Антон Антонов — Тонич
Откраднатият влак (1)

1

Чат-чат-чат-чат!

Чат-чат-чат-чат-чат…

Има нещо злокобно в бавното чаткане на четири чифта конски копита по уличните паважи, макар някои да казват, че подковата носела щастие.

Първите бурни и неспокойни дни на Деветосептемврийската революция едва бяха отминали, животът все още не беше се прибрал в обичайното си русло, всеки ден идеха нови изненади.

Чат-чат-чат…

По глухите софийски улици край развалините от бомбите тази сутрин се движеше със скоростта на пешеходец тежка фургонна кола. Върху двете й страни с големи извити букви бе написано „ДОКУЗАНОВ“, а между буквите като в старинна рамка отдалеч се розовееше нарисувана свинска глава с почти човешко изражение.

Денят беше слънчев и ведър. Витоша бе толкова близко — на човек се струваше, че би могъл да я улучи с камък. Случайните минувачи — повечето младоци и цивилни, с червени ленти на ръкавите — бързо отминаваха. Някои носеха оръжие, а тук-там се мяркаха и военни без пагони и каквито и да било други отличителни знаци. Само набързо извезаният или написан с червено върху бяло платно надпис ОФ, пришит на кепето или на горния джоб на куртката.

Чат, чат, чат…

О, ако тези въоръжени хора знаеха, какво возеше днес разтропаната колбасарска кола!

Във вътрешността й се криеха четирима души, насядали върху два добре оковани сандъка. Единият от четиримата, чието лице напомняше розовото прасе, изрисувано отвън на колата, беше полковник Фердинанд Тушев. Той бе облечен в износена кавалерийска униформа, само новите твърди пагони от златиста сърма сякаш подпираха отстрани увисналите му, розови бузи. Тези пагони и златните рамки на очилата му проблясваха в полумрака и привличаха разсеяните погледи на останалите трима мъже. Тънките саби на светлината, вмъкнала се през пролуките на вратата, прорязваха мрака ту тук, ту там, и тогава можеше да се забележи, че те са цивилни. Но когато от време на време щракваше запалка и се доближаваше до нечия цигара, начаса ставаше ясно, че това са чужденци — военни, преоблечени в граждански дрехи.

Чат, чат, чат, чат!

При тежкия ход на колата цялата група неловко се поклащаше, а при всеки внезапен завой някой леко залиташе, и търсейки къде да се хване, драскаше безпомощно по ламаринената й стена.

Нисък и тантурест, полковник Тушев седеше най-непоклатимо и изключителна заслуга затова имаха късите му, възпълнички крака. В това не дотам приятно пътуване очевидно нещо друго го смущаваше повече и накрая той не пропусна да го сподели гласно:

— Каква воня! — изпъшка мрачно и плю с отвращение в краката си, забравил всички правила на благоприличието, на което го бяха учили още от дете.

Единият от спътниците му тутакси възрази на немски език.

— А според мен, господин полковник, миризмата е просто чудесна! — После въздъхна и малко разнежено добави: — Моят баща, царство му небесно, правеше най-вкусните колбаси в цяла Бавария… И как мечтаеше да ме направи свой заместник!

— Жалко, че не е успял, хер Тидке! — забеляза кисело Тушев на напевен немски, тъй като жена му беше австрийка.

— В какво?

— В мечтите си… Тогава нямаше да бъда принуден да рискувам живота си за вас!

Чужденецът, забравил за миг тъмнината, го погледна високомерно.

— Очевидно, имате някаква грешка, полковник! — отвърна той властно. — Или сте пийнал повечко, или…

— Моля, моля! — засегна се Тушев.

— Няма какво да ми се молите, а мислете, какво бръщолевите! Вие, драги мой, не само не рискувате, а тъкмо напротив: използувате единствения си шанс… Единствения, запомнете това! Защото ако останете тук, болшевиките ще ви схрускат като виенска кифла!

Гласът му беше метално студен и уверен.

Полковник Тушев този път не възрази. Той самият отлично знаеше, че е така, но му се искаше да подчертае — за кой ли път вече — каква голяма жертва прави в името на приятелството си към хер Тидке и подтикван от своята вярност към „великия Райх“.

В действителност всичките жертви, които кадровият офицер Фердинанд Тушев бе правил през целия си петдесетгодишен живот, се свеждаха само до собственото му благополучие. Съвсем не бе случайно това, че по длъжност той беше най-старшият офицер от целия свой випуск. Тъй като полковникът никога не оставаше без църковно календарче, не пропускаше имения ден на когото и да било от своите шефове генерали, без да му прати бутилка троянска ракия с манастирска билка или буренце домашно кехлибарено вино. И тъй като бе убеден, че справедливост трябва да цари във всичко и навсякъде, така бе подредил нещата, че и него самия подчинените по списък го канеха на гости, а това правеше живота му още по-лек и приятен.

