Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (11)

11

Майор Светланов и Дамян отново бяха се срещнали. Двете коли си отпочиваха недалеч от един остър завой, а малката група мъже и Саша Черкезова стояха изправени над тях върху жълтеникав глинест рът.

Дамян внимателно наблюдаваше през бинокъла си спрелия влак.

— Виждам две… не, три картечници… И няколко леки флакови оръдия…

— Трябва да вървим! — спокойно предложи майор Светланов с тон, който не търпеше възражение.

Саша го погледна изумена.

— Вие… сериозно ли? — обади се тя. — С няколко автомата срещу цяла рота въоръжени до зъби бандити? Простете, ама това е…

— Нямаме друг изход! — прекъсна я Дамян.

В погледа му сега имаше някаква спокойна и уверена твърдост, неприсъща за хората на неговата възраст.

— Та те ще ви покосят още преди да стигнете ешалона! — промълви девойката и се помъчи да преглътне. — Положително ще ви…

Не посмя да се доизрече.

— Ние имаме заповед! — каза твърдо съветският майор. — Знаете какво е заповед, нали?… Така че не можем да ги изпуснем! А пък ако се забавим още малко, току виж, офейкали… Но за беда, вместо да се мръква, небето се изясни…

— Нали сте поставили динамит? — взря се в лицето му Саша.

— На линията, не на шосето! — въздъхна Светланов. — Нещо или някой промени неочаквано техния план, а заедно с това и нашия…

— Няма ли да е по-добре да ги заобиколим? — предложи Янчо. — И да им пресечем пътя отпред?

Майор Светланов помълча намръщен някое време.

— Ако не бяхме се върнали чак до тук да ги търсим… — И поклати глава. — А сега ще се забавим, те ще ни изпреварят. Да тръгваме!

— Тогава да ги изненадаме! — предложи Дамян. — И да действуваме тъй, че да ни помислят поне за няколко дузини!

— И аз ще дойда с вас! — каза решително Саша. Трудно можеше да отговори дори пред себе си, коя бе истинската причина за това спонтанно бликнало в душата й твърдо решение. Желанието да участвува в отговорната и рискована акция или мисълта за съдбата на брат и? И едното… и другото… По-точно, и двете!

Но Дамян възрази с не по-малка решителност.

— Не, Саша! Ти ще останеш!

Каза това и веднага съзна, че никак нямаше да бъде лесно да я възпре, дори беше напълно уверен, че няма да успее и все пак… изрече тия думи. Защо?

Ако трябваше да отговори другиму, отговорът би бил по-различен. Но себе си не можеше да излъже. Да, той реши да се опита да й попречи, защото в тази минута го обзе мисълта, че не би могъл да живее без Саша, че тя е късче от бъдещето, за което не веднъж бе мечтал…

Внезапно някъде зад гърба им се чу тихо ручене, после все повече и повече небето се огласи от усилващия се рев на самолетни мотори.

Всички вдигнаха очи нагоре.

На все още светлия небесен екран спокойно плаваха пет бомбардировача, а край тях палаво кръжаха рояк изтребители, които приличаха на пасаж малки, сребърни рибки.

Майор Светланов грабна бинокъла от ръцете на Дамян и го вдигна до очите си.

— Наши! — възкликна той възбудено и силно удари с длан коляното си. — Съветски!

 

 

Но не той единствен съзря самолетите. Полковник Фердинанд Тушев също ги зърна и, забравяйки в миг ролята на смел и пълен със самообладание офицер, която цял живот сполучливо изпълняваше, викна уплашено:

— Съветски!

Той мигновено се хвърли, като изметнат от пружина, към кабината на втория камион.

Офицерите, които се намираха наоколо, панически се юрнаха след него.

— Карай бързо! — започна побеснял да крещи полковник Тушев.

Камионът на секундата тръгна — изглеждаше като с подскок.

Неколцина от военните, успели да се покатерят по калниците и каросерията му изпопадаха на земята — същински обрулени круши.

Други дотичаха със закъснение — когато на пътя бе останала само пушилката.

— Мамичката ти, господин полковник! — чу се нечий дрезгав глас. — Разрешете да ви таковам мамичката!

— Ех, защо не послушахме Черкеза!

Подпоручикът със сплескания нос бърже свали автомата от рамото си и пусна цял откос подир бегълците.

Напразно!

Камионите пълзяха вече далеч — в края на пътя.

