Кит Далтон
Опасния Деринджър (7)

Глава 7

Бъкскин не си направи труда да почука на адвокатската врата. Отвори я и влезе вътре. Четири изненадани лица се обърнаха към него.

— Господа, името ми е Лий Морган и съм в града да разследвам убийството на вашия бивш съдружник Бейнс.

Един от мъжете стана.

— Ние бяхме информирани за неговата смърт и съжаляваме много. Смъртта му е голяма загуба за Джаксън.

— Мистър Морган, вие не сте поканен на тази среща — намеси се адвокатът Пикъринг. — Бих ви помолил да напуснете.

— Страхувам се, че това няма да стане, преди да получа отговор на някои въпроси. Предполагам, че вие сте тримата джентълмени от Чикаго, които са идвали тук и преди.

Високият мъж поклати глава.

— Да, прав сте. Мистър Бейнс беше наш съдружник.

— Неговата вдовица ми показа вашите писма. Но от тях не става ясно какви услуги ви е правил. Как му плащахте?

— Не е ваша работа, Морган — отвърна остро Пикъринг.

Мъжът от Чикаго се усмихна.

— Казвам се Данууди. Аз съм председател на компанията, която ще строи железницата. Щастлив ще бъда, ако мога да ви помогна в разследванията. Да, ние имахме уговорка с мистър Бейнс, но колко пари са били договорени е частна информация и не виждам защо това ще има връзка със смъртта му.

— О, има! Той е убит. Парите, които е трябвало да получи, са сериозен мотив за убийство.

Мъжът явно обмисли казаното от Морган. Той беше добре облечен. Скъп костюм, перфектен възел на връзката, бяла риза. Поклати глава.

— Може би сте прав, че паричните обещания биха могли да се вземат под внимание. Разбира се, този договор е без значение сега. Това задоволява ли ви?

— Не съвсем, мистър Данууди. Предполагам, че Бейнс се е занимавал с прекарването на пътя за железницата.

— Нямам право да отговоря на това, мистър Морган.

— Аз знам. Без такава съществена инвестиция строежът би бил невъзможен.

— Съжалявам, но не мога да ви отговоря и на това. В момента сме на закрито събрание и нямаме много време. Би било добре да проявите тактичност и да напуснете.

— Никога не съм бил тактичен, мистър Данууди. Нека да го кажа и така. Ако вие тримата и Пикъринг имате пръст в смъртта на Бейнс, аз ще ви заловя с обвинение за ненавременната смърт на видния гражданин на Джаксън. Ясен ли съм?

— Ясен сте, мистър Морган. Приятен ден.

Бъкскин постоя за момент с ръка на четирийсет и петкалибровия си колт. После се ухили, обърна се и излезе от офиса.

Значи имало е нещо за Бейнс в тази работа с железницата. Какво ли би могло да бъде? Най-вероятно плащането е било обещано в земя. Ако железницата стигне до Джаксън, земята, през която минава, ще поскъпне. Петдесет, шейсет, а може би осемдесет парцела земя около нея в действителност щяха да станат собственост на Бейнс. Компанията имаше достатъчно земя, за да прояви щедрост. И доходът от нея би могъл да му осигури старините и семейството му завинаги. Би могло.

Докъде бе стигнал с разследването? Участието на Бейнс в работата по железницата би могло да бъде мотив за убийството му. Чудесно. Обаче мотив за кого? Пикъринг? Твърде очебийно. Всеки би могъл да се досети. Тогава кой?

Бъкскин пое към хотела. Провери в кутията си и намери два плика. Отвори единия и прочете бележката, докато изкачваше стълбите. Беше от Тили: „Довечера със сигурност. Днес съм заета. Мога да те видя около фермата. Ако не, тогава в твоята стая в десет часа. Ще се надявам!“

Втората бележка беше написана от по-нежна ръка върху леко напарфюмирана хартия. „Мистър Морган, имам нужда пак да говоря с вас, за да разбера как върви разследването. Аз съм в нашата градска къща. Ще я намерите лесно. Триетажна къща в бяло. Не може да не я видите. Бих искала да се срещнем между два и четири днес следобед. Ще се надявам.“ Беше подписана от Ракел Бейнс.