Сега, ако всичко протечеше нормално и според начертания план, пред полковник Тушев се откриваше завесата на нов, съблазнителен свят. Наистина, първите крачки към този свят можеха твърде малко да се сравнят с романтичното пътуване в кралска каляска. Но полковникът бе готов да затвори очи (та дори и чувствителния си нос!) пред такъв един унизителен факт, стига само да не му се струваше, че конските копита чаткат прекалено бавно: чат-чат-чат-чат…

— Да беше побързало това говедо! — промърмори той.

Очевидно ставаше дума за Андрей Черкезов — снажния капитан, седнал на капрата до коларя. Беше облечен в дебела запасняшка куртка. Върху правата му, тъмна коса, сресана със ситен гребен, стоеше не дотам сигурно и килнато наляво бозаво кепе. На мястото на кокардата бе пришит монограм ОФ, написан с гъста червена боя на парченце бяло хасе.

Всъщност капитан Черкезов не беше никакъв запасняк, а строеви офицер — някогашен първенец на своя випуск във „Военното на Негово Величество“ училище. Сега той се мъчеше да изглежда напълно спокоен, но тревогата, която все пак успяваше да подтисне, му придаваше мъничко настръхнал вид. Навремени големите му сиви очи се спираха върху пъпчивото лице на коларя.

„По-подходящ от този коньовичар не можехме да намерим и с конкурс! — мина през ума му. — Само като го види човек, стига… По челото му две мравки не могат да се разминат!“

— Така си карай, бавно! — продума капитанът, сякаш бе чул ругатнята на своя началник и нарочно искаше да му прави напук. — Яваш, яваш!

Не случайно колата минаваше по „Мария Луиза“^[1] — най-оживения булевард, водещ към Централната гара. Би ли могъл тук някой да се усъмни?

Острите очи на капитана обхождаха ту лявата, ту дясната страна на широчката, окъпана в слънце улица, спираха върху неотколе изписаните лозунги: „Всичко за фронта — всичко за победата!“ или пък, (хе!) „Да доубием ранения хитлеристки звяр!“. Че е ранен, ранен е, ама де да видим дали няма да ритне най-силно накрая, като умиращ кон… Фау 1, Фау 2… А колкото до лозунгите… и той, Черкезов, нямаше почти нищо против лозунгите, дори сам бе нарисувал и окачил един върху порутената стена на стария гараж, дето беше сборният пункт на групата. Тая група, с която, дай боже, ще поемат на юг…

Когато преминаха улица „Свети Кирил и Методий“, погледът на капитана се спря върху една ранена сграда — без очи, без покрив, пресечена почти на две части от бомба, така, че оголеното стълбище се тъмнееше като опушен скелет на огромна риба. В центъра на София сега имаше стотици такива сгради, но тук, в тази, бяха протекли някога най-хубавите минути от неделните му юнкерски отпуски. Тук живееше госпожа Мадлена, известна на последните двайсетина випуска с това, че умееше да устройва незабравими журове и соарета за опознаване на „червените фуражки“ с пансионерките от „Санта Мария“. Нямаше кадрови офицер, който да не е целувал ръка на госпожа Мадлена Девственицата… Е-ех, спомени… хубави спомени.

А ето и албанската бозаджийница! В нея навремето се продаваха най-вкусните баклави и халвички, каквито не можеха да се намерят дори в хайлайфната сладкарница „Цар Освободител“, нито в „Пачев“. Сега тия изгладнели хлапетии правеха опашки за отвратителните пасти от фасулено брашно, потопени в картофен крем със захарин! Каква гадост!

— Казах ти, по-бавно! Агале-агале! — изрече в косматото ухо на каруцаря капитан Черкезов, когато пъпчивият шибна по навик конете. Този, отляво, на всичко отгоре имаше на хълбока си рана, тъмночервена като прецъфтял мак.

— Не бой се, началство! — успокои го коларят. — Сефте не прекарвам чуплива стока!… Пък да ти кажа арабийски, пара̀та си е пара̀, ама и мойта кожа ми е мила… Надупчат ли я, пет пари не струва! И решето няма да стане от нея.

— Затуй ти казвам: бавно! Препуснеш ли, всеки се обръща… Бай Ганьо е сеирджия!

Капитанът обърса с опакото на ръката оросеното си чело. Всъщност, мислеше си за кончето — стига е шибал отгоре му с камшика…

Но в следващия миг се обвини сам — те всички са още в капана, а той за какво седнал да мисли! Да-а, не биваше да се бърза, да се рискува, защото единствената им защита от фатални изненади, освен неговата ярка отечественофронтовска маскировка, беше пистолетът, пъхнат в преместения отпред кобур.

Така че… той, капитан Черкезов, си знае работата. Колкото по-обикновена изглежда тази кола, толкова по-добре!

Чат-чат-чат…

Него това не го дразнеше.

И все пак…

— Сто-о-о-ой!

