Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (26) (Боянският майстор)

26

Севастократор Калоян се разхождаше с другарите си сред тихата нощна свежест. Зад тъмния рид откъм изток надничаше сиянието на изгряващия месец. Неподвижно се изрязваха високите тополи в моравата светлина на небето, сред което цяло ято дребни облаци бяха замръзнали, разперени като сребърни крилца. Разговорът им докосваше непрестанно събитията в Търновград и неуспехите на младия Михаил Асен и зетя му Петър.

За да се сдобие с народната обич, младият цар, който бе вече навършил пълнолетието си, бе започнал бран против сърбите в съюз с дубровнишкия комес и захълмския жупан. Ала още в началото на войната сърбите бяха побързали да се споразумеят с Дубровник и да му дадат всичко онова, което му бе обещано в съюзния договор с българите. Тогава, за да отклони вниманието от неуспеха си, Михаил бе почнал бран с венгрите, която нямаше нито смисъл, нито начало, нито край.

Народът глухо роптаеше, ала никой не дръзваше да изяви гласно недоволството си. Комуто не бе мил животът и имотът, можеше да отвори уста за укор или възмущение. Затова повече отвсякога в пределите на Калояновата власт се тълпяха все по-нови дружини бежанци от Ирининото царство.

Така Търновград и Средец израстваха като два мощни, непримирими смъртни врага, които тайно се дебнеха, чакайки мига на неизбежното стълкновение.

Калоян се облегна на едно старо орехово дърво, другарите му насядаха около него край поточето, което течеше надолу в неспирен ромон. Великият боляр Константин Тихов се изтегна с целия си едър ръст на тревата, кръстоса ръце под тила си и се загледа в светложълтия месец, който висеше сред прозрачна синева над манастира Света Богородица Витошка.

— Така не може повече. Този безумен младеж ще изгуби великото наследство на баща си… Трябва вече да се предприеме нещо… — и той отправи изпитателен взор към севастократора.

Калоян проследи замислено бързия бяг на една едра звезда, която пресече тъмната синева, и наведе грижовно чело.

Да. Трябваше. Твърде тежко бреме бе сложила съдбата връз плещите му. Той чувствуваше, че трябва да стори нещо, ала не знаеше точно какво. Споменът за Калимана гореше сърцето му. Невинната кръв трябваше да бъде отмъстена. Колко бе тежко да обичаш, да съзерцаваш звездите, да беседваш с мъдреци, да бленуваш за по-добри дни, които заслужава светът, и да знаеш, че трябва с желязо в ръка да изпълниш завета на баща си. Да мразиш тогава, когато сърцето ти е препълнено с любов. Смъртно да мразиш, когато християнска милост те пронизва е желание да простиш.

Той поглади припряно дългата си черна брада, въздъхна, затвори очи. Гласът на любимия му приятел отново го докосна като острие от меч.

— В Търнов болярите са готови на всичко. Само да им подадем ръка. С общи усилия ще можем да свалим Ирина. И оня мазен угодник Петър. Защото Михаил е и куче, и човек, ала ония двамата управляват зад гърба на неопитния младеж и вършат всички бели.

Константин Тих скочи, приближи към Калояна. Разтърси едри плещи в нескрито възмущение, сви гъсти вежди.

— Мълчиш? Знам. Ти все смяташ с добро да се разбереш с Петра. Но аз ти казвам и повтарям. Никога Петър няма да ти даде сестра си. Защото ще трябва да се вдигне въпрос за незаконно присвоеното му звание севастократор. А той за това живее. Севастократор!

Тих плю на земята.

— Севастократор има само един. И това е синът на севастократор Александър. И понеже Михаил няма брат, затова ти, братовчедът му, ще носи това достойнство.

Калоян отвори очи. Светлината на месеца правеше лицето му още по-бледо, изпъкващо сред гъстите тъмни коси.

— Не ме разбираш, Костадине… Тук не се касае за Десислава. Аз все още се надявам, че Михаил ще успее да вземе властта само в своите ръце и ще поведе страната към благополучие…

— Само че без ония двамата зад гърба си…

Константин изведнъж сниши глас, добави:

— А Калиман?

Севастократорът се залюля, улучен право в сърцето. Той си спомни последните думи на баща си:

Помни Калимана!

Той помнеше. Винаги пред очите му израстваше онова бледо юношеско чело, обсипано със златните сенки на вощениците. Оная невинна усмивка връз студените устни. Мъст, мъст за бедния младеж викаше всяка частица от тялото му. А християнското му сърце се ломеше в непосилната борба между прошката и омразата. Но Ирина и синът й трябваше да изкупят греха си.

Често в безсънни нощи, когато копнежът по Десислава, която бе затворена в далечен крайморски манастир, не оставяше покой да слезе над клепките му, той мислеше и премисляше тия неща, без да може да вземе окончателно решение. Наистина, Ирина бе виновна за смъртта на Калимана. Но Михаил не бе имал грях в грозното, кърваво дело. Тогава той бе невръстно дете. Ала нима заради невинния младеж трябваше да бъде опростена и майка му? А къде оставаше тогава християнската му милост? Но биваше ли да гледа равнодушно как се руши великото дело на чича му Йоан Асена в ръцете на бездарни приемници, на алчни боляри и коварни гъркини?