Това беше ужасно и целият ужас беше изписан върху лицата на измамените… Ужасно… но не най-ужасното, както се оказа в следващия миг, когато първите бомбардировачи прелитаха над влака… Ужасът по лицата се смеси с отчаяние и някакъв животински страх. И всичко това отстрани изглеждаше малко странно, защото все пак това бяха хора, отколе избрали сами професията, чийто доайен и най-крупен акционер беше не някой друг, а смъртта. Хора, обрекли себе си на войната, чиито работни инструменти бяха картечниците и пистолетът.

А ето, че когато удари часът на отплатата за полученото с пълни шепи, когато трябваше да се докаже, че смелостта, а не перченето с нея е задължителният атрибут на тая мрачна, но мъжествена професия, рицарите хукнаха презглава, като уплашено стадо.

На последния открит вагон бяха останали само неколцина от „войниците“, които трябваше да обслужват оръдията.

Най-едрият, гледайки с изкривено лице пикиращите самолети, се хвърли към една от картечниците.

Другарят му, с голобрадо момчешко лице и пълни, бебешки устни, уплашено го последва, дръпна ръката му.

— Оставете, господин поручик! — каза с усилие той. — Кауза пердута!

И, срещнал сърдития поглед на другия, благоразумно обясни:

— Господин поручик, нима ви е все едно, дали ще полежим някоя и друга годинка в дранголника или…

— Какво или? — избухна едрият „войник“.

— Или ще ни обесят на първото дърво!… А тук дървета — дал господ!

Едрият го погледна сепнат и несъзнателно попипа шията си.

 

 

А в тази минута над открития вагон с картечниците се спущаше първият бомбардировач.

От кабината му пилотът виждаше един въртящ се мравуняк, който ведно с разбунената сякаш земя връхлиташе отдолу срещу него.

Секунда… пет… десет… и самолетът кацна в близката нива. Хвръкнаха на всички страни гейзери от черна пръст.

Вторият самолет попадна в някакво стърнище, ръмжейки, проби една самотна купа сено и бавно, бавно намали хода си.

Към земята се насочиха един подир друг и останалите три бомбардировача.

А от бомболюковете на първия вече бяха наскачали около две дузини съветски автоматчици. Водеше ги лейтенант Рубашкин, адютантът на Иван Василиевич.

Стрелецът-радист бе готов отвътре да открие огън с голямата картечница.

Тогава към изоставените бегълци се отправиха двата автомобила.

Хората на Дамян и на майор Светланов обкръжиха бегълците почти едновременно със слезлите от въздуха съветски автоматчици.

Нито един от изоставените не прояви желание да се съпротивлява.

Дамян се обърна.

Майор Светланов стоеше на няколко крачки от него.

— Тука и без нас ще се оправят… — подхвърли. — Какво ще кажете, товарищ майор?

— Да бързаме! — бе отговорът на майора. — Но трябва най-напред да предупредим изтребителите!

— Аз ще дойда с вас! — извика Рубашкин и лицето му грейна.

— Елате, но… не виждам повод чак толкова да се усмихвате, лейтенант! — отвърна му майор Светланов. — Не отиваме на сватба!

И след тия думи усмивката не отлетя от лицето на Рубашкин.

— Аз просто така… другарю майор! — каза посконфузен лейтенантът. — Още от дете… Баба ми казваше: „Ваня, Ванюшка, защо вечно се смееш… като луд на брашно!“… А аз… просто не мога да преживявам… Все ми е едно такова… радостно!

— Май че трябва да ви освидетелствуват! — промърмори майорът. И се помъчи да направи кисело лице.

— Съгласен, другарю майор! — хвърли отчетливо, по устава лейтенант Рубашкин. — При условие, че освидетелствуват и киселиците! Дето никога не се усмихват…

Лицето му отново засия.

— Хвърляте камъни в моята градинка! Това е наказуемо! — не можа да се сдържи майорът. Засмя се и той. — Но… да вървим!

Затичаха се един до друг, Светланов се отправи към колата, а Рубашкин, преди да се раздели с него, задъхан сподели:

— А ако искате да знаете, другарю майор, на мен никак не ми е до смях! Защото в изпълнение на една генералска заповед, наруших друга!

Той си мислеше за писмото до майка си, което и този път, поради тревогата, не можа да допише.

В същите тия мигове по етера летеше заповед на руски език:

— Сокол шест, Сокол шест… Отпред два камиона, след тях наши коли… Спрете камионите! Действувайте!

 

 

Двата автомобила се втурнаха с пълна скорост да догонят камионите.