Отпред, току до главата на конете, застана патрулна двойка: слабоват гимназист с червена лента на ръкава и тежка амуниция на кръста, а до него съвсем крехка, русокоса девойка. Острото й рамо сякаш, аха-аха, ще се прекърши под тежестта на старата манлихерова пушка.

„Е-ех, господи, защо не си прибереш вересиите! — помисли си в първия миг капитанът, свикнал да вижда по-други патрулни двойки. — Ама че цивилни гарги!“

Постепенно това чувство на съжаление се примеси с друго: ами ако… И все пак не го обзе страх.

— Сто-о-ой! — повтори младежът строго.

Коларят неохотно дръпна юздите. Пъпчивото му лице не трепна, а и цветът му си остана същият — кирпиченожълт. Беше влизал неведнъж там, така че…

Девойчето свали пушката, която стигаше до носа му.

„Ако рече да гръмне с нея, откатът ще я прекърши на две!“ — мина през ума на каруцаря.

— Какво карате? — запита момъкът мрачно. Двете му вежди се съединиха.

— Специална доставка! — отвърна спокойно капитан Черкезов и махна с ръка да отгони конската муха, стрелнала се към лицето му откъм разранената задница на левия кон.

— Каква пък ще е тая доставка? — помисли гласно момъкът. Той продължаваше да оглежда подозрително колата, а девойката се взря в офицера — право в очите му.

— Салами! — Гласът на капитан Черкезов прозвуча съвсем обикновено и някак отегчено.

— Салами ли? — Гимназистът направи крачка напред, приближи се до самата капра. — Че произвеждат ли се още салами?

— За съветското командуване! — хвърли най-силния си коз Черкезов. Сърцето му едва сега затуптя малко по-бързо.

— Аха, ясно! — каза младежът с омекнал глас. — Дайте си документите!

Капитанът, поуспокоен, бръкна с два пръста в горното джобче на куртката си, извади оттам някаква бележка и уж небрежно я подаде на девойчето. Той стори това не току тъй — бе забелязал, че тя души нещо във въздуха.

„Тия свини! — изруга на ум Черкезов. — Хем ги предупредих да потърпят половин-един час без цигари…“

Той извади бързо табакерата си и запали. Слава богу, бележката отвлече вниманието й!

Цяла минута два чифта очи внимателно зобяха буквите върху бялата сатенирана хартия. Накрая момъкът издърпа документа от малката ръчица на девойката, погледна го го — дявол знае защо — отзад, сетне го върна на Черкезов.

— Каррррай! — изрече благосклонно, полушеговито.

Каруцарят артистично шибна конете. И затананика с дрезгавия си глас:

„Карай, карай, то се е видяло-о-о,

че ще взема мома от Анхиало-о-о-о…“

Капитан Черкезов извърна лице към него и го погледна.

„Ама че тип!“ — мина през ума му.

Подковите отново зачаткаха по паважа.

Девойката направи няколко крачки след тях и спря. В сините й очи се четеше нескрито съжаление. „Все пак не беше лошо да се зърнат тия салами…“ — сякаш говореха те, очите.

— Какво, ти май… — усмихна се момъкът, когато я доближи отново.

— От дете не съм вкусвала истински салам! — промълви тя с горчивина. Очите й все още не се отделяха от колата.

— Че и аз, кажи-речи… — сподели гимназистът унило. Но в следващия миг се оживи. — Едно време всяка събота вечер тате купуваше от Докузанов парчета… това, дето остава от всеки салам. Краищата с канапчето… Два пъти по-евтино, ама пак си е… м-м-мъ-ъ! Царска работа!

— Каква, каква? Я повтори! — каза и го стрелна с укор момичето.

— Винават, таварищ камисар! — Младежът тракна дървените токове на сандалите си, усмихна се виновно и догони с поглед скърцащата кола.

В това време каруцарят говореше на капитана:

— Изпотих се и под ходилата, началство! Голям риск, ей!

Но дрезгавият му глас не издаваше ни най-малко смущение. Той беше свикнал още от дете с климата в затвора — в така наречения „Дом на човещината“.

Капитан Черкезов извади от джоба на куртката си плоско шишенце с коняк, отвъртя бързо капачката и жадно го надигна. Къл-къл-къл-къл-къл! — дорде го преполови.

Каруцарят го гледаше с отворена уста и очи, в които проблясна някаква смесица от учудване и завист. Ако е човек на място, може и… една глътчица, ама дебела. „Няма да танифа! Такива са гнусливи… богаташки копелета!“. И въздъхна.

Капитан Черкезов завъртя бавно металната капачка, мушна плоското шишенце отново в джоба си.

— Значи така, а? Изпоти се и под ходилата? — отвърна чак сега. — Е-е, коньовичарски лъскач, тая мандра такова сирене дава… Който го е страх от врабци, да не сее просо! — И процеди през зъби: — Няма какво! Писано им било на ремсистчетата още да си поживеят!

