Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (8) (Боянският майстор)

8

Между многобройните гости на прочутия град Средец, смесен с тълпите, които пътуваха към древната столица на сердите, яздеше и един млад момък с продълговато, бледомургаво лице и хубави коси, които слизаха на дълги къдрици чак до раменете му. Два кичура се вееха връз високото му гордо чело. Широката му уста, извита като лък, бе свита в горчива скръбна гънка. Когато в далечината изникнаха белите градски стени, Добрил спря коня си, загледан замислено в новата, невиждана дотогава гледка.

Най-сетне той щеше да види старославния град на синеоките траки, селището, което Троян бе харесал и нарекъл Улпия Сердика, щеше да види Триядица, с прочутия храм на света София: сивите й кубета се виждаха отдалече, ясно изпъкващи връз най-високия хълм на града. Това бе мястото, което бе средище на всички български земи: еднакво отдалечени от Солун и Турно-Северин, от Варна и Драч, от Белград и Цурул, от Тулча и Янина…

Беше паднал вече първият сняг, ала времето бе ясно и слънчево. Витоша мамеше очите, цяла изшарена в пъстри петна: жълто, ръждивочервено, мораво, бяло, изумруденозелено. Слънцето пронизваше някакъв синкав облак над Люлин и обсипваше с полегати ивици прозирна опална светлина високо кацналата Боянска крепост. Над калето се източваше тънък бял конец: водопадът. След това слънцето внезапно победи, цялата планина потъна в златна мъгла, а облаците над нея блеснаха като светло сребро. Ненаситните очи на художника не можеха да се откъснат от приказката гледка. Той почувствува, че обиква тази планина и този град, обкръжени от сияйна нимба, невидима за окото на простосмъртния. Лъх от стародавни времена възкреси избледнели сенки: в препълнените с войски бойници святкаха шлемовете на римските легионери, поробените серди напущаха родни огнища, свели глави в безкрайна скръб; равнината се изпълни с тръбни звуци, безброй дребни конници наводниха с тропот от яки копита плодната земя, плиснаха се с мощен устрем в непристъпните стени: Атила разрушаваше Сердика. И отново се издигнаха стените и отново бранници с пряпорци от конски опашки превзеха града с топлия лечебен извор: Крум присъединяваше Триядица към новото царство на Хема. А какви бяха тия сурови мъже, с мрачно бляскащи очи, които водеха пълчищата си към люта бран? Комит Никола и храбрите му синове: Давид, Мойсей, Арон и Самуил провъзгласяваха западното царство за самостойно и независимо от властта на ромеите. Тук в Бояна войводата Ботко бе вдигнал бунт в неравна борба против византийското робство…

Тъй говореше едновремешната песен, която гуслари разнасяха из цялата страна…

Звънци на приближаващ керван угасиха виденията, Добрил се сепна. Някой проточено лееше глас в бавна, тъжовна песен. Новите времена бяха родили нови припеви:

Откакто петли пропяха,

низ гора кой ми помина?

Поминаха ми, минаха

китените сватове.

С най-хубавата невяста.

Задали ми се татари…

Художникът препусна коня към широко отворените северни порти, загледан в чудната планина, която отново бе променила вида си: цялата синя, изпъстрена с бяло, докато облаците горяха пембени, след това ясноморави сред гъстата зелена багра на небето. Да забрави, да забрави. Да се скрие, да потъне в големия град като ранено животно, което се тули, за да умре, без да го види никой, далеч от безполезните жалби и горчилката на спомена. По-далеч от Търнов, по-далеч от Батошово, от Градница…

Беше денят на света Петка.