Но изтребителите все пак бяха по-бързи. Подир минута те вече пикираха над бегълците, пускайки къси серии от предупредителни изстрели.

Под тях двата камиона сега изглеждаха съвсем малки и безпомощни. Като уловени бръмбари, с които децата понякога решават да си поиграят, те се силеха тромаво да убягнат от очите на своите нечакани господари, да се мушнат тук или там в някоя дупка, да се спасят от гибелта, която неминуемо ги очакваше в края на „играта“.

Но тук краят вече се виждаше.

Единият от самолетите пусна нов откос на шосето — точно пред първия камион и бегълците си дадоха сметка, че са хванати в капан и че няма да стигнат далеч.

Първият камион внезапно спря и от кабината му скочиха германският посланик, министър Пешев и генерал Шнекенбургер, който сам шофираше.

Тримата бързешката свърнаха встрани от шосето. Последваха ги Вайсман, фон Тидке и оберлейтенантът Адолф Ничке.

Шнекенбургер се обърна и ги забеляза.

— Оберлейтенант! — извика мрачно той. — Залейте с бензин архивата и… знаете, нали?

— Явол, хер генерал! — отвърна Адолф и се хвърли в канавката край шосето.

В това време спря и вторият камион. Пръв изскочи полковник Тушев.

— Къде е куфарът ми? — извика трескаво той. — Куфарът ми къде е?

— Тука, господин полковник! При мене! — чу се извътре нечий глас.

И от крайчеца на зеленото платнище се подаде малката главичка на Шомпала, адютанта.

— Добре, поручик Гранитски! — поуспокои се полковникът. В следващия момент се разнесе команда: — Скачайте веднага! Хайде, господа, какво чакате? Трябва да бягаме, докато не е станало късно!

— Турската граница не е далеч! — подметна някой.

— Не е, разбира се! На един хвърлей място… — потвърди Тушев. — Ще се укрием, докато мръкне, а после, с бога напред, ще направим опит да преминем…

Когато успя най-сетне да се добере до драгоценния си куфар, предпочете да го вземе сам. Помъкна го към нивите.

„Трябваше поне едно «мерси» да кажа на Шомпала… — помисли си той. — Човек не знае, какво може да…“

Преди да се шмугне в царевичака, полковник Тушев чу автоматен откос и леко извърна глава, погледна през рамо.

Останалите бегълци от втория камион не бяха се втурнали веднага към него. Очевидно сега те стреляха, но по кого?

Полковникът скоро разбра това. Изскърцаха спирачки и две леки коли, които неочаквано бяха изскочили от близкия завой, рязко се заковаха на пътя — на около сто и петдесет крачки от задния камион.

Това мерна и Адолф Ничке, който беше раздрал ризата си, за да приготви факла. И прецени мигновено — не можеше да направи вече нищо за райха и за фюрера, можеше само да умре или да спаси живота си.

Той без колебание избра второто и хукна с дългите си крака през нивите.

Полковник Тушев беше хванал същата посока. Жълтите ленти на царевиците лизваха сегиз-тогиз бузестото му лице, някои се увиваха като ласо около пълната му шия, но той тичаше ли, тичаше, газеше с късите си, яки крака, по влажния, лепкав чернозем.

После отново до мъничките му ушички долетяха изстрели от автомати и това съвсем не го успокои. Изкуствените челюсти наистина затракаха в устата му като кастанети.

„Каква стана тя! — мислеше Тушев. — Аз ли криво се молих, господи, ти ли криво ме разбра?“

На всичко отгоре тежкият куфар удряше всяка секунда дебелите прасци на краката му, изопнали до пръсване кончовете на лъскавите ботуши.

 

 

Царевичакът свършваше до порутения плет на стара селска къща — единствена тук в нивята, с голяма плевня в долния кат и еркери, проядени от дървесни червеи.

В двора, забрадена с черна кърпа старица береше в престилката си домати. „Бая едрички станаха тая година — мислеше си тя, — хеле тез, най-подирните… Ще трябва да набера други ден една кошница и да пратя на Хрисанка в града…“

Хрисанка беше чуваниче — сираче, което бяха взели от мъничко, отгледали и оженили за един налбантин в Свиленград.

И отведнъж…

— Мамаша… — чу се момчешки глас. — Може ли за минутка?

Старицата вдигна глава.

Недалеч от нея стояха изправени трима съвсем млади войници — за бабичката пагоните им не говореха нищо.

Лейтенант Ваня Рубашкин и приятелите му Толя и Миша Котелков, с автомати в ръце, открехнаха скованата с дъски порта и влязоха в двора.

