Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бъкскин (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Derringer Danger, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2011)
Разпознаване и корекция
Ti6anko (2011)

Издание:

Кит Далтон. Опасния Деринджър

 

Превод: Лора Димитрова

Редактор: Мая Арсенова

Коректор: Юлия Бързакова

Издателство „Калпазанов“ — Габрово

Оформление на корицата: PolyPress — гр. Габрово

PRINTED BY ABAGAR OOD — V. TARNOVO

ISBN 954–19–0024–0

История

  1. — Добавяне

Глава 3

На следващата сутрин Бъкскин се събуди точно в шест и половина. Тили вече си беше отишла. Това беше добре. Никакви празни приказки, никакви обещания, никакви лъжи, никакви проверки.

Закуси в кафенето „Големите тетони“, където поговори с Джош Бейнс.

— Опитвам се да се ориентирам — каза Бъкскин. — Опитвам се да подредя фактите и да направя някакво разумно предположение кой може да бъде заподозрян. Тази сутрин ще отида в ранчото, за да поговоря с вдовицата, децата и някои от наемните работници. Те може би знаят нещо, което на никого не биха казали. Случва се.

Закуси обилно и поговори още десетина минута с Джош в кухнята, но той не можеше да се сети за никакви опасни действия или врагове на големия си брат, освен тези, които бе споменал вече.

Бъкскин нае кон от обществената конюшня и след час вече беше на територията на „Бокс Б“. В ранчото имаше повече от дванайсет постройки, две от които се ползваха за обори, и хубава двуетажна къща.

Един каубой, който тъкмо се беше облекчил, видя Бъкскин, като слизаше от коня.

— Добро утро, търся мисис Бейнс.

— Тя не наема никого.

— Добре де, не я търся за работа. В къщата ли е?

Задната врата на къщата се хлопна и се показа една жена. Бъкскин предположи, че там трябва да е кухнята. Жената носеше чаша кафе и примижа на слънцето.

— Кой е, Рейфорд?

— Не се е представил. Иска да ви види.

— Прати ми го горе.

Бъкскин се завъртя, върза коня си и тръгна към вдовицата на Бейнс. Тя беше бледа, крехка, очите й гледаха неспокойно. Дясната й ръка погали чашата с кафе, отпусна се, после пак се вдигна към чашата. Прокара пръсти през тъмната коса и докосна кичурите, които се бяха измъкнали от кока на врата й.

— Мисис Бейнс?

— Да.

— Казвам се Бъкскин Дий Морган. Детектив съм и се опитвам да открия кой е убил вашия съпруг.

— Не съм наемала никакъв детектив.

— Така е. Работя за вашия девер Джош Бейнс. Той смята, че е крайно време да се разбере как и защо е умрял съпругът ви. Предположих, че няма да възразите срещу това.

Тя отстъпи назад, а цялото й тяло изглеждаше така, сякаш в миг се беше смалила с един инч и беше загубила двайсет паунда от теглото си. После се съвзе, кимна и направи опит да се усмихне.

— Джош винаги е бил съвестен. Сега се е захванал и с тази работа. Това не му влиза в задълженията, но аз също бих искала да знам кой е застрелял съпруга ми. Можете ли наистина да откриете какво точно е станало?

— Това възнамерявам да направя. Няма ли да е по-добре да поговорим вътре? Силното слънце не е много подходящо за светлата кожа на лицето ви.

Усмихна се за част от секундата и Бъкскин видя, че някога е била красива. Сега изглеждаше повяхнала от последните дни, изпълнени с грижи и тревоги около смъртта на съпруга й.

Тя колебливо му протегна ръка, сякаш се чудеше дали да стисне неговата, или да му я поднесе за целувка.

— Казвам се Ракел Бейнс. Влезте в кухнята, моля. Искате ли чаша кафе? Току-що е направено.

Малко по-късно Бъкскин сърбаше горещата напитка, която беше толкова силна, че можеше да задържи на повърхността гвоздей.

— Значи казвате, че когато съпругът ви напуснал къщата малко след вечеря в деня, в който е бил убит, е бил в добро настроение и се е чувствал добре.

