Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (9)

9

Цариградското шосе, обозначено в международните карти като главен път Лондон-Калкута, прави голям завой, преди да влезе в Поповица — първо надясно, а после отведнъж — наляво.

Преди самото село в него се влива и прекият тесен път от Станимъка.

Когато колата на четиримата прелетя край мъничката, жълта табелка, уморените от работа по къра селяни се бяха прибрали по къщята. Само кучетата бяха на поста си. Лаят им, отначало предупредителен, откъслечен и глух, подир секунди се разгоря в някаква бурна крамола, в която вземаха участие всички видове кучешки гласове. Но строгите блюстители на реда нямаха време дори да подгонят колата, само се раздираха да лаят.

— Това село се е казвало, Папазли… — заговори Дамян. — От Хасково чак до тук е стигнала пешком баба ми с челядта, когато се чуло, че турците идат… Цели петдесет километра!

Преминаха с бясна скорост опустялата улица. Когато излизаха от селото, пред разклона, където шосето за Бургас се сливаше с главния международен път, насреща им се зададе друга кола.

Дамян натисна клаксона, за да привлече вниманието на шофьора, но отсреща май не му обърнаха никакво внимание.

— Началство, намали! — извика в ухото му Стефан.

— Спокойно, ще се разминем! — каза уверено Дамян.

Внезапно и едната, и другата кола завиха на юг — по двете отклонения, които след стотина крачки се съединяваха в един път.

Някое време те се движеха почти успоредно, очевидно никой от двамата водачи не искаше да изпусне предимството — да се озове пръв на главното шосе.

„Имаш много здраве!“ — помисли си Дамян и силно натисна газта. Рефлексите му от спорта помагаха да се чувствува много уверен зад волана.

Колата му, макар и с не повече от две крачки изпревари другата.

Но сега за непознатия нямаше избор — или трябваше да се блъсне в опела, или да излезе в най-лява позиция. Той, разбира се, не можеше да предпочете сблъскването, но маневрата при тази скорост беше много трудна. Колата полетя насам-натам, после изгуби за миг управление и при все че силно намали скоростта, накрая скочи в канавката.

„Катастрофа? По дяволите!“

Дамян рязко натисна спирачката, чу се пронизително скимтене. Колата спря.

— След мене! — викна той на другарите си.

Отправиха се тичешком към местопроизшествието. Когато наближиха, Дамян забеляза, че колата беше „Плимут“ с бургаски номер.

Вратата й се отвори. От нея излезе жив и здрав съветски офицер. Само посмачканото му кепе показваше, че току-що се е случило нещо.

— Защо не внимаваш, дивчо? — обади се на руски език съветският майор.

Това не беше въпрос, не беше и ругатня — тонът му изразяваше повече съжаление за онова, което можеше да се случи.

Дамян изумен го погледна.

— Майор Светланов? — изрече той неуверено.

Съветският офицер видимо трепна — премигвайки, продължи да оглежда момъка.

— Кажете паролата! — викна той строго.

— На Шипке все спокойно! — отвърна веднага без да се замисли Дамян.

Двамата се доближиха, стиснаха сърдечно десниците си.

— В хубава дупка ме напъхахте! — каза майор Светланов с укор. — Помогнете сега да излезем!

— Това е най-малкото, което можем да направим за вас! — усмихна се Дамян.

Янчо, Стефан и Огнян оставиха автоматите на тревата в канавката и се заловиха да помагат.

От плимута на Светланов също изскочиха неколцина мъже в съветски военни униформи.

Дамян и майорът се изкачиха на шосето.

— Къде според вас може да е сега влакът? — запита направо Светланов.

Дамян се замисли за миг.

— Най-късно подир трийсет-четирсет минути ще ги настигнем! — изрече уверено и подръпна палеца на лявата си ръка. — Колкото и бързо да се движат на юг…

Светланов го погледна, макар че не можеше да види добре лицето му. И каза по-скоро на себе си:

— Старите хора в такива случаи казват: „От вашите уста на бога в ушите!“…

 

 

Но влакът не се движеше. Влакът беше спрял и „пиеше вода“.

Мъничката гара изглеждаше като мъртва, само подкованите стъпки на войнишките патрули прокънтяваха изрядко по перона.

