се купи отрова за мишки. Повечето видове започват да действат до половин час.

— Къде беше открито тялото?

— Извън града. — Докторът кимна. — А, разбирам. Дали не е идвал от ранчото си? Едва ли. Намерили са го доста далеч от там. Може да е бил прострелян в града, отровен и после да са му теглили куршума по пътя.

— Което означава, че всеки в града може да бъде заподозрян. — Бъкскин се намръщи. — Не си ми кой знае колко от полза, докторе.

— Не се оплаквай. Ти си детективът.

Бъкскин се изхили.

— Да, май че е така. Помисли за нещо друго, за някаква следа, която да дава представа какво е станало?

— Боя се, че няма. Шерифът си взе каквото му трябваше. Ако убиецът му беше създал повече неприятности, от тялото щеше да измъкне всичко, за да го обяви за виновен. Предполагам, че ти си имаш свои цели.

— Докторе, да си чувал за момиче, което е забременяло, а не е омъжено?

Старият лекар погледна изкосо Бъкскин, после кимна.

— Кастрирането. Мислиш, че някой ядосан баща е извадил ръждивия си нож и го е подредил така, за да си отмъсти.

— Може и така да е станало:

— Да, възможно е — потърка се по брадата. — Но Бейнс не е умрял от кастрирането.

— И така, кой би могъл да го стори?

— Мистър Морган, бих искал да ти помогна. Бедата е там, че повечето жени не идват на преглед до седмия, осмия месец от бременността си. Това трябва да го знае майката на момичето, баща й или може би най-добрата й приятелка. Опитай се да разбереш коя е напуснала града набързо.

— Мислех, че в един малък град всеки знае всичко за другия като изключим служебните въпроси — каза Бъкскин.

— Може би трябва да се поговори с някои от момичетата.

— Това и направих. И имам предположение.

Очите на стария лекар светнаха, той изгледа Бъкскин и клюкарски се изкиска.

— И така, за кого се шушука?

— Познаваш ли Ирен Чайнинг?

За момент докторът стана сериозен. Тръсна глава.

— Щерката на проповедника. По дяволите, знам я. Израждал съм я. Варицела, магарешка кашлица и два пъти дребна шарка. Дяволски добре я познавам, както и цялото й семейство. Ирен е тихо момиче, уважавано в дома си, прави точно каквото каже баща й.

— Изкъсо ли я държеше проповедникът?

— Разбира се. Чувал съм, че не е най-блестящата в училище, но че е добра домакиня.

Бъкскин кимна.

— Значи си изненадан, нали така? Как смяташ, наистина ли проповедникът е изпратил тази сутрин дъщеря си в Омаха, за да си доучва?

— Така ли?

— Това е моята информация.

Докторът протегна крака и поклати глава.

— Значи е дошъл моментът, когато той не е могъл повече да държи нещата под контрол и я е отпратил от този край по най-бързия начин. Може би проповедникът е държал толкова здраво момичето, че тя се е разбунтувала, направила е точно това, което й е казал да не прави, и е забременяла? Това са известни неща. — Потропа с крака по пода. — Особено като се има предвид, че неговата Ирен така и не завърши десети клас. О, известни са ми тези неща, член съм на училищното настоятелство.

Бъкскин стана и закрачи из чакалнята.

— Дори Чайнинг да е кастрирал Бейнс, в съда ще е невъзможно да се докаже, ако той го отрече. Повечето мъже биха гласували за осъждането му. — Бъкскин разтърси ръката на изненадания лекар. — Благодаря, докторе. Може пък да сте ми помогнали да сложа малко ред в тази объркана история. Но има още цял куп неизвестни. Да се върнем пак на отровата. Още се чудя кой може да му я е дал.

— Чувал съм, че силното кафе много добре убива вкуса — каза доктор Ралстън.

— Някой обаче със сигурност го е направил. Къде би могъл човек, който е тръгнал към пощата, да се спре и да изпие едно кафе?

Доктор Ралстън се начумери.

