Кит Далтон
Опасния Деринджър (4)

Глава 4

Бъкскин се изми, слезе долу до хотелската закусвалня, вечеря набързо и се върна веднага в стаята си. Не искаше пак да изтърве Тили. Изглежда, най-сетне имаше някаква следа. Може би убиецът първо беше кастрирал Бейнс, гледал го е как се мъчи, държал го, докато раната му е спряла да кърви, и после му е пръснал мозъка с револверния изстрел в главата. Да. Може и така да е било.

Къде, по дяволите, беше Тили? Почака я в стаята си до седем, после слезе долу и огледа във фоайето. Администраторът го попита дали има нужда от нещо. Бъкскин би искал да разбере къде живее Тили, но се сети, че така може да й навлече служебни неприятности, а това пък беше последното нещо, което искаше да й се случи.

Върна се в стаята си в осем и се зае да почисти и смаже своя колт 45-и калибър. Когато приключи с него, поработи и с резервното оръжие, което носеше в торбата с принадлежностите, малък смъртоносен 45-калибров деринджър. Беше за особени случаи и неведнъж му се бе налагало да го използва.

Най-сетне на вратата тихо се почука.

Тили беше застанала в празничните си дрехи, широко усмихната.

— Казах ти, че бях заета. Една моя приятелка се ожени късно следобед. — Тили се изхили. — Точно сега Сю сваля за първи път хубавичката си прилепнала дрешка. Бих искала да съм там, за да видя как я държи.

Той я пусна да влезе вътре и затвори вратата. Тя го целуна страстно, като прилепи плътно топлото си тяло до неговото. Когато се отдръпна, се засмя тихичко.

— Ей, може би и аз някой ден ще се омъжа, кой знае. Ще си взема такъв мъж, когото винаги да желая.

Бъкскин погали гърдите й, а тя свали ръцете му от тях. Погледна го и се изхили.

— Още сега ли, и то в най-хубавите ми дрехи?

— Зависи от това, което ще ми кажеш за нашата малка бременна лейди.

— А, това ли? Подпитах тук-там. Три-четири от нас познават всички, които са оплескали пейзажа. Градът ни не е кой знае колко голям. Сигурни сме, че е била Ирен Тини Титс Чайнинг. В последно време не е приемала никой, който носи панталони. Горката. Предполагам, че се опитва да си заздрави позициите пред маминките.

— Коя е Ирен Чайнинг?

— Хей, забравих. Ти не знаеш. Ирен е дъщерята на проповедника в града. Вероятно е бил изритан от църквата, където е бил за последно, и е дошъл тук. Както и да е, Ирен е блудната малка щерка. Всъщност не е чак толкова малка, тя е на седемнайсет. Не бяхме съвсем сигурни, но този следобед чух, че сладката малка Ирен ни напуска. Отива в Омаха при леля си, за да продължи училището си. Отива да учи? Не биха могли да заблудят никой, който познава Ирен. Отива да се грижи за бебето си.

Бъкскин се намръщи.

— Това усложнява нещата. Проповедническа щерка. Всичките ми предположения могат да отидат на вятъра.

— Защо ти трябва да знаеш?

— Работя по убийството на Бейнс.

— Е, и?

— Трябва да има връзка със заминаването на Ирен и с бременността й. Трябва да има. Но не очаквах момичето да е дъщеря на проповедник.

Тили се изхили.

— Е, обзалагам се, че за момента високоблагородният и важен Чайнинг изобщо не би искал тя да му е дете.

Тили го изгледа. Протегна се надолу и потърка члена му. Беше леко набъбнал. — И така, доволен ли си? Сега имаш ли малко свободно време?

Продължи да го потърква. Бъкскин сграбчи ръката й.

— Минават ми нечисти мисли през главата, докато правиш това. — Тя се изхили и залепи една целувка на устните му. — Можеш ли да ми кажеш дали този проповедник е човек на адските мъки като баптистите, или е по-невъзмутим — като методистите?

— Нещо по средата. Не е най-добрият проповедник на света, доколкото съм чувала. Майка ми казва, че изобщо не е просветен, твърде изкушен бил от земните удоволствия и от дявола.

Бъкскин се захили.

— Ето, това чаках да ми кажеш. — Наведе се и целуна през дрехата и двете й гърди, после се облегна назад. — Кажи на момичетата, че не мога да направя нищо по-добро от това снощи. Трябва да отида да видя проповедника.

— Мога да те придружа и да му кажа да ни ожени.

— Още не си готова, Тили. Достатъчно добре се забавляваш, като се чукаш тук, нали?

Тя се изхили.

