Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (10)

10

Какви странни истории се бяха случили през тоя мрачен следобед!

Най-напред опелът на четиримата млади разузнавачи връхлетя върху дълбока, невидима дупка на паважа и счупи единия ресор.

Дамян, инак спокоен и хладнокръвен, почна да хапе месестите си устни. Минута-две чупеше пръсти, премисляйки, как да излезе от тази беда.

Майор Светланов и хората му начаса решиха да продължат преследването.

— Дай ми само един от твоите момци! — каза майорът. — Така ще се оправим по-бързо!

Дамян кимна към Янчо.

— Върви!

— А вие? — озадачи се къдрокосият. — Как ще се оправите?

— Не бери грижа! Подир някоя минута ще пристигнат хората на Гришата. Нали обеща.

Съветските разузнавачи, последвани от Янчо, се втурнаха към плимута.

— Чакайте! — викна подире им Стефан, дебеловратият. — Имате ли взрив?

— От къде такива опасни неща? — отвърна майорът сериозно. — Ще опитаме с пудра захар!

Дамян едва сдържа усмивката си. Не му беше сега до смях, но…

— Заслужи си го! — обърна се той към дебеловратия момък. — Това са съветски разузнавачи. При това не са тръгнали на сватба.

— Та аз за добро… — промълви през избитите си зъби Стефан.

Огнян радистът и сега не проговори.

Тримата наобиколиха злополучния опел, гледаха го, мълчаха.

После седнаха в канавката край пътя, обърнати натам, откъдето бяха дошли. Чакаха да се появи някаква кола.

— Ами ако не дойдат? — подхвърли нерешително Стефан.

— Как така! — скочи Дамян, готов да го нахока. — Гришата обеща!

— Абе, обеща, ама… От обещания къща не се разваля.

— Само това ни липсва! — изпъшка Дамян.

Но подир четвърт час и той самият сериозно се обезпокои. Нищо вече не можеше да го накара да седне. Заразхожда се с ръце в джобовете между двете канавки край шосето.

Мина още време. Дамян реши.

— Я слушай! — викна на Стефан. — Тичай нататък в най-близкото селище! Ако се не лъжа, на три-четири километра от тук е Горски извор… И без кола не се връщай!

Стефан се надигна.

— Я чакай, чакай! — разколеба се Дамян, като си помисли: „Къде ти кола в едно загубено село… Най-много файтон да има от бившия кмет…“ — Я чуй, Стефане! Оттам се свържи с Гришата… да го вземат мътните и него! Да прати кола! И то веднага!

Стефан завъртя глава. Понечи да тръгне, но се досети нещо.

— Ами тротила? Сами ще трябва да го прехвърлите от едната кола в другата…

— Не бери грижа! Тичай! Шмайзера остави! Имаш два пистолета.

Стефан се затича тромаво, с яки стъпки.

— И ни чакай там, на шосето! — догони го викът на Дамян.

Когато силуетът на дебеловратия се сля с пътя, Дамян нареди на радиста да се свърже с Центъра.

— Да намерят начин да ни помогнат! Да се обадят в Пловдив! Или в Борисовград! Той е най-близо до нас.

Огнян се мушна в колата, а Дамян остана край шосето да чака. Той не знаеше, че ще трябва да се надява цели часове, защото пловдивчанинът не беше успял да изпрати на помощ пожарната кола със своите хора.

Минута, след като се бяха разделили, в близкото до града летище някой бе възпламенил бензинова цистерна и Гришата начаса се юрна нататък.

Не беше провървяло и на майор Светланов. Той не знаеше, пък и не можеше да знае, че влакът с бегълците се е отклонил от главната линия и бе престоял няколко часа в затънтената гаричка Малево.

Така плимутът със съветските разузнавачи, заедно с къдрокосия Янчо, долетя чак до границата, но едва там се разбра, че никакъв влак не е пристигнал.

Тогава те се върнаха няколко километра назад, туриха взрив на линията, оставиха и човек, който да го възпламени, ако няма друг изход. Сетне подкараха назад да пресрещнат бегълците, ако решеха да тръгнат с камиони. Че на влака има камиони, бяха разбрали от неколцина войници, участвували в престрелката на пловдивската гара.

