Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (7)

7

Дамян държеше с две ръце волана, привидно отпуснат, но напрегнат и съсредоточен. Мислите му далеч изпреварваха колата, която летеше с пределна скорост по неравното пловдивско шосе.

Има през деня такива часове, когато и най-разговорливите и общителни хора чувствуват нужда да помълчат.

Може би защото не беше от най-разговорливите, Огнян, радистът, пръв наруши мълчанието:

— Дали наистина във влака има немци или…

Тези думи не бяха адресирани към никого, бяха по-скоро озвучени негови мисли — единствените, които го занимаваха от минутката на тръгването.

— То се знае, че има! — просъска през кухината на избитите си зъби Стефан, дебеловратият.

— Да не си мислиш, че са същите, дето отвлякоха сестра ти? — намеси се Янчо и се извърна към него. — Ония са запрашили точно в обратната посока!

— Сигурно! — отвърна Огнян и стисна устни.

В огледалцето за обратен ход се видя как ядно трепна издадената му напред брадичка, с дупчица в средата. И Дамян тозчас му нареди със спокоен глас:

— Я ме свържи веднага с Центъра!

Огнян тутакси се размести, сложи на скута радиостанцията и почна да нагласява слушалките на ушите си.

 

 

Виктор седеше зад тежкото дъбово бюро, подпрял глава на голямата си длан. Мустаците му изглеждаха щръкнали напред в нетърпеливо очакване.

Когато радистът, голобрад момък в прилепнал на краката му офицерски брич, влезе с радиограма в ръка, Виктор така силно я дръпна, че по една случайност не откъсна парче от нея. Прочете я само за няколко секунди.

— За сега нищо! — измърмори на себе си, после рязко вдигна глава. — Пиши, момче!

Радистът приседна чинно край бюрото и извади молив от джоба на зелената си, вълнена риза. Левият му клепач конвулсивно помръдна.

— „Дамян, следа… — започна бързо да диктува Виктор. — Телефоните прекъснати. Стоп! Ще се опитаме с радиограма да спрем влака в Пловдив. Стоп! Търси Гришата!…“

— Гри-ша-та… — повтаряше членоразделно радистът.

— Добре! — Виктор попипа с три пръста мустаците си. — Запиши сега друга радиограма чрез военната радиостанция!

Пръстите му продължиха да гладят мустаците, като че следващата мисъл трябваше да изчопли оттам.

— До Пловдив, нали? — попита радистът и левият му клепач отново подскочи, сякаш намигаше на началника си.

— До Пловдив! — кимна Виктор и си помисли: „Младо момче, пък вече тикове… Не си поплюваха онези от Десети участък!“ — Да-а-а… Пиши, момчето ми: „Спрете влак номер шестнадесет! Стоп. Вземете мерки — бандитите добре въоръжени. Стоп. Задръжте ги и докладвайте! Край!“ Записа ли?

— Тъй вярно! — отвърна момъкът и намигна. — Аз си мисля…

— Предай незабавно! — прекъсна го Виктор. — А след туй ела да ми кажеш какво мислиш!

Радистът откозирува и бързо напусна кабинета.

Докато той изпращаше радиограмата Виктор напразно тракаше по телефонната вилка.

— Това пък ако са телефони… — каза той и изруга.

Стана, поразходи се из кабинета с ръце в джобовете и накрая изпухтя.

— Цял влак с бандити!… И нито един наш човек вътре!… — Отново пое въздух и го изпусна с въздишка. — Впрочем, има един, колкото за цяр… А се случва понякога един да чини колкото десет… Но работата е в туй: дали Сашка е разбрала вече в какъв капан са я напъхали?

 

 

Ако в тази минута Виктор можеше да зърне Сашка на някакво екранче, трудно би повярвал на очите си.

В нейното купе от половин час насам имаше весел, импровизиран гуляй.

Двамата поручици, Хасъров и адютантът Гранитски, Шомпала, бяха донесли закуски, бяха отворили бутилка с вино и разкопчани, с разпасани амуниции, се надпреварваха да пускат шеги и какви ли не намеци.

А Саша, облегната назад, преметнала крак върху крак, хвърляше обещаващи, леко премрежени погледи ту към единия, ту към другия.

— За ваше здраве, симпатична госпожице! — лигавеше се час по час Хасъров, убеден в крайната си победа над Шомпала.

— За нежния пол! — прибавяше все едно и също дългунът-адютант, без да отдели очи от девойката.

Макар той да беше седнал, на Сашка все й се струваше, че е застанал прав, и на два-три пъти, когато внезапно се обърнеше към него, едва не понечваше да го попита:

— Защо не седнете, господин поручик?

Но в разгара на веселбата един нисък кавалерийски подпоручик, чиято глава изглеждаше залепена направо върху тялото, отвори рязко вратата на купето. Дори когато чукна шпорите и отдаде чест, видът му бе крайно недружелюбен, намръщен.

— Господа офицери, всички при полковника! — изрече той с някакво скрито злорадство, което преди миг се бе появило не само в гласа, но и в погледа му. — Заповед!

Хасъров и Шомпала неохотно се вдигнаха, почнаха да закопчават куртките и коланите си.

— Свободен сте, подпоручик Гайтанлиев! — изрече с достойнство адютантът.

— Слуш… — чатна шпорите кавалеристът. — Аз съм свободен вече повече от седмица, от Девети того! — каза, широко усмихнат и излезе.

— Иди да си намериш шията! — подхвърли ухилен поручик Хасъров.

После, като по даден знак двамата офицери се изопнаха и отдадоха чест на девойката.