— О, да. Когато се закова като нашата скъпа Ирен, ще имам достатъчно време да си търся съпруг. Може би трябва да се залепя за последния, който оплеска нещата.

Бъкскин си сложи шапката, провери пистолета на колана си и подбра Тили към вратата.

— Не искам да си тръгвам. Само набързо…

— Не сега. Имам работа. Трябва да си свърша задълженията. Ти влизаш в графата на удоволствията. Може би по-късно тази нощ.

— Мога ли да остана тук?

— По-добре недей.

Той я изтласка през вратата и тя тръгна пред него надолу по стълбите. Лий изчака малко да се отдалечи.

Проповедникът. Вероятно той бе кастрирал Елууд… Време бе да го посети.

Бъкскин не искаше да рискува, като попита разпоредителя как да открие проповедника. Вместо това попита две внушителни госпожи, които тъкмо минаваха през хотела. Те знаеха и го упътиха.

След три пресечки Бъкскин почука на една малка врата зад боядисаната в бяло църква с камбанария в стил Нова Англия. Преди това беше виждал такава само на снимка.

Бъкскин реши, че мъжът, който му отвори вратата, е на около четирийсет. Беше достатъчно възрастен, за да има дъщеря на седемнайсет.

— Преподобният Чайнинг?

— Да, какво мога да направя за вас?

— Аз съм Лий Морган и съм отскоро в града. Опитвам се да науча нещо повече за Елууд Бейнс. Интересувам се дали е бил член на вашата църква.

Очите на Чайнинг се разшириха и той трепна така, сякаш щеше да захвърли всичко и да избяга. Беше обзет от това, което Бъкскин наричаше внезапна паника. Чайнинг беше едър мъж: поне шест фута висок и най-малко двеста и четирийсет паунда тежък. Имаше пълно, гладко обръснато лице, с една плешива черта, минаваща през средата на главата.

— Елууд Бейнс е мъртъв и погребан. Не мислите ли, че трябва да оставим костите му на мира?

— Боя се, че не, преподобни Чайнинг. Мъжът е бил убит. Убиецът е грешник и трябва да се предаде на божията справедливост и на закона.

Лицето на проповедника беше напрегнато, но някак унило. За момент няколко мускулчета трепнаха. Той премига няколко пъти и поклати глава:

— Разбира се. Всички хора трябва да отговарят за постъпките си. Мислех си за вдовицата и за двете деца. Те достатъчно изстрадаха, всякакъв обществен процес ще бъде ужасно изтощителен за тях.

— Познавахте ли добре мистър Бейнс?

— Да, но не ми беше близък. Идваше на служби, участваше в църковния живот, но той беше богат и вечно зает мъж.

— Говорите така, сякаш не ви е допадал особено.

— Не съвсем. Беше зает, нямаше много време за участие в църковния живот. — Пасторът вдигна рамене. — Но повечето хора са като него.

— Опитвам се да разбера всичко за мистър Бейнс. Знаете ли кои са били приятелите му, кого е харесвал, с кого е бил близък, какви са били вкусовете му и какви удоволствия е предпочитал.

Пасторът поклати глава.

— Боя се, че не съм човекът, с когото трябва да говорите. Не познавах отблизо мистър Бейнс. — Божият служител вдигна ръце в безпомощен жест.

— Разбирам. Изглежда, за мистър Бейнс не се е знаело много в града, въпреки че, както ми се струва, е живеел тук от петнайсет години.

— Мистър Бейнс нямаше много приятели, въпреки че беше собственик на дванайсет търговски фирми. Може това да му е създало проблеми. — Пасторът се спря и погледна настрана. — Всъщност не искам неволно да ви подведа. Не съм човек, който ще предизвика скандал или ще разпространява лъжливи слухове. Желая ви успех в разследването.

Чак тогава Бъкскин осъзна, че те все още стоят на вратата. Не беше го поканил да влезе. Странно. Докосна ръба на шапката си, с което изрази уважението си към божия служител.

— Моите благодарности, мистър Чайнинг, задето ми отделихте малко време.

Бъкскин се обърна и тръгна по улицата, която водеше към търговската част на града. От тази страна нямаше дървен тротоар, някакви решетки или неравности. Само табели с означители докъде свършва даден двор и откъде започва друг.

Проповедникът действително беше странен. Първоначално, когато чу името на Елууд Бейнс, той целият се изопна като струна. Когато заговори след това, нервността сякаш намаля и се изпари. В края на разговора вече създаваше впечатление, че той държи разговора под контрол. А може и така да беше. Все още не можеше да отстрани проповедника като евентуален заподозрян по убийството на Елууд Бейнс.

