Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (6)

6

Цвятко огнярът вече цял час хапеше спечените си устни, чешеше се, дето не го сърби, и мислено ругаеше сам себе си. Как можа той, комунистът, да не се досети веднага какъв е този влак, какви хора вози и да позволи пред очите му такива изпечени фашаги да се отправят към границата!

И не само пред очите му, но и с негова помощ — с въглищата, които той със собствените си ръце хвърля в локомотива. Каква история!

Цвятко не можеше да си прости, че не предприе нещо по-решително още на гара Новоселци, когато позна полковник Фердинанд Тушев. През тази война, след като отслужи в летището Марно поле край Карлово, той прекара почти петнадесет месеца запасняшка служба.

На два пъти бяга от новите земи. Първият път беше помощник-ключар на един фелдфебел-гуляйджия в казармата на остров Тасос. Хванаха го в Гюмюрджина и го върнаха под стража в частта му. Денят бе неделя, обедът бе минал и почти никой не беше останал в поделението. Пък и за негово щастие дежурният офицер, който го прие, се случи познат от София. Поручикът също беше запасняк, преди избухването на войната дирижираше хора на слепите и Цвятко го познаваше, тъй като два пъти в седмицата отвеждаше беззрачния си вуйчо на спевките. Не ще и дума, поручикът беше човечен (пък и нему самия беше дошло до гуша от запас), та не каза никому за Цвятковото бягство и разписа билета му със стара дата — уж, че го бил пратил до Самотраки по своя работа. Така всичко се оправи.

Втория път по време на среднощна акция срещу андартите^[1] Цвятко се укри в една изоставена къшла, а цели две седмици по-сетне, гологлав и брадясал, навлечен в калугерско расо, успя да се добере тайно до дома си в София, в края на Модерното предградие. Цялата махала беше евакуирана и когато се вмъкна през бараката в запустялата им къщурка, намери известие от частта, в която служеше, че е загинал със смъртта на храбрите пред олтара на родината в изпълнение на служебния си дълг.

Без да се вземе пред вид това, че едва ли е имало друг човек, който да се е радвал толкова много на своята собствена смърт, от този ден насетне Цвятко, или кандидат-подофицерът Цветан Тодев Боневски, изчезна от всички военни списъци и животът му стана несравнимо по-спокоен.

Разбира се, пълно спокойствие можеше да има само за един истински мъртвец, но не и за такъв, за когото в кварталния полицейски участък знаеха, че е жив и че е от „левите“. И все пак това беше за предпочитане пред другото, от което беше избягал.

Захвана черна и уморителна работа на Военната рампа, сетне го преместиха на Централната гара и тогава истинската грижа, която му оставаше, беше да си плюе на петите винаги, щом свирнеха сирените.

Имаше и още нещо, ала за него не си струваше дори да се говори. Началникът на кварталния полицейски участък беше страстен табладжия. Но при тази продължителна евакуация бяха затворили и махленското кафене. А щом Цвятко си дойде от запаса, на полицейския му светна пред очите. Ден през ден, когато го хванеше скуката, той пращаше някого от стражарите да доведе огняря и двамата започваха безконечна игра. Пък Цвятко беше наистина майстор на „букета“ — еднакво добре играеше и обикновената табла, и тапата, и гюлбарата.

Но дойде Девети и животът на огняря се промени съвсем. Всяка нощ го включваха в патрули или пък оставаше да дежури в кварталния клуб. Само снощи се случи уж свободен…

А рано тази сутрин, още преди съмване, го викнаха да му дадат наряд за проклетия „влак номер шестнадесет“… И барем да беше наедно с Левака или със Станойко Граовеца, а то — за беля — едва успя да намери у дома му този страхливец Стойко! Такъв като него не само нямаше да си мръдне пръста да му помогне, но можеше и да му попречи, ако речеше да предприеме нещо по-рисковано. Ех, поне да не бяха довели тук този какаванин — подпоручика! Нямаше сега влакът да лети през равното Тракийско поле с такава скорост!

Но Цвятко никога не беше търсил лесното в живота, затова си знаеше: чакане му е майката! Сгодният миг неминуемо ще настъпи, той трябва само да го изчака и да го използува, както се следва, без никакво колебание.

