Фани Попова-Мутафова
Последният Асеновец (34) (Боянският майстор)

34

На изник небето бе потъмняло, синьо-сиво като стомана, докато на заник се разливаше някаква млечножълта, призрачна светлина. Застанал връз прага на жрънката си, старият мелничар гледаше загрижен нагоре и поклащаше глава.

— И нощес ще вали дъжд… — каза загрижено той към стопанката си, която слагаше трапезата. — Младите закъсняха от пазар, ще ги измокри хубавичко…

Той отправи неспокоен взор към притъмнялото поле, прорязано от лъскавата ивица на реката, и каза като на себе си.

— Кои ще са тия късни гости? Май насам идат…

Петима конници бързо наближаваха към жрънката. Стопанинът се затече да ги посрещне. Конете бяха потънали в пот и пяна. Пътниците едва се държаха на краката си. Четирима мъже и една жена.

Жрънкарят ги изгледа изпод вежди. Знатни люде бяха тия. Ала явно бе, че крият името си и не желаят да бъдат много разпитвани.

Високият мъж с черната брада го попита:

— Ще можеш ли да ни дадеш дрехи за преобличане, добрий старче? Имаш ли коне за смяна?

— Дрехи ще ви намеря, ама нашенски, прости… — отвърна жрънкарят, като продължаваше внимателно да ги разглежда. — Ала коне нямам… Ако синовете ми се върнат до довечера, ще имам два да ви дам.

Чудните пътници се нахвърлиха с алчна стръв връз храната, сякаш неяли от три дни. Те си говореха шъпнешком, ослушваха се внимателно, от време на време някой от тях ставаше и поглеждаше през прозорчето.

Старецът отиде в малката съседна стаичка при жена си, която вадеше сирене, орехи и петмез за гостите. Пошъпна замислен:

— Тия люде не ми харесват. И аз научих, че в Царския град станало нещо. Калоян се прогласил цар и изгонил Ирина… Да не би тая хубавица, която бяга с тия мъже, пък да е тя?

Старицата го изгледа опулена и изтърва орехите. Прекръсти се бързо и изплашено:

— Боже избав… Та ние ли ще я вардим?

Когато се нахраниха и поискаха по-прости дрехи за преобличане, гостите останаха поразени от отказа на стареца, който бе променил държанието си. Той току ломотевеше нещо, опитваше се, ала не мърдаше от мястото си.

— Не знам… Нека дойдат синовете ми…

А в очите му все светеше някакъв зъл и недоверчив пламък.

Предложиха му кесия злато. Той отказа да я приеме. Тогава Калоян захвърли всяка предпазливост. Нямаше време за губене.

— Аз съм Александровият син… Ирина повика венгерски войски да я спасяват и сега потеря ни гони. Ще помогнеш ли на своя цар?

Старецът го изгледа смаян. Избледнелите му сини очи се изпълниха със сълзи. Той се спусна да целува дрехите и ръцете на новия Калиман.

— Бог с тебе! И света Петка да те закриля… А тази новата царица ли е? Честито й царство… А пък аз я помислих за Ирина…

Той се залута с бабичката си да дири по-вехти, износени дрехи. В това време Калоян подстригваше косите и брадата си. Високо от прозорчето на воденицата се наблюдаваше полето. Двама конници препускаха край върбалака към жрънката. Старецът изтича до вратата.

— Синовете ми! Не се бойте…

Двата коня бяха охранени и яки. На тях можеха да се качат само четирима души, по двама на кон; петият трябваше да се пожертвува.

Добрил пристъпи без колебание.

— Сбогом, драгий ми приятелю… — каза развълнувано Калоян и крепко го прегърна. — Нека се надяваме, че ще се видим отново в Бояна. И ако е рекъл бог, отново ще продължиш твоята работа… Сбогом, верний ми Добриле…

Новата царица извади от ръката си златен пръстен със зелен камък и му го подаде за спомен.

Майсторът прегъна коляно, наведе се ниско и целуна туниката на Десислава. След това застана на прага и дълго следи с взор чезнещите бегълци.

Заедно с тях си отиваше красотата и смисълът на целия му живот.

Защото за художника животът бе възможността да твори…

Цялото небе затрептя в ярки сини светлини. Закапаха едри капки дъжд. Дирите на конете по прашния друм изчезнаха.

* * *

Слънцето се издигаше зад тъмните върхове на дърветата, ослепително светло като елмаз. Росната утрин мамеше навън, към свежия въздух и бялата светлина на ширните простори. Ранобудни отроци се бяха отправили към къра, за да започнат от време работата си. Чевръсти моми бързаха да помогнат в прибирането на гроздето. Тиха, бавна песен се разнасяше над ширната равнина. Но чуждата носия, гърления, висок глъч привлякоха вниманието на берачите.

