Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (27) (Боянският майстор)

27

От всички улички изникнаха потоци люде, които се стичаха към пазара с изопнати в злорада почуда лица, размахвайки ръце, препъвайки се от бързина. Ала проклетата птица не кацваше на едно място. Тъкмо да я улови някой, тя отново подхвръкваше и летеше над главите на смаяните люде. А щом кацнеше някъде, отваряше човка и започваше да бъбри най-страхотни и безумни слова. Всички я слушаха настръхнали, опиянени, тържествуващи.

Това, което никой човек в Търнов не би посмял и пред най-близкия си да изрече, нарочно научената птица кряскаше пред лицето на всички сред безсилната ярост на стражите, които се мъчеха да я уловят. Кой бе дръзнал да говори пред хитрото и паметливо животно тия нечувани думи?

Папагалът спря връз стряхата на една оръжейница и пак почна да вика, на пресекнати, гърлени срички:

— Да си отиде Ерина! Смърт на Ерина! Кой отрови Калиман? Ерина!

Това, което стоеше в сърцето на всеки търновец, птицата изговаряше на всеослушание. Никой не дръзваше да се засмее или да възликува. Всеки таеше дълбоко доволството си и с високи викове разгонваше папагала, сякаш искаше да помага на стражите да го уловят, ала всъщност, за да спаси животното от неизбежна смърт. Най-сетне точно прицелена стрела се заби в гърдите на птицата и тя рухна на земята. Докато наоколо й се сбираше огромна кряскаща и ръкомахаща тълпа, угодлив страж бързо се спусна към Царевец.

Ирина стоеше изправена като каменно изваяние до креслото си. Хубавото й лице бе замръзнало в страшен гняв. Когато й съобщиха, че птицата е убита, очите й се оживиха за миг, след това тя вдигна ръка в хладно безразличие.

— Добре. Да се издири господарят на птицата и да се обеси на площада до утре по това време. За назидание на другите.

Ала когато изплашените от тежката задача стражи изчезнаха зад златотъканата завеса, жената изостави надменното вцепенение, което вардеше пред чуждите очи, и почна да кърши ръце в безмълвен яд. Огнена червенина обля бузите й.

Какво искаха още от нея дебелоглавите инатливци? Вечно ли щяха да ронят сълзи за детето Калиман? Нима нейният син Михаил не бе вече израснал напет и буен момък, в разцвета на дарбите си, готов да даде всичко за доброто на родината си? Не бе ли и той син на Асена? Защо го ненавиждаха? Бъдещето бе пред него още. Бъдеще на слава и величие… Защо нямаха търпение, откъде тая непримирима омраза?

Тя знаеше. Всичко идваше от онова бунтовно гнездо. От Бояна. Оттам се разпръскаше отровата на потайните слова и обещания, които размиряваха народа. Защо трябваше Ирина да си отиде? Нима тя се месеше в работите на държавата? Не бе ли сложила за съуправител на неопитния още цар смелия и умен севастократор Петър? Кой можеше да знае, че тя управлява зад гърба на тия двама млади люде?

Защо всички стрели бяха отправени към нея, а не към царя и севастократора?

Те ненавиждаха гъркинята, дъщерята на кир Теодор Комнин. О! Ала и тя ги ненавиждаше тия злопаметни, непримирими, упорити варвари.

Ирина задиша тежко, сви пестници. Докато е жив севастократор Калоян в Бояна, дотогава българите нямаше да сведат чело пред сина й, галени от някаква тайна, непрестанна, дръзка надежда.

Тя се засмя. Един повече, един по-малко. И без това безсънните й нощи бяха изпълнени с трескави видения и зли прокоби. Един повече, един по-малко. И без това никой не можеше да възвърне покоя на сърцето й.

В стаята безшумно се вмъкна епирска прислужница със запалена вощеница в ръка и почна да пали свещниците. Царицата не я забеляза. Падна връз покрития с мечешки кожи миндер, закри лице. Да. Така беше. Те ще го помамят да дойде в Търнов, ще му обещаят Десислава и той ще пристигне за сватбата. О! Тогава всичко ще бъде лесно. Защото досега нито веднъж, ни изпратена кама, ни поръчана отрова не бяха успели да стигнат до омразния севастократор. Верни ръце препречваха пътя на желязото, опитваха храната, вардеха ден и нощ Александровия син.

Надеждата на българите… Последния Асеновец… Последната пречка между нея и пълната власт над търновския престол…

Ирина откри лице, отново се изсмя, още по-глухо и зловещо. Внезапно тя забеляза прислужницата си. Скочи като тигрица. Грабна свещника от ръката й и почна да я удря с него.

