Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (3) (Боянският майстор)

3

Двамата братя седяха под натежалите гроздове на лозницата, около ниската трапеза, отрупана с разни и богати ястия, които майка им бе приготвила в чест на драгите си гости. От много години двамата й синове не се бяха събирали заедно под бащиния покрив. А за тази вечер очакваха да се прибере и баща им от панаира. Престарелият дядо седеше връз едно кебе, с кръстосани крака, пъхнал двата си палеца в пояса, жадно заслушан в разговора на младите.

Едрият стрелец отпи от ракията си и каза:

— И какво смяташ сега да правиш със своето шаръчийство? Пари ли да печелиш с иконопиство, или да станеш придворен художник при някой велик болярин? Да ме беше слушал, по-добре беше да се изучиш в някой манастир… Днес само два пътя има, за да стане човек нещо. Да бъдеш войник или духовник…

Добрил сведе чело, въздъхна:

— Духовник… Аз почитам нашата християнска вяра, ала не чувствувам влечение към монашеския живот… Или не, бих станал, но само ако бъда монах-странник, който пътува да събира помощи за манастирите. Тъй съм петимен да видя широк свят, да разгледам прочутите църкви на Цариград, да видя страната на ломбардите и алеманите, на фръзите и кастилците… Ала ти искаш да кажеш, че би трябвало да стана владика. Да князувам над паството си и да сядам отдясно на царя… Не, това не ми е по угодата… Виж ти, ти можеш да издигнеш рода ни. Баща ни има пари да те обръжи богато. Стани войвода, прослави се, получи болярско достойнство… Мене ме оставете…

Войникът вдигна рамене. Заслуша се в далечните проточени викове, които се зачуха откъм друма.

— Сякаш керванът се връща… — Той скочи и заедно с брата си тръгна към портата, отвори я широко, подпря двете крила. — Ала знаеш ли… Като си искал да странствуваш по широката земя, да наситиш очите си с невиждани неща, защо ти беше още толкова млад да си окачиш тая верига? — И той посочи годежния пръстен. — Гнездо да свиваш, челяд да въдиш… Домошар да ставаш…

Добрил се засмя. Поклати глава. Двете къдрици на челото паднаха връз очите му.

— Ти не ги разбираш тия неща, Витане… Не съм и помислял гнездо да свивам, в дом да засядам. Просто така. Обичам Януда… И искам да се оженя, за да бъда винаги с нея, да слушам гласа и смеха й, да се радвам на хубостта й… Какъв домошар ще стана не знам…

— Умът ти се е изплъзнал… А тя? Обича ли те, такъв, занесен…

Шаръчията се замисли. Забрави да отговори, загледан в лястовицата, която носеше с човка сламка за гнездото си. И тя — си помисли влюбеният, — и тя… Един внезапен, познат глас се провикна в далечината. Двамата братя се спуснаха. Звънците на яките тесалийски коне отекнаха вече съвсем близо. Когато ги зърна, и двамата тъй млади, стройни, напети, старият търговец усети как едри сълзи замъгляват взора му. Той изтри бързо очите си и подаде десница за целувка. Слугите се спуснаха да помогнат на керванджиите да разтоварят.

Тримата се упътиха към къщи, където майката ги чакаше на прага.

— Най-сетне да ви видя всички събрани… — пошъпна развълнувано тя и добави като на себе си — може би за пръв и последен път се случва това…

Разположиха се отново под лозницата, за да разгледат даровете, които бащата носеше от далечните страни, които бе обходил.

— Имах големи печалби… — обясняваше той — само евреи и ломбарди ли ще трупат златици… На панаира в Одрин продадох всичките копринени платове от Дубровник… Дори и не ми достигнаха… Като луди ги разграбиха младите моми и невести…

— Едно време не беше така… — поклати глава престарелият дядо — младите не се грижеха само за скъпи дрехи и лъскави оръжия. Ходехме си с тъкани вкъщи платове от лен и вълна… А сега всичко бълнува само за злато и свила…

Търговецът свали мантията и ниската си самурена шапка, разтвори едни кожени дисаги, почна да вади оттам чудни и ценни неща:

— Ето ви шест сребърни чаши. За гости в светъл празник… Това е червена арагонска кожа, ще си направя разлат стол, като домовладика…

— Не щеш ли като на болярин? — промърмора шеговито старият дядо, като гладеше самодоволно дългата си бяла брада.

— Ето един напръстник от слонова кост.

Жена му и двамата синове се изсмяха.

— Това ще е за Януда… — каза весело майката;

— Коя е тази Януда? — се удиви търговецът.

Още по-весел смях се разля из градината. Бащата трепна. Усети се. Изви взор към по-големия син.

— Да не мислиш да се жениш, Витане?

Добрил се изчерви, скри ръце зад гърба си. Витан мълчеше, загледан усмихнат в малкия си брат. Търговецът изгледа смаян втория си син. Прихна в гръмогласен смях. Плесна по бедрата си.

— Ти ли бе, момченце? Ами чакай тогава… Имам нещо по-хубаво, като за невеста. Един гердан от сив кехлибар, донесен чак от страната на черните. През девет земи и девет морета… Я си покажи ръцете… Та откъде имаш тоя скъп камък? Да не си се сватосал с някои високи люде?

Забогателият търговец ламтеше вече за по-други блага. За почести и слава… И бе готов да даде печалбата от триста продадени биволски кожи, за да получи някакво малко достойнство.

— Добрил е вече висока особа… — каза надменно майката. — Той се сватосва с една рода на батошевския болярин… А този пръстен му е дар от самия царски наместник, севастократора Александър…

Бащата отвори уста и не можа нищо да каже от смайване. Дядото поклати глава и тихичко измърмора нещо, което искаше да напомни скромния им произход.

Ала винаги бе така.

Никой не бе доволен от това, което има, от положението което заема. Ако изнемогваше в неволя, ламтеше за имот и богатства. Ако беше богат, жадуваше за почести и знатност. Ако имаше и високо достойнство, съжаляваше, че му липсва това, което имаше най-бедният и което никой не ценеше, когато го има: младост, хубост, любов…

Добрил бе художник. За другите минаваше малко занесен. Ала той единствен скъпеше божиите дарове. Затова остави близките си да изброяват имотите и достойнствата на батошевските властели и отиде да се изтегне на миндера връз открития чардак.

Никой не се бе сетил да го попита млада ли е Януда… Хубави ли са пъстрите й очи, засмята ли е устата й, лъщи ли като коприна сурата й коса?

Той се унесе. Звездите трептяха над него, огромни, близки, сипейки в очите му бяло сребро, щурци унесено тъчеха сънна песен, тръпки пробягваха из синия въздух: нощта бе пълна с тайнствени гласове, които чуваше само сърцето на поета. Бог говореше на своите избраници.