— Да. Каза, че имал някаква работа в града. Елууд често ходеше до града, за да играе на карти и да пийне по чашка-две. Бракът ни не беше в цветущо състояние. — Тя погледна встрани, после пак се обърна към Лий. — Спяхме в отделни спални повече от осем години.

Бъкскин запомни този интересен факт, но не му отдаде голямо значение.

— Вашият съпруг споменавал ли е за някого, с когото е възнамерявал да се срещне онази вечер? За сделка по работа, нещо по поддръжката на ранчото, някой делови партньор?

Мисис Бейнс отново се сви в крехкото си тяло. Изглеждаше така, сякаш наистина беше станала по-малка, по-незначителна. Поклати глава.

— Напоследък Елууд не говореше много с мен. И дума не обели през последната вечер за това, какво ще прави в града или с кого ще се среща. Съжалявам, не мога да ви помогна. Много бих искала, но не мога.

— Откога бяхте женени?

— Миналият четвъртък станаха осемнайсет години. — Вдигна ръката си нагоре и покри устните си с пръсти. — Мистър Морган, колко ви плаща Джош?

— Три долара на ден плюс разноските.

— Глупости. Как може да наема детектив като вас за такава надница? Заинтересована съм да разбера кой е застрелял съпруга ми, мистър Морган. Когато го откриете, независимо от това, дали е жив или мъртъв, дали ще го осъдят за убийството или не, ще ви платя пет хиляди долара. Само искам да знам кой го е застрелял.

— Много щедро. Но защо ще го правите? Аз съм се заел съвестно с работата, която ми предложи Джош, за три долара на ден. Какъв смисъл има да ми правите такова предложение?

— За да ви накарам да побързате и за да съм сигурна, че ще намерите убиеца.

Очите й можеха да те изпепелят със сила, която той не допускаше, че е възможно да се крие в крехка жена като нея.

— Да, аз трябва да знам кой е застрелял съпруга ми. Стреляли са два пъти, нали знаете? Бих искала да знам кой е дал последния фатален изстрел.

— Ще го знам в най-скоро време, мисис Бейнс, можете да сте сигурна в това. А сега бих искал да се видя с децата ви. Те вкъщи ли са?

Жената отиде до стълбите и извика. Едно петнайсетгодишно момиче слезе долу. Беше копие на майка си. По-малка, но вече с оформен голям бюст: твърде много плът за младото й тяло. Но лицето й беше почти същото като на майка й. Чудноват малък нос и тъмнокафяви очи с дълги мигли. Тъмнокестенявата й коса падаше върху раменете лъскава и грижливо сресана. Беше по-ниска от майка си, висока около пет фута, но след като пораснеше, щеше да е с два инча по-висока от нея.

— Мистър Морган, бих искала да ви представя дъщеря си Мидж. Мидж, това е детективът, за когото чухме в града.

Мидж моментално се наежи, после мръдна с рамене, при което сякаш цялото й тяло се разтопи. Пристъпи напред и му подаде деликатната си ръка с дълги, тънки пръсти.

— Чух, че имало някой в града, който задавал много въпроси. Естествено, бихме искали да узнаем кой е убил баща ни, но никак не ни е приятно да изживеем целия този ужас отново. Сигурна съм, че ме разбирате.

— О, разбирам ви, Мидж. Понякога обаче се налага да си спомним за ужасните неща, за да разберем какво точно е станало и кой е бил виновен за тях. Виждала ли си баща си онази вечер, преди той да отиде в града?

— На вечеря, и после пак, преди да потегли.

— Как изглеждаше? Нервен ли беше, или беше спокоен?

— Не забелязах. Беше забавен на вечеря. Но когато го видях за последен път, вече в каруцата, изглеждаше по-сериозен, даже малко строг.

— Знаеше ли кого отива да види в града?

— Не. Не знам много за деловите му работи.

Бъкскин й благодари и вдовицата го покани да излязат, за да го запознае със сина си, Кени. Той вече беше най-добрият каубой и въртеше голяма част от работата по добитъка в ранчото.

Откриха го в широкия корал, където двама мъже обяздваха коне. Момчето беше на шестнайсет години, жилаво и загоряло, с работна каубойска шапка, цялата в петна от пот и прах. Той се смъкна от оседланото животно и се здрависа с Бъкскин.