И ето, когато минаха гара Белово, бай Стойко машинистът се оттегли настрани към вратата, облакъти се и унило заоглежда пожълтелите стърнища край пътя. Той обичаше да гледа така, спомняше си за село. Пък и лицето му, все тъй навъсено и мрачно, сега охотно се подложи на хладката струя на вятъра.

А Самсара — подпоручикът, който ги охраняваше — седеше, както и преди на осаждения сандък и съсредоточено белеше дребничка, твърда ябълка с мъничкото си джобно ножче. Автоматът лежеше положен на коленете му.

„Ето ти го и дюшешът!“ — помисли си огнярът, приближи се до инструменталното сандъче и извади от там най-тежкия железен ключ. После направи една безшумна крачка към тила на Самсара, премери на око разстоянието и енергично вдигна ръка.

Но за нещастие един миг преди това Стойко машинистът, понадухан от вятъра, ненадейно се обърна към тях. И тозчас мрачното му лице замръзна от уплаха.

Тъкмо това съзря на секундата подпоручикът и рязко се възви назад.

Цвятко, като че нищо не беше станало, вече завинтваше с ключа някаква гайка.

Подпоручикът изтърва ябълката, хвана автомата и се изправи. Лицето му беше навъсено, враждебно.

— Хвърли ключа! — сухо заповяда той.

Цвятко го погледна изкриво, но постави ключа на мястото му.

— Слушай, свиньо болшевишка — заговори Самсара с мразовит глас, — ей сега ще ти пукна китарата и ще те изхвърля от локомотива като парцал!

— Аз и самичък мога да скоча! — отвърна сърдито огнярът. — Ама тогава ти ще има да хвърляш кюмюра!

Подпоручикът ядно ритна обелената ябълка и погледна подозрително към Стойко.

— Къде сме?

— Наближаваме Татар Пазарджик, господин подпоручик! — изломоти разтреперан машинистът.

Самсара не сваляше очи от лицето му.

— И ти ли си с неговия акъл? — попита сопнато той.

— Ами-и-и… Пазил ме бог, господин подпоручик! — промърмори бърже Стойко и опъна жилестия си врат. — Мене ме нема у тия работи. Аз си гледам машината. Там ми е хляба.

— Да видим!

Подпоручикът отново седна, като прихвана с две ръце автомата.

„Шомпала верицата му! — изруга в ума си. — Някой ден ще му скъсам гайтана от бой, ще му дам аз един адютант!… Мене насади в локомотива, а той, господинът, сигурно сега играе с Хасъра пикет… На пари!“

След това, като помисли, ядът му изведнъж се разпиля.

„Дай боже да спечели, та да видим какво ще купи в Турция с българските си левове! Яшмака на Ямиле ханъм!“

 

 

Но адютантът Гранитски и поручик Хасъров отдавна бяха прекъснали играта и в същото време се клатушкаха по коридора на първокласния пътнишки вагон.

Дори когато се движеше по улицата, Шомпала свеждаше надолу глава, сякаш се боеше, че може да се чукне и в уличните крушки. Той си беше дългун още от ученик, преди да постъпи във Военното училище, и ходеше все прегърбен, та майка му се заканваше, че ще го разточи с точилката. Но той не отвикна да привежда дългия си гръб, като че носеше тежка раница.

С тази си не съвсем воинска походка Шомпала не се раздели и във Военното училище, така ходеше и сега. С единствената разлика, че от движението на влака дългите му крака като на боксьор правеха сайстепи ту надясно, ту наляво, а устата му, голяма и бърнеста като на бивол, преживяше бавно щабния немски шоколад.

Подир него се клатушкаше неразделният му приятел и съвипускник поручик Хасъров.

Щом наближиха купето, в което беше затворен Черкезов, стресна го усиленото думкане на капитана. Двамата се спогледаха — искат, не искат, трябваше да се спрат.

— До кога ще ме държите затворен, жалки добичета? — изкрещя злобно той, като ги зърна.

— Докато се успокоите, господин капитан! — отвърна захилен Хасъров.

— Слушай, Хасър — заскърца със зъби Черкезов, — не стига, че си батакчия, ами на всичко отгоре си бил и жалък, долен подлец! И мижитурка!

Усмивката начаса литна от лицето на поручик Хасъров.

— Вашите преценки ни най-малко не ме интересуват, господин капитан! — отвърна той обиден.