— Моля да бъдем извинени, госпожице! — каза галантно Шомпала и на Саша се стори, че ръката му, с която козирува, едва не се заплете в багажната мрежа.

— Не се безпокойте, моля ви, разбирам! — каза в отговор тя. — Дългът преди всичко! — И приветливо им кимна.

Но щом поручиците излязоха, изражението на лицето й отведнъж се промени, стана сериозно и напрегнато, тревога и трескава размисъл се четяха сега в очите й.

Отвън долетя отново нервното думкане на вратата на някое от съседните купета.

Но Саша не знаеше, пък и не можеше да допусне, че там е затворен нейният брат. Тя си мислеше, че Андрей е излъгал и нея, че „опасността“, надвиснала над баща им, е била всъщност кукичката, която според неговия предварителен план тя е трябвало да налапа.

Само че защо? Защо му беше нужно да я отвлече в Турция? За какъв дявол му е тя? Тука все пак би могла да му помогне с нещо, но там? А може би си прави следната сметка: тя, доскорошната нелегална, да му послужи като евентуален щит, ако влакът бъде спрян и заловен на българска територия? Това е единственото все пак приемливо обяснение…

„Но ти зле си си направил сметката, братко! — реши тя в мислите си. — Ако можех някак да спра този изменнически влак, то аз без да ми мигне окото бих пожертвувала не само тебе, но и самата себе си!“

 

 

„Едно време схоластиците са спорели по въпроса, колко ангела могат да се поберат на върха на една игла! — мислеше си в това време пийналият поручик Хасъров. — А ето, че сега ме занимава друга, по-реална мисъл: колко души могат да се поберат в едно-единствено купе!“

И наистина едва ли някога — от създаването на железницата до тази минута — едно първокласно купе е бивало така претъпкано.

Седяха само трима: полковник Тушев и двамата немци — в дъното до прозореца.

Всички останали стояха прави. Лицата им бяха сериозни и загрижени.

— Господа офицери! — заговори полковник Фердинанд Тушев. — Само подир четвърт час ще влезем в Пловдив! — И свали, за да обърше очилата си със златни рамки, които бе поставил пак. — Все едно, че влизаме в гнездо на стършели…

Погледите бяха приковани върху лицето му. Така, без златото на очилата си, той изглеждаше съвсем друг — някакъв сарафин или кротък продавач на лотарийни билети.

Но в следващата секунда златните рамки опряха розовите му бузи и отново произведоха невзрачния тантурко в генералщабен полковник.

Трябва да бъдем в крайна степен зорки и бдителни — продължи той, — ако искаме да се измъкнем невредими.

— Тъй вярно, господин полковник! — отвърна адютантът по навик.

Главата му стърчеше почти две педи над другите и отстрани изглеждаше като набодена на кол.

— Искам от вас пълна дисциплина! — повиши тона полковник Тушев. — И… никакви провокации!

Но забелязал, че последните му думи всяха тук-там недоумение, избърза да поясни:

— Не забравяйте, че сега ние сме комунистически отряд, който пътува със специална мисия към границата!

— Ясно, господин полковник! — отвърна стройно адютантът от „втория етаж“.

През прозореца следобедът на късното лято ги обстрелваше със залпове от слънчеви петна — прохладните гористи склонове бяха останали далече зад тях.

— Ами ако все пак се опитат да ни спрат, господин полковник? — запита един тесногръд капитан.

— Ще се браним! — изрече твърдо полковник Тушев. — Ние имаме превъзходни бойци, достатъчно оръжие… Имаме и за какво да бъдем смели и всеотдайни… Ще им дадем такъв хубав урок, че цял живот ще ни помнят!

— Ако мъртъвците притежават способността да помнят, господин полковник! — вмъкна поручик Хасъров, поощрен от изпитото вино.

Полковник Тушев не даде ухо на неговите думи. Той стана. Бузите му сякаш увиснаха още повече.

— Всички по местата си, господа! — заповяда тържествено. — Не забравяйте, че сега ние, една шепа смелчаги, сме последното упование на родината!

 

 

От влака тепетата ясно се виждаха вече, когато в пловдивската военна радиостанция долетяха по етера тревожните наставления на Виктор.

Радистът прие последните думи, после сгъна радиограмата и излезе навън в дългия коридор. Но само го прекоси и отвори насрещната врата.

Един поручик с разкопчана яка се бе разположил зад малката, олющена маса и разсеяно четеше вестник.

— Другарю поручик, разрешете да остана!

Поручикът кимна, без да откъсва поглед от вестника.

— Бърза радиограма от София, другарю поручик!

Офицерът лениво протегна ръка, взе радиограмата между показалеца и средния си пръст — както се държи цигара.

— Свободен си! — каза небрежно той на радиста. — И иди да набереш пак от ония сливи!

— Слушам, господин поручик!

Войникът козирува смешно, държейки лакътя си досами колана, обърна се рязко кръгом и излезе.

Поручикът го проследи с очи чак до вратата.

„Май че пак е с два леви ботуша! — мина през ума му. — И сега забравих да го огледам в краката…“

Той зачете радиограмата с равнодушно лице, сетне вдигна ръка да закрие споходилата го прозявка.

— „Задръжте ги и докладвайте! Заповед!“ — прочете на глас последните думи и отново се прозя.

В следващата секунда сгъна листа на две, после още на две и продължи да го сгъва до тогава, докато в ръцете му остана едно мъничко книжно кочанче. Извади запалката си, щракна и хвърли подпаленото кочанче на циментовия под.

