Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (4)

4

Влакът летеше с пълна пара към югоизток. Той бе прекосил, без да спира, поизсушеното от лятото софийско поле и гонеше Солудервент.^[1]

Отляво и отдясно край него пробягваха хълмове. Те бяха съхранили напълно зеленината и свежестта си, далечните планински върхове спускаха към тях своите сребърни ленти — бистри, накъдрени и пенливи, преди равнината да ги усмири.

Тренът не спираше, нахвърляше се с трясък върху малките гарички и късите железни мостчета, оставяйки след себе си развлачена къделя от пушек; виеше се ту насам, ту натам, като подгонен смок и отведнъж се шмугваше в някоя просека.

Капитан Черкезов, с издута сухарна торба в едната ръка, премина по коридора на първокласния вагон, спря пред купето на сестра си и го отключи.

Момичето се беше свряло в далечния ъгъл, като заловено в капан малко зверче. Лицето му бе пребледняло, устните — здраво стиснати.

Днеска Саша виждаше своя брат в още по-мрачна светлина. През последните седем-осем години тя го беше срещала толкова рядко.

Сашка бе едва десетгодишна, а той — абитуриент, когато с детско любопитство прелистваше учебниците и тетрадките му. Така веднъж откри върху корицата на христоматията му кръстовидния знак с четири незатворени квадратчета, във всяко от които имаше по една българска буква: С, Б, Н, Л.

— Батко Андрей, какво е това? — беше го запитала тогава.

А той натисна с палец чипото й после и изрече с патос:

— Съюз български национален легион!

Тогава усетиха, че в стаята незабелязано се е вмъкнал баща им.

— Ти си нехранимайко! — ревна той на сина си. — Забрави ли, че дядо ти се казва Иван, а не Ханс! Ще те изгоня от къщи, да знаеш!

— Аз сам ще се махна! — избухна Андрей. Острите му, сиви очи горяха като раздухани въглени.

И наистина се махна. Два месеца живя при някакъв приятел в квартал Горни Лозенец, после се мярна веднъж у дома, когато баща им го нямаше, и каза, че са го приели юнкер във Военното училище. Тогава батко й беше още по-снажен и хубав.

— Е, как си, Саша? — попита сега братът, полюшвайки като кадилница пълната сухарна торба.

— Андрей! — каза тя и се вгледа в лицето му. В последните няколко години не му викаше „батко“, ореолът му бе паднал в очите й. — Кажи ми истината, какви са тия хора?

— Хора като хора! Български патриоти!

Въпросът й очевидно го бе подразнил, а може би и обръщението й.

— Но в съседното купе дочух да говорят на немски!

— И какво от туй? — сурово се усмихна братът. — Немският хитлерофашизъм?… Едно и също ли е за тебе всичко е така!

„Немският език и немската нация!… Да, но… немският хитлерофашизъм?… Едно и също ли е за тебе всичко това, Андрей?“

Саша отново си спомни онзи слънчев Георгьовден, първия й Георгьовден с гимназиална престилка. Тя и съученичките й бяха вече дефилирали на парада и вървяха по „Цар Освободител“ — на път към своята Трета девическа, когато по булеварда сякаш премина някакъв ток.

„Юнкерите! Юнкерите идат!“

Припрян и същевременно дискретен шепот на съученичките й, а после:

„Вижте портупея, този със знамето! Какъв красавец!“

„Той е моят брат… батко Андрей…“ — похвали се тихичко Сашка на своята най-близка приятелка, която я бе хванала под ръка.

Това беше последният път, когато тя се похвали с Андрей.

Сега между тях имаше ледена стена.

— Искам да сляза от влака! — каза решително Саша. — Още на първата гара!

— Само това няма да стане! — отвърна брат й. Гласът му сега беше твърд и спокоен.

Девойката спря разтревожените си очи върху лицето му.

— Усещам някаква нечиста игра, Андрей! — промълви тя с пресъхнало гърло. — Но ще бъде адски подло, ако замесиш в нея и татко!

По бузите й изби руменина.

— Мисли каквото щеш! — избухна Черкезов. — Но аз ще го избавя от вашия болшевишки рай!

В очите на девойката бляснаха огънчета. В тези първи секунди те гледаха, но не виждаха нищо — дори прелитащите край прозореца огромни зелени криле на дърветата.

