Кит Далтон
Опасния Деринджър (2)

Глава 2

Бъкскин влезе в кръчмата „Големите Тетони“ и седна на масата близо до кухнята. Собственикът беше там пред чаша кафе.

— Трябва да поговоря с теб — каза Бъкскин. — Кажи ми всичко, което знаеш за брат си.

— Заведението скоро ще се напълни за вечеря — отвърна Джош Бейнс и кимна към кухнята. — Ела отзад. Можем да поговорим, докато готвя.

Бъкскин се облегна на една стена, точно срещу огромната готварска печка с дванайсет подвижни капака. Това беше най-грамадната кухненска печка, която беше виждал.

— Кажи ми какво притежаваше брат ти?

Джош погледна поръчките, стегнати с ластиче. Краищата им бяха леко извити и листчетата бяха удобни за четене. Прочете първата поръчка, загреба от една голяма тенджера сварено говеждо, сложи го в една чиния и я плъзна по плота, който беше на нивото на кръста му и излизаше в салона.

— Колко е богат? Или по-точно колко беше богат? Да започнем с ранчото „Бокс Б“. Върна миналата година англичанина, който му предлагаше двеста хиляди долара. Добичетата, млечните крави и говедата там струваха много повече. Аз бих го оценил на около триста и петдесет хиляди. — Джош погледна следващата поръчка и ръцете му продължиха да работят. — Освен това пътническият и товарният дилижанс. От тях не изкарваше кой знае колко, но на Елууд му харесваше да мисли, че върши услуга на хората от Джаксън. Неговият адвокат каза, че двата заедно стрували малко над двайсет хиляди.

— Чух, че въртял някаква търговия в града — каза Бъкскин.

— Така е, но не съм сигурен точно каква. Ще трябва да поговоря с адвоката му, казва се Адлер Пикъринг. Той имаше списък на имуществото и копие от завещанието. Беше прочетено преди три дена. Аз не бях споменат. Елууд смяташе, че си прахосвам времето с готвене. Обичам да готвя. Ако мога да се препитавам от това, добре. Ако ли не, ще правя нещо друго, за да си докарвам пари, и ще готвя за удоволствие.

— Очакваше ли да те няма в завещанието?

— Съвсем сигурен бях. Бях един от свидетелите, когато го състави, и Пикъринг ме беше извикал в офиса си, за да го подпиша. Елууд каза, че досега не съм имал нужда от пари, така че няма и да ми завещава. А, адвокатът му получи пет хиляди като изпълнител по завещанието.

— На кого остана всичко?

— На жена му, на сина му и на дъщеря му.

— Колко са големи децата?

— Елууд се ожени късно. Съпругата му, Ракел, сега е само на трийсет и осем. Кени е на шестнайсет, а Мидж е на петнайсет. Добри деца.

— Предполагам, че живеят в ранчото. Къде се намира то?

— Само на три мили извън града. Децата ходят всеки ден на училище. Кени вече е най-добрият каубой, а Мидж е малка и крехка като майка си. Пише стихове.

— И така, това, което чух, би трябвало да те извади от заподозрените — каза Бъкскин.

— Аз — заподозрян!

— Считам всеки един за убиец, докато не отхвърля подозрението. Кой мислиш, че е убил брат ти?

— Не знам. Мидж ми каза, че баща й бил в добро здраве, когато тръгвал за града да провери пощата. Очакваше важно писмо от Чикаго.

— Дойде ли важното писмо? — попита Бъкскин.

— Не знам. Те май още не са ходили да вземат пощата. Това беше една тежка седмица за семейството. За всички ни.

— Брат ти имаше ли врагове?

— Можеш да съставиш цял списък. Половината от хората в областта го мразеха, защото беше богат и беше постигнал всичко сам. Останалите го ненавиждаха, защото не можеха да бъдат като него.

— Когато говорихме първия път, ти каза, че имаш някои предположения. Ще ги споделиш ли с мен?