Сгънатата хартия горя повече от минута и през всичкото време поручикът не отлепи очите си от нея. Накрая застъпи черната пепел и дълго я размазва с подметката си по цимента.

„Задръжте ги и докладвайте! Заповед!“ — повтори наизуст последните нареждания на Центъра. — Добре, другарю командир, ще докладваме!

Поручикът завъртя телефонната шайба, духна в мембраната и лениво заговори:

— Свържете ме с гарата!… Гарата?… Тук Военното комендантство. Кой говори ли? Говори полковник Несторов… Точно така, юнак!… Осигурете „зелена улица“ за влак номер шестнадесет!… Да, да, посока гара Раковски! Бърза военна задача!… Кой прие?… Асенов?… Кандидат подофицер Асенов Райчо?… Добре, другарю кандидат подофицер!… Край!

 

 

За униформения човек няма нищо по-непоносимо от едно лятно пловдивско пладне. Тепетата са се напекли като едва-що извадени от пепелта картофи. С тая разлика, че картофите все пак не излъчват топлината часове наред.

В такова горещо пладне хората са апатични и сънливи, трудно може да ги развълнува каквото и да било. Още по-малко пък един влак. Един най-обикновен влак като десетки други, накрая с открити вагони, пълни с войници. На вагоните пише: „Петдесет и пет души или осем коня!“. И преди няколко дни неизвестна ръка е прибавила тук и там с тебешир: „Всичко за фронта, всичко за победата!“, „Да доубием ранения хитлеристки звер!“ (Точно така, „звер“, а не „звяр“!) или лаконичното: „Напред към Берлин!“

Иначе всички войници са едни и същи — те се вълнуват предимно от една мисъл: до уволнението остават толкова месеци, толкова седмици и толкова дни… И дори… толкова часове. Колкото минават, толкоз по-добре!… Пък ако свърши по-рано войната…

Но защо ли в този влак през това горещо тракийско пладне войниците изглеждаха неспокойни и настръхнали? И лицата им едни такива… особени… като на мамини синчета, решили да си поиграят на войници…

В калайдисания от слънцето перон на гара Пловдив навлизаше бавно влак номер шестнадесет.

В локомотива Самсара, подпоручикът, стоеше изправен, автоматът му бе насочен към огняра Цвятко.

— Ако някой от двама ви посмее да шукне, ще го застрелям на място! — предупреди зловещо той.

— До нужника искам да ида! — настоя Цвятко и се почеса по чорапеното таке, което бе поставил на главата си, след като изяде плодовете.

— Казах ти, пикай в гащите, никой няма да те види! — злорадо се засмя Самсара.

— Смешно ти е на тебе! — възропта огнярът. — Интелигентен мъж, пък…

— А ти… същинска бременна жена… всеки пет минути по нужда!

— Слабоват съм в бъбреците, казах ви! — не се предаваше Цвятко.

— Слабоват си… в главата! — инатеше се подпоручикът и не сваляше автомата. — Опичай си ъгъла, да не те напълня с олово!

Яд го беше, че от толкова време не бе имал възможност да си похапне какво-що.

Машинистът Стойко слушаше техния разговор и току протягаше час по час жилестия си врат.

— Казах: не се опитвай да надзърташ! — скастри го Самсара. — Да не опънеш пръв ти мартинките!

— Няма, господин подпоручик! — разтрепера се Стойко. — Случайно тъй… Притрябвало ми е да надзъртам… Ха ма де!

Влакът намали съвсем хода си и лениво спря.

Подпоручикът с автомата в ръце хвърляше бегли погледи от локомотива.

Перонът беше пуст, по него се разхождаха само няколко патрула от запасни, окъпани в собствената си пот.

— Трябва ми само един теляк… да ме мине веднъж по гърба с кесето! — чу се нечий глас отдолу.

— Зарад тоя пусти влак трябва да прекрачим, щем-нещем, на слънце! — отвърна друг.

Влакът бе спрял на първи коловоз. Единият от патрулите се запъти към първокласния вагон. Тримата запасняци вървяха нестройно, чаткаха с налчетата си по перонните плочки като коне.

Полковник Тушев стоеше прав на своя прозорец срещу вратата на купето. Той бе порядъчно накитен с всичките възможни знаци на новата власт. На лицето му, променено до неузнаваемост от златните рамки, грееше игуменска приветливост и добронамереност.

— Какво има, юнаци? — запита той прелюбезно.

Водачът на патрула — мургав пехотинец с набола черна брада и остра, прилична на гласпапир кожа на лицето, подозрително го погледна.

— Проверка на пълномощията, другарю полковник! — Сдържано отвърна той.

— Сега слизам! — каза дружелюбно Тушев.

Той се запъти със ситните си крачки към изхода, мина край купето на Саша, но дори не надзърна вътре. И слава богу!

Девойката бе свалила от мрежата мъничкото си куфарче и трескаво се обличаше.

В следния миг тя предпазливо надникна в коридора. Там съзря двама офицери, но те не я забелязаха, тъй като бяха полуобърнати и заети с друго — да наблюдават внимателно перона.

Саша мигновено прецени и се стрелна към обратния изход.

Но тъкмо да слезе от вагона, в другия край на коридора се появи поручик Хасъров. Той начаса я зърна и тутакси се втурна след нея.

Саша стъпи на перона и се огледа.

На десетина крачки встрани мургавият началник на патрула четеше съсредоточено фалшивия документ на полковник Тушев.

Саша бързо тръгна в противоположната посока.

Но още не направила и пет-шест крачки, поручик Хасъров скочи от вагона и хукна подире й. Той я застигна, хвана я грубо за ръката, а девойката, стъписана, направи опит да се отскубне.