 

 

Полковник Фердинанд Тушев, с голям куфар в ръка, се появи, придружен от трима цивилни, откъм черния вход на Софийската гара. След четиримата крачеше забързан капитан Черкезов, който бе останал да намери носачи и да се разплати с коларя. Капитанът носеше в ръка само една нова сухарна торба — беше сгънал ремките и я държеше изкъсо.

— По-спокойно, господа, по-спокойно! — прошепна той сърдито на четиримата, забелязал побледнелите лица и плахите им, несигурни стъпки.

— Мола, мола! — смънка обидено хер Тидке.

Това подразни капитана и той добави, все така шепнешком.

— Тракането със зъби не е най-подходящата музика при такива случаи!

Полковник Тушев го прободе с очи.

Капитан Черкезов забеляза това дори през очилата, които полковникът бе сложил за маскировка, но не се смути.

— Не е ли така, господин полковник?… Особено що се касае до вашите изкуствени челюсти… тракат като същински кастанети!

Тушев едва сдържа яростта си.

„Ще ти го върна хубавичко аз на тебе! — помисли си той, — само веднъж да стигнем благополучно оттатък!“

Но не каза нищо. А в следната секунда, оглеждайки с неспокойни очи минувачите, едва не се препъна в грамадния си жълтеникав куфар, пристегнат с ремъци.

Капитанът, осъзнал, че е попрекалил, посегна да вземе куфара, но полковник Тушев ревниво го придърпа към себе си.

— Благодаря, няма нужда! — изрече многозначително той. — Сам ще го нося, капитан Черкезов! — и натърти последните две думички.

— Не съм ни капитан, ни Черкезов — сопна се капитанът, без да отдръпва ръката си. — А когато пристигнем там, където трябва, ще бъда най-малко полковник!

Тушев като че ли не го чу. Той бе спрял погледа си върху протегнатата ръка на Черкезов.

— Защо вечно имате драскотини по ръцете си? — попита заинтригуван.

— Попадам все на истерични мадами! — отвърна троснато Черкезов.

Което е истина, драскотини личаха по ръцете на капитана винаги — едни вече завехнали, други съвсем отскоро. Той имаше коте и когато се прибереше в квартирата си, любимото му занимание бе да го дразни, докато и той, и котето не изпадаха в някаква дива, първична импулсивност, която събираше килими, катурваше столове, чупеше вази и чаши. Но нима можеше да каже това на полковника?

Групата излезе на перона. Разпасан строй войници прекосяваше линиите. Никой не забеляза — пък и не искаше да забележи — началствата. При друг случай Тушев би им дал да разберат но… тая революция! Как обърна нещата надолу с главата…

Капитан Черкезов се спря — изчака да се отдалечат войниците.

— Ето го там! — каза тихо той, без да посочва нещо. — На четвъртия коловоз!

И едва забележимо обърна лице към влака, потънал сякаш в следобедна дрямка.

— Да вървим! — направи знак с глава полковникът.

— Ще се качите във втория вагон! — нареди Черкезов. — Без ни най-малко да си давате вид, че бързате! Носачите ще качат сандъците и другото…

— А вие? — запита поразтревожен Тушев. Ех, това червейче на недоверието, загнездено в душата му! Животът така го бе замерял с неочакваности, че имаше вяра единствено на собствената си майка. Затова, не получил веднага отговор, повтори: — А вие, капит…

— Казах ви вече!

— Ах, да… — промълви полковникът с едва скрита досада.

Той се отправи напряко, като прескачаше линиите и удряше колената си в тежкия куфар. Какви времена — да бъде едновременно и полковник, и ординарец!

Тримата цивилни се поколебаха един миг дали да го последват, сетне мигом съобразиха и, за да не прескачат релсите, се отправиха като по команда към дървената пътека за преминаване.

Полковник Тушев, не чувайки подире си стъпките им, рязко се обърна и, като ги видя къде пресичат, плю в краката си.

„Това е то! Немци… Дори и у нас няма да се научат на разпасаност… Ама май «новият» им ред нещо се пропуква…“

Той остави куфара си на циментовия перон и започна да си тананика:

„Рим, Берлин и Токио

верни във борбата

скоро ще наложат

«нов ред» на земята…“

Дочака ги, защото трябваше да се качат заедно.

Капитан Черкезов, останал сам, погледна нетърпеливо часовника си.

„Къде се дяна това момиче? — помисли той. — Кара лисицата, ще не ще, да излиза на пазар!“ — И пристъпи към близката колона с привидно разсеян, безгрижен израз, макар да знаеше какво рискува — особено тук — и колко много хора го познаваха.

По това време в отсрещния край на перона вървеше и се оглеждаше светлокоса стройна девойка, облечена в тъмносин джемпър от ученически плат. Лицето й — с меки, детски черти — беше смутено сякаш от някакво смътно предчувствие. Безпокойствието й се усили, когато големите й, търсещи очи се спряха върху дългата влакова композиция. Новичкият, лъскав локомотив бълваше гъсти кълба дим.