— Махни се! Махни се! Загаси свещите! Рано е още да се пали! Обезумяла ли си?… Рано е, рано е…

Царицата се боеше от нощта. От самотата. Да би могло никога слънцето да не залязва. Никога да не паднат вечерните мрачини. Никога да не идва мигът, когато тя оставаше сама със себе си, със спомените си, с разкаянията и съжаленията си… Епиротчанката се сниши, стана със земята равна, загаси свещите и излезе тихо, като котка, навън. В стаята внезапно потъмня. Ирина сви вежди. Наистина бе мръкнало. Тъй скоро. Тя облегна лакти на прозореца. Загледа се през гъстата решетка в снега, който падаше бързо и полегато, засипвайки покриви и кули. Връз бойниците на Трапезица блюстителите се разхождаха, като ситни бели чертици. Реката се плискаше в крепостните стени, с глух, непрестанен шум. Тя потрепера, затвори прозорчето от едри зелени стъкла. Отиде към камината.

Трябваше да се направи нещо. Да се унищожи Калоян. Да се повдигне чувството на народа към сина й. Трябваше някаква победа. Трябваше да се представи Михаил Асен пред очите на людете като несравним витяз. Ах, да можеше с победа над Никея, да се възвеличи пред народа си и да унищожи онзи омразен род на Ласкарисовците и Ватацесите, който бе причинил провалянето на брата й Димитри. И тя не знаеше към кого изпитва по-силна омраза: дали към Боянския събирател на недоволници, или към Ватаци и сина му Теодор, а най-вече към Елена, които бяха отнели на бащиния й род първенството в гръцката държава.

Сенките пропълзяха, обточиха се до ъглите на стаята, в мрачевината жаравата на огнището заблестя алена, кървава.

Ирина стисна горещото си чело между длани. Бе тъй изморена, тъй жадуваше за покой и забрава. И тя погледна към леглото си. Ала то й се стори като уред за безмилостно наказание. На него тя се въртеше в тежко безсъние, напразно зовейки благодатните мигове на отмората… Но може би безсънието бе по-добро от съня. Защото в съня при нея идваха свободно и безнаказано страшните, безплътни сенки, които зовяха мъст и чезнеха в закана…

На прага застана някой. Царицата вдигна ядно чело. Кой смееше отново да я смущава? В здрача различи севастократор Петра. Той държеше в ръката си разгънат лист.

— Има ли тука някой?

Изведнъж той забеляза царицата връз тъмните кожи, спусна се към нея:

— Ватаци починал! Най-сетне!

Тя извика радостно. Скочи с високо разперени ръце, грабна листа. Почна да крещи:

— Защо не е запалено? Къде е Евлогия? Защо не се грижи за свещите? Няма ли камшик за тия ленивци?

Безшумно се промъкнаха слуги, приведени, настръхнали. Свещниците трепнаха в едри, жълти пламъчета. Ирина бързо приближи листа до светлината. Зачете гласно:

— „Отчаян от целебниците и безполезните им лекарства, кир Ватаци накарал да го занесат в една смирненска църква, където се стичали люде от целия свят, за да дирят помощ от върховния държател на живота и смъртта. Ала и там не намерил облекчение. И заръчал да го отнесат в Нимфея, за да почине между близките си. Но преди да стигнат до двореца, той почувствувал, че умира. Свалили го на земята, вдигнали набързо императорската шатра и там, на 30 октомврий, той предал богу дух. Погребали го в Магнезия, в Соландърския манастир…“

Царицата погледна зетя си. И двамата ги прекоси еднаква мисъл. Когато при смъртта на Калимана кир Ватаци ги бе неочаквано нападнал, едва ли тогава той бе помислял, че ще дойде час, когато и той ще напусне света и българите ще могат да си отвърнат със същото.

— Сега Елена е вече гръцка императрица… — пошъпна злобно Ирина. — Ала няма да бъде за дълго. Ние ще смажем никейците! — Тя повиши гласа си. — Ние ще освободим брата ми Димитри и ще си възвърнем властта над гърците в Тесалоника!

Петър я изгледа поразен. Тя винаги мислеше най-напред за гръцката изгода. В сърцето й гореше неугасима любов към родната й страна. Ирина полека се опомни. Поглади челото си. Пошъпна засрамена от буйния си, сърдечен изблик:

— Ще вземем обратно земите между Хебъра и Стримон и ще ги присъединим към българското царство…

Михаил Асен се втурна вътре с припряна живост.

— Вярно ли е, вярно ли е? Ватаци починал? Сега какво ще правим?

Той гледаше като покорно дете майка си и сестриния си съпруг. Чакаше да чуе решението им, да изслуша желанието им, та чак тогава да каже своето. Тъй бе свикнал от малък, да ги счита над себе си, господари на съдбините му и волята му.