Джош удари леко голямата пържола върху скарата и хвърли един поглед назад към Бъкскин.

— Дочух, че се забъркал с някакво момиче — то забременяло от него.

— Тук, в града?

— Да. Не е много за разправяне. После имаше и някакъв друг проблем, който не ми беше съвсем ясен.

— Като например?

— За последните десет години различни групи са се опитвали да прекарат жп линия горе до Джаксън. Твърдяха, че това ще доведе до разцвета на града, ще привлече заселници, ще осигури начин да се извози дървеният материал от планините и от някои медни и рудодобивни мини, които бихме могли да открием. Впоследствие нищо не стана. Преди шест месеца нова вълна от предложения заля града. Най-различни добре облечени мъже посетиха Джаксън, оглеждаха, оставаха за по две-три нощи в хотела и хващаха обратно дилижанса за Рок Спрингс. Винаги Елууд придружаваше хората, даваше вечери, грижеше се да имат всичко необходимо и на следващия ден ги изпращаше с дилижанса.

— Какво лошо има тук? — спонтанно запита Бъкскин.

— Нищо незаконно, въпросът е във финансирането. Елууд нямаше толкова пари, колкото щяха да отидат за полагането на сто и осемдесет мили релси. Знам, че за жп линиите земята се отпуска, а федералното правителство дава работниците. Дадоха по десет акра срещу една миля от жп линията и работни групи. Земята от тук до Рок Спрингс би могла да струва цяло едно състояние, милиони долари. Но поставянето на релси излиза скъпо, твърде скъпо. Някой каза десет хиляди долара на миля, ако участъкът е прав и равен. Навлезе ли се в планините, с тунелите, насипите и подпорите и цената може да се вдигне на шейсет-седемдесет хиляди на миля.

Бъкскин сложи обратно шапката си на главата.

— Вярно е, но помисли само, сто и осемдесет мили жп линия по десет на миля! От строежа на жп линията може да се забогатее. Това са хиляда и осемстотин квадратни мили земя. Излизат повече от един милион акра.

Не мога да си представя нещо толкова голямо — каза Джош.

Той сложи друга пържола на скарата и на Бъкскин устата му се напълни със слюнка.

— Изпържи ми една от тези, Джош. Само я парни от двете страни и ми дай малко време за дъвчене.

Бъкскин мислеше върху това, което беше научил за жертвата. Явно беше решителен човек с много пари. Какво беше важното писмо от Чикаго? Някакви благословии от финансов предприемач за жп линията до Джаксън? Бъкскин привърши с храната и излезе навън да се поразходи. Стигна до офиса на вестник „Джаксън Хоул Трибюн“. Вратата беше отворена. Дий влезе. Зад едно бюро седеше слаб мъж със зелена козирка. Беше около шейсетгодишен, с напълно побеляла брада и очила. Явно носът му течеше и той стискаше бяла носна кърпичка в една ръка.

— Изнасилване? — ухили се вестникарят. — Това да не ти е Чикаго или Ню Йорк, или дори Сейнт Луис? В Джаксън такова нещо не се е случвало, откакто аз съм тук, а това е отпреди петнайсет години.

— Наистина, чудно място за живеене — каза Бъкскин. — А някои млади дами да са отсъствали от училище или да са ходили при роднини за по-дълго време?

— Намекваш, че може да са отишли на друго място, за да раждат? Не, не се сещам за никоя. От време на време някоя млада жена наистина напуска града за малко, но не си спомням някоя да се е връщала с дете или да се носят слухове, че е родила някъде.

Бъкскин каза на вестникаря, че издирва кой е убил техния виден гражданин.

— Желая ви успех. Опитах се да разбера нещо, но дори и една следа не можах да намеря. Това не е било случайно убийство. Някой добре го е замислил. Трябва да е бил скрит някъде по пътя между неговото ранчо и града.

— Защо са били револверните изстрели в краката, а после куршумът от малък пистолет в главата? — попита Бъкскин.

— О, за да е сигурен, че го е убил, бих казал.