— Приятно ми е, мистър Морган. Искрено се надявам да откриете убиеца на татко. Ако вие не успеете, мисля, че аз ще трябва да го направя. Мама казва, че няма да ми разреши, защото й трябвам тук, но един син не може просто да подмине убийството на баща си току-тъй. Схващате за какво ви говоря, нали?

— Прав си, Кени. Изглежда, тук, в ранчото, има много неща, които трябва да правиш. Защо не ми отпуснеш няколко седмици, за да се опитам да хвана виновниците? Ако не мога да ги намеря, ще ти прехвърля работата. Така честно ли е?

— Да, мистър Морган, съвсем честно е. Имате съгласието ми.

Бъкскин видя как вълна от благодарност озари лицето на вдовицата на Бейнс, после този израз изчезна и то отново се намръщи. Мисис Бейнс кимна на сина си. Той се метна на коня в средата на корала и продължи да го обяздва.

— Сега отивате ли си, мистър Морган? — попита вдовицата.

— Да, ще тръгвам, мисис Бейнс. Благодаря ви за кафето и за честното и открито отзоваване на въпросите ми. А, още нещо. Мислите ли, че съпругът ви е бил замесен в някакви сделки в града, които да са му създали толкова жесток враг, че той да поиска да го убие?

Слабата жена се замисли, хвана коня му за юздата и докато се разхождаха, заговори:

— Не. Не мисля. Честно казано, не зная кой знае колко за предприятията, които съпругът ми е притежавал. Сега разбирам за тях. Аз ще поема ръководството им и ще помагам на Кени в ранчото. В краен случай той ще се нагърби с цялата работа. Знам само, че съпругът ми е наемал хора, за да му въртят търговията, упражнявал е пълен контрол, но изобщо не е стъпвал по местата, където се е продавало, та да си навлече гнева на някого. Не е разорявал други търговци, ако натам биете.

Той й благодари, яхна коня си и се отправи на север. Мидж се показа на кухненската врата и му махна. В начина, по който беше застанала, имаше нещо, което го върна към един спомен. Той се усмихна. Беше в Абилийн. Там срещна онази малка тъмноока блудница. Имаше тяло като това на Мидж и обичаше да застава по същия предизвикателен начин: ето го, момчета, но ще трябва да си платите, за да го имате. Недвусмислена поза.

Бъкскин тръсна глава. Мидж беше едва на петнайсет. Приликата с блудницата от Абилийн беше случайна. И все пак имаше нещо изключително сексапилно в това момиче. Дали не беше някоя секс бомба, която чака някой да я взриви? Бъкскин си помисли, че едва ли някога ще разбере, така че обърна коня си на север, продължи по Змийската река, която лъкатушеше нагоре към другото ранчо „Слаш С“, отбелязано като собственост на Лукас Шелби.

Едва ли собственикът на това ранчо имаше пръст в убийството на Бейнс. На този етап обаче Бъкскин беше длъжен да провери всеки възможен заподозрян. Двама притежатели на големи ранчота, един срещу друг в спор за правата върху водите можеха да си създадат големи проблеми.

Малко преди пладне пристигна в ранчото „Слаш С“. Една оградена пътека водеше към едноетажната къща, около която имаше още четири сгради. Двама от работниците бяха близо до корала. Преди да успее да им извика, един широкоплещест мъжага, висок над шест фута, излезе насреща му. Едрият детектив отстъпи пред червендалестото животно и кимна.

— Аз съм Шелби. Ти трябва да си онова момче — детективът, за когото чух, че задавал много въпроси в града. Ела да изпием по една бира. Не е студена, но се мъчим да си направим ледница. Може би другата зима, когато ни остане малко свободно време. Виждал ли си ледница? Обичам тези проклети неща.

Шелби изглеждаше като мечка. Имаше гъста вълниста брада, прошарена на места тъмна коса и блестящи зелени очи, за които Бъкскин се обзалагаше, че никога не пропускат нищо.

Въведе Бъкскин през обрамчения с мрежа портал и премести два дървени стола с облегалки.