Бъкскин си спомни казаното от погребалния агент. Бейнс е бил кастриран, преди да умре. Явно бе извършено от човек, който го е мразил много. Защо беше тази омраза и от страна на кого? Още два въпроса, на които Бъкскин трябваше да намери отговорите, за да стигне до някакво решение.

Трябваше да се срещне с адвоката на мъртвия. Само че той май щеше да остане за утре сутрин. Беше се стъмнило и нямаше жива душа по улиците. Само две търговски фирми светеха, но те бяха затворени. Работеха само баровете и кафенетата.

Той все пак реши да обиколи, за да открие офиса на адвоката. Облицованата с дъски кантора беше на половин пряка по-надолу от офиса на вестника. Лампите в кантората светеха. Бъкскин натисна бравата на вратата и видя, че е отключено. Отвори и влезе. По-добре сега, отколкото утре.

Офисът изглеждаше неприветлив. Подът беше от дъски. Имаше едно евтино дървено бюро, два шкафа за, картотеки в ъгъла, семейна снимка на стената. Таванът и четирите стени бяха облепени с тапети. Две лампи разпръскваха бледа светлина и осветяваха слаб мъж, прегърбен зад бюрото. Имаше страшно много коса. Когато чу Бъкскин да влиза, главата му рязко се надигна, но мъжът остана неподвижен и Бъкскин си помисли, че продължава да работи. Беше висок най-малко шест фута и носеше черен костюм с черна жилетка, снежнобяла риза и тъмна вратовръзка.

— Да, сър. Мога ли да ви бъда полезен? — каза мъжът с глас, който сякаш разпръсна във въздуха аромат на теменужки, примесени с мед и розова вода.

— Надявам се — отговори Бъкскин, докато се приближаваше към бюрото. Подаде му ръка. — Казвам се Дий Морган. В града съм, за да открия кой е убил Елууд Бейнс.

Високият мъж с отсечени овнешки бакембарди, които падаха ниско до брадичката му и се сливаха от двете страни с мустаците, не пое протегнатата ръка.

— Зная защо сте тук, мистър Морган. Но сигурно съзнавате, че след като мистър Бейнс беше мой клиент, от професионална коректност не мога да ви кажа абсолютно нищо за неговите делови връзки.

— Това ваше задължение умира заедно със смъртта на Бейнс, мистър Пикъринг. И двамата сме наясно, така че спрете да блъфирате. Ако не желаете да ми помогнете, аз все някак ще се добера до това, което искам да знам, но в такъв случай вие ще сте под подозрение. Ако не сте замесен в убийството му, какво толкова губите?

Адлер Пикъринг седна. Бъкскин прецени, че е около трийсет и пет годишен. Поведението му не показваше добро възпитание. Тук, както и в повечето западни щати и райони, добрите обноски се приемаха и се изискваха главно в правната практика.

Адвокатът се втренчи за момент в Бъкскин, после го подкани да седне на стола близо до бюрото си.

— Защо не? Всеки в този град знае, че аз движех работите на Бейнс. Какво искаш да разбереш?

— Кого може да е обидил толкова, че той да иска да го убие?

Пикъринг се вторачи в тавана и изпусна една въздишка.

— Бих могъл да ви изредя доста дълъг списък. Бейнс не беше дипломат в деловите си сделки или пък в личните си отношения. Когато искаше нещо, просто си го вземаше. Понякога с блъф, понякога с перчене, друг път със заплахи. Това действаше. Беше най-богатият мъж в този край и няма да е преувеличено, ако кажа, че съжалявам за загубата на такъв клиент.

— Можете ли да ми кажете имената на мъже, които са се опитвали да го убият или са имали причина да го направят?

— Не. Това може да подрине репутацията на някой почтен човек. Всъщност повечето от хорицата наоколо не биха искали да се рови много в този случай. Ще бъде само излишен тормоз за града и за семейството.

— Неговият брат и вдовицата му ме наеха да открия убиеца.

— Ракел Бейнс ви е наела? Трудно ми е да го повярвам! — Той поклати глава. — Много добре, станалото — станало. Какво искате да знаете още?

— Имената на складовете, собственост на мистър Бейнс тук, в града.

— Това мога да го направя. Нещо друго?

— Повечето от хората в града очакват да се построи разклонение на жп линията от Рок Крик до Джаксън. Каква е била ролята на Елууд Бейнс в този случай?

Пикъринг захвърли молива си върху хартиената подложка.