Мъжът беше по-силен, надделя и я помъкна обратно към вагона.

— Другари-и-и-и-и! — извика с пълен глас Сашка. — Влакът е пълен с фашисти-и-и! Спрете ги!

Поручик Хасъров се опита да запуши устата й.

Началникът на патрула трепна.

— Какво значи това? — запита той и погледна изпитателно полковник Тушев.

— Немска шпионка! — отвърна с привидно спокойствие Тушев. — Провокаторка… Водим я на очна ставка.

Не за пръв път му се случваше да излиза за един миг от най-заплетени положения.

Началникът на патрула се замисли за секунда.

— Може и тъй да е… — каза и почеса грапавата си буза. — Но ще трябва да дойдете с нас в комендантството! Сам разбирате…

— Щом трябва, моля! — отвърна полковник Тушев, все така разтопен от любезност. — На твое разположение, юначе!

Той извърна глава и едва забележимо кимна на офицерите, застанали на прозорците на вагона.

Полковник Тушев и войниците от патрула се обърнаха, тръгнаха към комендантството.

Тъкмо това чакаха офицерите, застанали на прозорците — да видят своите неприятели в гръб.

Най-близкият вдигна скрития автоматичен пистолет, прицели се бързо, натисна спусъка.

Изтрещя серия от изстрели.

Началникът на патрула рухна на земята.

Другите двама войници побягнаха, но куршумите ги застигнаха.

Единият от тях, макар и ранен, успя да се прикрие зад една колона.

Полковник Фердинанд Тушев, потичвайки смешно с късите си, пълни крачета, бързо като лалугер се шмугна във вагона и дръпна вратата.

Войниците от другите отечественофронтовски патрули, намиращи се на нажежения перон, залегнаха един през друг — кой където намери.

Млад момък с кепе, поне три номера по-малко от главата му, се прицели с манлихеровата си пушка и стреля.

Едното стъкло на вагона се пръсна с трясък, а офицерът, който беше стрелял пръв, извайка и се хвана за ръката.

„Войниците“ от последния вагон наблюдаваха, без да се намесват, но бяха нащрек, стиснали оръжието.

Този със сплескания нос изкомандува рязко, но с неособено висок глас:

— Готови!

„Редникът“ със златния швейцарски часовник бърже залегна до една от картечниците.

— Не я пипай! — викна му командуващият. — Още не е толкова страшно!

Двама-трима почнаха да стрелят с автомати към перона. Изтрещяха стъкла, някакъв фенер, останал от нощите на затъмнението, се пукна като детско балонче.

Вътре, в локомотива, подпоручикът бе насочил своя автомат срещу машиниста и огняра.

— Казах, тръгвайте веднага! — извика приглушено той. — С пълен ход!

Но Стойко машинистът уплашено се туткаше и Самсара яростно изкрещя:

— Ще стрелям, казвам ти! Едно… две…

— Бай Стойко, не бой му се! — изпъшка Цвятко огнярът. — Нека стреля, да видим кой ще му кара влака! Ще го пипнат и за убийство… веднага ще намаже въжето!

Зениците на подпоручика се разшириха.

Но Стойко не забеляза това. Тозчас буферите изчаткаха и композицията рязко потегли.

Тогава насред перона, като мигаше срещу захождащото слънце, неочаквано се появи дребен циганин с маймунка.

Той беше обрасъл дори по гърба с дебели, кучешки косми. Вместо риза, носеше омачкан нагръдник, а движенията му бяха до немай-къде тромави и смешни — чаталът му като че бе зашит някъде над коленете.

Циганинът сякаш не чуваше стрелбата — изникнал изневиделица, беше изцяло улисан в желанието си да се качи на всяка цена в току-що потеглилия влак…

Ето и една отворена врата на вагона!

Той я изчака и ловко се метна на стъпалото.

Насреща му откъм коридорчето се появи офицер. Тичаше.

— Другарю, за Кушукавак ли? — попита ухилен циганинът.

Но офицерът дори не го забеляза, мина край него като вихрушка, с пистолет в ръце.

— Дяволите да го вземат! — изруга адютантът, като превързваше ранения офицер. — Изтърбушиха вагона! Духа като във файтон… А на всичко отгоре и трима ранени!

— Тая мандра такова сирене дава! — опита се да го успокои Хасъров. Беше чул поговорката от капитан Черкезов още през юнкерските години. — Добре все пак, че влакът е цял!

Той продължи по коридора, газейки изпочупени стъкла. Надзърна в купето на полковника, но гледката го накара да се отдръпне.

Там цареше пълна неразбория. Куфари и чанти бяха изпопадали на земята, по пода се въргаляха насам-натам бутилки.

Но това далеч не беше най-неприятното. При внезапното тръгване хер Тидке и помощникът му Вайсман, които седяха един срещу друг, бяха чукнали силно главите си.

— Тоз ваши машинист пълен кретен! — говореше сърдито на български хер Тидке, хванал с две ръце отеклата си глава.

— Вие все пак имате коса, хер! — забеляза плешивият Вайсман. — Машинист идиот!

— Щом преминем границата, веднага ще го разстрелям — мъчеше се да ги успокои Тушев.

Хасъров добре знаеше, че и на самия полковник, му беше криво — в суматохата беше изчезнала някъде мъничката пластмасова чашка, в която държеше нощем изкуствената си челюст. Търсиха я, но не успяха да я намерят. Затова реши да не се мярка повече пред очите му.

Влакът летеше край Марица — ленива и изтъняла в лятната жега.