— Така ли? — прошепна възбудено тя. — Най-сетне изплю камъчето…

Погледна към него втренчено, сякаш го срещаше за първи път в живота си и се мъчеше да си припомни кой е.

„Как можа ти, непрокопсан сине, да намразиш толкова нашето дело!“

На връщане от гробищата, след погребението на майка им, думите на баща му плющяха като същински камшици… Той ги понесе търпеливо, като цирков кон, но… могат ли да се обичат камшиците, които раздират кожата и оставят белези за цял живот?

Имаше ли право дори собственият му баща да говори с такъв тон на него, на Андрей Черкезов, който получи първите си пагони лично от ръката на Негово Величество, който само за четири години бе повишен от подпоручик в чин капитан?

„Капаци ли имате вие на очите си?“ — заяждаше се той и хапеше устни.

„Ти имаш капаци! — не секваше баща му. — Опомни се, докато не е станало твърде късно! Изчадие си ти, не син!“

„Събирай си ума! — закани се Андрей, почервенял от гняв. — И ти, и щуравата ми сестра! Мислете му, ако нещо… ако стане така, че провалите кариерата ми! И двама ви в дранголника ще тикна!“

Закани се, но не му достигна все пак мерзост да го стори.

Дори в края на август, преди по-малко от месец, когато Сашка и Дамян щяха да бъдат задържани, той дойде да ги предупреди. Все още в душата му беше останало май едно просено зрънце доброта.

Но дали бе останало то до сега?

— Не ще направя нищо насила! — опита се да я увери Капитан Черкезов с омекнал глас. — Това ти обещавам честно! Ала ще му дам възможност да извърши сам своя избор!

— Но ти не би могъл без моята помощ! Не би могъл, разбира се… — говореше девойката сякаш на себе си. — А пък аз никога няма да ти помогна!

— Така ли? Я виж ти! — Той се опита да се усмихне, а лицето му се изкриви в някаква злобна гримаса. — Е, добре? В такъв случай ще наредя да го докарат във влака под стража… И тогава няма да може да избира!

Той каза това, без да я погледне, после изтърси сухарната торба на свободната седалка и от нея тупна върху задничето си неголямо, ръждиво коте.

Саша изненадано го погледна.

В следващия миг брат й седна отсреща и протегна ръка да подразни котето. То се опита като боксьор да отбие нападателя с лапичка, но предизвикано все повече и повече, извади ноктите от възглавничките си и почна настървено да го драска.

Повече от минута Саша гледаше стъписана тази неестествена игра и, без да иска, ръцете й се свиха в юмрук.

— Андрей! — не се сдържа тя. — Ръката ти е цялата в кръв!… Нима не усещаш, Андрей?

Капитанът не я чуваше. Той все повече и повече ожесточаваше борбата. В сивите му очи сякаш тлееха два въглена, лицето му грееше в някакъв непознат екстаз… Не, това не беше нейният брат! Не беше!

Безсилна да спре тази странна игра, в невъзможност да направи каквото и да било, Саша се пригуши в своя ъгъл и като че ли се смали още повече. Тя гледаше през прозореца навън, непрекъснато гледаше, без да вижда, бягащата край влака зеленина, изкривените плетища и птичките, накацали като ноти върху безкрайното петолиние на жиците.

После ненадейно чу тупкане — котето, загубило мярка за своя тепих, падна на пода и това сякаш начаса отрезви Черкезов. Той се изправи, обърса в брича ръката си от кървавата роса и със спокоен глас, като че нищо не е бивало, продума кротко:

— Ще оставя животинчето тука при тебе, Сашке. Самотата го угнетява.

А в следния миг се досети: „Наближаваме Новоселци… Железничарите ще очакват да им прикачим тук втори локомотив… Инак ще има да се зверят…“

Преди да напусне купето, Черкезов се обърна и с тих, сдобрен глас каза на сестра си:

— Саша, не се сърди! Докато дойда, ще заключа тебе и котето… Разни типове може да се навъртят насам и да ви досаждат…

Сестра му не отговори. Седеше все така пригушена в ъгъла, с празен, блуждаещ поглед.

Той излезе, като превъртя грижливо ключа.

В коридорчето нямаше никого. Капитанът приближи до близкия край на вагона.