— В кафенето на брат му?

— Може би. Но в такъв случай защо той ще ме наема, за да открия кой го е убил? Така някак не се връзват нещата с Джош. Бейнс не я е изпил в кафенето на брат си.

— Би могъл да я изпие вкъщи, преди да тръгне — каза докторът.

— Възможно е. Обаче защо жена му ще иска да убива гъската, която всеки втори ден снася златни яйца?

Доктор Ралстън кимна.

— Съгласен съм. Познавам жената. Не би могла да убие собствения си съпруг, макар че не бяха в блестящи отношения.

— Съгласен съм, но много вероятно е жена да е сложила отровата.

— И мъж би могъл да го направи.

Бъкскин изохка.

— Докторе, аз дойдох при вас, за да си изясня малко нещата, а не да ме обърквате още повече.

— Съжалявам. Чета разни романи, където някой все се опитва да спаси убиеца.

Бъкскин стана, като въртеше шапката си в ръце.

— Ако имаш още някакво предположение за убийството на Бейнс, можеш да ми го кажеш. Аз съм в хотела. Мисля, че сега е моментът да се срещна отново с вашия пастор, преподобния Дюинг Чайнинг.

Сбогуваха се и Бъкскин излезе отвън. Следобедното слънце печеше силно. Обядва набързо в кафенето, след което пое надолу по улицата към дома на енорийския свещеник, който се намираше зад църквата с боядисаната в бяло камбанария.

Пасторът беше там. Посрещна го хладно.

— Струва ми се, че разговаряхме снощи.

— Така е, преподобни Чайнинг. Но оттогава научих някои неща, така че ще трябва да продължим разговора. Бихме могли да се поразходим и да поговорим.

Проповедникът се намръщи, сви рамене и двамата тръгнаха към края на града.

— Чух, че дъщеря ви Ирен отива в Омаха, за да продължи обучението си.

Проповедникът сви вежди, после ги повдигна и кимна.

— Точна така. В едно реномирано училище за медицински сестри.

— Но Ирен не е била много добра ученичка и не е имала нужната квалификация, за да влезе в училище за медицински сестри.

Проповедникът се спря начумерен срещу Морган.

— Това… това не е ваша работа.

— О, боя се, че е, мистър Чайнинг. Вижте, аз знам, че Ирен е бременна.

Гневният поглед, който пречупи лицето на Чайнинг, беше израз на страхотна омраза. Няколко секунди мъжът се опитваше да се овладее, но избълва в безумна ярост:

— Това не е вярно, тя е… — Чайнинг се извърна и бавно продължи напред. Клатеше глава в мълчаливо несъгласие. Накрая вдигна поглед. — Откъде го научихте?

— Момичетата, които едва избутват десети клас, не продължават по една тежка програма, каквато е обучението за медицински сестри. И ако някое от тях замине неочаквано из града тръгват слухове, че е забременяла.

— Значи наистина знаете. Но какво ви засяга това?

— Тя не. Вие. Само трима души в града знаят, че Елууд Бейнс е бил кастриран, преди да умре. Сега съм сигурен, че вие сте побеснелият баща, който го е направил. Вие бяхте, нали?

Стигнаха до средата на уличката, докато проповедникът успее да проговори. Няколко пъти се опита, но нищо не излезе. Накрая се спря и докосна рамото на Морган.

— Не беше планирано. Исках само да дам воля на яда си. Да му кажа, че е съсипал едно момиче, да го заставя да я осигури със сто долара на месец и да поеме отговорността за детето. Той ми се изхили, но забелязах, че се присви от болка. Откъснах му кожените препаски на краката и тогава видях, че е прострелян. Никога не бях виждал толкова много кръв. Бях изненадан, че въобще му е останала някаква кръв. Той се нахвърли върху мен с най-гадните и мръсни думи, опита се дори да ме застреля, а после припадна. Беше моментен импулс. Извадих стария си джобен нож, скъсах панталоните и му отрязах топките. После натирих каруцата към центъра. Беше тъмно, но си помислих, че някой все пак може да го открие и да го откара при доктор Ралстън.