Поручик Хасъров се упъти към купето на капитан Черкезов, гдето преди четвърт час бяха тикнали и сестра му. Надзърна за секунда и видя, че девойката гледаше брат си с ненавист. От разговора им не се чуваше нито дума, но Хасъров се интересуваше повече от друго — дали вратата им е все още заключена. Посегна да провери. Отвътре братът и сестрата не му обърнаха никакво внимание.

— Подозирах всичко туй, още преди тръгването! — говореше в това време Саша. — А сега вече разбирам целия ти измамен план… Ти си искал просто да го отвлечеш!

— Да, исках! — кимна Черкезов, мъчейки се да примами към себе си ръждивото коте.

— И мене може би? — промълви погнусена Саша.

— Много си ми притрябвала!… — Той помълча и продължи с някаква скрита ненавист: — На теб ти се пада да поживееш тук… да вкусиш и от меда, и от жилото на болшевизма… Нали се бори, за да възтържествува „най-демократичният и справедлив строй“ на света… Ще те оставя, бъди спокойна!

Тя го прониза с очи — можеше ли да му повярва след всичко това?

— Но онези мръсници ще ми платят за туй, че баща ми остана!

Капитанът отново примами котето, но дали поради жегата или уплашено от неотдавнашните изстрели, то не прояви никакъв интерес за игра.

Тогава Черкезов извади от джоба си плоското шише с коняк и пресуши останалите в него няколко глътки, след което погледна със съжаление празното дъно.

— Сега къде отиваме? В Турция? — попита глухо Саша.

— В Турция, казах ти вече… — отвърна той убедено. — Но тебе ще сваля…

— Къде? — В очите й проблясна лъч на надежда.

— Още не зная къде точно… В краен случай на самата граница, преди да преминем… Да, ще те сваля, за да можеш да спасиш баща ни!

— Ти си длъжен да направиш това… след като…

— Зная какво съм длъжен и какво не! Но те предупреждавам: на границата няма да предприемаш нищо сама! Ще изчакаш да мине престрелката, тука, в купето и… мисли му, ако отново извършиш някаква глупост! — Очите му я гледаха строго и същевременно тревожно.

— Престрелката? — повтори като че на себе си девойката.

— А как? Да не си въобразяваш, че ще ни посрещнат с хляб и сол… И че сами ще ни вдигнат бариерите, за да преминем? Малка глупачка!

Той пренебрежително махна с ръка към нея, но тя трепна. Отведнъж трепна, защото и в този жест и в тона на последните две думички почувствува нещичко, останало от голямата му и чиста братска обич, която преди десетина години той изпитваше към своята по-мъничка сестричка, когато наистина вече се смущаваше да я вдига на ръце и подхвърля нагоре, защото бе почнала да става девойка… „Малка глупачка!“ Той наистина я наричаше така понякога, но винаги гальовно — в тези техни епизодични срещи, случайни срещи на улицата или след някой от тържествените паради, когато мъничката Сашка убеждаваше своя брат да се сдобри с баща им и да дойде у дома… поне заради нея и тежко болната им майка.

Но той и тогава беше твърд — бе станал мъж още като момче и за нещастие ето какво излезе от всичко това! Тръгна не натам, накъдето тя би мечтала да го види… срещу народа, а не заедно с него. И с нея…

В купето нахлу сянката на огромните крайпътни дървета — навярно бяха близо край Садово.

В продължение само на няколко мига девойката върна в паметта си всичко това и накрая дълбоко въздъхна.

— Много тежка беше тази въздишка! — подхвърли с упрек Черкезов.

Той отвори прозорчето и ядно запокити навън празното плоско шишенце. Винаги се чувствуваше тревожно самотен и несигурен, когато оставаше без алкохол.

В купето мигновено нахлу оглушителен грохот.

Братът побърза да затвори стъклото — смъкна го с едно-единствено рязко движение. Когато се обърна, видя че сестра му го гледа.

— Какво? — едва се въздържа да не избухне той. Мислеха го за закоравял, а ето че се смути от тоя поглед!

— Андрей — тихо промълви Саша, — аз просто не вярвам на очите си!

— Възможно! — вдигна длани офицерът. — Това всъщност е в реда на нещата… Искам да кажа: аз не съм напълно подходящ, за да бъда идеал на една ремсистка!

Той хвана котето, повдигна го нагоре, като го държеше само за козината, за да го разгневи.

Саша се пресегна с две ръце и го издърпа от него, сетне тури слисаното животинче в скута си и почна да го гали. Котето начаса замърка.

— Аз никога не съм мислила, че си чак толкова пропаднал… — каза тя с мъка. Очевидно, тези думи й струваха голямо усилие.

В сивите му очи заискри жаравата на нескрита омраза.

— Какво щастие, че съм така безумно трезвен! — каза той, мъчейки се да си придаде напълно безразличен израз.

— Нима си решил да останеш завинаги без близки, без родина! — не го оставяше спокоен Саша.

— Няма да остана без родина! — изрече уверено капитанът. — Ще се върна тука победител, заедно с немската армия! Запомни тези мои думи!

— Андрей, Андрей! — въздъхна девойката с безкрайно съжаление. — Толкова ли не можеш да разбереш, че техният кораб отдавна потъва? Още от Сталинград…

— Отделни битки могат да се загубят. Важно е да се спечели последната!

— Боже мой, този късоглед човек! Та нима не виждаш очевидни неща? Всички плъхове бягат, а ти сам се завираш… Помисли, докато не е станало много късно!

— Стига, глупачке, помислил съм! — избухна братът. — Или искаш не друг, а твоят Дамян да ме окачи на въжето?