Подир минута влакът намали хода си и спря недалеч от малка гаричка.

Капитан Черкезов не дочака спирането му — скочи в избуялата и примесена с тръни и бурени трева, бързо се огледа. Слава богу, нищо обезпокоително! Добре, че бяха взели всички мерки още през нощта, преди бягството…

А сега — един от последните ходове: да влезе в действие Самсарът!

Цвятко огнярът видя изникналата като от земята селянка и бързешката скочи от локомотива.

Жената, обгоряла и разчорлена, с прашни боси пети, издраскани от тръните, носеше върбова кошница, пълна с големи колкото юмруци круши.

Цвятко вдигна пеша на дочената си куртка и селянката почна да слага там зрелите плодове, но така бавно и предпазливо сякаш поставяше яйца.

Упътен към локомотива, огнярът не изтрая — замляска лакомо най-голямата и сочна круша. И отведнъж изневиделица:

— Хей, момче, бива ли ги крушите?

Момъкът вдигна осажденото си лице, погледна тутакси нататък, отдето идеше гласът.

Един от прозорците на първокласния вагон бе отворен и като в рамка на старинен гоблен се беше появило бузестото лице на полковник Тушев. Очилата със златни рамки сега не бяха върху носа му.

— Ти какво, глух ли си? — отново му подвикна Тушев.

— А?

— Питам те, сладки ли са?

Цвятко гледаше втренчено лицето на полковника, мъчейки се да си припомни нещо.

— Ами… — заекна той. — Опитайте!… Бива ги крушите…

И стори няколко крачки към него.

Полковникът посегна с късата си ръка, грабна подадената му круша и жадно я нахапа.

Но очите на момъка го налетяха като две оси, той преглътна и изхъка.

— Що ме гледаш така, бе?

Цвятко огнярът пропусна думите му през ушите си.

— Ама не са като нашите в Карлово… Нали? — каза той и завъртя глава.

Изненадан, полковникът се взря в непознатото момчешко лице — големите светли очи го гледаха с неприязън.

Момъкът не дочака отговор, бързо се обърна и тръгна към локомотива.

Дъвчейки крушата, Тушев го изпращаше с поглед.

Откъм задните, открити вагони се бе юрнал насам да търси чешма дребничък фелдфебел-школник с празна матерка в ръка.

— Ей, школника! — викна му полковник Тушев.

— Аз, гос’ин полковник!

— Намери веднага капитан Черкезов!

— Слушам, гос’ин полковник!

Фелдфебел-школникът премести в лявата си ръка празната матерка, откозирува и се върна обратно.

Не минаха и две минути, капитан Черкезов пъргаво се възкачи по стълбицата на локомотива. Един миг той се ослушва, после в светлия отвор на кабината се подаде главата му.

— За съжаление, другари, не са осигурили друг локомотив — каза той на двамата железничари. — Но композицията е малка, ще минем и с един… Да тръгваме! Само, братлета, не жалете въглищата!

Цвятко, едва успял да премести крушите в чорапеното си таке, се наведе свойски към Черкезов.

— Другарю капитан, знаете ли кого возите?

— Кого? — с привидно любопитство запита Черкезов.

— Ами този полковник, дебелия… казва се Тушев… По-миналата зима дойде в Карлово да обещае награди за всеки убит партизанин. Държа реч пред целия Изтребителен полк…

Черкезов потупа момъка по гърба.

— Браво, младеж! Трябва да бъдем бдителни, особено сега.

После се обърна към двамата, кимна съчувствено.

— Всичко е известно нам, другари, бъдете спокойни! Народната власт ще даде всекиму заслуженото!

— А къде ги карате? — запита Цвятко огнярът.

— Моля, излишни въпроси да не се задават!

Черкезов вдигна дружелюбно ръка да успокои момъка, сетне бавно заслиза по стълбичката.

— Бай Стойко, какво ще кажеш? — обърна се Цвятко към машиниста.

— Има ги разни… — отвърна намръщено Стойко. — Що знам аз?

Цвятко, оставил върху палтото си чорапеното таке с крушите, ожесточено се зачеса по главата.

— Ама хич не ми се вижда чиста тая работа! — разсъждаваше гласно той. — Мене ако питаш, да офейкаме, дордето не е станало късно, а?