— И за това ли сте чули? Работите бързо, мистър Морган. За беда, не знам много за този проект, освен че мистър Бейнс искаше да направи нещо по него. Перчеше се из града с онези важни мъже от Чикаго, като че ли бяха някакви скъпи циркаджийски животни. Каза ми, че все още няма нищо за узаконяване. Имаше някакви споразумения, с които трябваше да се сдобие, и тогава щеше да ме въведе в проекта.

— И така, били са близо до някакво споразумение за жп линия+а?

Пикъринг се разсмя.

— Мистър Морган, виждал съм повече от десетина договора за жп линията. Правени са май на всеки две години. Този просто е последният. Винаги проблемът е в парите. Трябва огромна сума в брой, за да се започне строежът. Не може и дума да става да се продадат тези големи парцели земя, преди линията да е готова, да е в действие и самата тя да носи печалба.

— Тогава обяснете ми нещо. Възможно ли е да са очистили. Бейнс, защото се е забъркал в поредния опит да се прокара жп линия до Джаксън?

Пикъринг седна и запали дебела кафява пура, прати в тавана струя дим и след това загаси пурата в пепелника на бюрото.

— Възможно е. По дяволите, всичко е възможно. Но в този случай, мистър Морган, на мен ми се струва, че проектът за жп линията няма много общо със смъртта му. — Той се наведе напред. — Морган, ти нали знаеш, че са го стреляли в краката? Гаден и гнусен начин да застреляш някого. Очевидно е бил на път за града, простреляли са го в краката и той е тръгнал към лекарския кабинет. Да застреляш човек в краката, това трябва да е ужасен акт на отмъщение или тъпа грешка. Друго не ми хрумва. Но ако стрелецът толкова го е мразел, защо само ще го простреля и ще го остави да тръгне към лекаря? Защо не го е завързал и да го остави да се мъчи, докато умре? Един куп въпроси, на които не мога да си отговоря.

— Не допускате ли, че някой го е прострелял в краката, а друг е дал фаталния изстрел в главата — попита Бъкскин.

Пикъринг поклати главата си.

— Не бих казал. Просто ви отворих скоби за размисъл.

— Вече съм мислил за това. Стрелците са били двама и са имали различни причини да искат смъртта му.

— Различни причини? Какви? — Пикъринг отново се беше навел напред върху бюрото.

— Детективите също трябва да защитават интересите на клиентите си, мистър Пикъринг. Страхувам се, че това е всичко, което мога да ви кажа по този въпрос.

Пикъринг отправи един продължителен поглед към Бъкскин, после кимна.

— Старата практика на блъфиране и издебване. Изненадан съм, че я прилагаш върху мен. Използвал съм я стотици пъти в съда. Но тя действа само когато не я очакваш. О кей, беше ми забавно да си поговоря с теб, Морган. Трябва да се погрижа за още няколко законови процедури по имуществото на Бейнс. Нали знаеш как беше поделено? Ако има още нещо, което бих могъл да направя за теб, можеш да ме посетиш.

Пикъринг стана. Бъкскин също. Разговорът беше приключил.

Когато стигна до вратата, Бъкскин се обърна.

— О, Пикъринг, смятам, че трябва да узнаете още нещо. Малко преди да е бил прострелян, вашият клиент е бил отровен.

Бъкскин срещна изненаданата физиономия на адвоката, после детективът излезе и тръгна надолу по улицата.

Нека оставим за малко законодателният орел в притеснение.

 

 

Публичният дом. Там също можеше да получи ценна информация.

Как го е пускала мисис Бейнс? Но нали каза, че с мистър Бейнс са спели в отделни стаи през последните шест години — или бяха осем? В такъв случай какво прави един зрял мъж, когато жена му го отреже и той започне да идва често в града? Ходил е при проститутки.

Имаше три дома с лоша репутация в града. Първият беше встрани от главната улица. До него се стигаше по няколко стъпала. Той погледна нагоре. Двама пияни каубои в работни дрехи тъкмо слизаха с едно момиче на не повече от шестнайсет години.

Отправи се към другото ангелско гнездо: спретната двуетажна къща в една пресечка встрани от главната улица. Вероятно беше тази, която е посещавал Бейнс. По дяволите, той май е бил и неин притежател! Бъкскин влезе вътре и срещу него се откри едно най-обикновено фоайе. Никакви момичета, никакви чакащи мъже. Той огледа стаята и видя избродирани с кръстосан бод покривчици: „Дом, сладък дом“, „Наближава времето за нощен труд.“

В голяма стая, близо до вратата, която се намираше до него, стоеше една жена на около четирийсет, облечена в пеньоар, с руса, събрана нагоре коса. Носеше малък деринджър в кобур на бедрото. Лицето й беше тежко гримирано: яркочервени устни и две петна от розов руж върху бузите.