Интересно.

Бъкскин се чудеше какво щеше да иска тя. Той би я помолил за предплата. Да, би трябвало да направи това. Няма да му е зле, ако за работата си получи двойно заплащане. Ракел можеше да си го позволи.

Сега беше само малко след два. Дий усети, че е гладен. Трябваше да си поддържа силите. Влезе в стаята си и изми ръцете и лицето си в порцелановия леген. Среса се и си сложи шапката, килната леко надясно. Тъкмо тръгваше към вратата, когато някой почука. Отвори я и застана между нея и стената, както винаги. Само за да види Тили, която буквално влетя в стаята.

— Добре, че те намерих. — Тя отиде към него и го целуна страстно, притискайки тялото си до неговото. — Знам, че точно сега нямаме време, но ми позволи поне малко да ти се насладя. Посмучи ми гърдите, моля те! — Тя си отвори блузата.

— Трябва да тръгвам след минута. — Каза Дий. — Не се разгорещявай и не ме следвай гола до долу.

Тя се ухили.

— Каква прекрасна идея! Бих могла да съм гола и да се държа за теб, докато ме влачиш по стълбите към фоайето.

Той се наведе и я целуна, помачка зърната й, докато те набъбнаха, след това я отблъсна.

— Аз наистина трябва да тръгвам.

— Бих могла да ти го измъча набързо. Искаш ли?

— Сексът никога не ти е достатъчен. Но сега просто нямаме време. Обещавам ти, скоро ще го направим, както ти искаш. Трябват ми още ден-два, за да си свърша работата тук. Тогава ще направим нещо специално.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Той закопча блузата й и се отправи към вратата.

— О, да. Следващия път ще ми доставиш пълно удоволствие.

— Да, следващия път.

Тя отвори леко вратата, подаде навън глава, за да огледа коридора, после бързо затвори след себе си.

Лий се ухили след нея и я последва. Имаше нужда от обилен обяд, след което щеше да се срещне с мисис Бейнс. Чудеше се какво ли беше измислила този път.

В „Големите тетони“ се видя с Джош Бейнс и му каза, че има напредък в разследването, но не е съществен, обядва и се отправи към градската къща на мисис Бейнс.

Намери я и позвъни. Почти веднага млада жена отвори вратата.

— Да, сър?

— Лий Морган. Мисис Бейнс ме очаква.

— Доведи господина в трапезарията — чу той гласа на мисис Бейнс.

Минута по-късно Бъкскин влезе в стаята, където Ракел Бейнс седеше на един диван, облечена в рокля на цветя, дълбоко изрязана, прилепнала по тялото й. Не изглеждаше толкова зле, както при първата среща в ранчото.

— Получих бележката ви.

— Добре. Елате и седнете тук. Трябва да говорим.

— Вие казахте, че искате да открия кой е убил съпруга ви. Трябва да знаете, че по него е стреляно два пъти. Веднъж с пушка и втори път с едрокалибрен пистолет.

— Да, същото ми каза и погребалният агент.

— И така, кой от двамата, които са стреляли, искате да откриете?

— Искам да знам кой куршум е убил моя съпруг.

— Аз научих някои неща, мисис Бейнс, но още не мога да дам отговор на въпроса ви. Сега знам, че вашият съпруг е имал финансов интерес от построяването на железницата. Предполагам, че са му плащали в брой или са му обещали земя заради услугите, които е правил на компанията. Говорих преди около час с мъжете от Чикаго. Освен това научих, че някой е ранил вашия съпруг след стрелбата с пушката, но този човек не е могъл да го убие.

— Ранил го е? Какво имате предвид?

Бъкскин отмести поглед встрани, но тя продължаваше да го гледа в очите. Най-накрая той се обърна отново към нея.

— Мисля, че трябва да знаете. Гробарят и докторът казаха, че мъжът ви е бил кастриран, след като е бил прострелян, но преди да умре.