— Слушай момче, я ме не мешай у тия работи! — изрече машинистът с досада. — Аз си гледам машината, пет деца чакат на тия две ръце… Друго мене хич не ме интересува!

— Как не те интересува? — възнегодува Цвятко. — Ами ако са бандити някакви?

— Каквито ще да са, за них си е… Милиция нали има? Има! А па… — Машинистът Стойко млъкна.

Цвятко тозчас забеляза, че зениците му някак особено се разширяват, уплаха отведнъж скова лицето му.

Момъкът се обърна рязко и зърна пред себе си Черкезов с насочен към гърдите му пистолет.

Зад гърба на капитана се появи мрачното, смугло лице на непознат подпоручик, сетне в ръцете му проблясна автомат.

— Показа ли си истинската муцуна, свиньо болшевишка! — заруга Черкезов злобно, пробождайки с поглед огняра. — Жив ще те набутам в пещта, да си знаеш!

Преди минута полковник Тушев го бе ругал, задето е поверил влака в ръцете на такива „комуняги“.

Цвятко мълчеше навъсен.

Капитан Черкезов заоглежда ту единия, ту другия, след това сухо каза:

— И двамата сте пленници на законното българско правителство. Правителството на господин Муравиев! Ще изпълнявате само заповедите на моя заместник! — той посочи с глава подпоручика. — Инак живи по тая стълбичка няма да слезете, ясно ли е?

— Ясно, господин капитан! — отвърна забъркано машинистът Стойко. В смущението си той вдигна ръка към главата, козирува, макар да беше без шапка.

— На празна глава не се козирува! — язвително забеляза Цвятко.

Това още повече ядоса Черкезов.

— Ясно ли е, добиче? Тебе питам! — повтори той, забил този път пламтящите си сиви очи в пооцапаното лице на огняра.

Но момъкът и сега не му отговори.

Това като че ли пообузда Черкезов, той сякаш си даде сметка, че засега трябва да търпи всичко.

— Ще спазвате строго графика! — нареди и погледна часовника си. — Или… кожата ви кучешка ще одера за тарамбука!

От уплаха бай Стойко машинистът се смали, проточи врат и се опита да преглътне. Но нямаше какво.

 

 

В меката светлина на салон-вагона върху две кресла от червена дамаска мълчаливо седяха един срещу друг посланикът на Райха и българският министър Аспарух Пешев от правителството на Муравиев.

Посланикът бе човек на средна възраст, ниско подстриган, с розово лице и малки, едва забележими лунички, пръснати щедро най-вече под очите — светли и почти безизразни, като седефени копчета. Мекият домашен халат с копринени ревери и шнурове не можеше да скрие здравите му спортни плещи.

Министър Пешев, замълчан и умислен, се поклащаше цял, от посивелия, щръкнал перчем до изпружените напред крака, в равномерния ритъм на влака.

В салона влезе висок, сух човек с бяло, продълговато лице, облечен в генералски мундир от хитлеристкия абвер, окичен целият в лентички.

— Всичко е наред, господин посланик — каза с достойнство генералът и ловко, запазвайки равновесие, се настани на стола зад махагоновата маса, върху която бе разстлана огромна географска карта. — Все пак исках лично да се уверя.

— Вие по-добре от мене разбирате, генерал Шнекенбургер, че всички ние, взети заедно, всички до един — посланикът направи широко движение с ръка, — струваме по-малко за Райха и за русите, отколкото всеки един сандък от вашата архива!

— Отлично разбирам това, господин посланик — кимна генералът, а долната му челюст и устните така се прилепиха, че отведнъж лицето му придоби съвсем друг израз: решителен до крайност, граничещ с фанатизъм.

— Не се съмнявам, хер генерал! — продължи посланикът. — Но бих искал да ви кажа това: всеки от нас е готов да опре дулото до слепоочието си, само и само да не попадне жив в ръцете на болшевиките… А вашите сандъци и денкове?

Лицето на генерал Шнекенбургер беше все така изопнато и строго, той като че ли дълго се колеба какво да отговори. Накрая устните му трескаво отрониха:

— Този архив, господин посланик, е смисълът на моя живот. Аз сам съм го събирал листче по листче дълги години… по време на цялата си служба в Абвера… Както грижовната берачка на тютюн отбира всеки ден листенца, едничко или две от цял един корен!