Людете от цялата околност на Средец обичаха на тоя празник да се стичат в града и да палят свещи пред лика на преподобната. Храмът на чудотворката бе съседен със севастократорския палат. В този ден всеки можеше да бъде гост на първия наместник и да му изкаже болките и желанията си. Още от ранна утрин всички тридесет и пет градски порти бяха отворени за всеки друмник. От юг влезе богато обръжена дружина люде, които придружаваха скопския велик боляр Тихомир и сина му Константин. От запад дойде крънският Елтимир. От север препусна врачанският Венцеслав. Надойдоха и многобройни мали боляри, с богати и обилни дарове. Селяни и селянки носеха яйца и плодове, птици за курбан, пъстри везби. Добрил остави коня си в един хан и смесен с тълпите, почна да обикаля из празнично възбудения град. Към средището, около палата, бяха най-гъсто построените махали, с многобройни църкви, посветени на свети Спас, света Марина, света Петка, свети Георги. Шаръчията влезе в кръглото старинно здание, което някога е било римска баня, дълго съзерцава хубавите стенописи, със смирено преклонение пред изкуството на незнайни, велики майстори. „Света Петка“ бе препълнена с богомолци. Цялата църква блестеше в трептящи светлинки, които се отразяваха в златото и среброто на свещници, полилеи, рамки, иконостаси, подвързии, в сърмените дрехи на духовниците, в пъстрите стъкла на прозорците, в сребърните ръце на светиите… Пред иконата на чудотворката бяха запалени безброй свещи, които се бяха слели в едри купчини восък. Пъргави старици бързо снемаха разтопения восък и чистеха място за новите свещи, които поклонниците, търпеливо наредени в дълги върволици, държаха в ръка и чакаха ред, за да ги запалят.

Добрил купи бяла вощеница, запали я пред иконата на светицата, дълго остана углъбен в молитва, коленичил връз хладните плочи, след това намокри клепачите си с чудотворната вода, която извираше в църквата и лекуваше очите на людете. Посети църквите „Св. София“ и „Св. Никола“, надникна в горещите, целебни бани, в пазара на дубровнишката махала, след това, повлечен от потока люде, се отправи към севастократорския дом.

На двора бе сложена трапеза. Всеки гладен и жаден можеше да хапне и пийне от нея. Какво нямаше там… Пъргави прислужници дигаха и слагаха пшеничени погачи, печени овни, праз и ряпа, грозде, орехи, тикви… Чутурите с вино постоянно се изпразваха. Крондили с ракия обикаляха от уста на уста. Всеки пиеше и благославяше господин Александра.

В широкия трем севастократорът приемаше гостите си. С любезна дума и мека обноска. Ала от никого не можеше да убегне, че сините му очи са забулени в тревога, чужди на всичко около него.

Каква нова грижа ядеше вечно будния му дух? Нали татарската напаст бе вече отминала? Ала нямаха край тревогите и грижите на царството.

Наместникът бе получил писмо от Асеновата дъщеря: сръбската кралица Белослава, която го молеше за помощ. По-младият й девер Стефан Урош бе принудил брата си Владислав да му отстъпи кралската власт и му бе отделил земи за владение край Шкодра с правото да носи кралско звание. Но честолюбивата и горда българка не се бе тъй лесно примирила и бе избягала в Дубровник заедно със синовете си: Стефан и Десислав. Оттам тя се надяваше с помощта на Комес Джовани Микели да отстоява правата на децата си.

В същото време Александър бе получил писмо от венгерския крал, който го канеше за сватбата на дъщеря си Анна, кръщелница и братаница на покойната българска царица Анна, с младия галицийски херцог Ростислав, син на обесения от татарите черниговски княз Михаил Всеволодович.

Да отиде против Стефан Урош, който бе брат на жена му Зорка, сега, когато страната трябваше да се яко закрепи след смъртта на Йоан Асена, бе немислимо. Да отиде на венгерската сватба, когато Белослава е в изгнание и моли за помощ, бе невъзможно. А да не отиде на сватбата, можеше да бъде сметнато като враждебност към венгерите.

Ала тънкият държавнически ум на севастократора не се побоя от този заплетен възел. Той реши да приложи старото изпитано средство. Да се разболее.

И затова посред празника, точно когато стражите известиха името на един новодошъл странник, който имаше някаква молба да отправи, той сложи ръка на челото си.

— Майстор Добрил от Драгижево!

Севастократорът сви клепачи, изкриви устни, сякаш преглътна нещо горчиво, отпусна се връз креслото си. Изплашени, тревожни, гостите го обградиха от всички страни.

— Лошо му е, лошо му е… — се замълви неспокойно.

Александър отпусна глава на гърдите си, тежко изстена. Стражите почнаха да отблъскват народа назад към вратите.

— Доста! Приемът се свърши. На господство му призля. Вървете си с бога, добри люде…

Добрил изгледа тъжно копията, които се препречваха между него и севастократора. Последната му надежда да си намери добра работа изчезна. От Крън го бяха върнали. Врачанският не го прие дори. В Ловеч си имаха шаръчия.

Изведнъж до прага на вратата той се сепна. Извади пръстена от показалеца си, подаде го на един от блюстителите:

— Занеси го на господин Александра. Занеси го. Той ще си спомни за мене.