— Дали е бил един и същи стрелец?

Вестникарят се намръщи, вдигна поглед, облиза устни и изгледа строго Бъкскин.

— Не се предаваш лесно, а? Нищо не пропускаш. Мъж, който носи пушка, за да очисти един джентълмен, няма да стреля и с малък пистолет.

— Някакви следи от едри сачми в каруцата? — попита Бъкскин.

Вестникарят обърса с ръка челото си.

— Не съм се сетил да проверя. Спомням си, че нямаше никакви повреди по нея. Не, сър. Елууд Бейнс трябва да е бил прострелян, преди да се качи в каруцата. После я е впрегнал и я е подкарал към доктора в града. Само че някой го е спрял с този куршум в главата.

— Така изглежда — каза Бъкскин. — И така, убиецът може да е един. А може и двама да са стреляли.

— Мисля, че може и да попаднеш на нещо, млади човече. Мини пак да поговорим за убийството. Ще помисля и когато мога, ще ти помагам. Познавам малко повече хора в града от теб.

— Добре. Нещо да ми кажеш за слуховете около жп линията?

— Вече си чул? Никой нищо не знае за тоя проклет случай. Не можах да хвана никой от тези напудрени господа да ми отделят малко от скъпоценното си време. Намирисва на сделка за жп релси. Жп линия от Рок Спрингс чак до тук горе. Привлича ги не само дървеният материал. Може би се надяват да открият мед, злато или сребърна руда. Нищо не се знае. Не съм чувал за някакво раздвижване, откакто умря Елууд.

— Мислиш ли, че е бил вътре в нещата?

— Сигурно, но откъде щеше да вземе толкова пари? Може да е търсил начин за финансиране.

— Имаше ли някои от заселниците, които да не одобряват идеята да се прекара железница до града? — попита Бъкскин.

— Не съм чувал. Най-добре си вземи един екземпляр от последния брой и прочети за Джаксън.

— Виждам, че си зает. Вестникът излиза ли днес?

— Излиза вечер. Последната история съм я направил точно като за първа страница. Утре ще я прочетеш.

Бъкскин благодари на вестникаря и се потопи отвън в прашната вечер на Джаксън. Малкият град беше в падината на „Големите Тетони“, но все пак на шест хиляди и двеста фута височина. И в най-горещите летни нощи беше хладно. Прозорците на къщите и малките магазинчета блещукаха в тъмнината.

Беше приятно да се потопи в атмосферата на малкия град, но мислеше за един богат мъж, убит от един, двама, трима, а може би и от четирима души. Бъкскин знаеше, че един мъж или една жена не би могъл сам да осакати толкова много тялото. През живота си беше виждал малко жени убийци. Повечето от тях бяха далеч по-жестоки от мъжете.

Кой беше убил Елууд Бейнс?

Трябваше да реши какво всъщност го е убило: отровата, кастрирането, изстрелите в краката или едрокалибрената дупка в задната част на главата. Първото му предположение беше, че е отравянето, но за него трябваха няколко часа. Изстрелът? Може би Бейнс се е бил отправил към лекарския кабинет, когато се е появил стрелецът и му е пратил куршум в тила. Изглежда, едва след това някой го беше кастрирал.

Не, кастрирането трябва да е било преди фаталния едрокалибрен изстрел.

Бъкскин тръсна глава. Нещата бяха много объркани. Никога не беше виждал толкова голямо разнообразие от смъртоносни средства, използвани срещу едно тяло. Нямаше никакво значение кое е убило мъжа. Би могло да е всяко едно от тях.

Помисли си за отсечените тестиси на Елууд. Беше виждал един мъж да умира от загуба на кръв след кастриране. Най-малкото беше необичайно. Дали не го е направил някой побеснял баща?

Тили! Да. Камериерката от хотела беше на такава възраст, че трябваше да знае клюките. В толкова малък град сигурно много хора разбираха, ако някоя жена забременееше извънбрачно. Лий тръгна към хотела.