Оскърблението беше още по-голямо, защото във Военното училище Черкезов беше с една година по-млад и от двамата и им козируваше. Излезе първенец на своя випуск, а после допълнителните му „заслуги“ в новите земи бяха станали причина той да ги изпревари по стълбицата на офицерската йерархия.

Хасъров и адютантът се готвеха да отминат, но Черкезов пак започна да думка.

Двамата отново се спряха.

— Хей, Шомпал! — закани се капитанът, обърнат този път към адютанта. — Кажи на твоя късокрак полковник, че ако до минута-две не нареди да ми отворите, ще изхвърля куфара му през прозореца! Честна офицерска дума!

В първия миг заканата развесели двамата поручици, вместо да ги разтревожи.

— Разбрано, господин капитан! — отвърна адютантът, изговаряйки смешно „р“-то. — Ей сега ще му доложим!

Но едва-що отминаха купето, поручик Хасъров умислен промърмори:

— Знаеш ли, Бебо, този див петел наистина може да свърши тая работа?

— То се знае, може? — засмя се адютантът. — Но тебе какво те интересува?

— Интересува ме! — отвърна с кротка печал Хасъров. — Защото веднага господин полковникът ще обсеби моята пижама, а не твоята!

— Да, прав си! — поомърлуши се и адютантът. — Ще вземе твоята пижама, защото дори ако хареса повече моята, ще трябва да закопчава панталона чак на гушата… Да предупредим началството, бързо! Иначе, току виж, отишла и моята самобръсначка…

Той сложи длан върху малкото си като юмрук лице.

Двамата отново се запътиха към купето, в което пътуваше полковник Тушев с цивилните немци. Но след като отминаха две-три врати, внезапно като под команда спряха.

Този път наистина имаше за какво. Отвътре, до вратата на купето, видяха изправена девойка, с носле, залепено на стъклото — както обичат да правят децата.

— Охо-о! — възкликна поручик Хасъров и дръпна приятеля си за ръката. — Шомпале, я погледни!

Същевременно започна да си тананика: „Цвете мило, цвете красно, кой те тука посади-и-и?“

Адютантът се приведе още повече, обърна се кръгом наляво и начаса чукна токове.

— Ваш послушен роб, мадмуазел! — извика артистично той и сведе чело.

От гърмоленето на влака девойката очевидно не чу думите му, но очите й гледаха усмихнато, дяволито.

— Пък аз бях почнал да си мисля, че това не е влак, а мъжки метох! — каза възрадван поручик Хасъров и си бръкна в ухото с дългия нокът.

Как нямаше да се зарадва? В своето дългогодишно и неразделно приятелство с Шомпала — и като юнкери в журовете с ученичките, и като подпоручици сред хайлайфните дамички — на този нежен фронт той винаги бе предпочитаният от двамата. И може би, мислеше си весело Хасъров, поради странния факт, че все пак, когато пагоните увисват на закачалката, за която и да било жена не беше все едно с какъв мъж ще остане на финиша. А що за мъж бе неговият приятел и съвипускник — да не са му уроки! — та нали гръдният му кош бе малко (ама съвсем мъничко!) по-широк от обикновено мечкарско кемане…

 

 

Два часа вече Саша стоеше заключена в първокласното купе, мислеше какво се беше случило и какво предстоеше да се случи. И накрая спираше все до една и съща спасителна думичка: бягство! Особено сега, когато половината от нейната мъка — тази, свързана с баща й — вече не съществуваше…

Още съвсем млада тя бе опознала мазетата на няколко полицейски участъка, кракът й стъпи и в Дирекцията до Лъвовия мост. Но сега си даваше сметка, че би предпочела и циментовия под на която и да било арестантска килия, и тия прогизнали от влага, пълни с плъхове мазета пред меките, кадифени седалки на този движещ се към измяната и безчестието затвор.

Когато тази пролет прекара почти две седмици в арестантската килия, тя нито за секунда не изпита този страх, който чувствуваше сега, изпълваше я вяра, вместо подозрения. А имаше и минути на мъчителна радост, когато след разпит я връщаха в килията със спечени, кървави устни и разпукната от бичовете кожа.

Но сега беше друго. Сега тя плащаше скъпо и прескъпо за една-единствена погрешна своя стъпка.

Тази сутрин тя очакваше у дома си Дамян. Но малко преди него дойде брат й Андрей, за когото до снощи, преди да й телефонира, не беше чувала нищо. Тя се зарадва почти тъй, както преди години малкото момиченце се радваше на своя пристигнал в отпуска, възмъжал батко.