В локомотива Цвятко огнярът пошушна в ухото на машиниста:

— Бай Стойко, сега или никога!

Но изведнъж млъкна.

— Какво дърдориш? — просъска тихо подпоручикът и вдигна автомата.

— Казвам му, че сме в Малево! — изпревари с отговора огнярът.

Самсара подозрително го изгледа. Завъртя в закана глава.

— Само да шукнеш, край! — предупреди мрачно той. — Ще те разстрелям като куче!

— Санким ви пита някой кои сте, що сте… — продума Цвятко.

Офицерът отново ги измери с поглед и бавно заслиза по стъпалата. След секунда до двамата железничари долетя грубоватият му глас:

— Много се бавите, пипльовци такива! Нас път ни чака…

— Още не сме го напълнили… — отвърна му някой невидим.

— За чий дявол ще се пълни до горе!

И пак тишина.

Цвятко се ослуша. Нищо! Реши за последен път да увещае Стойко. Защото дори той да избяга, ще намерят кой да хвърля въглища и ще го заставят да продължи. В такъв случай рискът струва… нищо и половина!

— Чувай, бай Стойко! — заговори му бърже, трескаво, — трябва да направим нещо, да го вземат дяволите! Ей на̀, скоро ще се стъмни!

Машинистът го погледна тъй, както се гледа предмет.

— Какво да сторим? — профъфла той тихо, едва с края на устните си. — Нищо не можем, ки!

— Сам човек… — трудно, но двамина, ако речем, можем… Можем и още как!

Пръстите му нервно чешеха такето от дамски чорап, което почти не снемаше от главата си. Очите му, кръвясали от пушека и безсънието, гледаха с вопиюща надежда мрачното лице на машиниста.

— Казах ти, не ме мешай! Мене ме нема у тия работи! — отсече сопнато Стойко.

„Страхливец! — помисли огнярът. — Но я чакай, язовецо, и аз да те посплаша!“

— Слушай! — хвърли в лицето му. — Народен съд ще ни съди, да си го знаеш!

— Менека?! За какво ще ме съди? — извика в недоумение машинистът. — Ни човек съм убил, ни човек съм окрал… За какво да ме съди? Ха ма де!… Баш менека!

И се обърна гърбом към огняра, защото съзря подпоручика да се катери по стълбицата на локомотива.

— Какво си дъдрите? — запита подозрително Самсара, поглеждайки ту единия, ту другия.

— Че какво… — спокойно отвърна Цвятко. — Кажи го, нищо…

— Знам аз как да науча, ами се благодарете, че тука нямам удобства!

Няколко месеца Самсара бе сътрудничил на РО-то при страшния капитан Лишков. И въздъхна със съжаление, че нямаше възможност да ги разпита по метода на капитана: в две различни стаи — „казвай ти!“… После: „казвай ти!“ Не съвпаднеха ли думите на двамата, точ в точ, бой до второ пришествие. Но тука… просто нямаше как! И все пак, не е зле да се опита…

— Казвайте бързо какво си говорехте! — строго, но шепнешком повтори въпроса си.

— Щом толкоз искате да знаете… говорехме за гладната мечка… дето хоро не играе… — избърза и тоз път с отговора момъкът.

Самсара повярва.

— Ще потърпите! — каза той поомекнал. — Аз да не би да съм ял?

Тогава отведнъж си спомни за ябълката, която преди няколко часа беше обелил, но не можа да изяде по тяхна вина. Това отново възвърна яда му. Той хвана тела на локомотивната свирка.

Сирената изрева два пъти — дълго, тревожно.

Тук-там по перона отново отекна кънтенето на подковани ботуши.

„Войнишките“ патрули бързаха да се метнат във вагоните.

Самсара вдигна автомата.

— Хайде, какво чакате? Бъклица?

Задъхан, локомотивът плавно потегли напред през смълчаните поля.

„Още малко! — мислеше си подпоручикът. — Още няколко часа и после… «Край Босфора шум се вдига!…» Ще го видите вашия Самсар на «Абанос сокак», при закръглените красавици! Ох, завалъ Ахмед!“

Локомотивът летеше с пълна сила.