Още нямаше седем часът. Може би Тили щеше да подрани.

Бъкскин мина по главната улица като котка, която преследва плячката си. Беше висок шест фута и тежеше сто седемдесет и пет паунда, имаше светлокестеняви коси и кафяви очи, плътни устни, четвъртита брадичка и раздалечени очи, които със смъртоносния си поглед бяха спирали мнозина да се пробват като стрелци. Същите тези очи можеха да разтопят сърцето на всяко момиче. Жените бяха привличани най-често от суровата и привлекателна външност, а Бъкскин не беше от тези, които не биха се възползвали от това.

Стигна до хотела и се качи направо горе. С тихи стъпки приближи стаята си и леко натисна бравата. Вратата беше отключена. Извади револвера от кобура и рязко отвори, така че с едно движение блъсна вратата в стената. Погледна вътре.

Тили беше седнала в края на леглото. Беше свалила блузата си и масажираше с ръце гърдата си. Вдигна поглед и се усмихна.

— Заповядайте, мистър Морган. Обещавам да не хапя, освен ако не го искате.

Бъкскин се ухили и влезе в стаята, затвори вратата и я заключи, после взе един стол и подпря бравата така, че два от краката останаха във въздуха. Ако някой искаше да влезе в стаята, трябваше да счупи стола.

Тръгна към Тили, която беше станал да го посрещне. Беше висока пет стъпки и два инча — стигаше до брадата му. Тъмната й коса падаше свободно върху раменете, а на челото бе отрязана на прав бретон. Тя се притисна към Бъкскин и го поведе към леглото.

— Защо се забави толкова? Чакам те от шест часа.

— Виждам, че си започнала без мен.

— Просто малко да ги затопля за теб. — Тя го целуна и плъзна ръка по гърдите му. — Почувствай ме. Те просто копнеят за ръцете ти, откакто ги поздрави тази сутрин.

Целуна го отново и ръката й се плъзна надолу към члена му, вече леко възбуден. Ръката й много добре знаеше къде и как да потърка, за да го насърчи.

Бъкскин я бутна леко назад и хвана ръцете й.

— Първо малко работа. На колко години си?

— Почти на осемнайсет и съм завършила училище.

— Добре. Значи познаваш повечето от момичетата в града, които са на твоята възраст, както и малко по-младите и малко по-големите.

— Повечето. Те не са много.

— Знаеш ли кои се чукат?

Тя се изхили.

— Защо питаш? Не ти ли стигам за твоя голям бастун?

— Ти си чудесна. Трябва да разбера дали някое от момичетата в града е бременно или е било бременно през последните един-два месеца.

— Божичко, ама ти не си местен, нали? Повечето момичета знаят по нещичко. Просто се разчува. Две тъпачки се подредиха през миналите два месеца. Ели, една хубавица, получи каквото искаше. Посочи момчето, което я беше измушкало и което тя много харесваше, и каза на всички, че той е таткото. Той потвърди и се ожени за нея.

— Ами другата?

— Още не зная коя е, но тя със сигурност няма да се омъжва. Но ще разбера. До ушите ми пристига всичко, което се отнася до тези, които правят секс.

— Трябва да ми кажеш кое е другото бременно момиче. В замяна на това ще те чукам, докато съм в този град. Ще ми помогнеш да разбера и ние ще се любим, докато капнем.

— Дадено! По дяволите, върви ми днес. Така ще те изтощя, че няма да можеш да ме гледаш в очите. Горе-долу се сещам коя може да е кучката, но трябва да поразпитам. В почивката…

Тя го бутна на леглото и легна отгоре му, като отново погали с ръка члена му. Другата й ръка разкопча жилетката и ризата и се заигра с тъмните косми по гърдите му.

— Исусе, колко обичам мъже с косми по гърдите! Как ще се любим първия път?

— Както искаш.

— Чудесно, аз съм отгоре.