Бъкскин кимна и вдигна пръст.

— Това, което току-що ми казахте, може да ви прати в затвора за десет години. Но може да намалите присъдата си, ако ми кажете всичко, което знаете. Искам да разбера кой го е прострелял. Къде точно беше каруцата, когато я открихте?

Чайнинг кимна и бавно продължи:

— Идваше към центъра на града и мина покрай църквата. Движеше се бавно. Догоних я, спрях я и видях, че Бейнс е вътре — помислих, че е пиян или болен. Реших, че това е най-подходящият момент, за да се справя с него. Спрях каруцата на „Алмонт“, това е първата пресечка северно от главната улица. Бяхме на около три преки от центъра на града. Реших, че е по-добре да изляза с него извън града. Ирен ми бе казала, че той я използвал от два месеца, понякога и по два пъти на ден. Опитах се да го ударя, но той извади 45-калибров деринджър и го насочи към мен. Аз го заплаших, че ще кажа на всички в града какво е направил. Той ми се присмя. Опита се да ме застреля, но не улучи. Помислих си, че това е моят шанс. Тогава скъсах панталоните му и видях, че краката му са простреляни, но не спрях, а му отрязах топките, както ви казах вече.

— Видя ли ви някой?

— Не, сър.

— Говорил ли си с някого преди или след срещата с Бейнс?

— Не, жива душа нямаше.

Бъкскин се усмихна.

— Виж сега, знам, че си разстроен. Онази вечер си бил уплашен до смърт, и то основателно. Опитай се обаче да помислиш пак по-спокойно. Видя ли някой по домовете или на улицата, някой, който да минава на кон или да върви насреща ти?

— Видях само каруцата. Разпознах я, като се приближих. Бях я виждал доста често близо до вкъщи. Същата вечер Ирен и майка й ми бяха казали, че тя е бременна и от кого. Бях бесен. Тръгнах да търся Бейнс. И тогава го видях да влиза в града, но не идваше към нашата къща, а завиваше към кабинета на доктор Ралстън. Изревах му, после хукнах след каруцата. Той намали. А, да. Една двойка коне, които теглеха фермерско ремарке, натоварено с жито, прекоси улицата и той трябваше да спре заради тях. Така успях да го хвана. Скочих отзад в каруцата и опрях ножа в гърдите му, а той ме изгледа кръвнишки.

— Какво каза Бейнс?

— Изкрещя ми, че е тежко ранен и че отива на доктор. Казах му, че не ми прилича на тежко ранен. Той отпусна поводите и впрягът спря. Обвиних го за бременността на Ирен, а той ми каза, че това било нещо между тях двамата. Бил достатъчно голям, за да знае какво прави. Тикнах острието на ножа си в ризата му и му пуснах кръв. Той измъкна своя деринджър и се опита да ме застреля, но не беше познал. Залюля се и падна откъм страната на конете. Стреля, не улучи и аз му избих оръжието. После припадна и аз му ги отрязах. Спомних си, че беше тръгнал към доктор Ралстън и шибнах коня, за да продължи надолу по улицата. Не видях никой на улицата или някой да си влиза в дома.

— Проследи ли каруцата?

— Не, гледах, докато стигна до средата на пресечката, после се обърнах и хукнах към къщи. Хвърлих си ножа, никога повече не исках да го виждам, особено с кръвта на изнасилвача по него.

— Запазихте ли деринджъра? — попита Бъкскин.

— О, не. Когато му ги отрязах, сложих долу оръжието и му разтворих широко краката.

— В колко часа се прибра вкъщи?

— Беше се мръкнало, съвсем тъмно беше, когато оставих каруцата. Трябва да е било седем, седем и половина.

— Кой караше фермерското ремарке?

— О, старият Кейлъб. Знам го само по име. Има малка ферма на север от града.