Един от копиеносците, който изглеждаше да е българин, повика двамина от лозарите и почна да ги разпитва. Минавали ли са оттам неколцина знатни люде, една жена и петима мъже. Чували ли са някой да е виждал тъдява севастократор Калояна, новия цар…

Лозарите слушаха чудните слова и поклащаха глава, приведени над работата си. Ръката на една от берачките леко затрепера. От умората ли, от уплахата ли пред надменните обноски на чужденците, които се взираха във всяко по-хубаво лице? Ала ако венгрите се бяха загледали по-внимателно, те щяха да забележат, че ръцете на красивата берачка не са видели много слънце и тежък труд. Тя неумело събираше с десница едрите гроздове, а малката й левица с мъка държеше тежкия кош. Строен мъж с дълбоки черни очи изсипваше в кораба обилния плод.

Когато конниците изчезнаха сред облаци прах, бегълците продължиха да работят на лозето, за което се бяха условили да помагат в усилния труд, като наемници-власи, слезли от планината.

След като си получиха платата и заминаха към Крънската хора, с надежда, че ще могат да се укрият из Хема, за да почакат събирането на Тиховите войски, бегълците се помъчиха да вървят далеч от главния друм, за да не възбуждат вниманието на пътниците. Коне вече нямаха. Нито храна. Разчитаха само на верността и предаността на людете. Великият боляр Стефан бе останал като наемник в една кипурия, за да намали числото им, което привличаше недоверие.

Парикът, който бе платил надницата на власите, дълго се взира подир чудните наемници и чак когато те се бяха отдалечили достатъчно, за да не може никой да им стори зло, засмя се тихо и каза на жътварите:

— Това беше Калоян, синът на севастократор Александър, с жена си Десислава. Познах ги. Венгрите тях дирят… Господ да им е на помощ…

И лозарят коленичи, прекръсти се, издигна ръце към небето. Тих хор от молитвени гласове се издигна в полската тишина. Богомолците четяха „Отче наш“.

След кратко време преминаха нови конници. Претърсиха всеки човек поотделно, с ядни, озверени лица. Отминаха по неверни следи, криво отправени от верните сърца на простите люде.

* * *

В сенчестия дол се чуваха само тихите стъпки на двама мъже и една жена. Един раздвижен клон отметна сянка връз огрения от слънцето едър, мъхест камък. Десислава трепна. Плах вик замря на устните й. Калоян се обърна, забеляза смъртната й умора. Спря.

— Нищо няма… Седни си почини малко… — помоли той, като постла късата си вълнена салтамарка връз камъка. — Така не може повече…

Младата жена се отпусна в кратка, внезапна дрямка. Мъжете бдяха край нея, замислени, неспокойни. Отдавна вече те не смееха да се явят из друмовете. Скитаха от една овчарска колиба на друга. Мъчеха се да узнаят от простите планинци за това, което става в престолнината, макар че някои от тях не знаеха дори, че в Търнов е изгонена царица Ирина. Ала понякога се разнасяха невероятни, чудни измислици, които населението още повече окичваше с небивалици. На север от Хема се водели кървави боеве. Княз Ростислав се бил провъзгласил за цар на България… Великият боляр Мицо обсаждал Търнов, за да поеме царския венец… Новият цар Калиман бил убит от неверни боляри…

Мина доста време. Калоян с мъка се привдигна. Погледна жена си, която бе потънала в дълбок, подкрепителен сън. Съжали я. Да можеше поне няколко часа да си почине така. Ала времето припираше. Замръкваше. Нямаха храна. Бяха близо до Крънската твърдина, където людете на болярина му бяха безусловно верни. Още малко оставаше. Той се помъчи заедно с великия войвода да вдигне спящата и двамата да я носят на ръце. Ала Десислава веднага се събуди. Скокна. Прибра нападалите си коси. Помъчи се да стане. Направи няколко крачки, като се подпираше връз рамото на мъжа си. На всяка стъпка тих стон се изтръгваше от устните й. Обувките й бяха вече съвсем скъсани, босите й крака затъваха в гъстия шумалак. Клони се изпречваха пред тях и ги шибаха в лицата. Някъде затъваха в мочури. Прегазваха бродове, държейки все пътеката край пенещата се в дъното на дола рекичка. Ставаше все по-тъмно, в мрачевината блещукаха светлинките на гнилите чукани. Някъде далече се чуваха хлопатарки на стада.

— Близо сме вече до източното Крънско кале… — каза войводата — само че не знам дали от тази страна на дерето трябва да поемем нагоре или от другата… Почакайте ме малко… Ще отида да видя…

Стъпките му заглъхнаха. Десислава отново отпусна чело връз коляното на мъжа си.

След малко Станиш се промъкна тихо до тях. Малките му черни очи неспокойно святкаха.

— Ще изкачим тая урва, после ще слезем към друма. От там до върха на твърдината е само два часа път. Стигнахме вече. Близо до друма има стар хан. Там ще подкрепим сили, за да изкачим хълма до калето…

Изкачването сякаш бе по-лесно от слизането на стръмните баири. Те се държаха за всяко коренче, залитащи над бездните, пързаляйки се по свличащите се камъни, ловейки се за скали и дървета.

Беше вече съвсем тъмно, когато тримата приближиха, пребити и морни, до закритите с назехтинен пергамент прозорци на хана, зад който мъждукаха тихи светлинки.