Но подпоручикът все беше недоволен.

— Хвърляй! Още въглища хвърляй! — командуваше той през минута, през две.

Цвятко накрай не изтрая.

— „Хвърляй, хвърляй!“, ама е на свършване! — погледна накриво.

— Какво? Сега пък друг номер извади, а? Кожата ти с кремък ще одера!

— Само буци останаха… — промънка огнярът. — Ей такива, на̀! — Той разпери ръце.

— Ще ги трошим! — вметна Стойко. — Да не би да ни е сефте?

— Не ме интересува! Следващото спиране ще бъде някъде към Одрин! Инак… — Самсара потри показалеца си по гръкляна. — Ясно ли е?

Цвятко огнярът сякаш не чу думите му. Упъти се към тендера със своята неразделна лопата. Изправи я до входа, сетне надигна една огромна лъскава буца и я понесе към локомотива. Прегърбен на две, едва-едва я домъкна до входа.

— Дръжте, ще я изпусна! — пропъшка той.

Бай Стойко и подпоручикът се втурнаха да му помогнат, поеха как да е буцата и я помъкнаха навътре.

„Изхвърлих най-сетне гелето!“ — мина през ума на огняра.

Цвятко бе чакал тъкмо този миг толкова време, заради него беше замислил цялата сложна маневра.

Грабна мигом лопатата и я стовари върху главата на офицера.

Самсара дори не гъкна, строполи се по очи.

Цвятко въздъхна изтежко, почеса се по тънкото чорапено таке.

— Тази работа свършихме! — промърмори мрачно. — Барем половин-един час ще я караме някак без началство!

— Що направи ти, бе! — извайка Стойко. — Дали па не утепа човеко?

Той трепереше цял, като мокро куче. Очите му бяха широко отворени, устата — замръзнала, полуоткрита.

— Диша, не виждаш ли? — продума все тъй мрачно огнярът. — Аха-аха да го пречукам, но задържах малко ръката… Тъй беше дошла: или ние него, или той нас…

Цвятко се наведе, издърпа внимателно автомата от безжизнената прегръдка на офицера и го окачи на куката върху куртките.

— Или ти искаше той тебе, а? — попита и спря поглед върху Стойко.

Машинистът сгърчи лице, после махна с ръка и уплашено отстъпи към другия край на локомотива.

— А сега какво ще правим?

— Все ще измислим нещо… — отвърна тихо, но решително Цвятко. — Само че първо ми дай твоя каиш!… Вързан поп — мирно село!

 

 

Какъв чуден следобед! Уж още беше пладне, а пък се здрачи, като че слънцето се бе претопило в тая тъмносива мътилка.

Край прозореца на купето, в което пътуваше капитан Черкезов, прелитаха безбройните светулки на бягащия влак — цели рояци, като изпод циганско духало.

После вятърът прехвърляше дима от другата страна и бягащият стъклен екран задълго оставаше тъмен, зловещ.

Огнените светулки успокояваха капитана, те сякаш бяха символ на мъничките искрици надежда, които проблясваха в сумрака на неизвестността. Ще успее ли тяхната мисия? Ще се доберат ли до желания спасителен бряг, от където ще могат да се върнат като победители в своята освободена родина, която — Черкезов беше сигурен в това! — комунистите искаха да превърнат в болшевишка губерния?

Бягството за сега беше единственият изход…

Капитан Андрей Черкезов не бягаше, за да спаси кожата си нито за да се отдаде на лек и приятен живот по баровете и кабаретата. Такъв живот можеше да блазни хора като Самсара и Хасъров, но не и него — националиста, който имаше един девиз: „Бог и България!“. Не че той беше светец, не че не обичаше вино и хубави жени върху коленете си… Но това не можеше да представлява и частица от цената, срещу която би жертвувал живота си.

И все пак капитан Черкезов би бил повече склонен просто да затвори очи, да не забележи такива духовни лилипути, като Хасъров и сие, но за нищо на света не можеше да отмине, да прости на нищожества като полковник Фердинанд Тушев, които, поставяйки си маската на родолюбци, се готвеха да търгуват с окървавената плът на майка България.