Той несъзнателно попипа шията си, преглътна и кресна в лицето й:

— Капитан Черкезов не е чак толкова глупав!… Макар че е правил в живота и глупости…

Разсърден, Андрей скочи, награби с две ръце тежкия куфар на полковник Тушев, който бе паднал на седалката още когато влакът внезапно тръгна от Пловдивската гара. Беше с намерение да го качи отново горе, на мрежата, но внезапно побеснял от яд, че полковникът нареди да го затворят в тоя душен кафез, яростно го тръшна на пода.

От силния удар капакът на куфара се поразтвори, като огромна черупка на мида, въпреки ремъците.

В първия миг Черкезов не повярва на очите си. Той се наведе, приклекна на коляно, после отново с усилие вдигна куфара на седалката.

Одрасканите му от котешките нокти ръце бръкнаха вътре, между бельото, и измъкнаха оттам цяла пачка банкноти, които пред изумения поглед на Саша се разсипаха по цялата кадифена седалка.

— Долари! — възкликна удивен братът. Умът не можеше да побере това, което очите бяха видяли.

Стоя стъписан дълги секунди, сетне отведнъж неистово се разкрещя:

— Мръсници-и! Предатели-и-и-и!

В същия миг стотици банкноти, десетки часовници и накити се разхвърчаха на всички страни.

Саша изпита чувството, че е попаднала в разбитата витрина на бижутериен магазин, в която бе нахлул и беснееше някакъв невменяем, луд.

Той, офицерът, късаше като дете банкноти, подхвърляше и удряше с чело колиета и бисерни огърлици, риташе във въздуха златни часовници… И тъй като купето със спотаилата се в единия ъгъл Саша бе тясно и очевидно му пречеше да се развихри докрай, Черкезов с рязко движение спусна стъклото и почна да хвърля през прозореца каквото му попадне — пари, накити, дрехи.

Двамата подпоручици, поставени в коридорчето да го наглеждат, все пак го съзряха навреме. Дотича и поручик Хасъров.

Отключиха бързо купето и се нахвърлиха отгоре му. Настана боричкане, насмалко не смачкаха девойката, която предвидливо скочи горе и се прилепи в единия от тапицираните ъгли на седалката.

Поручикът със сплескания нос, бивш боксьор от едно софийско дружество, се опитваше да го обуздае.

— Господин капитан, принуждавате ме да ви ударя!

— Ти ли бе, копеле? — ревеше бясно Черкезов, като се хвърляше срещу тримата. — Гадни плутократи!… Американски шпиони! Аз на вас мамичката ви…

Най-сетне смогнаха да го усмирят, блъснаха го на пейката.

— Господин капитан, какво ви прихвана, дявол да го вземе? — мърмореше другият поручик, триейки с длан ухапаната си ръка.

— Чакай, какво сте видяли вие още… Аз ще ви… — Черкезов отново се опита да скочи, но боксьорът го натисна надолу.

— Черкез, ама ти си бил просто медицински кретен! Запомни добре! Това ти го казва майор Хасъров!

— Майор? — изкриви лицето си в почуда Андрей. — Ти… майор?!

— Да, да! Вече двайсет минути! — излъга Хасъров. — С два чина наведнъж! Чудно ли ти е?… В такива времена така става!… Жалко, че тук няма пагони!

— Да ти пикая на пагона! — Черкезов пренебрежително го блъсна. — Тъпоъгълник… още от Военното си пълен тъпоъгълник!

— Е, всички не могат да бъдат първенци на випуск! — засмя се подигравателно Хасъров. — Само че в евангелието пише: и последните ще станат първи! А първите… нали разбираш?

Истинската вихрушка бе попреминала. Поусмирен, Черкезов прониза със сивите си очи своя някогашен съвипускник.

— Онзи, късокракият ли те произведе? — запита ехидно той. — Да, ама няма това право!… Щабен плъх!… Чревоугодник!

— Не позволявам в мое присъствие да се обижда така господин полковника! — възрази сериозно ухапаният поручик.

— Тогава прав ти път, лайно! — сряза го Андрей. — Иди при него!… Върви бързо при тоя жалък позьор!… Оставил гробовете на дедите си… А пък доларите взел, виж го ти!

— Слушай от мене една умна приказка, Черкез! — каза сговорчиво Хасъров. — Бъдещето е на долара!

Капитан Черкезов махна с ръка.

Докато те разговаряха, другите двама офицери сръчно прибираха останалото разпиляно имущество на полковник Фердинанд Тушев.

Само Саша отново бе приседнала безучастно в ъгъла, приютила в скута си ръждивото коте.

— Хубаво коте! — забеляза боксьорът, като гледаше към девойката.

— Това е сестричката на капитан Черкезов! — многозначително подхвърли към него Хасъров.

— Е, тогава… — Сплесканият нос разшири ноздри, лицето плувна в неприветлива усмивка. — За самото коте не мога да кажа същото!

— Животинче! — обади се ухапаният.

— Да, но червенокосо… Като същинско еврейче! — поясни боксьорът.

— Саша продължаваше да мълчи.

— Изобщо госпожица Черкезова твърде много обича червения цвят! — забеляза Хасъров.

Лицето й не трепна.

— Моля за извинение!… Другарката Черкезова!

— На леля ти…! — сряза го Андрей.

— Няма защо, да се дразним един друг! — предложи сговорчиво Хасъров. — И без туй напрежението не е малко…

— Ако още веднъж кажеш нещо за сестра ми…

— Истината си е истина, Черкез! — продължи със сериозен тон Хасъров. — Имаш сестричка на място, няма що!