— Добре. Спомняш ли си да си видял някой друг? Затвори очи и се върни на момента, когато си догонил каруцата.

— О, чак толкова! Добре де, имаше някаква жена, която си влезе в къщата. Идва от време на време на църква. Възрастна е. Никога не си носи косата на кок. Жена ми знае как се казва.

— Дотук добре, но за мен е по-важно дали си видял някакви мъже.

— Не сър, това беше.

— Добре, мистър Чайнинг. Не мога да ви обещая, че няма да бъдете наказан за това, което сте направили. Освен това предполагам, че съзнанието за греха, който сте сторили, ви създава достатъчно грижи.

Бъкскин се обърна и си тръгна, а проповедникът остана насред главната улица с наведена глава и отпуснати рамене.

Бъкскин беше научил много нови неща около убийството на Елууд Бейнс, но не и най-важното: кой го е отровил, кой го е прострелял и кой го е убил с куршума в тила.

Деринджърът.

В доклада на полицията не беше споменато около трупа да е — намерено оръжие. Проповедникът не беше взел деринджъра. Къде може да се е дянал? Какво е станало с него и това ли е било смъртоносното оръжие?

Стрелбата с едрокалибрен деринджър отблизо винаги е смъртоносна. Раната прилича на изгаряне от цигара. Да, възможно е да е бил убит със собствения му деринджър. Но кой е натиснал спусъка?

По главната улица се приближаваше облак прах. Пощенската кола влизаше в града. Междуградските дилижанси се бореха с нагорнищата, търкаляха се спокойно през правите отсечки, но когато влизаха в града, кочияшът изплющяваше с камшика, конете препускаха в галоп и екипажът се втурваше по главната улица сред облак прах и пръхтящи коне, а градските момчета се затичваха подире му. Екипажът застърга насред спирката на дилижанса, а напречните греди опряха в дървените колела и вдигнаха нова вихрушка прах.

Кочияшът слезе, отвори вратата и подкани пътниците да излязат. Някой започна да кашля иззад чанти, раници и кутии. Кочияшът мина отзад и отвори багажника, откъдето извади още багаж.

Когато местните пътници се разотидоха по домовете си, трима новопристигнали мъже в тъмни костюми застанаха до пешеходната пътека в близост до спирката и се заоглеждаха. Един от тях извади джобен часовник и го погледна. Вторият си свали шапката, завъртя я веднъж в ръцете си и пак я сложи. Третият се обърна надолу към улицата, каза нещо и тримата тръгнаха в тази посока. Приближаваха се към Бъкскин.

Вървяха по дъсчения тротоар рамо до рамо, а хората ги заобикаляха. Бяха минали известно разстояние, когато друг мъж в черен костюм и жилетка се забърза срещу тях. Ръкува се с всички, после се обърна и поведе дошлите към близкия офис. Бъкскин го разпозна.

Посрещачът беше Адлер Пикъринг, адвокат по професия и дясна ръка на Елууд Бейнс. В съзнанието на Бъкскин започна да просветва: трима мъже в тъмни костюми бяха идвали преди това в Джаксън. Това трябва да са тримата за жп линията, които Бейнс е придружавал.

Изглежда, сега адвокатът Пикъринг заемаше мястото на починалия си клиент. Дали той можеше да има пръст в убийството? Но Бейнс не е участвал с никакви пари в жп линията и всички са го знаели. Ами ако не е така? Възможно ли е Пикъринг да е надушил възнаграждението за шефа и да е решил той да го прибере? Тук трябваше да има пари или земя и изглеждаше така, сякаш адвокатът Адлер Пикъринг е тръгнал по следите на привилегиите, стига да е имал възможността да даде разрешителните.

Бъкскин тръгна към офиса на Пикъринг. Сега беше моментът да се разбере какви са основанията му. Щеше да е неканен гост на съвещанието в адвокатския офис. Натисна бравата и се изхили при мисълта за това, кой щеше да е по-изненадан: тримата държавни служители или адвокатът.