Когато късокракият полковник излезе от салон-вагона и потърси капитан Черкезов, да му възложи за изпълнение заповедта на генерал Шнекенбургер, тозчас узна за незавидната съдба на драгоценния си куфар и бързо сам дотича в купето.

Капитан Черкезов го посрещна хладно. Без ни най-малко усилие да скрие презрението си към хора от тоя род, каза му откровено и направо мнението си за него.

Полковник Тушев, озадачен и поуплашен от ядните пламъчета, запалени в очите на необуздания капитан, пое единствения разумен за момента път: да не признава, да отрича, да лъже…

Седнал на меката кадифена скамейка срещу него, той беше лепнал на лицето си подкупващата усмивка на бодро добродушие.

— Чудя ви се на ума, капитан Черкезов! — ловко се преструваше полковник Тушев. — Как можахте да си помислите такива неща за мене?

— Тъй вярно, мисля ги! — кимна Черкезов мрачно. — Това тук са долари, а не орехова шума!

— Давам ви честната си офицерска дума, тези пари… — той приближи глава до своя събеседник, — тези долари ми даде лично регентът, господин Михов… Те могат да бъдат харчени само за националната кауза. За нищо друго!

При тия думи хитрите му очи зад очилата с позлатени рамки се мъчеха да уловят някаква промяна — каквато и да е мъничка промяна в израза на капитан Черкезов.

Като притиснат в ъгъла боксьор, той се силеше да отгатне, къде противникът ще нанесе следващия, може би съкрушителен удар. Стараеше се да го предугади, за да го избегне — за контраудар не му достигаха сили.

И новата атака не закъсня.

— Ами брилянтите? — запита сухо капитанът.

— Брилянтите ли? — трепна Тушев. Зад позлатените рамки очичките лукаво премигнаха.

Нужно му бе да спечели време.

— Що се отнася до брилянтите… не зная, дали имам право да ви кажа, капитан Черкезов… Това представлява държавна тайна!

„Клъвна!“

Изразът в двете подозиращи сиви очи в тая секунда се промени… Въглените угасваха, покри ги пепелта на примирението.

— Дори и да е така, аз трябва да знам! — твърдо изрече Андрей.

„А сега… Не бива да му се предоставя нито миг, за да се опомни!“

— Не е нужно да знаете всичко, но ако толкова настоявате…

— Настоявам!

— И макар да е още по-оскърбително, щом подлагате на съмнение моята офицерска чест, слушайте: брилянтите, капитан Черкезов, ми ги повери флигел-адютантът на двореца, за да ги предам на княгинята.

— На коя княгиня? — запита с мрачен глас капитан Черкезов.

— Ами… — в тия страшни очи насреща сега се появиха две пламъчета на съмнението — на Нейно Височество княгиня Евдокия… Те са височайше притежание, скъпи ми капитан Черкезов, и също ще послужат на националната ка…

Изведнъж мълния прониза ума му.

— Хей, Черкезов… Ти да не би… Също и…

— Изхвърча май някаква огърлица… — призна Андрей с нотка на вина в гласа си.

— О, ужас! — плясна се по челото полковникът. — Господи, боже мой! Какво ще кажа сега на же… на княгинята?

Но Черкезов вече не го слушаше. Той гледаше с удивление през прозореца, където ставаше нещо странно. Облаци от бяла пара летяха край стъклото и закриваха всичко друго.

— Дявол да го вземе, какво става с влака! — сепнато промълви сам на себе си.

И явно беше безпомощен да си отговори. Като актьор, забравил важна реплика от своята роля, търпеливо очакваше да му я подскажат.

Но и „суфльорът“ беше онемял.

Двамата скочиха на крака едновременно, като боксьори при удара на гонга.

Тъкмо в тая секунда влакът като че ли се блъсна в стена.

 

 

Едно коте — най-обикновено слабовато коте със светлоръждива козина — тичаше по шосето и жалостиво мяукаше.

Неговата биография бе твърде кратка. Едва проходило, преди около месец войниците от охраната го донесоха в щаба на капитан Андрей Черкезов. В кабинета му го внесе един ефрейтор, който така тракна токове, че животинчето цяло потрепна.

Черкезов силно се разсмя.

— Червеникаво!