Първите два вагона бяха пътнически, но се отличаваха един от друг. Вторият след локомотива бе особено комфортен. По цялото му протежение беше изписан лозунг: „Смърт на фашизма, свобода на народа!“. Следваха четири открити платформи, натоварени с камиони, войници и различно въоръжение — към небето стърчаха дулата на леки оръдия и картечници.

Сашка (така се казваше момичето) обзета от предчувствие, кривна нататък, доближи една от платформите. Мислейки си, че е останала незабелязана, тя вдигна очи към най-близката група и няколко секунди задържа погледа си върху войниците. Стори й се, че във външния им вид има нещо неестествено. Униформите им бяха вехти и измачкани, сякаш ги бе преживяла крава, а лицата — до едно гладки и охранени, като на хора, живели хубав, без лишения живот. И това, че нито един не я закачи, не й подсвирна дори, бе… странно!

Ако можеше да надвие присъщата й свенливост на девойка и да се приближи още няколко крачки, тя би чула разговора, който можеше да й разкрие всичко. Но само крадешком поглеждаше нататък, без да долови ни дума.

Един от войниците извади от джоба си часовник, който за миг проблясна на слънцето като парче злато, и недоволно промърмори:

— Още от тука закъснения… Половин час вече!

Съседът му — със сплескан боксьорски нос — вдигна широките си рамене.

— Намерили кого да направят комендант! Черкеза! Бог знае къде смуче коняк сега!

— Ако е коняк, ядва се! — вметна загрижено друг. — Само да не е решил да премине на водка! За да спаси собствената си кожа…

— Дявол знае! — намеси се трети войник, младолик като доброволец. — Ала не ми се вярва чекистите да са чак толкоз великодушни. Ако им падне в ръчичките, дори сярната киселина ще му е малко!

— Докато тръгнем, далакът ми ще се стопи от напрежение! — въздъхна войникът с часовника. — Аз все пак си мисля, господа офи…

— Няма офи! — сгълча го младоликият. — Има само ОФе!… И нищо друго! Ясно ли е, редник Станойко Къчев?

— Ясно, госпо…

Той не довърши. Беше загледал девойката, застанала встрани от платформения вагон.

— Приятели, виждали ли сте такава сърничка? — извика той с някакъв театрален патос.

— Виждал съм я в сънищата си! — обади се някой. — Как не се е мяркала нито веднъж по „Царя“!

— Не е от „дежурните“, ясно като…

Сашка пристъпи няколко крачки към вагона. Никой не очакваше това и отведнъж всички млъкнаха.

— Другари, това ли е влакът за Пловдив? — попита неуверено девойката.

— „Другари“! — прошепна боксьорът. — А ти я искаш по „Царя“!

— Всички сме за Пловдив! — подхвърли шеговито войникът с часовника.

— Тук има едно място, другарко! — викна редникът със сплескания нос, като натърти на последната дума. — Първа класа! — И намигна към приятелите си.

Сашка отривисто се обърна, тръгна обратно към перона. Преди да стигне, тя срещна дребен, излъскан подпоручик с малка, претенциозна брадичка.

— Влакът е само за военни, госпожице! — предупреди я той, изпречен на пътя й.

Девойката смутено го погледна.

— За военни?… Всъщност… аз търся капитан Черкезов! — обясни тя.

— Ей го там, до колоната! — съобщи й студено подпоручикът, правейки такъв жест с ръка, като че й сочеше планината.

— Благодаря ви!

Той се поклони изискано, ала все така хладно.

Сашка забърза нататък и след по-малко от минута съзря Черкезов.

— Андрей! — викна тя облекчено.

— А-а, ето те и тебе! — сепна се Черкезов, но очевидно бе някъде другаде. — Какво ли не си помислих… Върви с мен!

Едва когато тръгнаха, капитанът „включи“ и забеляза, че тя държи в ръка сиво куфарче.

— Дай куфарчето!

Сашка не бързаше да му го подаде, само неспокойно попита:

— Андрей, какъв е този влак?

Тя все още не можеше да си даде точна сметка за онова, което бе видяла в открития вагон. Може би…

— Влак като влак! — прекъсна мислите й Черкезов.

— Само за военни бил…

— Глупости! — избухна той, без да се обръща към нея. — Днес военни пътуват с всички влакове… Не виждаш ли, че има и пътнически вагони?

Наистина имаше, но защо ли това не можа да я успокои напълно?

— Андрей… та аз не видях нито една жена!

— Не се бой, щом си с мене! — дружелюбно я смъмри капитанът. — Никой няма да те докосне с пръст. И после… ето, аз тръгвам без никакъв багаж.

Девойката се спря, застана нерешително насред перона.

— Ти криеш нещо от мене, Андрей! — каза тя тревожно и се втренчи в него. Някакъв вътрешен глас и подсказваше, че става нещо нередно, но какво? Какво?

— Какво има да крия? — сякаш прочете мислите й Черкезов. Лицето му се сгърчи, а подир миг прие израз на обида, примесена с огорчение. — Въпросът е да помогнем на татко!

