Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Асеновци (4)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 28 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
taliezin (2012)

Издание:

Фани Попова-Мутафова. Последният Асеновец (Боянският майстор)

 

Първо издание

 

Редактор: Татяна Пекунова, Георги Недялков

Худ. редактор: Кирил Гогов

Техн. редактор: Веселина Балабина

Коректор: Янка Енчева

 

Формат 32/84/108; тираж 200 112 екз.; подвързия 2112 екз.; брошура 198 000 екз.; печатни коли 13; издателски коли 10,92; л. г. VI/55; изд. №6557; поръчка №134/1987 година на изд. „Български писател“; дадена за набор на 9.IV.1987 г.; излиза от печат на 15.VIII.1987 година; цена: подвързия 2,40 лв.; брошура 1,80 лв.

 

Издателство „Български писател“, София, 1987

ДП „Димитър Благоев“

История

  1. — Добавяне

35

Две потери диреха Калояна под дърво и под камък.

Едната бе съставена от венгерски войски и имаше заповед от Ирина и Ростислава: да намерят севастократора жив или мъртъв. Защото, щом последният мъжки потомък на Асеновския род изпуснеше сетен въздух, веднага за цар на България щеше да се провъзгласи мъжът на Асеновата по-малка дъщеря Мария: великият боляр Мицо.

Начело на втората потеря бе сам Константин Тих, който диреше следите на новия цар, за да запази и спаси живота му.

И двете войски препускаха една срещу друга по друма, който водеше най-пряко от Търнов към Бояна, край мощните крепости Крън и Копсис. Някъде тъдява се криеше синът на Александра и трябваше да бъде намерен на всяка цена. Гончията, който бе вече забелязал приближаването на венгерските войски, веднага се бе върнал обратно, за да извести Константину, че врагът е наблизо и върви право срещу тях.

Когато венгрите обградиха хана, никой не можеше да помисли дори, че в него се намира този, когото те диреха тъй усърдно. Заплатени предатели почнаха да блъскат вратите и високо да викат:

— Няма ли живи хора тука, да поемат конете, да донесат чаша вино? Хей, люде, къде сте?

Най-сетне ханджията полека притвори прозорчето на втория кат:

— Какво дирите посред нощ, люде божии? Какви сте, християни или друга вяра?

— Я слез по-скоро, че ще ти кажем дали сме татари или сарацини. И не се прави на улав, защото отговорът ни е бърз и лесен…

Те размахаха оръжие високо във въздуха, като продължаваха да ругаят и проклинат. Това безкрайно, безполезно дирене, което траеше толкова дни, ги уморяваше и вбесяваше.

Ханджията се обърна към тримата преследвани, които се бяха прибрали в един ъгъл, близко един до друг, с бледи лица и тревожни очи. Калоян му направи знак да слезе.

След малко по стълбите се зачу весело подсвиркване. Ханджията наподобяваше стъпките си на пиян човек. Той полека отключи с тръпнещите си като в треска ръце, нагласи усмивка връз приличното си като на мъртвец лице, надникна зад леко открехнатата врата.

— Много се бавиш, нечестивецо проклети! — извикаха българите, които водеха венгрите. — Какво има толкова да се маеш? Да не те изядем? Или може би криеш в хралупата си убиеца на Михаила?

Ханджията усети как челюстите му почват да се сковават. Неясен глас излезе от устата му.

— Какво ломотиш? Я говори по-бистро! Нищо ли не си знаел? А не мина ли снощи оттука севастократор Калоян с жена си и войводата Станиш? Не се ли скриха в калето? Не ти ли заплатиха богато, за да мълчиш? Говори де! Нямаме време за маене. Проклетите лисици пак ще ни се изплъзнат, сякаш всички се заклели да ги крият. Я кажи колко копия има в градището на Елтимира?

— Петстотин… — отвърна ханджията наслуки, като едва държеше двусвещника с треперещите си пръсти. — Вървете в калето, добри люде, там ще ви нагостят по-богато. Аз нямам вече храна. Час по час край хана минават всякакви люде, не ми постига нищо.