Колко неочаквани неща в един само следобед!

 

 

По Цариградското шосе фучеше с шестте си цилиндъра тъмносин щудебейкър. Бяха го докарали по заповед на Центъра при злополучния опел половин час след радиовръзката, за да може Дамян да продължи гонитбата. Лимузината пристигна от карловското село Баня. Беше на Негово Преосвещенство, който преди близо две години бе заставен да напусне столицата, поради доказани симпатии към англо-саксонците, прогласени дори от амвона.

Дамян и радистът бързешком пренесоха взривното вещество в огромния багажник на владишката кола.

Зад волана седна пак Дамян и пое с летящ старт, а шофьорът на Негово Преосвещенство остана да чака при опела.

Когато подир няколко минутки щудебейкърът стигна в Горски извор, качиха Стефан и продължиха нататък със същата луда скорост.

Устата на дебеловратия се бе изприщила от безпокойство.

След това най-неочаквано налетяха на бягащата Саша Черкезова.

Сега девойката се гушеше в тънкия си джемпър отдясно на Дамян, а отзад, до захъркалия Стефан, седеше безучастно, като глухоням, Огнян радистът.

Саша, постоплена от зефирения полъх на мотора, опря мъничкото си рамо до своя приятел.

— Искам да те помоля за нещо, Дамяне! — заговори тя шепнешком.

— Знам — отвърна късо момъкът.

Лицето му отведнъж стана затворено, почти недружелюбно.

— Все пак… — тя направи усилие, — не забравяй, че ми е брат!

— Знам!

В обсега на забравените светлини от фаровете парчетата мъглица, които непредпазливо пресичаха пътя, се превръщаха мигом в разтопено злато.

— Сега всичко зависи само от него! — изрече също тъй тихо Дамян, загледан напред, в откроилия се вече път.

Двамата мълчаха цяла минута.

— Може би не е толкова лош, колкото си мислиш… — отново прошептя Саша, като правеше усилия да надвие себе си, щото бе видяла през тези няколко часа родния си брат с друго лице.

— Защо ли не угася тия фарове? — бе отговорът. — На средни май е по-добре…

И отново мъчителна минута на мълчание.

— Той знаеше за тебе… — чу момъкът познатия шепот. — Знаеше и къде може да те намери с откраднатото оръжие… Рискуваше цялата си кариера, ако бяха те заловили в бащиния му дом…

Дамян се извърна цял към нея, при което рамото й клюмна.

— И въпреки всичко дойде да те предупреди! — каза тя тихо, без да го гледа.

— Да не искаш да кажеш, че му дължа живота си? — едва не избухна момъкът. За това, изглежда, му беше нужна само още една нейна думичка.

Но тя не я изрече и той продължи възбудено:

— Не издаде мене заради… Нали ако беше го сторил, всички щяха да узнаят, че бащиният му дом е превърнат в нелегална квартира. От собствената му сестра!

— Ако беше те предал, той щеше да изкупи всичко!

Тя го гледаше сега с големите си, пламтящи очи, като че искаше да прозре, какво става вътре в него. Нима до тоя миг не го е познавала достатъчно?

Тези рентгенови очи стопиха нещо в душата на Дамян.

— Ще видим! Сега не мога да ти кажа нищо… — каза той глухо. — А може би пък… и аз не съм толкова лош, колкото си мислиш.

Тя се пригуши до него, умоляваща и смалена като уловена птица.

 

 

По това време бегълците бяха свалили от влака единия камион и тътрузеха по скования набързо понтон и другия.

Скоро и той стъпи на твърда земя, зарева с мотора си и, залитайки, се устреми към шосето, тикан от войниците.

Едва тогава полковник Тушев, носейки в ръце огромния си куфар, се приближи до салон-вагона.

Оберлейтенантът Адолф Ничке, който стоеше до прозореца, го забеляза и се обърна, съобщи на генерала.

Подир минутка вратата на вагона се отвори, пръв скочи Адолф и подаде ръка на Шнекенбургер. Генералът като че не забеляза това, хвана се със здравата си ръка за дръжката и пъргаво скочи на земята.