— Не вярвам да се намира в опасност.

Очите й не се откъсваха от лицето му.

— Та нима не разбираш? — изрече той и въздъхна. — Бащата на капитан Черкезов!

— Да… но и на Саша Черкезова! — отвърна тя строго. Студеният израз никак не подхождаше на нежното й, одухотворено лице.

Капитанът махна с ръка и, като се огледа на всички страни, наведе се над ухото й, зашептя:

— Не си ли даваш сметка, че Сараньово е едно диво село? До преди няколко години го наричаха официално Саранбей…

— И какво от това?

— Не дай, боже, всичко може да сполети баща ни. Трябва да го заведем в Пловдив, при чичо Стилян… Там ще бъде къде-къде по-сигурен!

Тя помисли някое време, сякаш пресмяташе нещо в ума си.

— Аз познавам толкова хора в Сараньово… Саранбей — натърти накрая. — Между тях има такива добри другари… Познават и мен, и баща ни…

— Но за съжаление и мен! — въздъхна той. — Според както са ме очернили… А не знаят, че в най-решаващите дни и часове тази черна овца… — Една светла мълния проряза паметта му. Бързо бръкна в джобчето и извади бележката. — Ето! Тези, които видяха истинския Андрей Черкезов, ми възлагат вече най-отговорни държавни задачи.

Поднесе към лицето й бялата, сатенирана хартия.

Тя погледна, но преди да разчете нещо, преди да различи виолетовия размазан печат, той обидено сгъна бележката и я тури в джоба си, като внимателно го закопча. Накрая вдигна в безизходица длани и каза обидено:

— Добре, Саша, момичето ми, не е време сега за спорове. Постъпи, както намериш за разумно!

— Момичето ми… — повтори тя на себе си, не чула сякаш всичко останало. — Ти никога не си ме наричал така, Андрей! Никога!

И отново се взря в лицето му.

— Аз се боя, Саша. Ако беше лично за мен… ето на̀, сама виждаш… За тая глава пари не съм давал… Но татко… без никаква вина… ей така. Ще го грабнат и толкоз. Докато се оправи… А някои изобщо не се оправят. В такива времена… революционни… — Тежка въздишка се отломи от гърдите му. — Е, щом искаш да тежи на съвестта ти, прави каквото знаеш!

Обърна се и понечи да тръгне.

— Чакай… Андрей!

— Да, да, лесно ти е: чакай! Дори не си даваш сметка какво рискувам аз, като се мотая тук… — Той впи на свой ред в нея сивите си очи и я наблюдаваше внимателно. — Ще ме познаят и… иди обяснявай сетне, че макар и късно, все пак навреме ти е дошъл умът в главата. Много ще ме чуе някой!

— Добре, ще дойда! — каза твърдо Саша.

Черкезов тозчас забърза напред, а девойката покорно го последва. Братът кривна надясно към втория пътнически вагон, качи се пръв и й подаде ръка.

— Хайде, непослушницата ми! — каза той сдобрено. — В цялата ми кариера на офицер винаги ми е било най-трудно да командувам тебе!

Тя вдигна рамене.

— По-рано аз те слушах за всичко, Андрей… Може би защото бях дете и не разбирах.

— Ти и сега не разбираш много неща! — укори я той и я придърпа горе.

Сашка се престори, че не е чула думите му.

— Вие, мъжете, сте добре… — смирено забеляза тя, когато стъпи на вагона. — Нямате тия възтесни поли…

Той я поведе за ръка като непокорно момиченце. Отвори вратата на едно купе, което се намираше някъде в средата на първа класа.

— Ето тука, Сашке! — подкани я ласкаво и с рязък замах дръпна перденцето до прозореца. — Седни и ме почакай, аз ей сега ще се върна.

— Защо не оставиш торбата при мене?

Той забави отговора си само секунда.

— Тя тъкмо сега ще ми трябва.

Каза това и бързо излезе.

В купето изведнъж стана тъмно и момичето потръпна от някакво смътно, тревожно предчувствие.

 

 

Подир минута Черкезов влезе с тежки стъпки при ръководителя на движението. Сухарната торба вече не беше в ръката му.

В голямата, опушена стая гъмжеше от хора.

Капитанът мислено изруга миризмата на чесън и спарено, която го лъхна още от вратата, проби си път до единствения униформен железничар, вдигна юмрук и поздрави:

— Ротфронт!

— Ротфронт! — отвърнаха неколцина от цивилните, между които беше и един юноша с бели, копринени мигли.

Единственият униформен не го и погледна. Само попита с явното чувство, че губи драгоценното си време:

— Казвай какво има!

Нещо бодна Черкезов.

— Чакам зелена улица за влак № 16… — отвърна с достойнство капитанът. — До турската граница.

— Носиш ли документа?