— Да, зная, генерале… И разчитам изцяло на вас! — Посланикът сложи два пръста под брадата, да раздели за миг бялата колосана яка от якия си врат. Топъл беше есенният ден, забравен сякаш от лятото.

Измина минута на мълчание, тракаха само колелата на вагона.

Седефените очи на посланика уловиха разсеяно бившия български министър, загледан в бягащия пейзаж.

— Никога не съм допускал, че сте толкова сантиментален, господин министре! — заговори посланикът на развален български език.

В гласа му едва се чувствуваше леката ирония, която очите — попрежному безизразни — ни най-малко не издаваха.

— Не, не, господин посланик! — проговори с въздишка министър Пешев. — Вие, средноевропейците, сте хора с по-друг темперамент… Струва ми се, не бихте могли да разберете това чувство!

— Ако имате предвид любовта към родината, то това, извинете, в сегашното ваше положение е дори смешно… Лично аз не признавам любов без взаимност!

— Защо, това е хубаво! И пълно с драматургия… — намеси се генерал Шнекенбургер. — Бягаш от своята възлюблена и очакваш всяка минута тя, твоята мила България, да ти изпрати на прощаване една добра порция олово в задника… В знак на нежна и всеотдайна любов!

Генералът гласно се засмя — смехът му приличаше на лай на пудел — беше сложил ръка пред устата си като при прозявка. Смехът-лай бе прекъснат от силно почукване.

— Влезте! — извика посланикът.

Вратата на салон-вагона се отвори. Влезе адютантът на генерал Шнекенбургер — оберлейтенантът Адолф Ничке, преоблечен като български фелдфебел-школник.

— Хер генерал, разрешете да остана! — извика на немски.

Шнекенбургер мълчаливо кимна.

— Капитан Черкезов моли да бъде приет от господин министъра! — съобщи адютантът, изопнат като струна.

— Кой? — попита сепнато Пешев.

— Комендантът на влака! — обясни все така на немски оберлейтенантът.

— Нека влезе! — нареди министърът.

В салона със стройна стойка настъпи капитан Черкезов, козирува на генерал Шнекенбургер и се приближи към бившия министър, седнал до прозореца.

— Здравейте, капитане! — направи опит да се усмихне Пешев. При влизането на Черкезов той леко повдигна брада, понапери се. — Имате някаква молба?

— Господин министре… — започна Черкезов.

— Почакайте, почакайте! — прекъсна го министърът, вглеждайки се продължително в лицето на Черкезов. — Спомням си къде съм ви виждал. Ако не се лъжа, преди смъртта на царя… Негово Величество великодушно ви отличи…

Черкезов мълчаливо кимна.

— Да-а, сега вече отлично си спомням… Е, какво има, драги капитане?

— Моля да ми разрешите да спрем за няколко минути на следващата гара! Искам да доведа във влака баща си. Грози го реална опасност… по моя… не бих казал вина, но… нали разбирате?

— Разбирам… — министърът разтърка с пръстите на двете ръце челото си. — Но не за повече от пет-шест минутки, нали?

— Ще направя всичко възможно, господин министре… Сродниците ни живеят на стотина крачки от гарата.

— Добре, капитане, действувайте! — Той отново навири брада нагоре и мъничко наляво.

— Покорно благодаря, господин министре!

Капитан Черкезов козирува, обърна се кръгом и излезе от вагона.

— Мога ли да се оттегля, господин генерал? — запита оберлейтенантът на немски.

— Да, Адолф! — кимна Шнекенбургер. — Излезте и намерете веднага полковник Тушев! Предайте му: никакво спиране!

— Явол, хер генерал! — Адолф силно тракна токове.

— Опасно е, господин генерал! — възрази също на немски министър Пешев. — Вие забравяте, че цялата охрана е в неговите ръце!

Генерал Шнекенбургер като че ли не чу думите му.

— Ако се опита да върши глупости, да се обезвреди! — нареди той на Адолф Ничке, със същия равен, но твърд глас.

И дори не погледна към Пешев.

 

 

Полковник Тушев отпрати оберлейтенанта Адолф Ничке, сетне излезе в коридора и дръпна рязко вратата на съседното купе, където адютантът му, поручик Гранитски, играеше на пикет с поручик Хасъров.