— О, боже! — Тя вдигна ръце шокирана. — Защо, по дяволите, някой ще иска да направи това на Елууд?

— Това е друга част от тази трагедия, която може да остане неразкрита. Докторът не го е вписал в смъртния акт, за да предотврати скандализирането на Бейнс. Но вие ме попитахте и аз реших, че имате право да знаете.

— Аз мога да се сетя коя е причината да бъде кастриран един мъж, но, е… добре, това е нещо, което не ме интересува сега. Искам само да знам кой го е убил.

— Ще ви кажа, като го открия, мисис Бейнс. Доколкото си спомням, нашата уговорка беше за пет хиляди долара. Аз вече имам разходи.

— Колко са ви необходими?

— Триста долара ще са достатъчни.

Тя го погледна изненадано.

— Мистър Морган, сигурна съм, вие осъзнавате, че това са много пари. Ние наемаме каубои за цяла година за триста долара.

— Сигурно. Обаче вие им давате стая и храна, освен това те не рискуват живота си. Аз обичам работата си и влагам в нея много повече, отколкото един обикновен каубой.

Тя стана. Бъкскин също се изправи. Ребе са се усмихна.

— Мистър Морган, мислите ли, че съм неатрактивна?

— Мисис Бейнс, вие изглеждате сто пъти по-добре, отколкото когато ви видях в ранчото преди няколко дни. Тази рокля ви отива много повече от черното.

— Не мислите ли, че е твърде отворена? Имам предвид, че показва повече, отколкото трябва.

— Не, въобще не. На изток жените показват много повече. Балните им рокли са дълбоко изрязани и не скриват почти нищо.

— Добре, господин Морган, аз ще ви дам тези триста долара, независимо от това, кое име ще ми кажете. — Мисис Бейнс отключи едно чекмедже на масивното махагоново бюро в стаята и извади плик. — Ето, това ще ви осигури храна и стая в хотела за още няколко дни. Колко време мислите, че ще ви отнеме да откриете убиеца? — попита тя и му подаде парите.

— Не съм сигурен. Надявам се да е по-малко от седмица.

— Вие казвате, че харесвате роклята ми — каза тя, като изпъна тяло, след това се завъртя и роклята се разпери, като почти изцяло откри бедрата й.

Бъкскин се ухили.

— Мисис Бейнс, аз още повече харесвам роклята, когато правите това.

— Бихте ли останали да послушаме малко музика от тези кръгли записващи устройства, които Елууд бе поръчал и му изпратиха? След това можем да вечеряме. Не обичам да се храня сама.

Дий отказа категорично.

— Не сега. Моментът не е подходящ. — Той трябваше да узнае повече за нея и за случая. Може би следващия път щеше да се възползва от поканата й и да опита кафето й. Засега нямаше причини да смята, че тя може да е отровила мъжа си. — Това е много приятна покана, мисис Бейнс, но аз имам уговорка за вечеря, а освен това този следобед трябва да се срещна с още двама души. Може да го направим друг път.

Тя се намръщи.

— Добре, друг път. Аз толкова се надявах, че ще бъдем заедно, но щом трябва да вървите…

— Да, трябва.

— Аз наистина очаквам резултати от работата, за която ви плащам.

— Скоро ще ги имате. Сега трябва да тръгвам.

Тя го заведе до външната врата и задържа ръката му, като се доближи твърде много до него, така че неговата ръка докосна гърдите й. О, да, Ракел имаше нужда от мъж. Той можеше да се възползва от това, за да измъкне истината за смъртта на съпруга й, ако тя имаше вина. Вече на вратата Ракел му се усмихна.

— Ти сигурно ще дойдеш пак скоро, за да ме държиш в течение на нещата. Аз ще остана в градската къща за известно време. Децата ще останат засега в ранчото.