Майстор Добрил почувствува тревогата и болката на господаря си. Пожела да промени мъчителния разговор:

— Все не ми се вярва, че утре най-сетне почваме да градим новата църква. Всеки път, когато сме решавали да захванем строежа, все е ставала някоя беда…

— Всичко е готово… — каза великият боляр Стефан, като потри ръце. — Днес стоварихме и последната кола тухли. И камъните за първите редове са донесени. Дори сутринта майсторите почнаха да чукат тухли, за да ги смесят с варта. Такъв ще им бъде хоросанът…

— Почнах вече да губя търпение… — въздъхна Добрил и поправи двете къдрици на челото си. — Не мога да спя и да ям. Кога ще я завършат, кога ще я покрият, та да мога най-сетне и аз да почна моите стенописи. Понеже толкова пъти се отлага тази работа, почнах да не вярвам, че някога ще стане. Затова реших: щом видя утре, че почват да къртят стените на западната стена, за да съединят „Свети Никола“ с новата църква, чак тогава ще почна да приготвям варта за основната покривка на стенописа…

— Не е ли много рано още? — попита учудено войводата Желязко.

— Гасената вар за основна покривка трябва да отлежи най-малко шест месеца… — каза майсторът. — Само тогава тя не попива боите. Почвам още утре да цедя варта си… Поръчал съм си цедилка чак от Венеция… Високият господин Калоян ми е оставил на разположение толкова пари, от колкото бих имал нужда. Той не се скъпи да ми вземе и най-ценните вещества, само да стане всичко най-хубаво. Толкова голям покровител на шаръчийството е той…

— Много ме ласкаеш, Добриле… — отвърна кротко Калоян. — Това, което правя, е най-вероятно дълбоко себелюбие… Аз искам да имам най-хубавата придворна домашна църква в цялата страна… А понеже ще служи и като гробница на семейството ни, то ще се радвам на слава и подир смъртта си. Ето какви прости и груби чувства ме карат да бъда тъй щедър и милостив.

Всички се изсмяха. С недоверие и укор.

— Все такъв си е господин Калоян, скромен и благороден… — каза тихо дедец Димитри, който бе близък съратник и приятел на севастократора. — И нашата община е благодарна към него. Макар че той е толкова предан син на православната църква, ала неговото покровителство към богомилите показва широтата на духа му.

— Доста, доста… — вдигна изплашено ръка Калоян. — Много ме превъзнесохте и аз твърде дълго си позволих да ви слушам. Сега ще трябва да постя две седмици за тоя грях… — Той тихо се засмя, поглади гъстата си черна брада. — Току-виж, че не ще мога да присъствувам на сватбения пир на Костадина…

Боляринът му се закани шеговито. Усмивка разпъна малката му уста, разкри честите му, лъскави бели зъби.

— Без тебе сватба не правя. Ала бих предпочел да чуя кога най-сетне ще доведеш своя невяста в Бояна… Да не останат само твоите кости да бъдат погребани в новата църква…

Изведнъж усмивката угасна сред кестенявата му, раздвоена брада.

Настана мъчително мълчание. Калоян дълбоко въздъхна. Майстор Добрил наведе замислено чело.

— Никоя жена на света не може да стане моя съпруга освен Десислава… — пошъпна тихо севастократорът и затвори очи.

Месецът се издигна високо над водопада. Мека светлина обля ридовете, горите излъхнаха влажни ухания, високите тополи леко поклащаха върховете си, тръпнейки с всичките си листа. Мълчанието се разля като широка, кротка вълна, която заличава и успокоява всичко.

— Все пак — настоя упорито Константин Тих, — не забравяй, не забравяй, че имаш дълг и към своя славен род. Цар Михаил, братовчед ти, няма наследници. И с тебе завършва мъжкото коляно на търновските венценосци. Не забравяй, че ти си последният Асеновец…

Калоян махна с ръка, отдалечи се с бавни стъпки, по посока на „Свети Никола“. Другарите му дълго останаха безмълвни и наскърбени. Не, никога той нямаше да забрави Десислава, която вехнеше в печал и копнеж сред самотата на строго варден манастир. Ала никога нямаше да поиска отново да поведе годежни преговори с Търновград, защото нарочно изпратени люде му бяха донесли предложението на брата й Петър:

— Ще му дам сестра си, ако се откаже завинаги от правото си на наследство върху Асеновия престол, ако се откаже от самостойната си власт, ако преклони глава и се помири с Ирина…

Десислава бе залогът.

А в Бояна живееше законният наследник на престола, който трябваше да се увенчае с царския венец в случай, че Михаил Асен не се ожени или остане бездетен.

Великият боляр Стефан пошепна едва чуто:

— В Никея Йоан Ватаци бил на смъртно легло… Но той може спокойно да склопи очи. Най-сетне Елена роди наследник на сина му. След шест дъщери дойде и мъжка рожба. Кръстили го Йоан. На свекъра и на баща й. А тук Асеновският род клони да изчезне… Какво ще стане, ако напръстна смърт постигне Михаила и Калояна? Зетьовете на Ирина ли ще управляват? Ето, чува се, че щели да женят Тамара за Михал Палеолог… Бързат да я дадат на чужденец, та да останат само Петър и Мицо да делят властта…

— Боже пази… — се прекръсти усърдно избягалият от Търнов богат търговец Силян.

— Властта е най-сладката отрова… — пошъпна замислен богомилът Димитри. — За нея людете жертвуват живот, чест, любов… Стават престъпници и убийци, отдават душата си на демона… Нали с власт и слава помами изкусителят Христа в пустинята… Защото не намери по-върховна примамка…