Старицата се изправи, погледна ги с любопитство и с бавни, но крепки за възрастта й крачки пристъпи към тях, придържайки края на престилката си.

— Брей… Какви сте ми такива… — заговори тя по-скоро на себе си. — Да не сте русначета, бе мама?

— Руски… — усмихнато кимна Рубашкин.

— Боже-е, какви сте младички, какви сте хубавички! — дивеше им се старицата, продължавайки да ги разглежда.

— Слушай, мамаша, да са се мяркали насам немци, а? — попита Ваня.

— Тъдява ли? Ами-и-и… — бабичката, подведена от усмивката му, помисли, че се шегува. — От къде у нас немци, сине?

— Прощавай, маминко! Досвиданья! — каза Рубашкин и кимна на другарите си. — Да вървим!

— Вие какво така? — едва сега се разтревожи старицата. — Сякаш, че за огън сте дошли… Я почакайте, ще ви почерпя с нещичко… Хич бива ли…

— Благодарим, мамаша, нямаме време! — прекъсна я Котелков.

— Аз няма много да ви задържам… Млекценце само ще ви донеса… Цяло ведро току-що надоих, още е топличко… Чакайте, чакайте!

— Какво казва? — попита в недоумение Толя.

— Мляко!

— Топло!

— Добре, мамаша! — съгласи се Рубашкин, не намирайки сили да й откаже. Пък и… от кога не беше си пийвал прясно млечице!

Старицата бързешком се заклатушка към плевнята, като изсипа първо доматите върху прогнилия капак на една стара бъчва.

Влезе, без да се бави, посегна към пълното ведро… И отведнъж… писък!

В следващия миг Рубашкин, Толя и Миша зърнаха широко отворените от уплаха очи на жената, а после и една ръка, която закри с длан устата й.

Подир няколко секунди на вратата се появи бабичката, хваната здраво през кръста от оберлейтенанта Адолф Ничке.

Прикрит зад тялото й, опирайки се до стената, немецът нервно пристъпваше към ъгъла на олющената плевня.

Ваня Рубашкин понечи да се втурне напред, но видя автомата, насочен срещу тях и изкомандува:

— Легни-и!

Тримата се хвърлиха на земята, с насочени натам шмайзери, но стъписани, не смееха да стрелят — дори и когато автоматът на немеца избълва първия откос.

— Не стреляйте, не стреляйте, момчета! — извика Рубашкин, следейки тревожно с очи отдалечаващия се хитлерист, все така плътно прикрит зад тялото на бабичката.

Преди да изчезне зад ъгъла, немецът отново пусна дълъг откос срещу тримата и, като блъсна жената, хукна да бяга.

Толя и Миша Котелков скочиха подире му, втурнаха се да го догонят…

А Ваня Рубашкин… „Ех, ти, Ванюшка — мина през ума му, — ще те накаже като нищо генералът… Обеща му пък… Повече от половината е готово, дяволското… Мамаша, можеше и по-кратко, важното е, че… че е здрав и… твоят Ванюшка е… здрав и… Мучи… Трябва да види тая крава… Сега няма време, но… тукашните крави, казват… Товарищ генерал-полковник, виноват!…“

Главата му се отпусна встрани.

Толя бе застигнал оберлейтенанта и тъкмо тогава го преряза с цяла серия.

Адолф Ничке се килна, тупна по очи, а Толя го наближи и с остатъка от своя пълнител го приши като с шевна машина към земята.

Тогава му се дощя да повърне, но преодоля това и се обърна. Тръгна бавно към самотната къща.

Ваня Рубашкин лежеше неподвижно върху тревата на двора.

До него с подкосени крака стоеше старицата. Тя поиска да се наведе, да приклекне, но се клатушна, тръсна се досами момъка.

Тя, старицата, като че трябваше да извади сълзите си от дълбок кладенец, първом не захвана да ридае. Пресегна се, взе главата му в ръцете си с набръчкана, дамгосана от лунички кожа и едва тогава заклати забрадка и се завайка:

— Синко, синко-о-о-о… Да беше му пушнал ти, сине-е-е! За какво съм ти аз, мама-а-а-а!… Боже, божке!

Върху бялото му, усмихнато и във вечния си сън лице се червенееше като ален мак раната и жената като че едва сега я съзря. Долепи изтръпналата си буза до лицето му, а плачът й се превърна в ридание:

— Заради мене, синко-о-о-о-о-о-о!

Тук оплакваха така само собствените си синове.