Капитанът го прободе с очи.

— Тя ни издаде на патрула, ако не ти е известно! — поясни другият. — Добре че нашите хора в Пловдив бяха изрязали всички телефонни жици! Какво ще кажеш на това, господин капитан… ако вече не са те разжалвали?

Андрей Черкезов вдигна лице и погледна в упор Хасъров.

— Така де… Съгласи се, Черкез…

— Слушай, добиче — просъска Андрей, — ако още веднъж ме наречеш така, ще ти отпоря ушите! Запомни това!

— Капитан Черкезов, военният устав…

— На баба ти фърчилото! — прекъсна го Черкезов. — И генерал да те направи плъхът, ще ти отпоря ушите, да си знаеш!

Хасъров направи обидено лице.

Вратата на купето се отвори. Влезе младоликият подпоручик с брадичката, когото Саша бе срещнала най-напред на перона на Софийската гара.

— Капитан Черкезов при полковника! — изрече той строго. — Полковник Тушев се намира в салон-вагона на посланика.

Черкезов бързо и неочаквано се пресегна, хвана брадичката му.

— Казва се „моля“, козльо такъв! — скастри го той. — Я повтори!

— Моля, господин капитан, полковник Тушев ви вика в салон-вагона! — смутолеви подпоручикът смутено.

Андрей пусна брадата му и стана.

— Саша, почакай ме тук! — каза сдобрено той, обърнат към девойката.

— Ние ще я пазим, бъдете спокоен! — подметна офицерът със сплескания нос.

— Обирайте си крушите! — нареди Черкезов грубо. — Хайде!

Пръв стана Хасъров, после и другите двама. Капитанът ги прониза с поглед — един подир друг.

— Ако някой я пипне с пръст, да му мисли — изрече бавно. — Майка му ще има да плаче!

— Господин капитан, вие разговаряте с офицери на Негово Величество! — обидено възрази третият, ухапаният.

— Тъкмо затова! — каза капитан Черкезов, намести фуражката си, която бе паднала под малката подвижна масичка, и излезе от купето.

 

 

Неузнаваем бе в тая минута някогашният салон-вагон на Негово Величество! Счупени стъкла, обърнати столове, разбит кристал, раздрани щори — като че ли слон бе танцувал тука бесен суинг…

Сега старателни войници метяха пръснатите по пода стъкла, приковаваха разкъсаните щори, през които в салона нахълтваше пушек.

До масата, върху която лежеше разтворена санитарна аптечка с бинтове, марли и безброй шишенца, седеше генерал Шнекенбургер. Ординарецът Адолф Ничке грижливо превързваше с бинт ранената му над лакета дясна ръка.

Генералът, мръщейки се от болка, но понасяйки всичко по мъжки, говореше раздразнено на немски, обърнат към министър Пешев:

— Разстрели! Повече разстрели трябваше да има! Десет пъти повече! — Малките му, оловни очички бяха впити в червендалестото лице на министъра, следяха внимателно всяка негова тръпка.

Но лицето не издаваше вълнение, беше неподвижно.

— Ние ви казвахме, когато му беше времето — продължи със същия гневен тон генералът. — Сам фюрерът искаше това…

Министърът гузно мълчеше…

Немският посланик, който до тоя миг съчувствено наблюдаваше сръчните пръсти на оберлейтенанта, даде знак на войниците да излязат. Той стана от креслото и с нервен жест вдигна яката на мекия халат, за да предпази гърлото си от появилото се течение.

— Ако България изпълняваше честно своя съюзнически дълг — не млъкваше генерал Шнекенбургер, — сега ние с вас нямаше да се друсаме в този проклет влак…

Посланикът се приближи до масата, взе някакво хапче и чаша с вода.

— Първо, правихте, струвахте, осуквахте го… и нито един евреин не превърнахте в сапун! — каза с укор той и глътна хапчето. — Аз лично предадох подробно указания за всичко. Ако не бяхте се мотали месеци наред с вашата ориенталска неделовитост, всичко щеше да свърши, преди да се надигне тая продажна „културна“ общественост… Преди още да полетят протестни декларации, комунистически писма в защита и прочее… Изпуснахте момента, а после…

— После… още по-лошо! Учудващо лошо! — намеси се отново генералът. — Дори една рота не пратихте срещу русите!

Доскорошният български министър, притиснат от двамата високопоставени немци, искрено се заоправдава:

— Та вие отлично знаете, господин посланик, и вие, господин генерал, моята позиция по този въпрос…

— Да, и какво като знаем? — хвърли в лицето му генералът.

— А освен това нерешителността на Негово Величество, породена от изненадващата позиция на целия народ… Сами сте имали случаи да се убедите: нашият български народ…

— Нашият български народ! — ехидно повтори Шнекенбургер. — Вашият български народ доказа, господин министре, че не заслужава големите надежди и огромните жертви, които фюрерът така щедро…

Вратата се отвори и генералът не доизказа мисълта си.

Тъкмо в тая минута оберлейтенантът бе превързал раната и дясната ръка на Шнекенбургер увисна върху снежнобялата превръзка.

— Адолф — заповяда той на своя адютант, — повикайте българския полковник тук!

Подир минута полковник Фердинанд Тушев влезе и, дърпайки смешно коремчето си навътре, поиска разрешение да остане. Лицето му бе изопнато от трепетно очакване, дори пълните бузи сякаш се бяха смалили.

Посланикът и министър Пешев не го удостоиха с никакво внимание, само генерал Шнекенбургер снизходително му кимна. Но не го покани да седне, а със здравата си лява ръка започна да разгръща картата.