В тия часове тя литна на крилете на радостта. Слава богу, той беше преминал невредим „бурята“! В революциите човешките съдби се решават най-вече в първите дни, дори в първите часове.

Капитан Андрей Черкезов разкри пред сестра си своя план — само с няколко думи. Призна, че той самият имал сериозни грехове, но в решителния миг осъзнал всичко и помогнал на войнишкия комитет. Най-разумното било да не се мярка много-много в столицата, докато се учреди законен съд. Сега някои, които знаят единствено неговите грехове, а не другото, биха му видели сметката, без да им мигне окото…

Но имало и още нещо, което го тормозело дори повече от собствената му съдба: заради него и дорде се разбере едно-друго, баща им можело да бъде разкарван по арестите! И ако се свърши само с това, все пак не било най-лошото. Но в тия революционни дни дявол знае дали…

Саша изтръпна. Улисана в денонощни задачи, още опиянена от победата, тя не беше подозирала, че съществува такава заплаха. Не беше имала време да помисли, че нейният баща е баща и на безчинствуващия из новите земи капитан Черкезов. Може би ако беше поговорила с Дамян…

Всъщност Дамян дойде тази сутрин у тях, когато вече брат й беше открил своя план. Саша забеляза близкия си приятел от прозореца на своята стая — една от малкото оцелели стаи в полуразрушената им сграда. Но мигом се прикри зад пердето, мислейки си: „Добре, че последния път ми върна ключа!“

Дамян се поспря за минутка пред разкъртеното стълбище, сведе глава и с виновно изражение погледа някое време прашните си ботуши. После свали бърже кепето си и старателно почна да ги излъсква.

В друго време, ако не мислеше за съдбата на баща си, Саша може би щеше да се разсмее с глас. Сега само стоеше до прозореца, слушаше непресекващия поток от думи, които изливаше брат й Андрей, и гледаше надолу, към Дамян.

Докато момъкът продължаваше да излъсква ботушите си, от развалините на съседния дом се измъкна черна, почти подивяла котка, която напредваше бавно към него, без да го изпуска от очи.

Но и в неговата наведена фигура се забеляза промяна — някаква предстартова напрегнатост. Още миг, и той направи отчаян скок напред…

„Виж го ти нашия Дамян! Той бил фаталист!“

Скокът бе направен. Котката се оказа по-бърза и успя да пресече пътя му.

„Така му се пада, щом вярва на бабини деветини!“

А може пък и да не вярва… Лицето му беше почти усмихнато, просветляло.

„Той се радва на нашата среща — помисли си Саша, — на срещата, която всъщност няма да се състои…“

Дали пък не трябва и тя да почне вече да се бои от злонамерените черни котки?

Ето, сега той се изкачва по разрушеното стълбище… Сигурно е на партера… На първия етаж… В този миг навярно спира на тяхната етажна площадка и натиска копчето на звънеца…

Никакъв звук, разбира се!

Саша повторно помисли: наистина колко добре стана, че при последната им среща тя си взе обратно ключа, който беше му дала — квартирата вече бе легална, нямаше кой да се укрива в нея.

Девойката прилепи показалеца пред устните си. Брат й разбра…

Сега Дамян, ако е тичал по стълбите, както тя си мислеше, би трябвало да…

Чу се лекичко почукване, след това по-настойчиво… и пак.

Никакъв отговор.

— Чакаш ли някого? — попита шепнешком братът.

— Не… — отвърна също тъй шепнешком Саша и се изчерви.

— Не отваряй, в никакъв случай не отваряй!

Той премести отпред пълния си кобур.

Чукането отвън продължи.

— Простак! — измърмори офицерът. — Нищо чудно да издъни вратата!

— Не е простак! — издаде се Саша.

— Аха! Ясно… Твоят съидейник Дамян. Има късмет, че заради теб отървах и неговата кожа.

Саша го стрелна с очи.

— Но сигурно вече е забравил това… — продължи братът. — И пред съда ще го забрави! Сигурно! — Шепотът му неусетно се превърна в говор.

— Може би няма да го забрави!

— Познавам хората с такава подкваса!

— Не говори!

Скоро чукането престана. Братът и сестрата дълго мълчаха и се ослушваха.

— Отиде си! — каза през въздишка Саша.

Андрей напрегнато мислеше.

