Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (12)

12

Есенното свечеряване в Софийското поле е едно, в земите на Тракия — друго. Тук, в тия южни места, здрачът припада по-бавно.

И пейзажът е различен — по-спокоен, по-мек.

Но къде ти сега време да се възхищава човек на пейзажа?

Когато се втурнаха след камионите, Дамян не пожела да вземе със себе си Саша. Майор Светланов я качи отзад, в своята кола.

Щом настигнаха втория камион с офицерите, мислеха да ги заставят да се предадат, за да избягнат кръвопролитията. Надяваха се, че бегълците са разбрали безизходното си положение.

Онези ги посрещнаха с куршуми. Първият откос изтрещя в предното стъкло на щудебейкъра.

Дамян, къдрокосият Янчо и Стефан, стиснали автоматите в ръце, се добраха с прибежки до канавката на пътя, последвани от Саша Черкезова, майор Светланов и хората му.

Само радистът Огнян така си остана в колата, прихлупен напред, с куршум в адамовата ябълка. И смъртта си той прие мълчаливо, а очите му останаха отворени — може би в последния миг на живота си очакваше да зърне хитлеристите, отвлекли обичната му сестра.

— Убиха Огнян, гадовете! — просъска Стефан, дебеловратият. И изпопържа.

— Стреляйте в тях! — викна възбуден Дамян. — Мерете се точно!

Лицето му пламтеше, изкривено от болка и внезапна ярост.

Още преди да чуят думите му, хората на майор Светланов бяха открили огън. Затрещяха в надпревара автоматите, просъскаха и край тях залпове от оловни жила.

— Дамяне, залегни! — звънна гласът на Саша.

Но Дамян не я чуваше, не искаше да я чуе. Той стоеше изправен в канавката, разкрачен като сеяч, и косеше с автомата по близкия противник.

— Побягнаха! — извика подир минута с цял глас. — След тях, другари!

Той със задоволство видя, че майор Светланов бе вече пребягал до отсрещната, по-дълбока канавка и, леко приведен напред, се отправяше нататък, към камионите.

Войниците му го следваха със смълчани, съсредоточени лица.

Янчо и Саша се устремиха към бегълците откъм другата страна на пътя. Девойката стискаше в ръце автомата на Стефан — дали го бе взела насила или той сам й го беше дал, Дамян не знаеше.

Но това в първия миг го ядоса.

— Послушай ме поне веднъж! — скастри я той. — Постой тука и чакай!

— Какво си въобразяваш? — избухна тя. — Забрави ли кой те привлече в бойната група?

— Дрън-дрън… Друго е това!… Дай шмайзера на Стефан, чуваш ли!

Но тозчас видя, че дебеловратият бе отворил вратата на колата и сваляше автомата от раменете на Огнян — бавно, внимателно, сякаш се боеше да не го одраска.

— Нямаш право да ме спираш! — почти изплака девойката. — Не съм тръгнала с тебе!

Но лицето на Дамян в тази секунда я уплаши — очите му бяха широко разкрити, гневни.

— Остани, ти казвам! Аз ръководя акцията… А пък ако ти…

Той на свой ред видя очите й — сториха му се не ядосани от обидата, а неизмеримо скръбни, умоляващи, като на ранена сърна.

Затуй й заговори с друг глас:

— Саша, аз няма да го… Не се бой!

— Боя се за тебе, не за брат си! — промълви тя тихо. Беше напълно искрена.

И той усети това със сърцето си.

— Все пак остани!… — помоли я. — Може би Огнян още не е…

Не изрече следващата дума.

— Добре! — кимна покорно Саша.

Дамян вдигна ръка и хукна нататък. С големи, много големи крачки.

Върху камионите не беше останала жива душа.

А от двете страни на пътя — сякаш постлани рогозки — безкрайни царевични ниви. Бегълците бяха потънали в тях, иди че ги търси!

Дамян, стиснал здраво автомата, се бореше с всички сили с гъстата преграда от разлистени стъбла. Той все пак беше улеснен, защото тичаше по дирите на човека, който си беше проправил път преди него.

Жълтата маса идваше на вълни срещу лицето му, но момъкът не спираше дори да си поеме дъх.

Да го догони! А после и другите… всички! Нито един от тези типове не биваше да се измъкне!

А може би тъкмо този един носеше със себе си най-ценните архиви?

Всъщност, не! Този, който сега бягаше пред него, като че ли не носеше нищо друго, освен автомат. В едно разредено от растителността място Дамян го съзря за миг. Беше с мека шапка и цивилно сако, но под него личаха офицерските бричове и ботуши.

Дамян стреля.

Човекът отново хлътна в царевичака.

Секунда-две и от там долетяха два изстрела, които накараха Дамян да се хвърли на земята. Момъкът отново стреля — лежешком, но не получи ответ и бързо се спусна подир беглеца.

Неочаквано царевичната нива свърши.

Щом излезе на открито, Дамян зърна в припадналия здрач човека с меката шапка — бягаше запъхтян по едно малко възвишение, само на трийсетина крачки отпреде му.

Момъкът се втурна с все сила и бърже скъси разстоянието…

— Стой! Ще стрелям!

Беглецът изведнъж спря да тича, рязко се обърна назад, към него.

Дамян се стъписа, замръзна на мястото си. По лицето му се изписа безкрайна тревога и смущение.

— А-а, това си ти, Андрей! — каза той тихо.

Капитан Черкезов дишаше тежко, притиснал автомата до гърдите си.

— Какво чакаш, глупако? Защо не стреляш? — кресна той в изстъпление.

Но автоматът на Дамян висеше безпомощно надолу, като някакъв клюн на птица от праисторическата ера.

— Стреляй, де!… Какво от туй, че Саша… че те спасих. Тъкмо случай да ми се отблагодариш!

Тозчас в края на нивата се появи Саша. В първата секунда тя видя само Дамян.

— Дамяне, хванаха немците!… — извика отдалеч. — И архивите.

А в следващия миг девойката съгледа изправени един срещу друг своя брат и любимия си.

— Дамяне! — отново викна.

Дамян едва сега я чу и бавно се обърна назад.

За миг капитан Черкезов видя жертвата си беззащитна. Той завчас се окопити, вдигна автомата си и го насочи към Дамян. Беше отличен стрелец.

Проехтя честа серия от изстрели, цял пълнител.