— Чантата и пелерината! — нареди той на своя адютант. — И почакай господин посланика!

Адолф бързо се върна във вагона, като едва не се сблъска с министър Пешев.

А в същото време полковник Тушев отрапортува на Шнекенбургер:

— Господин генерал, камионите са готови.

— Да, да… — разсеяно кимна генерал Шнекенбургер.

От високото стъпало скочи предпазливо българският министър, хвърли тревожен поглед върху камионите. Подир него слезе и посланикът.

Той мълчаливо погледна Шнекенбургер и генералът го разбра.

— Оберлейтенант! — извика Шнекенбургер.

Адолф Ничке излетя от вагона като тапа от шампанско.

— Оберлейтенант, вие командувате товаренето и потеглянето на камионите!

— Явол, хер генерал! — изопна се Адолф, стиснал в едната си ръка малкото кожено куфарче на посланика, а в другата — чантата на Шнекенбургер. Пелерината на генерала притискаше с лакът.

Шнекенбургер се пресегна със здравата си ръка, взе своите неща и каза тихо:

— В първата кола: господин посланикът, членовете на германската мисия Вайсман, фон Тидке и архивите! Нито едно листче не бива да попадне в ръцете на русите!

— Разбирам, хер генерал! — чукна токове оберлейтенантът.

— Действувайте! — нареди Шнекенбургер.

— Господин генерал, ами ние… как? — вълнуваше се полковник Тушев.

— Оберлейтенант! — викна отново генералът. — Пуснете господин министър Пешев в първата кола!

— Господин генерал! — отново се обади Тушев.

Шнекенбургер дори не го удостои с поглед.

— Господин генерал, в този куфар също има важни архивни документи! — заговори с умоляващ глас полковник Тушев. — Не бива да ги оставяме на болшевиките!

— Зер шаде^[1], полковник! — изрече невъзмутимо Шнекенбургер.

— Да вървим, генерале! — каза с нескрита досада посланикът.

— След вас, господин посланик! — чинопреклонно кимна Шнекенбургер.

Щом видя как цялата тълпа хукна към камионите, полковник Тушев бърже заситни нататък.

Германските военнослужещи, преоблечени в български униформи, вече товареха архивите в първия камион. Вторият беше обграден от всички страни. Тушев го наближи и извика силно:

— Господа офицери, слушайте заповед!

Наоколо поутихна, възцари се относителен ред.

— Господа офицери, слушайте командата ми и без паника! — заговори отново Тушев.

Тъкмо всички се умълчаха, пред тях изникна оберлейтенант Адолф Ничке.

— Господин полковник, във втория камион трябва да се качат най-напред чиновете от германската армия! — каза той на немски.

Това бе искрата, която попадна върху сухия барут.

— Швайнерай!^[2] — изкрещя полковник Тушев. Не само думите, но и заповедният тон на оберлейтенанта го бяха вбесили.

— Хер полковник, това е заповед!

Най-неочаквано яростта на Тушев сякаш попремина. Той се изпъчи и важно изрече:

— Не забравяйте, че тука заповядвам аз!

Оберлейтенантът не отстъпваше:

— Да се спасяват и се прехвърлят на фронта немските чинове, това е заповед на фюрера, хер полковник! — Мъничките сини очи на Адолф Ничке стрелнаха изкосо Тушев.

При тия думи полковникът се стъписа. („Ето ти сега! — мина през ума му. — Кой те караше да обричаш душата си само на един господ… да залагаш само на немската карта!“) И замълча.

Ала най-неочаквано в този миг се чу познат глас, който накара всички да изтръпнат:

— Да ви пикая на фюрера! Има само Бог и България!

Викаше капитан Черкезов. Образът му се бе изкривил целият в болезнена гримаса.

— Хайде, български офицери, глупци, какво чакате? Качвайте се! — неистово изкрещя в лицата им и измъкна пистолета си, насочи го към оберлейтенанта. — Тия свине мислят само за себе си! Ще офейкат, а нашите кожи ще останат да висят тука!

— Обезоръжете го! — изрева полковник Тушев. — Какво чакате?

— Чакат комунисти да уловят нас как мишка! — изрече на развален български оберлейтенантът.