Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (23) (Боянският майстор)

23

Бяха много хора. Ядяха, пиеха, играеха на зар. Потънали в здрача на някаква обширна стая. Изведнъж някаква врата се полуотвори. Връз светлата ивица, която се образува между вратата и стената, застана стройна женска осанка. Сякаш диреше с жадно любопитство някого. Добрил изтърва заровете, чашата му се търкулна на земята.

Януда…

Тя беше… Затаи дъх, сякаш да не изплаши чудното видение. Ала изведнъж младата жена го позна, спуска се с бързи стъпки към него, бързо се наведе, обви с десница шията му. Горещ, уханен дъх опари лицето му. Протегна ръце, за да я задържи вече завинаги при себе си. Ала край него нямаше никой…

Горчива болка го прониза. Сепна се, отвори очи.

През отвора на малкото прозорче се промъкваше кротката светлина на сияйното небе. Сън и действителност се смесиха. Добрил отново простря ръце в неугасим копнеж, в неизбледнял порив към тая, която живееше победно в сънищата му. Дори и тогава, когато смяташе, че вече наистина я бе забравил, Януда неизменно се връщаше в спомена му от някое случайно споменато име, от някоя бегла прилика. Тържествуваща, несломима.

Той се залута от стена до стена в звездната мрачевина, с пламтящо чело, с трескави длани. Докога, цял живот ли щеше да чезне по една сянка?… Януда бе вече мъртва за него. Всичко ги бе разделило. И все пак времето, разстоянието бяха нищо. Сякаш я бе срещнал на празника в Света гора. Сякаш вчера още бе усетил как веселият й смях радостно вълнува кръвта му…

Майсторът не знаеше, че копнежът му е вечен и безличен. Понякога случайно приема едно име, един образ, после ги сменя с други, винаги незадоволен, винаги дирещ. От невръстно дете до белите коси на стареца човекът копнее. За свобода, за власт, за любов, за злато, за слава, за безсмъртие, за просветление… Винаги, до последния въздух.

Ако затворът бе непоносима клетка за всяко същество, от лъва до славея, тъмницата бе за художника по-омразна от покоя на гроба. Защото цялото му тяло жадуваше за свобода, за простори, за слънчеви равнини и горещи багри, за миризмата на варта и боите, за песента на птиците в свежите утрини и за огромните пъстри пожари на залеза…

Той бе художник, той дишаше и се хранеше с красотата на света, а тя му бе отнета…

До разсвет Добрил се блъска като морна птица в тясната си клетка, докато най-сетне умората и отчаянието го хвърлиха в тежка дрямка върху коравото му ложе. Той не чу дори когато желязната верига на вратата изскърца и тежки стъпки спряха до прага му. Грубият глас на пазача отговаряше, смекчен от странно страхопочитание, на нечии въпроси. Ключалката щракна, борини трепнаха с жълти пламъци в преддверието.

Добрил отвори очи. На прага, връз светлата ивица между стената и отворената врата, се открояваше стройна женска осанка. За да не наруши отново очарованието на съня, майсторът остана безмълвен и неподвижен, вцепенен в дълбоко вълнение. Всеки миг видението можеше да се стопи. Дъхът замръзна на устните му.

Януда се подвижи към него. Кимна с глава за поздрав. Големите й очи гледаха с дълбоко съжаление към затворника. Но това не бяха очите на Януда. Художникът скочи, приглади с неволно движение на свян дългите си разрошени коси, отдръпна се към най-тъмния ъгъл, без да сваля очи от чудното явление.

— Аз съм Десислава, сестрата на батошовския велик боляр Петър.

Тя въздъхна, прихвана с палец верижката на мантията си, придърпа я напред и остана така, леко смутена и замислена, навела глава към лявото си рамо, сякаш не смееше да продължи словата си. Най-сетне каза бързо и тихо, като по заучен урок:

— Решихме да възобновим старата църква на калето в Батошово. Брат ми става севастократор и се местим да живеем в Търнов, а част от имота си край Горна Росита ще дадем в дар на новия манастир, който ще се строи там от патриарха.

Тя помълча още малко, още повече склони тясното си лице към лявото рамо и добави още по-тихо:

— Знаем, че си одарен шаръчия от училището на майстор Драган… Приемаш ли да станеш наш севастократорски художник? Ще бъдеш пуснат на свобода, ще живееш в Търнов, ще имаш добра плата…

Майстор Добрил я изгледа втренчено. Зелените му очи потъмняха.

Той сложи десница на гърдите си.

— Аз съм дворцовият художник на севастократор Калоян. Той ми е господар, нему служа аз. Започнаха ли да строят църквата на свети Пантелеймона в Бояна? Или друг майстор вече изписа стените й?

— Църквата „Свети Пантелеймон“ още не е построена… — каза момата и черните й очи живо заблестяха. Тихата й свенливост внезапно изчезна. Тя вдигна гордо чело, по лицето й се разля приятна усмивка, след това кимна с благоволение и приближи до него, пошъпна:

— Ти си благороден момък. Радвам се, че си верен на господаря си.

И добави съвсем ниско:

— Ти ще получиш свободата си.

След това внезапно се извърна и каза високо, за да я чуят стражите:

— Ще кажа на брата си, че отказваш да изпълниш молбата ми. Горко ти. Ще има още да гниеш в тая тъмница, щом не искаш да преклониш чело пред нашата велика самодържица. Калоян в Бояна не е вече севастократор, а брат ми Петър, който става зет на царицата. Питам те за последен път… Приемаш ли условията?

Майсторът се поклони. След това каза спокойно:

— Аз съм от людете на севастократор Калоян. Ръката ми не се продава за злато.

Десислава си тръгна с отмерени достойни стъпки. Не погледна нито веднъж назад.

* * *

Какво се бе случило? Мрачевината над света бавно се вдигаше и разпръскваше. Ярко слънце запламтя в гърдите на вдъхновения мъж. Нова кръв се плисна в жилите му: жадна, млада. Видения го обградиха: огромни ангелски крила затрептяха в снежно сребристо сияние, меки багри преливаха в чудни съчетания, лютни тихо зазвучаха стройна песен. Добрил бе щастлив. Сякаш отново роден.

Той пак можеше да твори.