Още при първия отговор обръщението му беше ядосало офицера, но той мигом се овладя, извади от вътрешния джоб на куртката си претъпкан портфейл и измъкна оттам някакво удостоверение.

— Ето, м… — предъвка това „моля“, прекалената учтивост тук можеше да събуди само съмнение. — От съветското главно командуване.

И гласът му вече бе съвсем спокоен, уверен.

Началникът на движението и сега не удостои с поглед капитана, зачервените му очи се впериха в документа. Държа го дълго — имаше време да го прочете и отзад напред. Накрая попита, без да вдигне глава:

— Какво пише тука… Куз… манов?

— Кузнецов! — поправи го капитанът. — Майор Кузнецов, адютантът…

Железничарят се пресегна, взе слушалката на телефона и бърже започна да върти дръжката.

Студена пот обля Черкезов, премести инстинктивно кобура над черния си дроб. Не, не бива да стреля тук в никакъв случай! Докато дежурният зададе въпроса, трябва да прекъсне уж неволно разговора… И докато другият се свърже отново, да се измъкне невредим! Жалко, ще трябва да мине на резервния вариант… Горянин… или пак през границата за Турция, през друго място, по канал. Но няма да е лесно да се измъкне оттук… Пък и Саша…

— Телефони! — изръмжа железничарят и ядно трясна слушалката върху вилката.

Слава богу!

От плещите на капитан Черкезов се смъкна сякаш вагонетка. Но лицето му си остана попрежному равнодушно.

Дежурният за пръв път погледна към него, това не бе поглед, а докосване. Понечи да му върне документа, но тъкмо тогава единият от цивилните подхвърли:

— Хептем ще запушим трафика!

— Не е лъжа! — Дежурният хвана с две ръце слепоочията си… не е зле да поразмисли.

„Ех и ти, въшльо! — изруга го на ум капитанът. — Важност искаш да си придадеш!“

Но устните му изрекоха съвсем други думи:

— Специална задача, другари! — прошепна уж, но така, че всички да го чуят.

— Ясно! — кимна с разбиране цивилният и намигна.

Ръководителят на движението, който отново не сметна за нужно да погледне капитана в лицето, пъхна в ръката му оцапано листче.

— Ей ви разписанието! — каза и се прокашля. — Ще го спазвате точ в точ!

— То се знае! — кимна Черкезов, сгъна акуратно листчето и го пъхна в левия горен джоб на куртката си, при другото. — Досвиданье!

Искаше му се да се отправи тичешком към влака, но за да не събуди подозрение, бавно си проправи път и едва-едва се дотътра до вагона. Щом влезе, бързешком се втурна към купето на полковник Тушев.

— Господин полковник, всичко е готово! — докладва той.

— Отлично!

— Ще с, старая! Чакам вашата заповед!

— Тук ли са вече господин посланикът и генерал Шнекенбургер?

— Току-що пристигнаха със закритата арестантска кола заедно с министър Пешев… Комедията мина великолепно. Дори аз насмалко не повярвах, че са арестанти.

— Браво, капитан Черкезов! Голям режисьор се извъди ти, ей! При такъв сложен сценарий…

Той помълча, сетне, както бе седнал, заклати късите си крака, които едва се допираха до пода.

— Ами допълнителният багаж на немците?

— Денковете ли?

Очите на Черкезов сега насмешливо гледаха тия крака с дебели прасци, побрали се като по чудо в твърдите кончове на ботушите му.

— Да, капитан Черкезов, денковете!

— Домъкнаха ги с една платформа… — съобщи капитанът. — А в следващия миг възнегодува: — Да ни пита човек, защо товарихме тия боклуци!

Полковник Тушев „слезе“ от седалката и се огледа бегло. След това доверително хвана копчето на куртката му.

— Нека това знаем само аз и вие, капитан Черкезов! В денковете се намират най-важните архиви на немското посолство — изрече тихо, но многозначително той. — Тези червени дяволи, руснаците, са готови да заплатят за тях милиони!

— Ще има да ги сънуват! — измърмори заядливо капитанът.

В тоя миг вратата се отвори и в купето влязоха двама от цивилните, които бяха дошли заедно с полковника в колбасарската каляска. Третият бе отишъл в салон-вагона.

Стърчейки с цяла глава над двамата, зад тях се примъкна прегърбен и мършав младши офицер — адютантът на полковник Тушев. Още във Военното училище го бяха кръстили Шомпала.

— Гос’ин полковник, моля разрешете да остана! — извика той силно, като новобранец, но думите му прозвучаха смешно, тъй като не можеше да изговаря „р“-то.

— Останете, поручик Гранитски! На главата ми ще се намери място и за вас!

— Слушам! — той се опита да се обърне кръгом.

Единият от цивилните — този, когото бяха нарекли фон Тидке, — равнодушно разтърка ухото си, в което адютантът бе излял своя глас, изправи се тържествено пред капитан Черкезов и заговори на разваления си български език:

— Благодаря ви, господин капитан, от мое име и от името на господин посланика. Той поръча да ви кажа, че райхът никога не забравя своите истински приятели. След победата фюрерът непременно ще си спомни за тях. Хайл Хитлер!