— Тъй вярно, господин капитан! — потвърди войникът с прибрани крака. — Казаха ми, че вий сте търсели коте!

„Аз търся хубави нокти! — помисли си капитанът. — Предпочитам маникюрени, но не винаги ги имам под ръка!“

И каза през смях:

— Дай го насам това моше!

Войникът доближи и нерешително поднесе котето към капитана.

— Тук! Пусни го тук на бюрото!

Момъкът, въпреки очевидната си изпълнителност, послуша командата наполовина — не го пусна, а внимателно го постави.

Капитан Андрей Черкезов протегна дясната си ръка, подразни животинчето. То мигновено се изправи, отблъсна дланта му с извадени нокътчета.

— Охо! Добре!

Черкезов вдигна очи към момъка.

— От кое село си?

— От село Рупките, Чирпанско, господин капитан!

— Дай си билета!

Момъкът погледна тревожно своя началник — да се е провинил нещо… не!

— Три дена отпуск, от утре! Още тази вечер можеш да си заминеш!

— Покорно благодаря, господин капитан! — израпортува войникът. Не можеше да повярва онова, което бе чул.

Капитан Черкезов почти издърпа билета от ръката му.

— Сега иди го изкъпи! — каза той. — Със сапун! И го остави на слънце да изсъхне!

— Разбрано, господин капитан!

Ефрейторът хвана внимателно котето и почти се затича към вратата — габърите на подкованите му ботуши закачиха жакардовата пътека, нагънаха я.

— Ей, я чакай! — настигна го гласът на капитана.

— Заповядайте!

— Ако ти избяга, три дни арест!

— Разбрано, господин капитан! — сгърчи лицето си войникът.

— Върви!

Малкото, червеникаво котенце бе издържало изпита с „отличен“.

А сега, в този късен следобеден час, ситнеше по шосето, гонейки някакъв силует — силуета на близък човек. И мяукаше, мяукаше…

Те — силуетът и котето — тичаха, без да се обръщат настрани, тичаха… Тичаха.

Какво се бе случило?

 

 

Когато влакът спря отведнъж, хвръкнаха чанти и куфари, изпопадаха от багажните мрежи.

Хората се блъскаха един в друг.

Сашка с мъка стана от пода.

Офицерът със сплескания нос, който трябваше да я охранява, излетя от купето, остави вратата отворена.

А навън… Мъчно можеше да се разбере какво става в здрачината, тъй като всичко беше обвито в бели облаци па̀ра.

Цвятко огнярът бе кацнал на локомотивната стълба като някакъв черен гарван. В дясната си ръка държеше автомата на Самсара.

— Рипай, бай Стойко! — изкрещя той. И се спусна по стълбицата.

Когато стъпи на земята, видя, че машинистът все още се туткаше горе и уплашено гледаше към него.

— Що правиш бе, момче? — попита прегракнал Стойко.

— Скачай, главанак! — кресна му отново огнярът.

Със свободната си ръка той свали бърже чорапеното си кепе и го мушна в джоба.

— Ти върви! — мрачно изрече Стойко. — Така пост не се напуска!

— Теле си се родил, вол ще умреш! — промърмори на себе си Цвятко. — Работата не е само в туй… да ти дойде дюшешът. Трябва и да се изиграе!

И хукна. Бърз като заяк, подир минута изчезна в рядката горичка, която растеше току до линията.

Тъкмо навреме. От обратната страна на влака тичаше побесняла глутница офицери, предвождани от капитан Черкезов. На края на опашката тромаво подмяташе задник полковник Фердинанд Тушев.

Андрей Черкезов пръв се покатери на локомотива. И най-напред погледът му падна върху проснатия на земята Самсар. Забеляза и това, че автоматът му го нямаше.

Капитанът бърже разкопча кобура си.

— Ти ли, подлецо? Ти ли? — изрева той и насочи пистолета.

— Немойте, господин поручик! — извайка, объркан, Стойко, закривайки се в предсмъртен страх с ръце.

— Ще ти дам аз един поручик!

Отекнаха два изстрела.

Машинистът се отпусна меко, сякаш бе решил да полегне до размърдалия се от гърмежите офицер. В изцъкления му поглед все още можеше да се прочете: „Мене ме нема у тия работи…“

Горе бяха се покачили още двама офицери.