— Ти ще обявиш в болярския съвет, че е дошъл решителният миг, в който ще измием позора от нападението на Ватаци през време на твоето малолетство. Ще свикаш войводите и без никакво забавяне ще нахлуеш начело на войските в границите на Ватаци. Там българите ще ни посрещнат като освободители… А докато Теодор Ласкарис дойде да защити властта си, ние вече ще сме се закрепили там… — каза Ирина. — А ако много му се е поревнало да си премери силите с нас, то може да си видим и другите сметки… Но първо условие за сключване на мир ще бъде да ни даде пленника си: брат ми Димитри.

Петър се изсмя и потри ръце самодоволно:

— Спукана им е работата на никейците! За две седмици ще ги очистим навсякъде…

— Теодор е слаб и болнав мъж… — каза въодушевено Михаил. — Това не е вече дръзновеният и мъдър Ватаци… С Никея е вече свършено. Да видим тогава какви ще ги разправя оня в Бояна! Победа! Победа…

Хубавото лице на Асеновия син се зачерви от вълнение. Той се спусна с леки, стройни стъпки към оръжейната на прадедите си. Ръцете му горяха да вземат копие и щит в ръка. Майка му го проследи с блеснали от гордо доволство очи. След това се обърна към севастократора и каза:

— В най-голяма тайна войводите да вдигнат войските си и внезапно да нахлуят в Долна земя. Нека първите дни от царуването на Елена й бъдат дамгосани от позора на поражението, тъй както огорчиха мене в началото на моята власт…

Тя даде знак, че желае да остане сама. Потръпна от ранния студ. Накара да запалят огъня и дълго стоя край пламтящите цепеници, с прострени към огнището ръце, тръпнеща от непобедим студ. Сякаш ледена вода течеше в жилите й, а не кръв. Чужда към всяко мъжко внимание, сякаш мраморно изваяние, тя имаше само една страст: властта; само един копнеж: родът на Комнините да сломи семейството на Ласкарис — Ватаци.

Полека-лека топлината свали главата й към гърба на креслото, отпусна ръцете й на облегалката. Така най-лесно можеше да заспи, внезапно нападната от сладостта на съня. Свещите почнаха да пращят и да гаснат. Преданата епиротчанка влезе на пръсти, загърна коленете на господарката си с топла завивка, изчезна също тъй нечуто. Огънят загасна. Някой леко потропа на прозореца. Ирина се стресна. Погледна изплашено към забуленото от падащия сняг стъкло, извърна се към вратата. Изведнъж замръзна на мястото си, без да посмее да поеме дъх. Някаква тежка ръка се бе облегнала на рамото й. Нямаше никой. Почна да вика. Но глас не излизаше от устата й. Тогава тя видя пред себе си малкия Калиман. Той й поднасяше с простряна десница сребърна чаша, пълна със зелена течност. Не, не, не искам, шъпнеше с попукани от страх устни тя и се дърпаше назад. Но момчето вървеше упорито към нея. Ще пиеш, се усмихваше то с чудноват израз на лицето, ще пиеш. Тя се хвърли към една врата, заключи я, натисна я с цялото си тяло. Помощ, помощ. Никой не отвръщаше. А ония леки стъпки наспирно доближаваха. Тя закри очи с разперени пръсти. Ала виждаше и през тях. Момчето отново се усмихваше. Протягаше към нея злокобната чаша. И тя пиеше, против волята си, покорна на непобедима сила. Тъй някога, на пазара, продавайки дини, Калиман бе поел от незнайна, дебнеща ръка, зловещото питие. Отровата изгори устата й с пламтяща, страшна горчивина. Умирам вече, пошъпна тя. Ала на одъра видя да лежи неподвижното, опънато тяло на Калимана. Защо той? — се учуди тя. После си спомни, че Калиман отдавна е мъртъв и че всичко това е само сън. Дано е сън, тръпнеше в безкраен ужас сърцето й, дано по-скоро се събудя и видя, че е сън… Златни сенки трептяха връз мраморното лице на юношата. Тъмни къдрици се спущаха от двете му страни, ала и те бяха без живот, сякаш чужди, сякаш залепени на това неподвижно чело…

Ирина се събуди, цяла обляна в студена пот. Сърцето й биеше екливо и глухо. Тя се изправи с мъка, без да помни кога е заспала и колко време е минало оттогава…

Нощните стражи видяха с почуда как една висока сянка мина през празните тремове, загърната в тъмна наметка. Къде отиваше царицата в тая късна доба? Тя отвори вратата, чийто ключ бе само в нейни ръце, и изчезна сред потъналите в сняг пътеки. Пред раклата на Света Петка горяха денонощно златни кандила. Ирина запали десет бели вощеници и падна на колене в безмълвен стон:

— Прости ми, прости ми… Успокой душата му… Прости ми…