След малко стражът се завърна и му каза:

— Превисокият господин заръча да ти заявя, че утре ще те приеме в калето при Бояна.

Като излезе от горката градска порта, Добрил пое друма, който водеше към Витоша. Планината се бе загърнала в синя светлина, която изличаваше всички други багри. Сини облаци, поръбени с дълги сребристи ивици, бавно пътуваха над билото, насочени от заник към изник. Селището бе разположено въз полегат склон под крепостта. На кулата плющеше севастократорският пряпорец: златен лъв на алено поле. Добрил пое една пътека все покрай шумящия поток, който слизаше откъм водопада.

Севастократорът почиваше в едно кресло до работната си маса. Вляво от него покрай прозореца бе седнала севастократорица Зорка с някакво везмо в ръце. Близо до нея играеха с някаква породиста хрътка двама юноши.

Блюстители известиха госта, вдигнаха завесата на вратата.

Добрил застана на прага в дълбок поклон. Направи няколко стъпки и падна на колене, сведе чело.

Александър се усмихна с благоволение и посочи:

— Това е цар Калиман, отдай му нужната почит, а сега ела при мене. Ти беше от шаръчийницата на покойния Драган от Търново, нали, майсторе? — Той подаде десница за целувка и се обърна към сина си. — Този момък те спаси, когато веднъж конят ти се беше подплашил. Нему дължиш живота си.

Калоян отправи към майстора умните си черни очи, след това бързо отиде при него. Малкият цар остана при кучето.

— Ти си знаял да рисуваш? Ах, как искам да видя как бъркаш боите… Правиш ли икони?

Севастократорицата вдигна чело, погледна мъжа си:

— Ето кой ще зографиса църквата на св. Пантелеймона. Кога ще почнеш строежа?

Малкият Калоян приличаше на майка си, която бе дъщеря на сръбския крал Свети Стефан Първовенчани и братаница на св. Сава. Той улови с горещ порив ръката на момъка.

— Ти ли ще зографисаш иконите? — После той се затече към баща си. — Татко! Кога ще повелиш да направят новата църква?

Никога братът на Асена II, славният бранник Александър, не се бе отличавал с особено усърдно благочестие. Той въздъхна.

— Нека се усмирят времената.

Зорка поклати глава.

— Времената никога няма да се усмирят. А ние все още се душим в тая тясна църквица. Вече колко години ще станат?

— Бог и в нея ще ни чуе молитвите.

Внукът на свети Стефана сведе замислено младото си чело. Не посмя да възрази на баща си. Ала неволно се извърна към госта, от детската му уста се изтръгнаха невинни слова:

— Когато стана севастократор, първото нещо, което ще заповядам, ще бъде да се построи голямата църква!

Всички се усмихнаха. Александър покани Добрила да седне:

— И тъй, майсторе? Разправи. Кажи ми всичко. Искам да ти се отплатя за стореното добро. Какво желаеш? С какво мога да ти помогна?

* * *

От многобройните сводести прозорци падаше обилна светлина връз дъската, на която бавно изплуваше образът на Богородица. Тъжният взор на художника се рееше из пространството, сякаш диреше нещо невидимо, неразгадани светове, непознати багри. Той дълго оставаше така, бездеен, отпуснал ръце край боите си, загубен в мисли, съжаления, спомени. Кипежът на духа му бе улегнал. Огромните блянове, които го бяха окриляли в дирене на форми и шарки, бяха угаснали. Откак скръбта по Януда бе смразила сърцето му, светът бе останал без шарки, мъртъв и пуст. И сега, в образа на скръбната божия майка, Добрил изливаше собствената си горчивина. Тъй дълбок и тъй затаено печален бе взорът на светата Дева, тъй примирено бледо челото й…

Добрил запокити четките, скри лице в дланите си. Сълзи измокриха пръстите му. Той се залута като див, затворен звяр в килията си. Тясно бе боянското кале за мъката му. Не му се работеше. Работата му не му харесваше. Не бе доволен от постиженията си. Жадуваше простори, нови земи и нови люде, да отиде накрай света, да заглуши болката си сред чужди градове и невиждани страни. Да пътува, да странствува, да забрави. Той взе гуслата си. Бавна и гореща песен се разля из затихналата стая: пълна с копнеж и тревога, с жалба и надежда. Слънчев лъч трепна връз картината. В лицето на Девата просветнаха чертите на Януда. Навсякъде. Винаги. Той чуваше гласа й в сребристия ромон на потока, в шъпота на вятъра, виждаше очите й в картините, които рисуваше, усещаше топлата й длан в милувката на слънцето…