— Да почукаме ли? — попита недоверчиво Станиш. — Или по-добре да поемем направо горе към калето…

— Може би там да са нахлули венгерски войски. Твърде не ми харесва тишината наоколо. Сякаш дебне нещо… А може би добрите люде нямат още никаква представа за това, което става в Търнов… Нека поискаме от ханджията някое муле, за да изкачи госпожа Десислава стръмнината нагоре. Докато ни издадат, ние ще бъдем вече там… — каза Калоян.

— Ами ако има вътре венгри? — пошъпна като на себе си Станиш.

Докато се колебаеха, кучетата на хана не ги оставиха да се двоумят повече. С гръмък лай те известиха появата на нечаканите гости. На прага на хана се яви едър кокалест мъж, с двусвещник в ръка. Той вдигна високо светлината, за да види по-ясно късните пътници. След това ги поведе.

Вътре бе полутъмно. Изкачиха каменната стълба към горния кат. Защото долният служеше само за конюшня и обор. Самият хан приличаше на малко кале, цялото изградено от едри камъни; в долната част нямаше никакви прозорци, а в горната отворите бяха закрити с желязна решетка. Кръстовището често биваше нападано от скитници и разбойници, затова усамотените жилища бяха укрепени.

По окадените стени висяха ръждясали оръжия, вехти лъкове. Връз полиците лъщяха медени съдове. Над вратата се разстилаха чифт огромни еленови рога. Някакъв окъсан просяк тихо свиреше, приведен над гуслата си. Двама-трима мъже пиеха край излъсканите дъбови маси. Край тях в дървено ниско каче бе натопен крондил с бяло вино. Неколцина кумани бъбреха бързо и неспирно край огнището, събрали накуп главите си, оглеждайки някакъв старинен лък. Никой не обърна внимание на новодошлите. В хана бяха свикнали да виждат всякакви люде. Забягнали от жестоките си господари отроци, момци, откраднали млада девойка; роби, напуснали земята, в която са били пленени; боляри, тръгнали на лов. Затова край огнището имаше дървена подставка за ловджийски соколи.

— Боляринът Елтимир в градището ли е? — попита предпазливо Станиш, като пое крондила с вино от ханджията.

— Високият господин Елтимир замина за Царския град, за да участвува във великия събор… — отвърна ханджията, като приближи с любопитство към тях. — Какво сте чували, божии люде, като скитате насам-натам… Избраха ли вече новия цар Калоян?

Калоян и Станиш се спогледаха. Значи, тук все още всичко бе мирно. Не бяха минавали венгри. Ала може би щяха скоро да минат, защото винаги те се явяваха по петите на бегълците. Сякаш вятърът издаваше дирите им или горските треви изказваха тайната.

Ханджията се поогледа и каза шъпкешком:

— Тук се чуха разни неща… Вие знаете ли нещо? — Той сниши още повече гласа си. — Завчера в калето пристигна бърз гончия и събра цялата войска. Никой не разбра защо и къде ще я водят… Елтимир тъй заръчал. И сега в калето няма никой… Нещо става в Търновград… Венгри ли са нахлули, татари ли…

В нощната тишина навън прозвуча звук от рог, който все по-бързо се усилваше. Ханджията изтича навън, изведе из яхъра охранен кон, обседла го, изведе го навън, взе юздата му в ръка. Примесен с ясно и стройно сребристо дрънчене на звънчета, зовът на рога приближаваше все по-ясен.

Ханджията застана насред друма край коня, който нетърпеливо вдигаше уши, заслушан в приближаващия гончия. Отекна тропот на копия. В далечината, по огрения от месеца друм се появи тънка, черна чертица. Всеки миг тя се увеличаваше. С бързината на мълнията гончията пое от ръцете на ханджията юздите на отпочиналия кон, прехвърли се от едно седло на друго и отново полетя напред, смали се, изчезна. Заглъхнаха и звънчетата, вшити в колана му.

Конят на находника бе цял потънал в пяна. На гердана му висеше желязна плочка с издълбан образ на сокол. Значи, гончията бе от Бояна. Ханджията поклати загрижено глава. Ала докато се опомни, отново отекна същият удар от копия. Гончията се връщаше обратно. Кога бе успял да завърши възложената му поръка? Смътно безпокойство загриза сърцето на ханджията. Ала той не можа да схване откъде иде неясната напаст…

Като се върна горе, чудните пътници вече привършваха яденето си и се готвеха да тръгват.

— Колко души може да има в градището? — попита Калоян.

— Ех, намират се до двадесетина кумански копия.

Тримата скочиха. Нямаше време за губене. Всеки миг венгри можеха да се явят по друма. А в калето те щяха да бъдат в безопасност. Поне докато набързо събраните войски на Тиха, Елтимира, Смилеца, Тертера и Светослава разбиеха главните сили на Ростислава.

— Имаш ли три мулета, за да изкачим баира до градището?

Десислава свали бисерните си обеци и ги подаде.

Ханджията несмело взе скъпите гиздила. Вдигна очи към непознатите. Загледа ги поразен. Той разбра кой стои пред него.

В далечината отекнаха бойни тръби и конски тропот.