— Хайл! — отвърна сериозно капитан Черкезов. Този поздрав върна в душата му нещо, което тъй много му липсваше през последните няколко дни, той му заприлича на онова сухо и леко дърво, взето изпод сайванта, което може да възпламени догарящата, покрита с пепел жарава. — Очаквам заповед за потегляне! — съобщи капитанът и чукна токове.

— Да, веднага! — намеси се живо полковник Тушев. — Но проверихте ли машиниста? Трябва да бъде абсолютно сигурен човек! Толкова сигурен, колкото сме ние с вас! Готов при нужда да… нали разбирате?

Черкезов посърна.

— Машиниста и огняра не ги назначавам аз, господин полковник! — отвърна той недоволно. — Посочиха ми ги от депото и тая заран едвам увещах единия от тях… Пък нали виждате сам, сега всички се пишат „червени“… Това е модерният десен днеска! Дано не трае повече от един сезон!

— Дай боже, дай боже, капитан Черкезов! А вие все пак проверете, проучете! — не отстъпваше полковник Тушев. — И вземете сигурни мерки!

Гласът му бе по-скоро назидателен, отколкото строг.

— Разбрано, господин полковник! — отново чукна токове Черкезов. А на ум го изруга: „Късокрак павиан! Още малко и ще пратиш разписанието по дяволите!“

 

 

Обилната па̀ра на локомотива излизаше на гъсти вълма.

Когато за миг се разсея, показа се снажната фигура на Андрей Черкезов. Капитанът бързо се изкачваше по желязната локомотивна стълбица.

— Машинистът бай Стойко, човек току-речи пред пенсия, и огнярът Цвятко — сигурно отслужил неотдавна момък, почти цяла минута го измерваха под око, като че го теглеха на своя си кантар.

Черкезов за пръв път от много години насам изпита затруднение как да начене разговора. И накрая, за да не губи повече време, реши отведнъж да започне разпалено:

— Другари, нашето мило отечество е в опасност! — издекламира той.

Още като петокласник, преди да влезе във военното училище, беше излизал неведнъж да рецитира при разните му там гимназиални тържества.

Но като забеляза, че машинистът го слуша без капка въодушевление, той млъкна. А в следващата секунда реши отново да опита:

— Дойде и нашият ред да помогнем на родината! Както ви казаха тая заран, ние трябва да отведем една специална част за охрана на турската граница…

— Разбрахме вече! — отвърна бай Стойко неохотно и почеса врата си, обрасъл в прошарени косми.

— От вас се иска само едно: колкото може по-бързо! Не забравяйте, че ни гледа майка България!

При вида на мрачното, измъчено лице на машиниста-язватик ентусиазмът му отведнъж пресъхна. Той помисли мъничко и добави пряко сила:

— И Георги Димитров…

— Бе, ще сторим каквото можем! — отвърна безучастно машинистът Стойко, като поглади с длан прошарената си коса, спластена и къса като ярина.

Черкезов лепна благопристорен, приятелски поглед първо на единия, после на другия.

— Ето, това е! Всички сме войници на родината… А сетне… може и по някое орденче да има… И за вас!

Той погледна едно подир друго лицата им. Думите му, очевидно, не им бяха направили някакво особено впечатление. Явно, че не му вярваха. Затова накрая каза:

— Да не забравя после да взема трите ви имена… Хайде, време е!

Капитанът слезе две-три стъпала и се спря.

— Разбрахме се къде ще спрем, нали? — попита. — За да приканим втория локомотив…

— Как не! — кимна с едва скрита досада Стойко. — Оставете туй на нас! Цял живот, дето се вика, прекарах в тая желязна клетка…

— Ясно!

Капитан Черкезов бърже заслиза от локомотива.

Двамата железничари, останали сами, мълчаха някое време. После Цвятко огнярът изрече сякаш на себе си:

— Да ме убиеш, ако мога да разбера що за хора са тия… Да са арестанти, не са… Толкова пъти съм ходил в затвора, като осъдиха тате, и зная…

Той погледна с големите си, разтревожени очи машиниста.

Но той нещо ровичкаше в омасленото си, домашно торбе и никак не даваше ухо на думите му.

Тогава младежът се доближи и запита:

— Как ти се вижда, бай Стойко?… Нещо не ми се харесва тоя влак… Забъркахме се май в някаква каша, ама де да видим.

Машинистът стегна ядно клупа на торбето.

— Я да мълчиш! — сряза той момъка и жълтите му очи се наляха с укор. — Не му се харесвал влакът… А кой ме измъкна посред нощ: революционна заповед, не знам що си… Тинтири-минтири!

Момъкът вдигна рамене.

— За мене, байновото, ва̀жи пътният лист… казах ти го вече. В политиката ви не се бъркам!

И той ядосано дръпна телената дръжка на свирката.