Полковник Тушев разбута другите, надзърна.

— Защо го уби, глупако? — ревна той на Черкезов. — Ти ли сега ще караш локомотива?

— Баба ти ще го кара! — ядно стисна зъби Черкезов, като се хвана за кобура. Беше решен да действува, ако полковникът си позволеше нещо повече.

Но поручик Хасъров навреме се обади.

— Никой не ще може вече да кара локомотива, господин полковник!

— Никой!? — полковникът зачупи ръце.

— Те са изпуснали водата.

— Ами… спрете я! — побесня Тушев.

— Късно е вече! — поклати унило глава Хасъров.

— А сега? Какво ще правим сега? — неуверено запита Шомпала, адютантът на полковника.

— Първо свалете камионите! — нареди Тушев мрачно. — По-бързо!

— Два камиона… за кого по-напред! — обади се скептично подпоручикът с брадичката.

— На сто вълци кози крак! — вметна удареният в главата Самсара, който се бе пооправил.

— Това ще видим! — измърмори полковникът. — Ще постъпим тъй, както диктуват интересите на родината!

Той погледна часовника си — стрелките му бяха фосфорни. Сетне се обърна към Черкезов:

— Колко ще трае операцията?

Тонът му показваше, че бе турил кръст на всичко, случило се до тоя миг.

— Най-малко половин час… — отвърна капитанът. — Теренът е неудобен.

— И докато натоварим, съвсем ще мръкне! — заразсъждава гласно полковникът.

После отведнъж се изпъчи, прие началническа поза.

— Побързайте, капитан Черкезов! — заповяда той. — Вече всяка загубена минута може да се окаже фатална!

— Какво да бързам! — сопна се Черкезов. — След тази идиотщина.

— Моля, моля!

— Ако не бяхте ме заключили, отдавна щяхме да сме на турска територия!

Тушев му хвърли гневен поглед.

— Я се засрамете! — каза той сухо. — Всичко стана заради вашите семейни увлечения! И заради устатата ви сестра комунистка!

— А тя къде е? — трепна Черкезов.

Разбута мигновено хората около себе си и скочи от локомотива.

 

 

По шосето, което тука минаваше съвсем близо до линията на влака, Саша Черкезова продължаваше да тича с все сила в обратна посока.

Ръцете й още бяха вързани отзад и това затрудняваше движенията й.

Но тя тичаше, тичаше, без да се обърне нито за миг.

Все още мракът не се бе спуснал.

Беше уморена до смърт, сегиз-тогиз мъчително залиташе, не дочуваше вече и умолителното мяукане на котето, но бягаше, колкото се може по-далеч и по-далеч от враговете си. Взорът й, устремен напред, не се и докосваше до околния свят.

А наоколо шумолеше изсъхналият царевичак на близките ниви, тичаха насреща й почернели слънчогледови пръчки с клюмнали глави, окълвани от врабците.

В далечината, край брега на Марица, светлееха като прострени на върбалака белезникавите чаршафи на омарата.

Внезапно насреща й се зададе кола, но Саша продължи да тича право към нея.

Шофьорът се видя принуден да запали дългите фарове.

Когато наближи, чу се остро скрибуцане на спирачките, колата се закова насред пътя.

Пръв изскочи на шосето Дамян, погледна изумен залитащата към него девойка.

Фаровете на колата я държаха в плен, като стъписана сърна.

Той я позна с първия поглед.

В гърдите му нещо се отприщи, извика:

— Саша!

Момичето едва не падна в прегръдките му. Гледаше го, не можеше да повярва на очите си.

— Дамяне… ти тук?… — изтръгна се едва-едва от задъханите й гърди.

— Саша!

— Отвържи ме! — промълви тя, но нищо не се чу.

От години Дамян мечтаеше да изпълни поне едничка нейна молба. Но сега дори не я разбра. Тази толкова очаквана молба.

— Отвържи ме! — изрече на пресекулки тя.

Той я обгърна цялата — тъй, вързана, като повито бебе — и ненаситно започна да я целува. По устата, по бузите, по цялото лице.