Захвърли гуслата. Подири евангелието, което бе получил в дар от батошовската болярка, почна да го прелиства, заглеждайки се в прекрасните старинни миниатюри, рисувани от византийския шаръчия. Дали някога щеше да изпълни големия си блян? Да рисува подобни картини, ала на едро, връз големи стени, без ограничение на място и багри. В лицето на жените, които прислужваха около света Анна и държеха малката Мария в ръце, той отново видя миловидната извивка на Янудината буза, кръшността на гъвкавото й рамо… Затвори книгата, въздъхна.

Зад него прозвучаха тихи стъпки. Той скочи и се поклони дълбоко.

Севастократорица Зорка стоеше загледана в иконата на Богородица.

Тя дълго мълча, възхитена и удивена. Иконата бе предназначена за приемната й в средецкия палат. Тя преплете пръсти, поклати глава:

— Не съм виждала друга тъй хубава…

Добрил прехапа устни. Ноздрите му трепнаха в сдържана мъка:

— Не, госпожо. Не ме хвалете от добросърдечие. Аз знам, че иконата не е тъй хубава, както трябваше да бъде. Ала не мога. Не мога повече да работя. Ръката ми е неспокойна. Други образи ме отвличат от замисленото. Напразно ям хляба ви, напусто живея под стряхата ви… Не съм вече оня, който бях…

Зорка го изгледа поразена. Иконата бе великолепна. А майсторът не бе доволен от нея. Какво искаше повече този момък? Какво смяташе, че може да сътвори? Тя забеляза пергаментовата му бледност, зачервените му очи. Разбра, че някаква скрита мъка го разяжда. Майчински погали челото му. Попита тихо, с участие:

— Имаш ли родители?

Художникът сведе очи, помълча малко. Гласът му прозвуча глухо:

— Нямам.

Топла светлина премина през добрите очи на сръбкинята:

— Братя? Сестри?

— Имам само един брат, ала той служи в далечни войски и никога не мога да го видя. Откак татарите отвлякоха невестата ми, за три месеца майка ми залиня, заболя и почина. Баща ми умря от тъга по нея.

И севастократорицата научи тъжния живот на художника, комуто татарите бяха откраднали годеницата в самия ден на сватбата, за когото незнаен певец бе съчинил тъжовен припев.

* * *

Тази вечер по лицето на севастократора играеше някаква чудна усмивка. Близките му често дигаха очи от трапезата и учудено го поглеждаха. Какво криеше мощният наместник от тях? Видно бе, че на устните му тръпнеше някаква радостна тайна, която той не искаше още да изрече.

Когато свърши вечерята, севастократорицата погледна към края на масата, където майстор Добрил тъжно и бавно чупеше залци хляб и забравяше да ги туря в уста. Понякога той слагаше десница върху главата на хрътката, която, подушила нямата му скръб, облягаше муцуна връз коляното му. Широко отворените му очи се втренчваха в нещо далечно, невидимо за всички други. И мъчителна болка изопваше чертите на хубавото му лице.

Севастократорът изгледа внимателно своя придворен шаръчия.

— Добриле!

Майсторът трепна, сякаш събуден от сън. Скочи и се поклони.

— Имам за тебе новини, Добриле.

Младежът побледня. След това ярка вълна кръв плисна в лицето му.

Новини? За него? Откъде? С брата му ли се бе случило нещо?

Той мълчеше изтръпнал.

Александър се усмихна.

— След три дни изпращам едно посолство до великия хан в Каракорум. То ще мине първом в Сарай, гдето е седалището на хан Бату, главатаря на Златната орда, за да поднесе и нему дан и дарове. Ще има доволно да пътувате и кръстосвате надлъж и нашир тая дива, чудна земя. Какво ще кажеш? Искаш ли да бъдеш осмият човек в посолството? Хайде, желая ти успех, Добриле. Дано и твоето сърце се зарадва. Бог с тебе.

Майсторът слушаше поразен. Сякаш небето се бе разгърнало внезапно пред него, огромна дъга бе изгряла в пъстри блясъци, които ослепяваха и замайваха.

Да пътува, да види широкия свят — бляна на всичките му дни и нощи. В Сарай. В Каракорум. В земята, където Януда прекарваше неволническия си живот.