Един от войскарите го изгледа изпитателно. Страшно подозрение го клъцна. Той се извърна, направи знак с очи на другарите си. И отново завика разярено:

— Лъжеш, псе проклето! Крънските кумани са вече пред Търнов. Сам Елтимир ги води! — Той джасна нещастника настрани и се изкачи едно стъпало нагоре. — Не ти вярвам нито дума повече. Ще претърсим цялото ти свърталище… — и като се обърна отново към венгрите, махна им с ръка да скочат от конете и тръгнат подире му.

Ала в тоя миг един силен удар го повали на земята. Ханджията хлопна тежката врата пред него, залости я и се затече нагоре по стълбите.

— Уловиха ви! В клопка сме… — извика той и се спусна да снеме оръжия от стената.

Калоян затвори очи, вдигна високо чело, притисна ръце до гърдите си. Тоя миг, тоя дълго очакван миг. Свършено бе. Съдбата наказваше тоя, който вдигаше ръка, за да убие ближния си.

Който вадеше нож, от нож умираше.

И нему бе дошъл часът на изкуплението. Но той с радост щеше да даде живота си. Защото бе изпълнил вече завета на баща си. Защото бе отмъстил невинната кръв на Калимана, бе избавил родината си от игото на ромейката, бе закрепил делото на великите си прадеди.

Той задиша бързо, в щастлив унес. Блянът на целия му род нямаше да загине. Справедливата му десница бе премахнала неспособника, който рушеше постигнатото с мъката на толкова скъпи жертви.

Хемската империя щеше да пребъде.

Отвори очи. Дързък огън ги караше да горят в отчаяна смелост. Не, тия гнусни предатели щяха да видят как загива един Асеновец. Той нямаше да се сдаде мърцина. Старата бранна кръв не мамеше. Внукът на адриановградския витяз грабна лъка, който смелият ханджия сваляше от стената, опита жилавината му. Пое шъпата стрели, които някой му подаваше. Извърна се. Бледна, със спокойно движение, Десислава протягаше колчан, претъпкан със стрели, на един от куманите.

С един поглед двамата си казаха всичко. То бе любов и мъка, и прощаване, и гордо примирение. Младата жена се усмихна. Връз побелелите й устни се възвърна мерджанената руменина. Хубавите й очи засияха като звезди и изведнъж в горещ порив тя се спусна, прегърна севастократора, притисна за миг лице до неговото в бърза, гореща, отчаяна прегръдка, разтърсена от нямо ридание. Без да изпуснат лъка и колчана, ръцете му я обвиха крепко, в безмерна нежност.

Куманите, отроците, просякът и ханджията гледаха трогнати този миг на раздяла пред стъпките на смъртта. Станиш извърна лице, изтри очите си. Всички познаха братовия син на славния Йоан Асен, паднаха на колене, целунаха ръцете, дрехите му, заклеха се, че ще пролеят кръвта си за него.

Разнесоха се глухите удари на алебардите и секирите, които разбиваха долу вратата. От прозорците на горния кат град от стрели обсипа нападателите.

* * *

Константин Тих и людете му пристигнаха само един час по-късно. Още отдалеч те забелязаха гъстия дим, който се издигаше от опожарения хан. В една от стаите намериха убити десетина души. На двама от тях, един мъж и една жена, бяха отрязани главите.

Ирина и Ростислав трябваше да се убедят с очите си, че Калоян е мъртъв.

Дълго Константин Тих оплаква своя любим сродник, последна издънка на славния търновски венценосен род, свел чело над бездушното му тяло. Ала когато изправи яката си снага и разтърси рамене в необуздан гняв, сините му очи се присвиха в люта закана, той дигна високо десница и се закле:

— Мъст до последна капка кръв… Мъст за последния Асеновец!

И препусна начело на войските си в помощ на обсадената престолнина, за да прогони дръзкия враг, който бе нахлул неочаквано в земята му, повикан от безумни честолюбци. Като тъмен вихър се понесе разярената войска, кон до коня, с развети наметки, с издигащи и снемащи се копия, като честа гора.