— Бягайте бързо в локомотива! — нареди той на Хасъров, като се оглеждаше подозрително. — Никакво спиране в Сараньово! Заповед!

— Ами капитан Черкезов? — запита поуплашен Хасъров.

— Аз ще се справя с него! Изпълнете веднага заповедта и се върнете тук!

— Слушам, господин полковник! — тракна токове поручикът и се обърна кръгом напълно според устава.

Той бързешком излезе от вагона, озърна се, мина през буферите, прекоси и другия коридор. А след минута смешно и неловко се закатери по тендера.

Като влезе в локомотива, поручик Хасъров мигом се огледа.

— Никакво спиране в Сараньово! — нареди строго, обърнат към машиниста. — Това е заповед!

И зачисти с дългия нокът на кутрето дясното си ухо.

— Стига с тия заповеди! — възнегодува Цвятко огнярът. — Ние получихме вече заповед… да спрем на всяка цена.

„Сигур нашите са ги усетили! — мина през ума му. — Щом отменят спирането, такава ще да е работата… Трябва, значи, да забавим трена, каквото и да се случи… Гадовете проклети!“

— Бе, хамсалак, ти защо се бъркаш у чужди работи? — намеси се машинистът Стойко, обърнат към огняра. — Скърца ли врата, пръст не туряй, аз тъй знам!

— Заповед има! Мигар не чу и ти? — държеше на своето Цвятко. — От господин капитана… Да ме прощава поручикът, ама господин капитанът е по-старши… Той каквото каже, това е… Аз четири години партенки съм навивал и зная наизуст устава!

Той таеше надеждата да хукне презглава при първото спиране на влака.

Но Хасъров не се сдържа, избухна:

— Слушай, филоксеро, полковник Тушев заповяда, ясно ли ти е?

— Човек не може да ви разбере вас… — продължи да мърмори огнярът. — Веднъж едно, сетне друго… Ние не сме маймуни, хама де!

— Самсар! — изрева Хасъров.

— Аз, господин поручик! — чукна токове подпоручикът. Той бе турил носната си кърпа в яката на куртката си, за да не влизат сажди във врата му.

— Тебе ще държа отговорен!

— Слушам, господин поручик!

Самсарът беше спечелил прякора си още като млад школник. След вечерна проверка бе изял сам изпратените му от село две варени кокошки — тайно, под одеялото. Ненадейно го бяха разкрили и това се бе разчуло между офицерите от целия Софийски гарнизон.

Поручик Хасъров понечи да си тръгне, но очевидно нещо го глозгаше отвътре.

Подпоручикът разбра, успокои го:

— Не се безпокойте, господин поручик! Само да кръшнат и… ще им светя маслото!

Хасъров не каза повече нищо, побърза да напусне локомотива.

Цвятко погледна изпод око подпоручика и тихо пошушна на машинииста:

— Бай Стойко, ха дано няма открит път! Нали беше предвидено да спираме…

Машинистът стърчи в плахо недоумение мрачното си лице на язватик.

— Бе, какво те интересуват тебе тия работи? — Прошептя той сърдито. — Хвърляй си там кюмюра!

Цвятко се озърна.

— Щото мисля… да се изпаряваме! — и многозначително му смигна.

— А-а, сакън! — изтърва като опарен Стойко. — Само мене не ме мешай у такива работи! Пет деца тѐ на тия две ръце чакат! — Той протегна напред ръцете си, с обърнати нагоре длани.

 

 

Бягащият влак пронизително свиреше — наближаваха някаква гара.

Капитан Черкезов бърже отключи купето, в което се намираше сестра му.

Саша, подпряла глава на ръцете си, тъжно гледаше през прозореца.

— Сашке, — опита се да я заговори братът.

— Остави ме! — рязко го прекъсна девойката.

— Ти се лъжеш, ако мислиш, че… — той млъкна. — Аз съм просто български патриот, родолюбец… Получих заповед да осигуря охрана и да откарам влака в Турция. Знаеш какво е неизпълнение на заповед, нали?

— Каква е тая заповед? — възропта момичето. — Сега имаме друга власт!

Сивите му очи я пронизаха.