Тя се изправи и го съблече — първо ботушите, след това чорапите, ризата, панталоните. Когато изхлузи бельото му, извика от възторг:

— Олеле, какъв бастун! Поне един фут е. Нека да сваля и останалите си дрехи!

Тя се съблече, търкулна се на леглото, обърна го по гръб и се хвърли върху него. За един момент остана неподвижна отгоре му — твърдият й бюст беше върху голите му гърди, бедрата й се движеха възбуждащо и леко срещу него.

Повдигна се на ръце, така че да вижда лицето му.

— Наистина ли ще ме оставиш аз да съм отгоре?

— Естествено. Можеш ли така да го правиш?

— По дяволите, мога във всяка една от около петдесет пози. Не за една нощ обаче.

Гърдите й се поклащаха и тези подвижни купчинки очароваха Бъкскин. Надигна се и близна едната, после се спря на зърното.

— О, по дяволите, направи го пак и ще свърша преди още да си влязъл в мен.

Той се прехвърли на другото зърно и го облиза, леко го захапа и нежно задъвка една след друга двете заоблени купчинки, докато тя не започна да се задъхва и ханшът й започна чувствено да се търка в неговия. Оргазмът я накара да се разтресе като яребица в челюстите на ловджийско куче. Тили застена и заохка. Задъха се и цялото й тяло се загърчи като в припадък. После извика, бедрата й се заблъскаха срещу него десетина пъти, докато не нададе един възторжен писък и рухна изтощена отгоре му с тихи стонове на върховно удоволствие.

След пет минути тя се плъзна към долната част на голото му тяло. Събра краката му, разкрачи своите от двете му страни и бавно започна да се спуска над възбудения му член. Хвана го с ръка и го насочи в себе си като в ножница, снишавайки се над набъбналата му сабя. Изпъшка бясно и нетърпеливо, като потъваше надолу и по-надолу, докато тазовите им кости се срещнаха и той не можеше да влезе по-навътре.

Очите й се разтвориха и се впиха в него.

— Майчице, колко ти е дълга човката! Не си спомням да съм усещала досега някой толкова навътре в малката ми хралупка. Кълна се, че можеш да ми стигнеш до гръдния кош. Не мърдай поне за минутка. Трябва ми малко време, за да свикна с големината му.

Бъкскин лежеше и милваше бюста й, което караше зърната му да настръхват, да туптят и да се пълнят с топла червенина.

Тя започна да прави бавни полукръгове с таза си. След около десетина движения го вдигна един инч и отново го смъкна. Простена със затворени устни. Повдигна го отново с около четири инча и се получи пак същото.

Бъкскин взе да се надига срещу нея и скоро те се движеха ритмично в танц, който я довеждаше до възторг, а него — до очакваното освобождение. Започна да се движи ритмично напред-назад, нагоре-надолу и Бъкскин я последва. Скоро и двамата застенаха и Бъкскин разбра, че няма да издържи много дълго.

Тили изкряска от възторг и възбуда, връхлетяна от нов оргазъм. Това накара Бъкскин да се изпразни в нея. Осем пъти повтори движението, после се отпусна на кревата, заедно с нейното все още конвулсивно потръпващо тяло, което продължаваше да се подрусва върху му.

Накрая тя го целуна и се излегна в цял ръст върху голото му тяло със затворени очи.

— Почивка — каза тя.

Бъкскин лежеше и си мислеше. Ако Тили можеше да му каже кое беше бременното момиче, той щеше да знае на кого Бейнс е причинил болка и може би щеше да открие още някой на или близо до сцената на смъртта.

Отдъхна и направи опит да си състави план за утрешния ден, но не можа. Жената до него се размърда и той разбра, че ще си има забавление за цялата нощ. Щеше да си помисли на сутринта. Точно сега имаше далеч по-неотложни неща, на които трябваше да обърне внимание.

Завъртя Тили и сграби и двете й гърди.

— Следващия път аз избирам позата — каза той.

Тили се изхили и кимна.

— По дяволите, мисля, че ще можеш да го направиш поне още пет пъти тази нощ.

Така си беше.