— А може и да чака долу! — изрече загрижено той. — Трябва да излезеш първа и да очистиш пътя пред мене!

Тя помълча.

— Страхувам се, Андрей! — призна най-сетне. — И най-вече за тебе ме е страх!

— За мене? — поучуден я погледна брат й и захапа палеца си. — Няма защо да мислиш за мене! Аз ще се оправя някак. Колкото за другото… то зависи само от тебе!

Тя помълча някое време, имаше нужда да помисли.

— Но в Сараньово те познават! — каза накрая, като си прехвърли отново в ума неговия план. — Всички до един те познават…

— Аз няма да дойда с тебе. Ще чакам в самия влак… И за да си съвсем спокойна, ще пусна и перденцето в купето… А?

— Хм! — едва чуто се отрони от вишневите й устни.

— Въпросът е само да убедиш татко да тръгне на всяка цена!

— Боя се! — повтори тя още веднъж.

А ето че трябвало да се бои най-вече от собствения си брат!

Защо, наистина, човек е лишен от възможността да избира сам най-близките си хора?

Тя се опита да си даде сметка за своите сегашни чувства към Андрей… Не, не, ако имаше възможност да избира, не би го избрала за брат.

 

 

Ключът щракна, вратата на купето се отвори.

— А кой ми те заключи в тая клетка, птиченце? — запита дългунът поручик, като изтъняваше по детски гласа си.

— Моят брат… капитан Черкезов.

Двамата офицери се спогледаха. Очевидно, тая новина не ги зарадва много.

— Сестриченце-кокиченце, а пък брат — разбойник! — пошегува се Хасъров.

— Ама вие… защо така? — нацупи се девойката. — Андрей не е разбойник!

— Разбира се, че не е… — широко се усмихна Хасъров. — Той е истински разбойнически главатар!

Двамата поручици поканиха един през друг девойката да седне, а те се настаниха на канапето срещу нея. Този, дългият, едва смести мотовилите си!

„Така-а-а-а… А сега единственият изход е да продължи да се преструва!“

— Не е ли разбойнически акт това — продължи Хасъров, — да имаш такава очарователна сестричка, а да я криеш от най-добрите си приятели?

— Като ханъмка! — прибави Шомпала.

— О-о, вие ме ласкаете! — свенливо се усмихна девойката. — А защо не си помислите и друго: че може би го е било срам да се похвали с такава неугледна сестра. Не е тайна, че господа офицерите се радват на вниманието на най-прелестните софийски момичета!

— По-прелестни от вас! Ама че скромност! — възрази адютантът, все така смешно изричайки „уъ“, вместо „р“.

— Излишна скромност! — подчерта и Хасъров. — За това ние вече отбелязахме в досието на вашия брат няколко черни точки…

Саша кокетливо им се усмихна.

— Да оставим шегите настрана, госпожице — подхвана отново поручик Хасъров, — но наистина имате невъзпитан брат! — И погледна нахално коленете й.

— Възможно е — отвърна шеговито Саша. — В замяна на това пък възпитаните му колеги никак не са досетливи!

— В смисъл!

Някой сякаш бе жегнал с главня адютанта. Саша не знаеше, че на тая тема той отдавна имаше комплекс.

— В смисъл — поясни тя, надделявайки смущението си, — че апартаментът ми, както сами можете да се убедите, е лишен от някои крайно необходими сервизни помещения…

Офицерите избухнаха в смях.

Сашка се престори на обидена.

— Не е чак толкова смешно! — забеляза тя с укор.

— Е, да, разбира се… — съгласи се дългунът. — Просим извинение, мила госпожице!

А Хасъров побърза да скочи на крака.

— Позволете да ви ескортирам, мадмуазел! — предложи галантно и чукна токове.

Но влакът направи завой, той се залюля и се тръшна в скута на Шомпала.

— Пардон!

Този път Сашка не можа да се въздържи — засмя се в шепичката си.

— Аз съм отмъстена! — каза тя с театрален патос и стана.

Двамата поручици скочиха едновременно с нея.

— Аз и поручик Хасъров ще ви ескортираме, госпожице Черкезова! — важно каза адютантът.

— Моля! — поклони се тя, продължавайки да участвува в етюда.

Офицерите пропуснаха Саша пред себе си и тържествено засвириха с уста познатата пародия:

„Радамес отива да…

елате всички да го придружим!“