— Честният човек, Саша, се кълне само веднъж в живота си… Всичко, каквото можах да постигна аз, синът на един прост занаятчия, дължа на онази България, която вече я няма!… Тя ми даде всичко: и тези пагони, и ордена, и възможността да те изуча в гимназията. Ето защо се налага да замина.

— Прав ти път!

— Готви се! — каза той хладно, забил тежкия си поглед в лицето й. — След няколко минути трябва да доведеш баща ни! Ще пратя човек заедно с тебе. Дал съм му строго нареждане: думичка само да шукнеш… и ще ти тегли куршума! Щом го доведеш, ще те пусна!

— Защо ти е татко, Андрей? — опита се да го разубеди девойката.

— Разбери, Саша, в тази нова, комунистическа България него ще го сочат с пръст: вижте го, бащата на капитан Черкезов, на врага. Разбираш ли? На врага…

Андрей Черкезов удари силно с юмрук кадифената възглавница на канапето — там, където пътниците облягат глава.

— Не, няма да го оставя! — изригна той отведнъж, като че вече не беше на себе си. — Няма да позволя костите му да изгният по концлагерите!

Каза това и се тръшна на отсрещната седалка, но изглежда пистолетът го накара да подскочи. Братът инстинктивно се хвана за хълбока, прехапа устни.

— Аз съм глупачка! — изрече, без да го поглежда Саша. — Толкова се зарадвах, когато ми се обади по телефона, че през оная нощ си помогнал на войнишкия комитет… — Говореше, загледана в една и съща точка. — А тая заран не бях на себе си от радост, когато те видях с червената лента… Бях готова на всичко, за да те спася… Как можах да се хвана!

Тя сложи длани върху лицето си, засрамена от своята наивност.

— А сега съжаляваш, че имаш възможност да спасиш баща ни, така ли? — Вече бе дошъл на себе си и изглеждаше друг.

Саша не отговори. Лицето й бе посърнало и мрачно, устните плътно се прилепнаха. В скута й блажено дремеше котето, отметнало глава назад.

— Наближаваме! — каза трескаво братът. — Помни добре какво ти казах!

В гласа му още по-силно от преди звучеше недвусмислена закана.

Саша продължаваше да мълчи. В главата й назряваше рискован план. Каквото и да се случеше, нито тя, нито баща й щяха да стъпят на този изменнически влак! А брат й… той сам бе избрал своя път и сега стремглаво летеше надолу по него. Жалко, че внезапната спирачка би била безсилна тук!…

Черкезов излезе в коридора, нервно смъкна стъклото на прозореца и то изчатка.

„Ето я чугунената помпа!“

Дълго време не беше идвал тук.

„Но защо скоростта не намалява?“ — проряза ума му светкавица.

Само подир миг влакът прелетя с пълен ход край познатата от детството му гаричка. Този миг бе достатъчен да зърне и табелата: „САРАНЬОВО“.

Няколко секунди капитанът остана неподвижен, изпълнен с гневно недоумение, след това хукна по коридора, мятайки се насам-натам поради скоростта. С рязко движение отвори вратата на купето, в което бе настанил Тушев и двама от немците.

Хер Тидке и Вайсман сега ги нямаше. Там бяха кльощавият адютант Гранитски, поручик Хасъров и един офицерски кандидат, подстриган твърде ниско около ушите, като някои борци.

— Господин полковник, защо не спряхме? — изкрещя капитан Черкезов още от вратата.

Полковник Тушев стана с достойнство от мястото си. Вдигна брадичката си и отговори троснато:

— Капитан Черкезов, въпроси мога да задавам само аз! Или забравихте военния устав? — Той се изпъчи и дръпна надолу куртката си.

— Та вие обещахте! — продължи да крещи капитанът. — Господин министърът също разреши…

Но полковник Фердинанд Тушев стоеше пред него невъзмутим, същински мраморен бюст.

— Капитан Черкезов — заговори той с глас, в който се мъчеше да вложи и упрек, и учудване. — Доколкото зная, вие сте завършили с отличен успех Военното на Негово Величество училище! Това е чест, която задължава! Защото, вярвам, там са ви учили, че интересите на родината стоят над всички други интереси! — Тонът му сега бе гръмък, поучителен.

— Как? — прекъсна го с отчаян вик капитанът. — Да оставя баща си при тия!

Полковник Тушев вдигна артистично късата си десница.