— Направих ги собственоръчно миналата зима. Обичам да работя с дърво. Земеделецът трябва да се занимава с нещо, докато навън вали сняг.

Сложи две бирени бутилки на масата.

— Видях те да идваш по пътеката. Дойде ми наум, че можеш да си наквасиш устата с чаша бира. Не знам колко градуса е, трябва да е някъде между четири и шест.

Ще ти се вдигне малко настроението. Пиеш ли бира?

— Като се връщам от път. Сега се опитвам да открия кой е убил Елууд Бейнс. Можеш ли да ми помогнеш? Ти ли си го направил?

Шелби се разсмя.

— По дяволите, не! Не че съжалявам, че си отиде. Може би щях да го направя за собствено удоволствие, ако беше продължил да ме притиска. — Отвори бутилките и подаде едната на Бъкскин. — Елууд цял живот е заплашвал всички останали. Блъфираше, сплашваше, можеше да те разпердушини, ако не отстъпиш пред шантажите му. О, не всичко беше блъф, но при простите хорица тези неща минават.

— Но не и пред теб, нали? Как те обработваше?

— Започна да ме тормози още от първия ден, когато доведох стадото си в долината. Знаех къде са границите на ранчото му, тези — заселническите. Останалото беше открит участък. Бях си побил коловете и определих територията си върху сто ярда на ширина и сто ярда дължина нагоре по течението на Змийската река. Така границите ми бяха близо на шест мили от реката. Трима ездачи от „Бокс Б“ ми наредиха да освободя техния участък. Показах им заселническите си документи. Всичко беше законно и точно и ездачите се върнаха. На следващия ден пристигна самият Елууд Бейнс и започна да прави корал там, където бяхме разпънали две палатки. Тогава взех около десетина души от хората си с готови за стрелба пушки. Наобиколихме го. Разположих въоръжените мъже така, че на Бейнс да му са напълно ясни намеренията ни. Показах му заселническите си документи, но той не им обърна внимание. Повалих го на земята, а куршумите на хората ми вдигнаха прашни облачета около ръцете и краката му.

Същата нощ стадото ми беше подплашено с бомбички и хукна, та се не видя вече. Нищо не открих от него. Но на следващата нощ най-големият обор на Бейнс хвръкна във въздуха. След този случай заплахите престанаха. — Очите му зашариха. — Оттогава нямам кой знае какви проблеми с Бейнс. Изглежда, човекът е блъфирал.

Но свали оръжие едва когато му го казахме в лицето.

— Имали ли сте някакви по-големи разправии през последните един-два месеца? — попита Бъкскин.

— Нищо, което да заслужава внимание. Няколко колчета по междата, малко спорни снежни маси през пролетта. По дяволите, бяхме сключили примирие и живеехме така от близо осем години. Не съм убил Бейнс, ако до това се опитваш да се докопаш. Нямах причина. Както и да е, ако съм искал да го убивам, можех да го направя с един изстрел от сто ярда разстояние.

Бъкскин надигна кафявата бирена бутилка и я пресуши.

— Да, днес вече имаш солиден дом и хубава бира. Защо ще ти е да се захващаш с Бейнс?

— Никога не сме се имали много, но, дяволите да го вземат, никой мъж не заслужава да умре по този начин. Чух, че са стреляли два пъти по него.

— Поне. — Бъкскин стана. — Благодаря ти за помощта. Аз най-добре да се връщам в града.

— Толкова езда, без да си похапнал нещо! Вече е пладне. Тук, в „Слаш С“, се храним добре.

След обилния обяд Бъкскин благодари на собственика на ранчото за гостоприемството, сбогува се и се отправи обратно към града. Имаше да язди осемнайсет мили, а не знаеше никакви преки пътеки.

Беше пет следобед, когато върна наетия кон в конюшнята в края на града, прибра се и се качи в стаята си на втория етаж. Влезе вътре и намери бележка в средата на леглото.

„Бък, съжалявам. Липсваше ми. Тази вечер съм на работа. Имам да ти съобщя нещо за нашата малка разгонена бременна кучка. Ще поговорим по-късно.“ Подписът беше на Тили.