Морган поклати глава и излезе на пътеката на улицата. Все още нямаше ясна представа за жената. Сега тя нямаше нищо общо с жената, която бе видял в ранчото. Бе смела, агресивна, самоуверена. Може би парите и силата, която те даваха, я бяха променили. Докато вървеше към главната улица, реши къде трябва да отиде сега. Беше време отново да говори с шерифа. Можеше да е открил нещо ново. Не трябваше да пренебрегва евентуалната възможност за помощ от негова страна. Шериф Джеферсън поклати глава, когато Лий влезе в офиса.

— Нищо, съвсем нищо. Казах ти, че този случай е записан към неразрешените. Не се рови, докато не излезе нещо от само себе си.

— Може би има нещо, което да не знаете, шериф.

— Нещо ново? Какво?

— Елууд Бейнс не само е прострелян, но е и кастриран. Гробарят и доктор Ралстън казаха, че не е умрял от това, и поради тази причина не са го описали в смъртния акт.

— Кастриран? Отрязали са му топките?

— Да, някой го е направил. Това интересува ли ви?

— Не чак толкова.

— Може да е бил същият, който е изпратил фаталния изстрел, човекът, когото търсим. — Бъкскин въобще не беше сядал и сега се отправи към вратата, но спря.

— Шерифе, предполагам, че всеки човек на закона работи по различен начин. Ако бях на ваше място, бих се размърдал, за да открия кой е убил най-богатия мъж в града. Аз вече узнах доста неща, но след като вие не се интересувате, няма нужда да ви ги казвам. — Направи още няколко крачки към вратата. — Когато намеря убиеца, ще ви го доведа.

— По дяволите, не ме е грижа. Прави с него каквото искаш.

Бъкскин пак поклати глава. Имаше нужда от малко свеж въздух.

В хотела този път не намери бележка от никого, но един нисък мъж в сив костюм стана от дивана във фоайето и тръгна към него.

— Мистър Морган?

Бъкскин спря.

— Може би. Кой пита?

— Аз съм Ван Тейлър. Имам магазин за бижута. Чух, че търсите убиеца на Бейнс. Може да имам информация, която да ви помогне.

— Да, аз съм Морган. Какво знаете?

Бъкскин погледна над малкия човек и видя Тили, която идваше към него. Тя кимаше към ниския мъж.

— Мистър Морган, мисля, че знам кой уби мистър Бейнс. Тъкмо затварях магазина си. Беше почти тъмно. Видях каруцата на мистър Бейнс по главната улица. Познах я, защото мистър Бейнс е — беше — един от моите най-добри клиенти. Каруцата му спря в края на улицата пред салона, но аз можех да го виждам. Едно момиче изскочи от каруцата му и побърза да влезе в салона. Един мъж излезе веднага след нея и стреля по каруцата четири или пет пъти. Чух писък. Тогава сам побягнах надолу след каруцата. Изглеждаше, като че ли никой не управляваше конете.

Тили продължаваше да прави знаци зад малкия мъж.

— Мистър Морган, управителят на хотела иска да ви види. Каза, че е много важно.

— Имам важен разговор в момента.

— Това е по-важно. Той каза, че не може да чака. Ван, можете ли да почакате?

Тили му отправи една от своите чаровни усмивки и ниският мъж отстъпи.

— По този път, мистър Морган. Сигурна съм, че ще ми бъдете благодарна.

Когато вече бяха далече от Ван Тейлър, Бъкскин каза намръщено:

— За какво, по дяволите, е всичко това?

— Ван Тейлър е най-големият лъжец в града. Той разказва измислени истории за всеки по всяко време. Никой не вярва на нито една негова дума. Съжалявам, но аз наистина имам да ти кажа нещо важно. Днес имах посещение. Тя е в твоята стая. Тръгва утре за Омаха. Ирен Чайнинг те чака да говори с теб. Тя ме накара да те срещна с нея.

Бъкскин взе стъпалата по три наведнъж и за секунди беше в стаята си. Почука, отвори и влезе.

Едно момиче стоеше до прозореца. Обърна се и той видя, че е интересна — не беше красива, но в нея имаше нещо, което се запомняше.

На лицето й лежеше сянка на тъга.

— Ирен, казвам се Лий Морган. Разбрах, че искаш да говориш с мен.