— Господа офицери, синове мои, дойде часът, в който родината поиска от нас скъпи жертви! Всички ние, капитан Черкезов, ще оставим тук по нещо мило и свидно! Аз се разделям, може би завинаги, с гробовете на дедите си!

— И със своята млада пачавра, с която замени австрийката… — хвърли в лицето му Черкезов, обезумял от ярост. — И с бабалъка си, от когото си по-дърт с цели две години! Жалък и нищожен лъжец!

— Черкезов, ти се побърка!

Полковник Тушев се опита да запуши с длан устата му, но това не му се удаде.

— Спрете влака, мръсници! — изрева капитанът към другите. — Спрете го или всички ви ще пратя по дяволите!

Той се хвърли към ръчната спирачка, но четиримата сякаш бяха очаквали това. Младшите офицери тозчас скочиха върху него.

Капитан Черкезов повали първия с юмрук — беше се случил Шомпала, адютантът, но другите двама успяха да го задържат, макар и с голяма мъка.

Полковник Тушев се приближи до Черкезов и с бързи движения свали колана му заедно с кобура.

— Още една думичка, капитан Черкезов, и ще смъкна и пагоните ви! — каза той сурово. — Не забравяйте, че ви ги е дал нашият цар! От негово име аз…

Но не успя да довърши — капитан Черкезов яростно го захрачи.

Полковникът бавно и не без достойнство извади бяла носна кърпичка, обърса лицето си. Когато вадеше кърпичката, на пода тупна калъфче, от което изхвръкнаха очилата със златни рамки.

— Щом стъпим на свободна земя, ще измия обидата с оръжие! — изрече той с горделиво достойнство.

Очите му се бяха налели с омраза. Бузите — като че ли се издуха още повече.

— Ти ли, щабна дървеницо? — мъчеше се да се отскубне от живите клещи Черкезов. — Ти, страхливецо, цял живот си стрелял само срещу вързани хора! Жалък обирач на чифути!

Чашата преля. Капитан Черкезов бе настъпил полковника по най-болното място.

През последните две години полковник Фердинанд Тушев наистина бе направил добри спестявания, благодарение на мерките, които властта бе взела срещу евреите след въвеждането на Закона за защита на държавата. Със съдействието на един свой съвипускник от Военното училище, назначен за началник на еврейските трудови лагери — полковник Тушев беше помогнал на неколцина богати търговци да се измъкнат от лагерите. Те уж скоропостижно „умираха“, а Тушев и съдружникът му милосърдно проявяваха „последната грижа“ към „покойниците“. В заковани ковчези, с незабележими процепи за проникване на въздух, те ги отправяха към южните граници на велика България, вместо към задгробния живот, чиито сладости един ден и без туй щяха неминуемо да вкусят.

Капитан Андрей Черкезов, който сам властно се разпореждаше из новите земи, случайно беше заловил един от „възкръсналите“ и бе разкрил картите на полковник Тушев. Той написа иронично писмо до Тушев, в което го наричаше „Исус Христос Възкресител“ и го съветваше да изпипва по-добре работите си, тъй като едва ли други биха били способни да поемат риска и да запазят една опасна тайна така, както е готов да я пази той…

Този факт стана причина полковникът да изтегли преди месец капитан Черкезов в Щаба на войската и да го направи свой пръв помощник.

Но ето че сега нещата се бяха променили със светкавична бързина. В ущърб на Черкезов, както си мислеше полковникът… Но не беше ли започнал да размахва крака, преди още добре да е яхнал магарето? До мечтаната турска граница все пак имаше още поне триста километра.

— Заключете го! — изрева полковникът, излязъл най-сетне от кожата си.

Поручик Хасъров бръкна в джоба на Черкезов и извади оттам специалния ключ. После заедно с другите двама младши офицери (този делиорманец — офицерският кандидат се оказа изумително як!) го натикаха в купето и заключиха вратата.

— За тия клевети той горчиво ще съжалява! — изсъска полковникът. Ала начаса съобрази и допълни през въздишка: — Макар да съм убеден, че е откачил, горкият… Тъй или иначе, жалко!

И наистина първата мисъл, която мина през ума на капитан Черкезов, след като се поуспокои, беше съжаление. Но то нямаше нищо общо със случилото се.

„Поне да беше тука котето!“ — помисли си унило капитанът.