— Мога ли да направя нещо за теб? Казвам се Гретхен, аз въртя това гнезденце.

Той й каза защо е дошъл и жената се изхили.

— Беше адски странно, че при такава жена Елууд обикаляше публичните домове.

— Елууд често ли идваше тук?

— Два пъти седмично като на инспекторски оглед. Той не можеше да остава за повече време. Преди шест месеца спря да се мярка насам. Каза ми, че имал нещо специално. Ей, аз никога не разпитвам шефа си.

— Казахте нещо специално. Да е казвал какво точно има предвид?

— Жена в града, предполагам. Нямам представа коя може да бъде.

— Какъв тип момичета предпочиташе, когато идваше тук? С голям бюст, дълги крака, червени коси — какви?

— Ти не познаваш нашия Елууд. Искаше най-младите и неопитни момичета. За известно време използвах шестнайсетгодишни. Елууд не можеше да си хваща достатъчно от тях.

— Така значи, харесвал е по-млади. Интересно. Ами, предполагам, че съм научил всичко за него от тук.

— Чух, че се опитваш да откриеш кой го е убил?

— Точно така. Имаш ли някакви предположения?

Мадам тръсна глава.

— Не ми влиза в работата. Имам си достатъчно проблеми покрай щастието на шестте си гълъбчета, за да не се хващат за косите, и докато внимавам за грозното патенце в банята. Винаги държа една, която не е хубавица. Разбираш ли какво имам предвид? Повечето от мъжете не се интересуват колко добре изглежда момичето, докато то се грижи за тях.

Бъкскин огледа жената. Изглеждаше по-стара за възрастта си. В нейния занаят времето си беше казало думата.

Тя му се ухили.

— Какво мислиш? Може ли старата Гретхен все още да изкуши един мъж?

Той се засмя.

— Можеш и дяволски добре знаеш как. Но бих искал да си наясно, че никога не съм плащал за любов. Не съм подходящ клиент. — Той се наведе и целуна напудрената й буза. — Но ти благодаря за информацията.

Гретхен грейна.

— Ей, ти подслади целия ми ден. Изпарявай се и да пипнеш това копеле, дето е теглило куршума на Елууд. Това, което ме озлоби най-много, е, че някой го е кастрирал, преди да го убие. Да го пипнеш този лайнар!

Бъкскин беше вече на главната улица, когато тази реплика го застигна. Откъде Гретхен знаеше, че Елууд е бил кастриран? Кой би могъл да й го каже? Върна се с надежда да открие нова тухла в стената.

Гретхен се изхили, когато той отвори за втори път вратата.

— Ей, за още един сеанс ли се връщаш? — попита тя.

Този път в голямата гостна имаше двама мъже. Тя прекоси стаята, сложи ръка на рамото му и го поведе към една врата по-нататък.

— Какво казахте точно преди да изляза? Откъде знаете, че Елууд е бил кастриран?

Тя се разсмя и погледна назад към единия от мъжете.

— Някои от тези ръжени си празнят главите, когато го правят. Особено тези, които си имат проблеми. Някой е казал на едно от момичетата, а то ми каза на мен. Ще трябва да проверя утре на закуска коя ми го каза. Надявам се да го е запомнила, понеже се отнася до собственика на това място. В хотела ли си отседнал?

Той кимна.

— Тогава, щом разбера от момичето името на мъжа, ще ти го изпратя там по едно момче. Ще го запечатам в плик, за да е по-сигурно.

Бъкскин кимна.

— Ще чакам. Ще ми е от голяма полза, за да свърша това, с което съм се захванал. Досега нищо в този случай не е било толкова важно както това.

По това време кафенето на Джош вече беше затворено. Запъти се към хотела. Взе един пълен кафеник и чаша от хотелската закусвалня и ги понесе по стълбите. Чудеше се дали Тили не е там. Не, по-добре някой друг път.

Отвори вратата на стаята си. Тили я нямаше. Дий се замисли върху онова, което беше открил днес: бе се срещнал със семейството на мъртвия — три много интересни личности — и с адвоката му — човек, на когото не можеше много да се вярва. Възможно беше да има връзка между бащата, чиято дъщеря е забременяла, и мъжа, който вероятно е кастрирал Бейнс. Бе открил, че още някой в града, освен него и погребалния агент, знае за кастрирането.

Бъкскин заключи вратата. Запали газената лампа и направи някои бележки в малкото си тефтерче. Кафето го освежи и това му помогна да преразгледа всичко отново. Съсредоточи се върху срещите си днес. Искаше да запомни всички подробности. Трябваше му още информация, за да се ориентира във фактите.

Може би утре.