— Аз добре познавам русите! — каза генералът. И нервно размахвайки озовалия се в ръката му молив по посока на българския министър, натърти: — Тази история със стрелбата смъкна цялата ни маскировка!

Министър Пешев бе свел очи надолу, към земята, а полковник Тушев мигаше виновно. Сега върху пълното му, бузесто лице бе намерил място изразът на безусловно разкаяние.

Изглежда това удовлетвори отчасти разсърдения генерал. И той продължи без предишното раздразнение:

— Така че сега аз се поставям на мястото на този болшевишки генерал, комуто преди малко са доложили…

Полковник Тушев, превърнал се целият в слух и все още в положение „мирно“, сговорчиво кимна.

— Какво можем да очакваме, прочее, в близките един-два часа? Кажете, хер полковник! — Въпросът на генерал Шнекенбургер бе изречен със загадъчен тон. — Букет от рози или що?

Тушев честолюбиво преглътна, но не побърза да отговори веднага. От опит знаеше, че в такива моменти — най-вече в такива! — поговорката „Мълчанието е злато!“ нямаше равна на себе си…

Вместо него, отново заговори генералът — с хаплива усмивка върху бялото си, продълговато лице:

— Ще бъда напълно откровен с вас, господин полковник! Ще позволите ли?

— Тъй вярно, хер генерал! — заекна Тушев и отново „глътна“ коремчето си.

— Добре! Исках да ви кажа само туй: аз за нищо на света не бих ви зачислил в моя щаб!

Но тъкмо изрече тия думи, сякаш на подбив, откъм платформата на вагона долетяха игриви звуци от някакъв писклив инструмент? „Флейта?… Обой?!… Не, в никакъв случай! По-скоро кларинет!… Да, да, без никакво съмнение — кларинет! Но това е… истинска подигравка!“

Като че за да налеят масло в огъня, звуците в следващите секунди станаха още по-игриви и предизвикващи… някой сякаш ги плисна с пълни шепи в лицето на генерала, за да осъди на присмех и подбив думите, които той бе изрекъл преди минутка… Присмех срещу присмеха! Това беше вече много.

— Адолф! — изсъска генерал Шнекенбургер, сдържайки със сетни усилия лавата от гняв вътре в себе си.

Един единствен знак с очи и оберлейтенантът грабна от закачалката автомата си, чукна токове и изхвръкна навън от салона.

Адолф Ничке зърна циганина-музикант в далечния край на вагона. Бе седнал по турски, облегнат назад, а маймунката стоеше изправена върху дясното му рамо. Небръснатият мургав мъж свиреше на кларинет „Хвърли, чичо, хвърли, чичо, една бучка кюмюр, чичо!“ и отначало не забеляза приближаващия се с едри отсечени крачки оберлейтенант. Видя го едва когато се изправи отпреде му — огромен и с шмайзер в ръце.

Циганинът се опита да стане, но настъпи пеша на палтото си и без да иска, се тръшна на задника. Втория път успя, като се подпря за миг върху кларинета. Лицето на немеца не издаваше нито яд, нито някакво недоволство и това поуспокои музиканта. Той начаса окичи образа си с широка, мъничко гузна усмивка… все пак може би нещо е сбъркал…

— Отивам в Кошукавак на сватба, чорбаджи! Голяма сватба се вдига, ша знаиш… Да та зема с мене, а?

Адолф го погледна с безизразни очи.

— Ядене и пиене на корем, ша знаиш! Хайде, тръгваш ли?

Оберлейтенантът се пресегна, отвори вратата на вагона. Нахлу вятър.

Лицето на циганина отведнъж се смрази.

— Ще си платя билета ба, чорбаджи! — заекна той и с разтреперана ръка (мигом прехвърли кларинета в лявата) почна да бърка във вътрешния джоб на палтото си. — Пари имам, бол!

— Хинаус!^[1] — изсъска тихо, но рязко немецът и посочи с поглед зейналата зелена пропаст.

Циганинът широко разтвори очи, не можеше да повярва, че това не е шега, някой сякаш закова ходилата му на пода, но маймунката разбра — скочи от раменете му и се закани с мъничкото си колкото орех юмруче.

Адютантът на генерал Шнекенбургер спокойно се прицели в гърдите на музиканта и невъзмутимо гръмна — в упор, като на учение срещу чучело.

„Тук има някаква грешка!“ — говореше последният поглед на непознатия.

После той се килна, политна напред, но оберлейтенантът го посрещна с ботуш и силно го ритна към зейналия отвор на вратата. Тялото полетя навън, кларинетът се удари в желязната дръжка и изтрака, но шумът бе удавен от тропота на колелата. Маймуната се стрелна след господаря си, Адолф се опита да я уцели във въздуха и пусна откос, но изглежда не можа да я улучи и блъсна вратата, захлопна я с крак.

— „Цял пълнител… за един циганин! — помисли адютантът. — И как кънтяха изстрелите… като в катедрала!“

Той метна автомата на рамото си и се упъти към салона.

„Така кънтяха и одеве, под козирката на перона… там на Пловдивската гара… Трябва да впише в тефтерчето онзи от караула и този циганин… Значи стават шестима, откакто е с генерала, а от началото на войната… тридесет и осем. Не, не, по джентълменски, тридесет и седем… Защото този, последният, няма нищо общо, ама съвсем нищо с войната!“

— Трябва един истински мъж винаги да бъде джентълмен! — каза на себе си оберлейтенант Адолф Ничке, преди да влезе при генерала.